ИСТОРИЯ

Бр. I - 2009 (34)

Борислав Гърдев

ЗА ГЕОРГИ КьОСЕИВАНОВ 125 ГОДИНИ СЛЕД РОЖДЕНИЕТО МУ

На 19 януари се навършват 125 години от рождението на българския дипломат, царски секретар и премиер Георги Кьосеиванов.

Родом от Пещера, той завършва право в Париж през 1905 г.

Дипломатическата му кариера започва в Рим през 1912 г. Работи последователно в посолствата ни в Цариград 1913 – 1915 г., Берн 1918 – 1920 г., Берлин – 1920 г., Париж 1923 – 1924 г. и Букурещ – през 1925 г. Той е български пълномощен министър в Атина през 1926 – 1931 г., Букурещ 1931 – 1933 г. и в Белград през 1933 – 1934 г. Началник е на канцеларията на цар Борис Трети през 1934 – 1935 г., а в правителството на Андрей Тошев 21 април – 23 ноември 1935 г. е вече външен министър.

Става министър-председател на България на 23 ноември 1935 г. и ,оглавявайки с реконструкции 4 кабинета, запазва поста си до 15 февруари 1940 г.

Във външната си политика кабинетът на Кьосеиванов се придържа към  реалностите, установени с Версайската система от мирни договори. То например подкрепя икономическите санкции от 9 октомври 1935, наложени от ОН на Италия след агресията й срещу Абисиния , започнала на 4 октомври, въпреки че тази страна е сред водещите велики сили, недоволни от мирните договори от 1919 г. Нашата дипломация обаче застава на принципите на държавния суверенитет, гаранция на който е Обществото на народите.

На 27 януари 1937 г. Кьосеиванов в качеството си и на външен министър подписва пакта за вечно приятелство с Югославия, като по този начин се разхлабва враждебния обръч от подозрителни съседи, заобикалящи нашата страна.

Важна заслуга на кабинета е сключването  на Солунското споразумение от 31 юли 1938 г. с ген. Метаксас, с което се премахват военните ограничения за България. В същото време споразумението задължава договарящите се страни да не се нападат, като по този начин съседите ни се стремят да отклонят държавата ни от сключване на опасни съюзи с надигащите глава фашистки държави.

В края на управлението си Кьосеиванов сключва и съглашение за стокообмен и плащания със СССР на 5 януари 1940 г., имащо важно значение за българското стопанство.

В сложната и взривоопасна обстановка през 1938 – 1939 година правителството умело лавира, като от една страна чрез царя съдейства за сключването на Мюнхенската спогодба от 30 септември 1938 г., с която Судетите се дават на Германия, а от друга след немската инвазия в Полша на 1 септември 1939 г. на 15 септември обявява неутралитет. Този акт съответства на желанието на мнозинството българи за   невключването на страната в разгарящата се Втора световна война.

Това не означава, че външният ни министър не е за МИРНА ревизия на жестокия Ньойски договор от 27 ноември 1919 г. Доказателството е изпратената на 19 април 1939 г. до българските дипломатически представителства секретна директива № 19, в която се степенуват българските искания – получаване на Южна Добруджа до границите, определени от Берлинския конгрес на 1 юли 1878 г., Беломорска Тракия – в границите от Букурещкия договор от 28 юли 1913 г. и евентуално предадените на Югославия с Ньойския диктат Западни покрайнини.

Във вътрешно – политически аспект политиката на Кьосеиванов оставя противоречиви впечатления. Той е смятан за опитен, обигран и способен политик, но същевременно спомагащ за оформянето на безпартийния режим в страната, чийто лидер е  Борис Трети. Ако и да е добър управленец, той получава властта от царя и това засилва съмненията, че така подпомага личния монархически режим.

В романа си „Тютюн”(1954) Димитър Димов му прави убийствена характеристика – „Той беше всеизвестен ленивец на лакейска служба в двореца. Имаше подпухнало лице и сънливи, уморени от бридж очи. Някой му беше внушил, че е незаменим държавник, и това го караше да смайва страната и чуждите правителства с непрекъснати дипломатически актове, които приличаха на поклони във всички посоки. Останалото той предоставяше на чиновниците си.”

Кьосеиванов се ползва с царското благоволение, но съсредоточава цялото си внимание за подобряване отношенията с Гърция и Югославия, вътре в страната се разпорежда родственикът му и ресорен министър Иван Красновски – 4 юли 1936 – 14 ноември 1938 г., чиято основна задача се оказва унищожаването на партийно – парламентарната система в България.

Въпреки грубите предохранителни мерки, полицейският произвол и недемократичните прийоми за издигане на кандидати за кметове, общински съветници и депутати, които се предлагат еднолично, а не от партии, подписвайки декларация, че не са членове на забранени от закона организации, в страната се провеждат местни – на 14 март 1937 и парламентарни на  - 27 март 1938 г. избори.

Важните за правителството избори за Народно събрание му дават необходимото мнозинство – от избраните 160 депутати 93 са правителствени, а 67 опозиционно настроени.

По време на управлението на Георги Кьосеиванов България достига забележителен икономически подем и стопански просперитет – още се помни митичната 1939 г. като мяра за нашенско благоденствие, но истината е, че то настъпва в резултат на икономическото ни обвързване с Германия.

Освен това самият Кьосеиванов има врагове от старата политическа класа, изхвърлена от сцената след 19 май 1934 г., а и неговата предпазлива и благоразумна политика към края на 1939 г. става вече излишна за амбициозната и реваншистки настроена прогерманска върхушка около цар Борис Трети. Това налага оставката на Кьосеиванов на 19 октомври 1939 г. и разпускането на непокорния парламент .

На 24 октомври 1939 г. Георги Кьосеиванов оглавява своя последен четвърти кабинет. Задачата му е да подготви изборите за 25 ОНС,  проведени между 24 декември 1939 (независимо че на 21 декември подава демонстративно оставка)  и  15 януари 1940 г. в разгара на войната, което ги прави уникални за тогавашната европейска реалност, спечелени убедително от правителственото мнозинство.

Само че този път министър – председателят от 15 февруари 1940 г. се казва Богдан Филов. В разговор с тайния си съветник Лулчев цар Борис Трети пита ехидно: ”Но с Кьосето как да процедираме?”, получавайки подобаващият отговор: ”Ще му кажете да си почине, защото той пак може да потрябва.”

Така и става – Кьосеиванов поема дипломатическата ни мисия в Берн, където е посланик до 13 септември 1944 г. и след отзоваването си от новия ОФ кабинет на Кимон Георгиев и външния министър Петко Стайнов, отказва да се завърне в страната, оставайки емигрант в Швейцария.

Георги Кьосеиванов има определена заслуга и за спасяване на българските евреи. В Швейцария той е не само български пълномощен министър, но и деец на международния Червен кръст. Като такъв поддържа контакти и с американската разузнавателна мисия в Берн, ръководена от Алън Дълес. Основна причина за тези връзки е съдбата на пленените съюзнически летци, свалени над територията на България.

Кьосеиванов иска писмено мнение от добрия си приятел Рене Шарон, бивш комисар на ОН в България, построил еднотипните еднофамилни жилища в жк „Бъкстон” в София, по въпроса за военнопленниците и депортирането на евреите от различните европейски страни. Информацията, която получава е ужасяваща – от Румъния и Русия са изпратени в лагерите на смъртта 750 000 души, Унгария предава 402 000, Чехословакия 277 000, Югославия – 60 000...

Този документ е предаден лично от Кьосеиванов на царя при срещата им на 4 август 1943 г. След запознаването си с него цар Борис Трети пребледнял до смърт. Въпреки това независимо, че царят е повикан на разговори в главната квартира на Хитлер на 14 август 1943 г., докато е жив не позволява депортирането на българските евреи от старите предели на царството в лагерите на смъртта.

Към 31 август 1943 г. германците окончателно се отказват от изискването на българските евреи.

Причината –  промяната на обстановката в страната след смъртта на цар Борис Трети на 28 август в разгара на преговорите в Берн със западните съюзници за излизането на страната от съюза й с Германия, в които е замесено името на  Таквор Такворян, богат тютюнотърговец, заселил се в Берн, работещ за съюзниците и препоръчан  от Георги Кьосеиванов.

Името на Кьосеиванов влиза в обръщение и при съставянето на регентския съвет, положил клетва пред парламента на 9 септември 1943 г.

Германците се противопоставят на кандидатурата му, тъй като според посланик Адолф Бекерле: ”За нас той е неподходящ за регент. Той е демократ, който има англофилски тенденции.”

Георги Кьосеиванов не се подчинява и на новата ОФ власт. Той остава в Швейцария.

Според Стефан Попов („Безсъници”, 1992) с авторитета си е бил безспорен център на емигрантската ни общност в Европа, но така и не проявява необходимата активност, за да актуализира каузата й пред меродавните политически фактори.

Освен това в противовес на прокараната версия, че е пишел мемоари за нашите национални катастрофи – както заявява с апломб Андрей Чапразов – изиграл неговото алтер его проф. Механджийски в епизода „Тайната на шифъра”(1971) от легендарния хит „На всеки километър” на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, Кьосеиванов не оставя  и един ред мемоари след смъртта си на 27 юли 1960 г.

Днес около името на Георги Кьосеиванов отново ще се шуми, а делото му ще бъде подлагано на различни интерпретационни оценки. Хубаво е при  подобни амбициозни начинания да се преследва обективния тон, за да не го смятаме както за политическо нищожество, така и за наследник на Стамболов.

От това само ще спечели паметта на този изтъкнат наш държавник.

© Борислав Гърдев. Публикувано в  на: 15.03.2009.

Бр. I - 2009 (34)