ИСТОРИЯ	Бр.16/ април 2005

Борислав Гърдев

СЛАВЕЙКОВ ПОБЕЖДАВА С ХИТРОСТ

УНИАТСКОТО ДВИЖЕНИЕ У НАС

    В борбата за църковна независимост, водена с рядка упоритост и постоянство, изпъкват като водещи фигури Петко Славейков и Драган Цанков.

    Славейков е неформален лидер на “младите”, държащ на самостоятелно устроена народна Екзархия, първообраз на свободна България.

    Цанков се изявява като водач на униатското движение за съюз с Рим и пълно скъсване с гръцките православни фанариоти.

    В действията му прозира лична корист, а и съзнателно прикривания факт, че е приел католицизма през 1855 година.Въпреки всичко той смята, че защитава българските интереси.

    Попътен вятър за амбициите му е Великденската акция от 1860 година, когато епископ Иларион Макариополски в словото си пред паството не споменава името на гръцкия патриарх.

    В началото на декември с.г. Др.Цанков изпраща меморандум до император Наполеон Трети с молба за защита на българския народ, ”който е изпитал големи нещастия”, а на 19 декември 1860 г. 200 българи се явяват пред папския нунций  в Цариград Брунони с искане да се учреди уния между българската църква и Рим. На 23 декември във вестник “България” е обнародван официалният акт за присъединяването ни към Ватикана.

    С подкрепата на католическата мисия в турската столица веднага е открита българска униатска община /в Пера /, униатска църква с училище и пансион към него, в който първи учител става Тодор Икономов.

    Хората на Цанков избират за глава на униатската църква 75 годишният игумен на Соколовския манастир край Габрово Йосиф с цел “да се води от другиго по-лесно”/Тодор Икономов /.

    Делегацията за ръкополагането на Йосиф, начело с Драган Цанков,заминава за Рим на 15 март 1861 г. за среща с папа Пий Девети, който още през януари изпраща послание, че утвърждава унията. Йосиф Соколски е тържествено ръкоположен за епископ на българските униати на 14 април 1861 г.

    Вестта за настъпилия църковен разкол оттеква болезнено в съзнанието на Петко Славейков.

    В темпераментната статия “На първи пост”,публикувана в издавания от Раковски вестник “Дунавски лебед” /11,18,25 април и 2 май 1861 г./ той заклеймява предателството на Цанков :”Думай каквото щеш вече; в духътми вече безчестен ще си! Вий сте злодей, убийца на народа си. За чудо ми е наистина, как Ви тъй омаяха и заслепиха тези йезуити и Ви направиха да станете неприятел на отечеството си, неприятел на народа си, враг на приятелите си, че враг и на себе си…”

    Цанков обаче е обзет от лидеромания, вкарвайки църковния ни въпрос в обощоевропейски контекст, а познавайки хайдушкото минало на Йосиф Соколски, го държи изкъсо “под някакъв надзор.”/Т.Икономов /.

    Съзирайки опасността за духовното единство на българите,в Петко Славейков узрява смел и авантюристиче план.

    Той решава да отвлече стария си познайник от Соколския манастир в Русия и с това да разруши набиращото популярност униатско движение.

    Славейков влиза във връзка с намиращия се по служба в Цариград Найден Геров, с когото се познава от 1851 г. и решава да го посвети в замисъла си. Руският вицеконсул в Пловдив охотно се съгласява да помогне,убеждавайки своя началник-посланика Лобанов-Ростовский, да организира отвличането.

    Йосиф е измъкнат от българската католическа архиепископия на 6 юни  и натоварен на кораб за Одеса. На униатите е нанесен тежък удар. А тъй като не може непрекъснато да се крие изчезването на духовния им водач, те са принудени да поместят на 11 юни 1861 г. във вестник “България” следното прелюбопитно “Редакционно съобщение”: ”Във вторник сутринта рано в 7 часа представителят /в Църковния събор /П.Р.Славейков дошъл в българската патриаршия.Влязъл в одаята на Соколски и след четвърт час излезли заедно с един слуга…Негово Преосвещенство взел със себе си императорския берат, златния кръст, енголието, всичките антерии, общите пари, които бяха у него, и една веха скуфа. От това, разумява се, че това е бягане или открадване.”

    В Одеса давамата авантюристи са приети с овации от българската колония, като особено сърдечна е срещата на Славейков с неговия стар приятел Никола Палаузов.

    Движен от ентусиазъм и народна преданост, Славейков  не е помислил за финансовото обезпечаване на акцията си, харчейки собствени средства.

    Затова, завръщайки се в Цариград, той бърза да осребри усилията си, молейки за парична помощ Найден Геров.

    С писмо от 13 септември 1861 г. Геров ходатайства пред Лобанов-Ростовский и руското правитество отпуска 4500 гроша за покриване на Славейковите разноски.

    Бързото разложение на униатското движение е ускорено след махането на Цанков от Цариград. Заслугата за това е отново на Славейков. Той води дълги преговори със своя опонент и накрая успява да го склони да напусне имперската столица в началото на септември 1861 г.

    По този повод в същото писмо от 13 септември 1861 г. Геров отбелязва със задоволство, че “Славейков  успял да убеди Цанков да се откаже от службата си на католиците и се съгласи да напусне Константинопол, и тъй като с неговото отдалечаване унията се разтури окончателно, аз обещах на Славейков съдействието на Императорската мисия за постигането на тази цел.”

    Руснаците отпускат близо 30 000 гроша , с които Цанков покрива дълговете си по издаването на вестник “България” и към католическите свещеници,за които се чувства отговорен преди да напусне града.

    Славейков убеждава тревненските първенци да го вземат за учител със заплата 10 000 гроша. В Трявна обаче Цанков оствава само седмица, преди да се завърне в родния си град Свищов.

    Така църковният разкол у нас е преодолян, а на 27 февруари 1870 г.най-сетне излиза султанския ферман на Абдул Азис за учредяването на независима българска Екзархия.

    За нейното създаване огромна заслуга има и Петко Славейков.