Борислав Гърдев

ВАЗОВ И СТАМБОЛОВ

При своята изследователска работа в последните 10 години често се сблъсквах с техните съдби, с копнежите и амбициите им,  с  преплитането на техните пътищата.

И това е неизбежно. Двамата са почти връстници – Вазов е по-голям от Стамболов с четири години, произхождат от търговски родове като Вазовият е безспорно по-заможният. И Вазов, и Стамболов не успяват да завършат средно образование, но това не им пречи да се утвърдят като  поети и спорни държавници.

Двамата са горещи патриоти и по своему и според силите си се борят за свободата и щастието на своята родина. Затова още 20 годишен Стамболов е вече заместник на Левски , а през следващите 3 – между 1875 и 1878 г. ще ръководи три въстания срещу поробителя, докато Вазов ще е само член на сопотския революционен комитет.

И двамата се спасяват като по чудо след разгрома на Априлското въстание.

Иван Вазов (1850-1921)                     Стефан Стамболов (1854-1895)

Иван Вазов напуска родния си град на 23 април 1876 г., а на 24 април от съгражданина си и турски шпионин Петраки Сомов научава, че от следващия ден железницата ще вози само войска за потушаване на бунтовете. Това го мотивира през османската столица да замине за Браила и Букурещ, където на 10 юли участва в създаването на последния български революционен комитет БЦБО като член и под председателството на Кирияк Цанков. На 14 август в работата му силово, подкрепен от тълпа хъшове ще се включи и Стефан Стамболов, преживял унизителното разочарование от неуспелия и поради разногласия между апостолите априлски бунт, измъкнал се невредим от убежището си в Самоводене едва на 20 юли 1876 г. Придружен от Христо Караминков и Кольо Христов, той пристига в Свищов на 23 юли, откъдето се добира до Букурещ на 28 юли 1876 г.

Логично е пътят на Стамболов да се пресече с този на Вазов, иначе нямаше да научим с такива любопитни подробности как е бил „избран” за член на БЦБО. Според патриарха съратникът му Висковски го въвел за член на комитета („Стефан Стамболов. Една историческа фигура”, юни 1920), докато в изповедта си през проф. Шишманов „Животът на поета, както ми го разказа той сам”, 1916 в главата „Букурещ” направо твърди, че сам е предложил Стамболов за член на комитета! Дали двамата са другарували покрай работата си,  след като по Вазовите думи „По едно време аз живях със Стамболова в една тъмна влажна стая, в която тараканите пъплеха по леглата.”(Пак там)?

Със сигурност са били близки, след като пише писмо со редактора на „Нова България”, а това е Стефан Стамболов на 26 декември 1876 г., в което отблъсва ”всичките незаслужени и прекалени хвалби, които би имали за предмет личността ми” по повод получения от него сувенир от лейди Странгфорд, което писмо Стамболов надлежно публикува в бр.58 на вестника от 6 януари 1877 г.

Знам само, че при последващата им среща на 13 март 1889 г. в дома си Стамболов посреща руския емигрант с думите: ”Е, Вазов, помниш ли тараканите в Букурещ и полякинята, която и двамата ухажвахме?”, а в края на беседата си дебело подчертава - „Знам и най-малките подробности около акциите им (на приятелите му русофили – б.м.) за свалянето на княза, но тази няма да я бъде! Това обаче не е причина да се караме с тебе. Идвай при мене, когато обичаш. Къщата ми е винаги отворена за Вазова! Ески дост, душман олмаз!”

Дали всесилният премиер е бил лош психолог, както иска да го изкара бъдещия патриарх на родната ни литература или и в писания през 1901 г. негов  прозаичен шедьовър „Негостолюбиво село” не продължава да се изживява като дребнав партизанин и неприкрит враг на Народно – либералната партия?

Но знам и друго – докато са заедно в Букурещ, нито Стамболов пише нещо за Вазов, нито пък народния ни поет сътрудничи на Стамболовия вестник „Нова България”, в който бившият главен апостол е привлечен да работи от Райчо Блъсков на 21 ноември 1876 г.и на който е редактор от 52 до 75 брой.

А това е два дни след приемането на Политическата програма на БЦБО от 19 ноември 1876 г., в която се признава правото на Русия да осъществи „външна военна окупация на Турция, при която ще се състави първото българско  привременно правителство” , като българската държава „ще се управлява самостоятелно и независимо по една конституция,изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа”. Под тази програма срещаме подписите на Вазов и Стамболов. За последен път те ще бъдат заедно в името на една мечтана кауза, която емисарите на царското правителство грубо ще потъпчат още на 14 април 1877 г., два дни след прочитане на Манифеста за обявяване война на Османската империя от Русия, когато и БЦБО е официално разтурен.

Шефът на руската гражданска администрация за България княз Николай Черкаски предпочита да надзирава бившите членове на БЦБО, предлагайки им служби на преводачи във военните части или на административни чиновници. (Иван Вазов, „Неотдавна”, 1881). Вазов минава под крилото на бъдещия свищовски губернатор Найден Геров и като добре платен чиновник ще го срещнем в Свищов от 16 юни 1877 и Русе от 8 февруари 1878,  а от 12 октомври 1880 г. е вече  член на Областното събрание в Пловдив, столицата на Източна Румелия, на мястото на подалия оставка д – р Миркович. Стамболов гордо отказва служба, оставайки под „особения надзор” на хората на Черкаски.

По време на руско-турската война Стефан Стамболов е кореспондент на руските вестници „Наш век” и „Новое время”, като същевременно чрез полученото от приятеля му княз Наришкин удостоверение от 27 юни 1877 г. изпълнява интендантска и снабдителна служба за руската армия , съвместно със Захарий Стоянов чрез търговския представител на компанията „Льове, Гинзбург, Коган, Поляков и сие” Жейнов. Заедно купуват сено, слама, ечемик и овес за руските войници, ползвайки мрежата на някогашните си революционни сътрудници, мамейки селяните и печелейки добре от компанията. Това дава основание именно на Вазов да отбележи в мемоара си „При Враждебненския мост”(1895) – „Тоя човек с тънък мирис знаеше моментите на бързите забогатявания и наглите сполуки”.

След приключване на войната на 19 февруари 1878 г., след решенията на Берлинския конгрес от 1 юли с.г. и безславния край на Кресненско-разложката епопея (5 октомври – 9 декември 1878 г.), спряна с пряката намеса на руския императорски комисар у нас княз Александър Дондуков-Корсаков, за Стамболов става ясно, че времето на революционните борби приключва и трябва да се насочат усилията за градежа на нова България.

Стефан Стамболов пристига в Търново и държи на 8 февруари 1879 г. пламенна реч по общонационалния въпрос в църквата „Свети Никола”, която разчуства княз Дондуков, открил в младия си любимец „значителен ум” и „бляскава бъдъщност”.

През същата 1879 г.  за кратко е чиновник във вътрешното министерство на Тодор Бурмов, за което добросъвестно свидетелства Вазов в спомена си „София на 1880 година”(1905), в който рисува жив и правдив портрет на младия Стамболов, станал вече трън в очите на консерваторите, които по думите му „  искат да се отърват от мене, но не смеят...Предлагат ми стипендия да ида да се уча в Париж, та дано умра там, но да има да вземат...”, преиздава своята стихосбирка отпреди 3 години, която през 1875 печата в Ботевата печатница в Букурещ и публикува съвместно с Христо Ботев под заглавие „Песни и стихотворения”, която през 1878 г. става „Песни и стихотворения от Стефан Стамболов”.

Вазов не написва и ред като отзив за поетичното му творчество, а много добре  знае, че през 1876 г. Стамболовият „Марш”(„Не щеме ний богатства, не щеме ни пари”), а и създаденото три години по рано „Возвание”( Ей, народ поробен, що си тъй заспал?”) са много по-популярни от неговите  „Панагюрски въстаници”(1875) и въпреки че повечето от творбите ги е чул лично от техния автор...

През 1883 г. в Пловдив той ще създаде своя безсмъртен поетичен пантеон „Епопея на забравените” и „ще забрави” да включи в него Стефан Стамболов (а той е мъченик на българската независимост и умира за нея на 6 юли 1895 г., тъй че е било възможно в Паскалевото издание на Вазовите съчинения  от 1911 г.„Епопеята” да бъде допълнена с елегия за Стамболов). Защо ли, след като  по-късно например в сбирката си „Под гърма на победите”(1914) ще напише прословутото си стихотворение „Царица Елеонора”, оправдавайки се, че тя имала заслуги като медицинска сестра – доброволка в Балканската война?

А дали е предполагал, че с прочутата си статия в „Народний глас” „Пловдив, вторник, 30 юний 1881”, в която правилно посочва, че „27 априлий трябуваше да роди 1 юлия!”, като князът ”разврати народът си и създаде цяла маса от люде, които да имат всичкото право на опозорението и на презрението от потомството”, продължение на размислите му от „Пловдив, петък, 26 юний 1881”, където с основание посочва, че „утре, когато един Стамболов, един Каравелов стане да защити конституцията, всичките тия присмикающите се същества ще имат скотското удоволствие да извикат: долу! долу!”,  всъщност прегръща програмните начала на Народната либерална партия, бореща се срещу престъплението на 27 април 1881 г. ( превратът на княз Александър Батенберг – б.м.)?

Пътищата на Вазов и Стамболов ще се пресекат фатално на 11 август 1886 г. Тогава и двамата са от двете страни на барикадата – Стамболов като ръководител на контрапреврата, а Иван Вазов, заедно с братята си Георги и Михаил -  като защитник на русофилската хунта на митрополит Климент и Петър Груев, взела властта на 9 август.

Вазов губи и бяга в Цариград в края на август 1886 г., снабден с фалшив паспорт. В Одеса пристига на 21 януари 1887 г. и остава пълни две години. Именно тук той написва основната част от капиталния роман на живота си „Под игото”1888 – 1889 г.

В това време Стамболов изживява апогея си на политик като регент, премиер и лидер на Народно – либералната партия. И тъй като носталгията наляга Вазов, брат му д-р Кирко Вазов се среща с всесилния премиер и получава от него разрешение брат му да се завърне в България. Никъде в обемното творчество на Вазов не открих и ред на благодарност на завърналия се в столицата на 9 март 1889 г. народен поет.

Никъде!

А след визитата при Стамболов при Вазов идва бъдещият му приятел, биограф и чиновник в просветното министерство д-р  Иван Шишманов, предлагайки да отпечата романа му „Под игото” в издавания от него Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. От помощника на Шишманов Атанас Илиев Вазов научава, че за излизането на романа  в първите три тома на сборника ще получи фантастичния хонорар от 200 сребърни лева на кола!

През 1889 г. Вазов е вече литературна знаменитост, никой не го подозира в съперничество със „Записки по българските въстания”, дори самият им автор Захарий Стоянов, срещнал се с него на Костенецкия водопад седмица преди смъртта си на 2 септември 1889 г. Благодарение на шумния успех на „Под игото” неоткриваемият иначе издател Иван Касъров натоварва именно Вазов да издава своето прочуто списание „Денница”, което започва да излиза на 6 януари 1890 г. близо две години.

За благодарност към Стамболов и неговите съратници  в „Денница” Вазов публикува своите предизвикателни разкази и мемоари „Тъмен герой”, „Епоха – кърмачка на велики хора”, „Сладкодумен гост на държавната трапеза” , „Изборът” и „Изпъденият марш”, без да броим тенденциозния му критичен опус „Христо Ботев”(1891), посветен на шумотевицата около канонизирането на Ботев на 20 май 1890 г. във Враца от Стамболов и в присъствието на княз Фердинанд.

 Вазов ще си позволи и подигравка с поетичното минало на всесилния премиер Стамболов именно в „Под игото”, където в речта на плебея Безпортев ще се сблъскаме със следната тирада: ”Бай Марко, заръчай още едно вино... Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот... Искаме правдини, човешки правдини!... Не щем ний богатство, не щем ний жени...” Иван  Вазов ще продължи борбата си със Стамболов с първия том на разказите си „Драски и шарки”, издаден от същия Иван Касъров през 1894 г., в които от позицията  на партизанин-опозиционер бичува недъзите на Стамболовата правосъдна система най-вече в прословутия си разказ „Член 33”.

В изповедта си пред Шишманов, глава „София”,  чистосърдечно ще си признае – „И наистина в първо време отношенията между мен и Стамболова бяха коректни, ако не и сърдечни. По-после обаче чувствата ми се измениха. Аз не можех да одобря особено жестокия начин, с който Стамболов преследваше своите противници – русофили, поставени вън от законите, възмущавах се и от терора във вътрешното управление.

Тия настроения се отразиха и в творчеството ми от тая епоха.”

Той дочаква падането на „тирана” от власт на 19 май 1894 г. От 3 юни започва да функционира Народната партия, на която  Вазов става член. Затова е съвсем резонно на скандалните и пълни с насилие избори за 9 ОНС  на 11 септември 1894 г. да бъде избран за депутат от Казанлък.

Случайно ли е тогава, че бойкотиралите изборите стамболовисти във в-к „Свобода” на 14 септември 1894 г. го слагат на 38 място в списъка си от 155 души, обявени за предатели и гробокопачи на България! И дали е само приумица на съдбата включването на Вазов в официалната депутация на митрополит Климент за помирението с Русия, която заминава на 15 юни 1895 г. през Виена за Петербург и която е приета от цар Николай Втори Романов на 5 юли 1895 г. в Петерхоф.

В този ден Стамболов, посечен от наемниците на Наум Тюфекчиев на 3 юли, е вече на смъртен одър, а според чистосърдечното признание на Вазов в спомена му „Митрополит Климент при царя”(1901) императорът само се здрависва с останалите членове на депутацията, сред които и председателят на парламента Теодор Теодоров, а разговаря насаме единствено с Климент, комуто руснаците имат безусловно доверие. Условието за помирението с Русия е не само спиране на мелнишкото въстание, започнало на 1 юли, но и преминаване на престолонаследника Борис Търновски в лоното на православната вяра, което и става факт на 2 февруари 1896 г., след обещанието на Фердинанд пред Стоилов на 19 октомври 1895 г.

На  6 юли 1895 г. Стефан Стамболов умира. Съкрушеният Климент ще заяви искрено: ”Мъка ми е, че нашите първи хора биват убивани на улицата”, а вестник „Свобода” на 7 юли 1895 г. с прискърбие ще посочи – „Ясно е, че Стамболов е бил изкупителната жертва.”

А Вазов мълчи.

На Стамболовото погребение на 8 юли не присъства, защото е извън страната. За Стефан Стамболов все пак написва два тенденциозни спомена през 1895 г. – елегичният „Един кът на покой и забрава”, маркиращ срещата му със Стамболовия гроб и демитологизиращият „При Враждебненския мост”.

През 1901 г. в иначе прекрасния си разказ „Негостолюбиво село”, визиращ преживелиците на руския дипломат Матвеев в едно софийско село, ще приключи повествованието си с хепиенд –  триумфално вкарване от селяните  на госта в „хладната механа” и с дежурния послепис, в който се подиграва на Стамболов, хвалещ се в края на управлението си пред кореспондента на „Кьолнише цайтунг” и бъдещ негов биограф Рихард фон Мах: ”Аз отслабих  руското обаяние в България за петдесет години”. Показателен е ехидният Вазов коментар, че ако е бил искрен Стамболов, това показва, че „този даровит държавен мъж е бил лош психолог”.

Веднага се сещам за проницателната оценка на д-р Кръстев по адрес на Вазов в статията му от 1895 г. ”Нашите литературни списания” – „Той е искал като писател да ни говори за един съвременен въпрос от пратизански характер, без обаче да е бил способен да погледне на него с писателско, тоест непартизанско око, без да е могъл да заглуши в своята душа ония чувства и мисли, които принадлежат на Вазов – депутат или Вазов – член на партия, а не на Вазов – поет – писател.

С други думи казано, ако г. Вазов иска тия драски да имат партизански характер, нека ги печата в „Мир”, ако ли мисли, че те притежават обйективна цена, тогава най-добре е съвсем да не ги пише. Литературни творения с партизанска боя са оскърбление за литературата, а партизански статии с литературни претенции (поползновения, както би казал г. Вазов) би било оскърбление за народното чувство”.

Все пак Народната партия чества Вазовия четвъртвековен юбилей на 24 септември 1895 г. в сградата на парламента, коронясвайки го за народен поет. Срещу пошлостта и пищността на мероприятието въстава в-к „Свобода”, защото „Като към поет, ний не те закачаме, при всичко, че и поезията ти е смесена с овчи блеения. Но като политик, за какъвто Величков ти устрои коронацията, позволи ни да се посмеем малко над тебе, защото, повярвай ни, нищо друго не заслужаваш.

Г-н Франгя каза, че „поетът в политиката е като славей в курник”. А твоя милост днес си политик – в Русия ходиш, наследника ще кръщаваш, на Русия „широката” любов измерваш и т.н.

Щом си влязъл в курника, търпи и последствията.”

Ще минат 8 години. Вазов ще заборчлее 500 лева на кантората „Евлогий Георгиев”, взети със запис на заповед, който на падежа не може да изплати. Записът е протестиран, кантората съобщава с изпълнителен лист, че съдебен пристав ще дойде да опише скромната писателска покъщнина, за да я обяви на публична продажба.

Свръхпритеснен, Вазов отива при вътрешния министър, фактически ръководител на втория стамболовистки кабинет и наследник на Стамболов Димитър Петков,  да моли за помощ. Потресен от наглостта на политическите приятели на Вазов около Иван Евстратиев Гешов, управител на кантората „Евлогий Георгиев”, които едновременно използват и унижават поета, Петков веднага вади от писалището си 500 лева и ги дава на Иван Вазов.

А на 22 декември 1903 г. по негово предложение 13 ОНС единодушно гласува на Вазов народна пенсия в размер на 400 лева месечно. Този път покъртеният творец бърза да напише малка благодарствена записка.  Тя е публикувана във вестника на стамболовистите „Нов век” и е вероятно единствената Вазова публикация в него (в „Свобода” например на 6 септември 1889 г., в броя, посветен на Съединението и смъртта на Захарий Стоянов, без разрешението на автора, в текста за Захарий Стоянов преди въведението е добавен откъс от Вазовата ода „Раковски” – „Мечтател безумен, образ невъзможен...”!).

Бележката е от 23 декември 1903 г. и в нея писателят „дълбоко развалнуван и трогнат  от чувство на жива признателност” спрямо предложението на Д. Петков „да ми се отпусне пенсия като награда за моите скромни книжовни заслуги” благодари на министъра за жеста му от предния ден.

Указът за  пенсията е публикуван в „Държавен вестник” на 28 януари 1904 година. На 26 февруари 1907 г. в центъра на столицата  уволненият чиновник – народняк Александър Петров убива благодетеля на Вазов Димитър Петков. Атентатът е осъществен по внушение на Иван Икономов, директор на вестник „Балканска трибуна”, издаван с парите на Гешов. Народният поет отново мълчи благоразумно, а елегията „На смъртта на Петков” създава действащият правосъден министър, родом от Търново, Константин Панайодов.

Едва в залеза на живота си той ще проумее, че Стефан Стамболов е „епохална фигура”, с „голяма роля в нашия политически живот”, припомняйки си, че още през 1876 г. ”блестящия (му) и самоуверен поглед свидетелствуваше, че имаме в средата си человек със силен заповеднически дух”, който обаче се отнася към Вазов „най-приятелски”, защото „виждаше в мен поета и ме отличаваше със зачитането си, сам поет. Четеше ми революционни свои стихотворения”.

С тези скъпернически признания, писани, година преди смъртта му в мемоара „Стефан Стамболов”, останал  недовършен, приключва сложната крива в показателните за тогавашната епоха взаимоотношения между типичните ни поет и властник...