ИСТОРИЯ
|
|
ИСТОРИЯ |
|
|
Борислав Гърдев
КОРОНАТА ОТ ТРЪНИ КАТО СЪЗНАТЕЛЕН УПРАВЛЕНСКИ ИЗБОР
За прочутата и много популярна на времето книга на Стефан Груев се сещам сега при честването на 65 годишнината от смъртта на цар Борис Трети. Някога, преди 17 години, се прехласвах по тази биографична сага, написана увлекателно и ефектно като приказка. Дори написах възторжен отзив в един претенциозен, но за кратко просъществувал вестник на Стефан Бочев - „Мир”, който уж трябваше да бъде продължител на някогашния легендарен меродавен всекидневник. Минаха години и разбрах с болезнена яснота, че животът на цар Борис съвсем не е бил приказка. Че той още от раждането си става заложник на игри и схеми за политическа целесъобразност, и още от първите си мигове на този свят попада в могъщи ръце на сурови властници. Само така си обяснявам факта, че току-що роденото пеленаче на 31 януари 1894 г. е поето трепетно от ръцете на Стефан Стамболов, под зоркия поглед на още по-суетния си и властолюбив родител Фердинанд, и че само след две години и след убийството на същия този Стамболов, за да получи официално признание от своята капризна освободителка Русия, България в лицето на нейния държавен глава – католик, трябва да направи един самоотвержен акт – на Сретение Господне – 2 февруари 1896 г. престолонаследникът княз Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, баща му е отлъчен от Ватикана като вероотстъпник, а майка му – ревностната католичка Мария Луиза – съзнателно се простудява и умира на 19 януари 1899 г.... Както всички деца в княжеството и Борис Трети се обучава – при това от най-добрите родни преподаватели и полага съвестно изпити. Слава Богу, той няма интерес към научната кариера, подобно на Владимир Живков, а и не мога да си представя ситуацията през 1912 г. цар Фердинанд да моли просветния министър Стефан Бобчев синът му да получи някаква добре платена синекура след като вече е завършил гимназия... Резонно е той да постъпи във Военната академия през 1915 г. и да обикаля фронтовете на Балканската и Първата световна война, в която е и офицер за поръчки към щаба на Действащата армия. Борис Трети встъпва принудително на трона на 3 октомври 1918 г., след като баща му абдикира и след като страната ни преживява първата си национална катастрофа в стремежа си да осъществи своя блян за национално обединение. Монархът скромно и тихомълком поема властта, но в нарушение на конституцията. Която повелява свикване на Велико народно събрание в Търново за утвърждаване на държавната промяна. Така и ще протече по-голямата част от управлението му – привидно невидимо, скромно и делово и в нарушение на основния закон на страната ни. 25-годишното му царуване е белязано от мераците на поредица от самозвани и самородни фюрери да налагат на практика тоталитарните постулати, които пръв прилага Бенито Мусолини и които след това достигат своя класически завършен вид при Сталин и Хитлер. У нас още от 1920 г. се появява първият харизматичен лидер Александър Стамболийски, човек властен и достатъчно корумпиран, живеещ с мечтата за самостоятелно земеделско управление, която след скандалните парламентарни избори на 23 април 1923 г. постепенно добива очертанията на 25-годишна дружбашка диктатура. вален на 9 юни от Демократическия сговор, мястото му заема амбициозният му съперник Александър Цанков. Бившият социалист привидно възстановява парламентарната система у нас и реанимира фалиралите политици отпреди войната, вкарани в затвора след „народния референдум” от 19 ноември 1922 г. Същевременно той унищожава основните си противници в лицето на земеделците и комунистите, заливайки страната в реки от кръв чрез мълчаливото и благосклонно съдействие на монарха.
Силният
човек Цанков все пак е отстранен от власт неочаквано на 4 януари 1926 г. Той
до края на живота си ще се смята за основния политически герой до 9
септември 1944 г. и това ще бъде една от най-важните му грешки и заблуди. Ще стане чудо у нас – властта ще се предаде по демократичен път на спечелилия вота Народен блок. За последно. Защото дори в България чудесата не се повтарят. А и защото така искат новите вождове на страната , групирани в съюз „Звено”. Той ще поеме властта на 19 май 1934 г. и ще унищожи фундамента и сърцевината на парламентарната ни демокрация. Ще забрани партиите, ще разпусне парламента, ще търси сближение с Югославия и сталинския Съветски съюз, ще погледне и към трона с амбицията, ако не да бъде елиминиран, то поне монархът и неговите прерогативи да бъдат силно ограничени. Подобно на цар-Борисовия италиански тъст Виктор Емануил, за чиято дъщеря Джована Савойска държавният ни глава се оженва на 26 октомври 1930 г. Професионалните превратаджии около Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Димо Казасов този път допускат фатален гаф. Царят разцепва Военния съюз и чрез верния си военен министър Пенчо Златев отстранява от властта на 22 януари 1935 г. омразните му звенари.
Ген.
Златев има за малко уникалния шанс да стане роднен диктатор от типа на
Мусолини. Няма срещу себе си нито опозиция, нито парламент, нито обществено
недоволство. Трябвало е само да влезе в двубой с монарха. Не му отърва. Затова е отстранен на 21 април 1935 г., сменен от Андрей Тошев, който пък от своя страна е заменен от шефа на дворцовата канцелария – идеалният управленски изпълнител и тоталното политическо безличие Георги Кьосеиванов на 23 ноември 1935 г. Той ще управлява до 15 февруари 1940 г., когато към върха на държавната пирамида ще се устреми Богдан Филов. От зимата на 1935 г. Борис Трети излиза на политическата сцена. Той става първостепенен политически фактор, основен разпоредител с държавната власт, мениджър на серия от безпартийни чиновнически кабинети, сформирани от негови креатури. Периодът ще бъде наречен „терористична монархофашистка диктатура”, а царят ще добие облика на нашенски фюрер. Аз се абстрахирам от марксическите мантри, но не мога да не държа сметка, че между 19 май 1934 и 22 май 1938 г. в страната няма действащ парламент, че монархът не възстановява парламентарно-демократичната система, на която баща му никога не посяга, че допуска два държавни преврата за разлика от Фердинанд, че нарушава системно конституцията, допускайки извънредно законодателство в лицето на прословутите закони за защита на държавата и за защита на нацията от 4 януари 1924 и 24 януари 1941 г., че в България се насажда целенасочено антисемитизъм, че полицейщината отново започва да господства, а самият цар се натоварва с прекалено големи отговорности, които в бъдеще могат да имат фатални за родината ни последици. Вярно е, че страната към 1939 г. постига завиден икономически просперитет, че е за мирна ревизия на Версайския договор, че на 31 юли 1938 г. отново имаме модерно въоръжена и обучена действаща армия.
Но е
истина и икономическото ни обвързване с Германия и ако достойната ни позиция
на 23 ноември 1940 г. относно т.н. Соболева акция, вещаеща превръщането на
страната ни в съветска съюзна република от типа на Литва заслужава
адмирации, то рискованият, спорен и хазартен ход с присъединяването ни към
Тристранния пакт на 1 март 1941 г. предизвиква и днес ожесточени дебати,
вариращи от пълно отрицание и обвинения в държавно предателство до уклончиви
обяснения, свързани с трудно приемлива политическа целенасоченост. Той е по-слабият политик. Затова в подобна проблемно-критична ситуация тръгва по пътя на най-малкото съпротивление. Германски съюзник, уж неутралитет във Втората световна война и осъществяване на лелеяния национален идеал на 17 април 1941 г., когато български владика отслужва тържествената Великденска служба в Скопие, а на първа страница на „Зора” Данаил Крапчев френетично крещи: ”Честит нов Великден, българино!” От дистанцията на времето ще се окаже, че в случая и царят и правителството на Филов допускат капитална грешка. Вярно е, че в Румъния ни притиска 680 000 армия на фелдмаршал Лист, но примерът на Дания е бил пред очите на Борис и той е можел да приеме доброволната окупация със символична съпротива, която най-малкото щеше да му даде бъдещи концесии пред Чърчил и Рузвелт. Вместо това царят приема ултиматума на Хитлер и парламентът ни на 12 декември 1941 г. обявява война (символична, разбира се) на Великобритания и САЩ. Нещо, което през Първата световна война Фердинанд и Радославов не допускат по отношение на САЩ, въпреки че цели повече от година родният ни пълномощен министър във Вашингтон Панаретов е смятан за австро-германски агент... Символичната война се изражда в съвсем истинска и терористично-отмъстителна за англо-американците още през август 1943 г., когато седмица преди смъртта си Борис Трети вижда първите разрушения на неговата столица. Съдбата милостиво го прибира и той пропуска жестоките бомбардировки на 10 януари и 30 април 1944г., които буквално сриват София. Вкарването на немските войски у нас провокира разпалването на братоубийствена гражданска война, особено след призива на БКП от 24 юни 1941 г. и нашите партизани с по-голяма ярост се бият с българските полицаи, войници и жандармеристи, воюват като съветски мисионери с родното правителство, а не с представителите на немското у нас. В добавка спогодбата „Нойбахер” от 1 февруари 1941 г. превръща страната ни в суровинно-финансов придатък на Третия райх. Що се отнася до т.н. ни обединение, то е осъществено с кръвта и усилията на германските войници. България не воюва със свои войски за свободата на Македония, Поморавието и Беломорието. Нашите войски са вкарани там след капитулацията на сръбските и гръцките и изпълняват чисто полицейско-охранителни функции, замествайки немските, които се изпращат на Източния фронт. Това временно обединение няма международно признание, ако и да е разрушена Версайската мирна договорна система, и не е одобрено от основните велики сили, подобно на Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г., която ни връща южна Добруджа. То е и непълно, и унижаващо достойнството ни след като град Струга, родното място на братя Миладинови, остава в рамките на Италия, а и ни е дадено наготово. И затова „обединението” от 17-19 април 1941 г. няма нищо общо с нашето от 31 декември 1915 г. При промяната на статуквото на Балканите, настъпила в късното лято на 1944 г. нашите войски се оказват в капан, принудени са да се бият и с германски части, и със сръбски и гръцки паравоенни и (псевдо)партизански съединения, с огромни усилия и жертви се завръщат в старите предели на царството, където офицерите ги чака кървавата мъст на новата „отечествено-фронтовска власт”, а отличниците веднага са изпратени на фронта да се сражават с довчерашните си германски съюзници, този път в защита на съветските имперски интереси. За мен е пределно ясно, че след 1 март 1941 г. първо идва 28 август 1943 г., а след това закономерният завършек е 9 септември 1944 г. Недалновидният и прибързан ход с подписването на Виенския договор за присъединяване към Тристранния пакт, води до спорадични опити за преориентация към Англия и САЩ през лятото на 1943 г., когато козовете на нашата дипломация са, че нямаме пратени войски на Източния фронт , че не сме скъсали дипломатическите си отношения със СССР и че имаме важно за западните демокрации геостратегическо положение. (Противно на Борис Цветанов аз не допускам, че Борис Трети е ходил тайно в Москва през август 1943 г., за да преговаря със Сталин, излитайки от летище Горна Оряховица, както и че за втори път е бил в Берлин на 27 август!) Още на смъртния си одър Борис Трети е разбрал, че това са слаби карти и че този път изходът ще е фатален. И за него, и за династията му. Особено след като на 5 септември 1944 г. неутралният Съветски съюз ни обявява с нищо непредизвикана война, за да влезем в неговата орбита. Съвсем друга би била ситуацията, ако бяхме окупирана страна, със силно антигерманско съпротивително движение, на което западните съюзници системно помагат, защото не са отписали България напълно, не са я изоставили в съветската окупационна зона в Европа и биха съдействали на едно бъдещо демократично родно управление през същата есен на 1944 г., вкл. и за озаптяването на гръцките партизани в Беломорието в разгорялата се и продължила до 1948 г. гражданска война. Тогава войските ни в Драма и Кавала отново щяха да изпълняват за 4 години полицейски задачи, но насочени от западните страните-победителки, което би ни дало шанса да претендираме поне за плебисцит в Беломорска Тракия, изтъквайки довода, че река Дунав е защитният вал на свободния свят от вероломния сталински империализъм. Но в историята няма ако... А дали монархът е отровен от Хитлер, от сестрата на Джована – принцеса Мафалда, или от готвач- агент на Коминтерна и на ГПУ, това не е от съществено значение. Професор Епингер, констатира на 29 август 1943 г. в разговор с германския посланик в София Бекерле „типична балканска смърт” вследствие на външно насилие. Факт е, че до края на дните си Борис предпочита да играе на „народен цар”, движещ се без охрана, правейки се на машинист, планинар и спонсор (колко легенди има за пратени пари на бедни и сираци и за купени лачени чизми на прости овчари), но лично аз не си го представям да се опълчи дори на своя премиер Филов и да го свали от власт, подобно на крал Михай, който все пак отстранява железния маршал Антонеску, за което е награден от Сталин с ордена „Ленин”! Важното е и друго – създадената от Борис царска диктатура води до величаенето на монарха-вожд, до култ към неговата личност, която след като слиза от политическата сцена, остава незаменима за управляващата класа, въпреки сформирания регентски съвет на 9 септември 1943 г., в който противоконституционно попада и братът на царя княз Кирил Преславски, за което ще плати с главата си на 1 февруари 1945 г. Образуваният вакуум с царската смърт много бързо ще бъде запълнен на 9 септември 1944 г. от дежурните превратаджии – звенарите-отеченофронтовци в боеви съюз с комунистите и левите земеделци. В правителството на 9 септември 1944 г. премиер ще стане Кимон Георгиев, а пропаганден министър Димо Казасов. Нищо, че и двамата са преследвали и убивали комунисти две десетилетия. Те са свършили черната работа на новите си господари и заслужено и пребогато са възнаградени. Новият вожд и учител на българския народ Георги Михайлович Димитров ще се завърне от СССР на 4 ноември 1945 г. Някогашният водач на първото в света антифашистко въстание от 22 септември 1923 г. ще стане премиер на 23 ноември 1946г., милостиво разрешавайки преди това чрез довереното си лице Кимон Георгиев на вдовицата на Борис Трети Джована и на нейните деца, начело с престолонаследника Симеон Сакс-Кобургготски, вече разработен от нашите тайни служби, да напуснат страната след проведения референдум на 15 септември 1946 г. и след като са финансово обезпечени. Междувременно трупът на покойния монарх Борис е унищожен и осквернен в рилския манастир от бандите на Лев Главинчев през 1948 г., а сърцето му , съхранено в трезорите на БНБ, е предадено от покойния лидер на ДП Стефан Савов на покойната вдовица Джована Савойска при нейното кратко посещение у нас на 25 август 1993 г.
Но, както
се казва, това е вече съвсем друга история...
|
||
|
|
|
|
|
©
Борислав Гърдев. Публикувано в
|
|