Георги Н. Николов

„ВЪРВЯ,  ЗАСЛУШАН  В  ГЛУХИТЕ  СИ  СТЪПКИ...”

Поетическото изкуство, като проява на човешкия дух, вгражда в материята си индивидуалността на своя създател. Независимо от времето, в което живее, от гражданските му, тематични и естетически предпочитания. То олицетворява твореца, защото е част от собственото му „аз” и така го пренася в бъдните години. Защото словото е начин за обезсмъртяване на тленния човешки силует и стореното от него. Особено когато е орисан с дарбата да създава изкуство над делничните тегоби. Над сивотата на тълпата и дарените му години физическо присъствие на земята. Поезията е връзка между таланта на личността и обществото в развитие. Белязано със събития, със смяна на годишните времена и с неусетно отиващата си младост. На нейно място идва зрелият житейски опит. Тихото прощаване с делнични неща и купчината изписани послания, до които потомците се докосват с трепет, или просто ги забравят... Да, поезията е начин на съществуване за отделни личности, озарени от божията промисъл. Те са връзката между нея и мислещата материя, неразумно устремена в космичното пространство. Но мечтите изтляват, остава словото. И спомена за онзи, който го е обезсмъртил в стих: може би вчера, може би днес. А може би, навярно, ще направи това и утре...

Върху плоскостта на тези разсъждения поезията на Петър Велчев напомня храм на Логоса, от дверите на който започва безкраен път. По него дружески вървят, пречистени и причестени, Животът и Смъртта – повелители на човешкото множество. На вечния биологичен кръговрат, в чието изначалие винаги блести искрица разум. Зареяна между времето и пространството, за да остави свой белег върху снагата на вечността. Петър Велчев е неин прорицател и изповедник. Привидно перото му възпява видимия свят в цялото му грапаво многообразие. Но това впечатление бързо се променя, когато вникнем в творческото му развитие като автор. Защото в лириката му мощно диша океанът на първичната материя. Привидно покорен в рамките на съвременната цивилизация и едновременно - разчупващ нейните рамки. Той плиска вълните си върху цялата планета. Развива се във възходяща градация и превръща духа в реализирани идеи. Едни за насъщния къшей хляб, други – за разгадаване на космическата необятност. Но всички: „сглобяващи” картонените кули на живота, който сме уверени, че познаваме. Мисълта на автора се стреми да надникне зад декорите на видимото, достъпното, лесно обяснимото. То влага свой интелектуален подтекст, минаващ през епохи, обществени трусове, налагани догми и граждански противоречия. Нарича се „човечество” и трябва да има своя скрита цел. Щом е моделирано от Създателя и пратено да властва над планетата. Именно нея, целта, търси Велчев, който е недоверчив адепт на глобалната идея за хармония между хората и собствената им планета – от една страна. От друга – с мълчанието на вечността, която чрез небето се вглежда в нашите лутания и мимолетни щения. Загърбили иконата на безсмъртието, към което неистово се стремим:

               Човекът – хищно,

            мършаво чудовище,

            което смуче кръв и сълзи рони.

            Безгрижно, пищно,

            пеещо съкровище,

            разграбено от варварски погроми.

            Човекът – сладка,

            тъничка торба,

            изплетена от кости, сол и влага...

            човекът – кратка,

            мъничка творба,

            в която Господ семето си влага.                              „Песен за човека”

Лириката на Велчев е до голяма степен вътрешно сетивна. Единство между вдъхновение и разум, вплетени в звукова живопис. Израз на съвременен модернизъм, изграден върху символиката на реалните неща, от които авторът не се дистанцира. Неговата философия е основана върху наблюдението. А чрез него – върху аналитично изучаване на доминиращите предпоставки, които тласкат живота към застой или развитие. Това е причината да разглежда света като палитра от моделиран хаос със свои трайни закони. Често непонятни за случайния наблюдател. Но за изследователя-поет: със свой код за сливане с дълбоката им същност. Битието ражда своята мисловна проекция – човека и самото то е израз на неговата мисъл. Делничното е само канава, върху която избуяват цветовете на разума и той рядко стъпва в уличната прах. Целта му е да обясни защо сме създадени. Какво се очаква от нас и по какъв начин. Ако не сме създадени с определена мисия, защо още съществуваме? И какво ще се случи с всемира, когато заемем мястото на Бог...

В творчеството на Петър Велчев властно диша Мирозданието, разделено между природата и алиенираното житие. Което не значи, че авторът пренебрегва своите родови корени. Но като тема те отстъпват пред историческите аналогии, засягащи цялото човечество. И тяхната поука от минали епохи поетът вгражда в стремежа ни към бъдещото време. Понякога, както в квартите на книгата „Самотен плувец”, са вплетени афоризми. Изстрадани поуки от страницата на дните, през които минаваме по пътя към отредения финал. Или в трепета на сонетните визуализирани мозайки, на които е доказан майстор. Но и тук, и навсякъде по редовете, лирическият герой на Велчев е самонадграждащ се мисловен дуалист. Склонен равнопоставено към извисяване на символа-личност и към желаното й аутодафе. И очарователен самотник, без да е егоцентрик. Готов понякога за себеразкриване с подкупваща искреност, пленяваща аудиторията. Това е сам авторът, разтварящ дверите на интимната си същност, в която се оглежда съвремието. Праведен, тъжен еретик, ковящ законите на естеството, които първи сам подлага на съмнение. Над всичко е часовникът – символ, отмерващ подарените ни мигове. Наблюденията на автора са светлосенки, от чиято здрачина до нас достига контурът на изследваното от него явление. И сякаш долавяме как присъствието ни на планетата изтича неусетно и неумолимо през пръстите. Опитващи се да задържат времето в един единствен статичен миг, в който да вградим образа си. И така да заслужим безсмъртие, когато няма да ни има сред другите и те не ще си спомнят за нас:

Като голямо междучасие

е трескав срокът на живота

и все играеш, и лудуваш,

и все се чувстваш ученик.

А всеки миг звънецът ще удари.                            ХVII

Творчеството на Велчев не е подчинено на традиционно-местното, регионалното, познатото. Той търси общочовешки истини, в които вмества и своята национална идентичност. Чрез темата за България, обаче, изразява тревогите си за гротеските в обществената картина у нас, на които е свидетел. Общият минорен тон, така често присъстващ в стиховете му, сега отстъпва място на полемичността. Самата същност на твореца се преобразява. Макар за кратко, той навлича тогата на граждански трибун, будещ заспали съвести. Това е пареща поезия, чиито конкретен повод няма значение. На преден план излиза грижата за страната, която е част от планетарната общност. И ставащото в нея може да бъде отнесено към всяко кътче на земята. В което страдат хора, лишени от спомена за славно минало. Потопени във въртопа от неясни „ценности” без бъдеще време и без гарантираното достойнство на личността:

И се тресе родината

от страховити пошлости,

ум чака от чужбина,

а щастие – по пощата.

Ех, колко непотребности!

И даже имам чувството,

че със самата себе си

Историята блудства.                         „Епоха”

Сериозен дял в създаденото от Петър Велчев заема природата. Тя не е уловена от натура, а също преминава през философските критерии на автора за значимост на наблюдението. Картините на сменящите се сезони отчетливо напомнят за смъртта на младостта, останала назад в годините. За неканената есен, след която ще се възцари студът. В лириката му човек и природа са част от енигматиката на съществуването – те взаимно се преливат до сетния ден на биологичната ни същност. След нас ще дойдат нови поколения и по същия начин ще се впишат върху гръдта й. Защото животът дири своя аналогия в безкрайните трансформации на плътта, кръвта, мисълта. В шепота на дървесните листа. В невъзмутимостта на земната твърд и високо някъде – в небето. Тя също е дарена с разум, който не познаваме, а често и отричаме. Но какво сме без нея? Безчет самовлюбени твари, търсещи своето самоунищожение. Защо? Не сме ли носители на Божествения дух? Дарил ни скрижали, за да бъдем негов образ и подобие? Човекът не е паднал ангел, но е склонен към възгордяване и върху природата оставя своя негативен отпечатък. Без да знае, че тя е съвременния Едем, пътищата към който не трябва да обрастват с бурени:

Библейска тишина. Ухае гроздоберът късен.

И тънък, тръпен хлад плътта пристяга като пръстен.

Налива есента огромна чаша златен сок

и размисълът става все по-бистър и висок.

Нима достигнахме върха на хълма, на Голгота?

Виж, краят на деня напомня края на живота...

Влече ни залезът, напомнящ някакъв обряд,

и всеки храст в градините ни гледа като брат.                  „Сонети за есента – I”

Като всеки надарен творец и Петър Велчев дири отзвука на лирата си в заобикалящата ни действителност. Превърната от него в алхимична работилница. Където отсява същността на понятията за добро и зло. Разглежда ги като две страни от неделима цялост, в която все пак нещо от тях доминира. Авторът е вещ психолог и ни внушава, че и човекът често е с две лица. Едното – вплетено във всекидневието на битността. Другото – ехо от атавизма, което все още кънти в душите ни. И когато привидната хармония на обществото бъде разрушена, ще трябва да тръгнем от началната точка. Помнеща първите ни съзнателни стъпки в дебрите на вековете. Което означава унищожение на всичко съградено досега през много трусове, войни, страдания и излишни жертви. Може ли поезията да промени човешката склонност към братоубийство? И да ни спомня, без да преповтаря в реалността притчата за Каин и Авел? Може, защото самият й смисъл означава извисяване, развитие, полет. Лириката е онова вълшебно проникновение на човешкия дух, идващо често в трудни моменти. Когато трябва да се пречистим и да направим интимна равносметка на делата си. Да станем добри и да простим предателството на бивш приятел. Да се доверим на словото, тази цветна мозайка от химни за проникновеното във всеки от нас. И самите да се превърнем в слово на разумната мисъл. Посветена на градивното мислене и на позитивните общочовешки алтернативи, вместо на смъртта и разрухата. Защото денят ни е изграден не само от ослепителната белота на оптимистичното и от черните краски на негативизма. А от невероятен брой светлосенки, в цветния здрач на които търсим и смисъла на поетическото изкуство:

            Не, римата не е играчка,

            а висше битие на ехото,

            тоест на Логоса божествен,

            защото болка вика билка,

            възторзи означава рози,

            а обич се превръща в обръч

            и всъщност никога и нищо

            не съществува без съзвучие.                                    „Рима”

Петър Велчев е „строг” към себе си поет: често тъжен, самотен, дистанциран от тълпата, на която всъщност убедително проповядва истини за делника на материята и празниците на духа. И на плътта – защото любовта за него не е отвлечено греховно понятие, а еротичен пир на двойка човеци. Издигащи страстта си до степента на езически култ, без който животът на земята постепенно ще се превърне в пустиня:

            И трепкат двете древни гълъбици

            с очи коралови, без страх и срам.

            Аз знам, че като прелетните птици,

            те днес ще бъдат тук, а утре там.

               Но все едно! Свещеният екстаз

            бълнува кръвосплетени пътеки.

            И влизам в ласкавото лоно аз –

            макар за час,

                                    случайно

                                                и навеки...                              „Жена”

Петър Велчев не е от авторите, за които се шуми. Той е отдавна утвърден литературовед, преводач, критик, публицист и носител на редица награди за творчески достижения. И лириката му сякаш остава на заден план, но впечатлението е измамно. Ще спомена, че негови стихове са включени в антологии на българската поезия на руски, фински, сръбски, арабски езици. Творчеството му, в тематичен план всеобхватно и дълбоко мисловно, е включено в 14 стихосбирки: „Заключено време”, „Ангелът на здрача”, „Самотен плувец”, „Обратно броене”, „Рискът да си жив”.... С гама от чувства, които пулсират от минорното до предпазлив оптимизъм и рядко – до нотите на ведрото скерцо. Иначе казано: по страниците господства животът в цялото си многообразие дори тогава, когато над него пада сянката на смъртта. През него минават облаци, знойни кръстопътища, слънцето и мракът. Цветя, любов, усмивки, жестове и песни... тишина. Велчев е класически автор – дълбок познавач на битието, вещ хирург на човешката душа а най-вече: изследовател на мислещата плът в цялото й възвишено несъвършенство. Той може и трябва да е пример за цяла галерия поети, предимно млади. Които, от стремеж за бързо признание, раждат мъртви послания неизвестно до кого... Далеч съм от мисълта, че с тези няколко реда обхващам цялата мащабност на лириката, създадена от този автор. Винаги съм казвал, че поезията не може да се преразказва. Тя се чете със сърцето и с ума, за да остави плодните си зърна в нашето съзнание. Така е и с поезията на Петър Велчев: добронамерено елитарна, адресирана до мислещи люде. Не случайно на финала искам да завърша с един катрен, посветен на нас - съвременниците и на отминаващото бъдеще. Което е всъщност проекция на живота, впримчен във вечния кръговрат на битието:

            Човеко мой! Ти сякаш функция на нещо си...

          Роял, на който свири Друг, а ти дрънчиш

          и без да знаеш – ангели, или пък вещици

          натискат белия и черния клавиш?                          „Невинност”