КУЛТУРНА ХРОНИКА
|
|
КУЛТУРНА ХРОНИКА |
|
|
Борислав Гърдев ИВАН РАДОСЛАВОВ Днес Иван Радославов е познат само на специалистите-филолози и на по-любознателните студенти, дръзнали да прочетат някои от програмните му статии или да прехвърлят фундаменталната му история "Българска литература 1880-1930", от чието излизане през юни се навършват 65 години. Личността на Иван Радославов е интересна и значима, тъй като до голяма степен следва модела за реализация на следосвобожденската ни интелигенция, участвала активно в градежа и защитата на държавността в културната и политическата сфера. Неговият жизнен и творчески път напомня този на търновчанина Димо Кьорчев - друг законодател на модернизма в родната литература и един от водачите на Националлибералната партия през 1914-1928 г. Иван Радославов се ражда в Горна Оряховица навръх Нова година (31 декември 1880 г.) в семейството на видния възрожденски просветител и участник в църковните борби Радко М. Радославов - председател и на дряновския комитет по време на Априлското въстание. Малкият Иван сменя училищата в Разград, Свищов, Търново и София. Пребивава в Женева (1902-1904) - където слуша речи на Плеханов и Ленин, в Брюксел (1905-1907), странства в Берн, Берлин, Париж , Виена и учи право в Лозана (1902-1907). Попил европейската култура, след завръщането си в България е последователно чиновник във финансовото министерство (1908-1914), редактор на "Български търговски вестник" (1914) и в Дирекцията по печата (1914-1917). По време на Балканската война участва като редник в битките при Бунархисар и Чаталджа (1912), а в Първата световна война е военен кореспондент (1915-1917). През 1917 г. е привлечен към посолството ни в Берн за защита на българските национални интереси. Редактира органа на дипломатическата ни мисия "Балканска кореспонденция" и публикува поредица от полемично-аналитични статии в защита на родната кауза (особено в навечерието на подписването на Ньойския диктат), излезли по-късно в сборника "Под знамето на България" (1920). През 1918 г. става член на БЗНС, през 1922-1923 г. е директор на печата към Министерството на външните работи, участва в редактирането на земеделските вестници "Защита" (1923) и "Земеделско съзнание" (1924-1926) и е член на Дружеството на българските журналисти (земеделци). Успоредно расте в йерархията на просветното ведомство - главен библиотекар (1928-1931) и директор (1932-1934) на Пловдивската народна библиотека и уредник на училищния музей към Министерството на народното просвещение (1937-1941). Иван Радославов е сред основателите на Съюза на българските писатели (1913). Известен е като редактор на детско-юношеското списание "Росна китка" (1905-1907), съставител на прочутата антология "Млада България" (1922), редактор-издател на сп. "Хроники" (1926-1927) и редактор (заедно с Людмил Стоянов и Теодор Траянов) на известното списание "Хиперион" (1922-1931). Той започва литературната си дейност със стихове в русенското ученическо списание "Извор" през 1894 година. Първите му творби са изцяло в руслото на модната за времето си сантиментална и граждански ангажирана лирика, поради което съвсем естествено ги откриваме в сборниците на Георги Бакалов "Лъчите на поезията" (1901) и "Към свобода!" (1902). Още в Швейцария започва еволюцията в мисленето му - от симпатизант на социалдемокрацията, той се пренасочва към социаллибералната група на Бакалов, Димитър Полянов и Петър Мутафчиев (1905). В Брюксел е вече привърженик на идеализма и символизма, чиито ревностен апологет е повече от две десетилетия, което не му пречи да помага осем години и на земеделците от крилото на Димитър Драгиев. Творческата му дейност в периодичния печат започва със статията "По повод Тургенева" (1912), след която вече Радославов се утвърждава като критик и теоретик на българския символизъм, ако и неговите възгледи да са по-скоро адаптация на възгледите на Реми дьо Гурмон. В поредица от програмни статии - "Градът" (1912), "Малък повод за големи въпроси" (1914), "Българският символизъм: основи - същност - изгледи" (1925), "Родно и чуждо" (1927), "Делото на българския символизъм" (1928) и "Литературната критика на българския символизъм в историческо осветление" (1945) той защитава новата естетика и поетика, определяйки мястото на това направление в родната литература. Според него, появата му у нас е закономерна. Подобно на Димо Кьорчев, и той приема Траянов за знаме на българския символизъм, противопоставяйки го на Яворов, когото смята за псевдомодернист. В своите пристрастия Иван Радославов лансира постиженията на Людмил Стоянов, Дебелянов, Трифон Кунев, Траянов, Христо Ясенов, Николай Лилиев и Емануил Попдимитров, които представя в известната си антология "Млада България", като отрича приемствеността между естетиката на кръга "Мисъл" и българския символизъм. Много ценни и обективни са оценките му за писателите-реалисти - Любен Каравелов, Тодор Влайков, Алеко Константинов, Елин Пелин. Заслуга на Радославов е и преоткриването на Захари Стоянов като мемоарист и есеист. След "Идеи и критика" (1921-1939) и "Портрети" (1927) - свод на постигнатото от него като теоретик, мислител и ценител, се появява и "Българска литература 1880-1930 г." (1936) - първи сполучлив опит за теоретично осмисляне историята на българската литература. Второто преработено и допълнено издание на изследването му излиза през 1947 г. и въпреки слагаческата добавка "Наши дни", предизвиква гнева на марксистките корифеи Ангел Тодоров и Веселин Йосифов, нападнали го яростно в официоза "Работническо дело", особено за направеното деление на школите в българската литература - романтизъм, реализъм, новоромантизъм и символизъм. Лично Вълко Червенков използва трибуната на V конгрес на БРП (к) през декември 1948 година, за да охули труда и вижданията му. Радославов прави опит за аргументирана защита, която обаче не е допусната да се отпечата във в. "Литературен фронт", а самото издание на труда му от 1947 г. е унищожено пет години по-късно. Като последна форма на отстоявана позиция той използва двете си писма до председателя на СБП от 6 юни 1947 г. и 9 юли 1948 г., както и "Думи, казани на общото събрание на СБП на 3 март 1949 г.". Следва 20-годишно мълчание, забранен достъп до официалния литературен печат, водене на интересен дневник (1950-1951 г.), изпълнен с горчиви размисли и интересни обобщения, бележки, наброски за нови книги (например за Димитър Димитров), идеи, останали в ръкопис, писма. Иван Радославов получава предсмъртен подарък през 1968 г., когато (благодарение най-вече усилията на Борис Делчев, който е и редактор на книгата) излиза сборникът му от литературно-критични статии "Книга от мои страници", дообогатен по-късно от изданието "Спомени. Дневници. Писма" (1983). Доживял дълбока старост, критикът умира в София на 5 октомври 1969 г., без да доживее реабилитацията си в националния ни културен пантеон. Той не успява да види излизането от печат и на поредното, най-пълно преиздание на "Българска литература 1880-1930 г.", осъществено от Университетското издателство "Св. Климент Охридски" през 1992 година.
|
||
|
|
|
|
|
© Борислав Гърдев. Публикувано в
|
|