Бойко Златев

"ДУХОВНОСТ БЕЗ ВИКАЛПИ" ИЛИ ЗА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ДОБРИТЕ НАМЕРЕНИЯ

Книгата "Духовност без викалпи" на Дамян Василев и Димитър Пройнов привлича вниманието с това, че е посветена на една изключително важна тема - необходимостта от критично мислене. Тази необходимост едва ли би могла да се оспори, като се има предвид наличието на стабилен поток от суеверия, псевдонаука и банални неграмотщини в българските медии. От тази гледна точка намеренията на двамата автори заслужават адмирации.

Далеч по-спорен е въпросът, доколко тяхната книга би могла да убеди читателите в предимствата на критичното мислене. Тук намеренията сами по себе си не са достатъчни. От авторите на едно подобно популярно изложение, написано на достъпен език, читателят би очаквал преди всичко не просто да декларират привързаност към критичното мислене, но и те самите да демонстрират способността да мислят критично. Което означава, освен всичко друго, и самата книга да е в състояние да издържи проверката с критично мислене, приложено към нейното съдържание. Това и ще се опитаме да направим в настоящата статия.

I.

Основна теза на двамата автори е, че критичното мислене е в състояние да ни освободи от викалпите и така да ни доведе до истинската духовност. Докато разбирането на авторите за духовност е оставено за десерт и е поместено чак в края на книгата, дефиницията за викалпа е поместена още в нейното начало. Според авторите викалпите представляват твърдения, несвързани с обекти от реалността.

В алтернативната фейсбук страница "Духовност без викалпи", посветена на критично осмисляне на книгата, се изтъква, че тази дефиниция на викалпа се различава от смисъла, влаган в думата от Патанджали и се твърди, че викалпа всъщност е вид размишление, а не твърдение. Доколкото, обаче, строго погледнато, една дефиниция не може да бъде погрешна, стига да не е вътрешно противоречива, за удобство в нашето изложение ще си служим с определението, дадено от Дамянов и Пройнов.

Доколкото първата глава от книгата, озаглавена "Духовност без митология", е посветена на освобождаването от т. нар. митологични викалпи, двамата автори илюстрират своята дефиниция със следния пример от митологията на древна Гърция: "Това че имаме дума за кентавър, не означава непременно, че такъв съществува. Ние можем да се възхищаваме на легендата за кентавъра, но тези наши сантименти не биха дали право на зоолозите да включат човека-кон в класификацията на животинските видове."

Безспорно, авторите са прави по отношение на това, че никоя научна класификация не би следвало да се основава на сантименти. Що се отнася обаче до включването на кентавъра в класификацията на видовете, въпросът далеч не е толкова прост, колкото изглежда на пръв поглед. Вероятно в случая Василев и Пройнов имат предвид съвременната класификация на организмите, която е от Аристотелов тип и включва единствено видовете, чието съществуване (в настоящето или в миналото) е установено от науката, като тези видове са групирани в семейства, родове и т.н. първоначално според техните сходства, а по-късно, след появата на еволюционната теория - според общия им еволюционен произход.

Възможна е обаче и друга класификация - от Платонов тип - която обхваща всички видове, които потенциално биха могли да съществуват, без при това да се нарушат природните закони. Пример за подобна класификация в науката е периодичната система на химичните елементи, създадена от Менделеев, която включва и още неоткритите по негово време галий, скандий и германий. В биологията Платоновата класификация е предложена от изпреварилия времето си руски учен Александър Любишчев. Днес, с разчитането на генома и възможността за създаване на генно модифицирани организми (ГМО) тя става все по-актуална. В рамките на Платоновата класификация кентавърът също би намерил своето място.

В тази връзка би било уместно да направим и един плодотворен паралел с математиката. Както е известно, далеч не всички математически понятия, теории и формули са приложими за описанието на реално съществуващи обекти. Големият полски писател фантаст и футуролог Станислав Лем оприличава математиката на лудия шивач, който наред с дрехите, които биха били подходящи за хора или животни, създава и дрехи, които биха били по мярка на митични същества - кентаври или еднорози, както и на създания, които още никой не е измислил. Тези математически абстракции напълно съответстват на дефиницията за викалпи, използвана от Василев и Пройнов. Въпреки това в книгата им липсва както глава, озаглавена "Математически викалпи", така и призиви да се освободим от викалпите в математиката. Вероятно фактът, че един от съавторите на книгата е математик по образование и познава достатъчно добре своята област, за да ни предложи подобен абсурд. Не така стоят обаче нещата, за съжаление, с други области, в които авторите явно не са специалисти, което на свой ред става причина да правят досадни грешки и да изпадат в противоречия, в абсурдни и понякога дори в комични ситуации.

Въпроси буди и рецептата за освобождаване от викалпите, която авторите ни предлагат, следвайки примера на Джиду Кришнамурти: "незабавното отстраняване на всякакви вярвания и предубеждения." Проблемът в случая е, че не е възможно да се отстранят всички вярвания и предубеждения. Можем да изберем към коя представа да се придържаме по отношение на това дали утре ще срещнем динозавър на улицата - дали ще се съгласим с професора от известния виц, че вероятността е една стомилиардна от процента, или ще предпочетем мнението на блондинката от същия виц, според която тази вероятност е 50%, тъй като "непредубедено" разглежда две еднакво вероятни възможности - да срещне динозавър и да не го срещне. Но винаги, осъзнато или не, приписваме определена вероятност да се случи съответното събитие, следвайки нашите вярвания и предубеждения. Едва върху тяхната база полученият опит е в състояние да ги коригира. Онова, което вероятно Кришнамурти е имал предвид, е, че следва да се откажем от нашите догматични вярвания и предубеждение, тоест от приписването на нулева вероятност на определени събития и състояния на реалността. Ако ние не допускаме никаква възможност да срещнем динозавър на улицата, тогава няма да приемем, че сме го срещнали, дори и той да се явява пред нас ден след ден. Винаги ще измисляме алтернативно обяснение, което се вмества в догматичната ни система от предубеждения - че става въпрос за оптична измама, халюцинация и т.н.

Димитър Пройнов правилно посочва ширещата се в някои среди терминологична всеядност и смесване на понятия от различни системи: "Когато казваме нещо, трябва да си даваме сметка дали е валидно в собствения си контекст. Много често в така наречените духовни среди се дискутират теми, които нямат никакъв смисъл или пък страните в дискусиите имат твърде смътна представа за смисъла им. Произволно се използват понятия взети от различни религии или метафизични системи и се съчетават по най-разни чудати начини, при това оставяйки у много непредубедени слушатели впечатление за висока начетеност и познания в областта на езотеричното. Всъщност подобен подход в мнозинството от случаите свидетелства не за духовния напредък на човека, а за каша та в неговата глава." Казаното в пълна степен важи не само за религиите, но и за философските системи и научните теории, чиито понятия също не би трябвало да смесваме произволно. Поради това е крайно озадачава е критиката на Пройнов към древната представа за елементите. Той пише: "Широко разпространената в древността представа, според която материята е съставена от или четири или пет елемента – примерно огън, вода, земя и въздух (давам древногръцката версия на Емпедокъл, има също така индийска и китайска) отразява нивото на химията преди времената на Джоузеф Пристли и Антоан Лавоазие. Днес знаем, че елементите са доста повече (по последни данни - 118), при това никой от тях не е сред споменатите четири. В случай, че имаме достатъчно въображение може да се опитаме да „спасим” тези древни представи, влагайки им различно съдържание (както окултистите правят), но ако питате мен, по-добре да вложим мисловните си усилия в нещо друго." Понятието за елемент, използвано от Емпедокъл и Платон, няма нищо общо с дефиницията за химичен елемент, дадена от Робърт Бойл през 1661 г. Древногръцката представа за елементите е много по-близо до това, което днес наричаме агрегатно състояние, като на въздуха можем да поставим съответствие газообразното състояние, на водата - течното, на въздуха - твърдото, а на огъня - плазмата (или изключително важния за историята на химията топлород). За Платон е нещо напълно естествено преминаването на материята от един "елемент" в друг. Описвайки превръщането на водата във въздух и огън, той съставя първото в историята на науката уравнение на баланса, което е много подобно на съвременното термохимично уравнение, описващо разлагането на водата на водород и кислород, със съответния топлинен ефект.1 Явно е, че древната представа за четирите елемента има смисъл далеч не само за окултистите.

Много въпросителни поражда и тезата на Василев и Пройнов, че "Понякога окултно настроените хора се опитват да търсят факти, открити от съвременната наука, в древните учения и текстове. Подобни стремления почиват на един твърде разпространен мит. Накратко, митът твърди, че по правило това, което е древно непременно е по- добро от това, което е съвременно." Дори да приемем, че наистина съществува такава митологична представа, тя далеч не е единствената основа на стремежа да се правят паралели между древните текстове и откритията на съвременната наука. Просто защото съществуват факти, които убедително свидетелстват, че в редица случаи подобни паралели са съвсем уместни. Така например, продължителността на тропичната година е била известна на маите с изключително голяма точност, близка до съвременната. При това ние не можем със сигурност да кажем, дали в дълбока древност тропическата година не е била с продължителност, различна от сегашната, така че е напълно възможно стойността, използвана от маите, в действителност да е още по-точна. В редица древни митове, най-вероятно с вавилонски произход, тъй като в тях важна роля играе числото 60 - основа на използваната във Вавилон бройна система, е кодирана продължителността на прецесионния цикъл, възлизаща на 25920 години. Ваксината срещу едра шарка е описана в древноиндийски текст, като единствената съществена разлика в сравнение със съвременната процедура е, че става дума за порязване с нож, а не за убождане с игла. Тези и много други факти, събрани от Ал. Горбовски в неговия труд "Загадки на най-старата история", дават основание на автора да предположи съществуване в далечното минало на цивилизация, сравнима по развитие със съвременната и унищожена в резултат на планетарен катаклизъм.

Непонятно остава и защо като илюстрация за митологичната представа, възвеличаваща древността, Василев и Пройнов използват древноиндийската теория за югите, която е класически пример за циклично, а не за низходящо развитие във времето - след края на Кали-юга (желязната епоха) отново започва Сатя-юга (златната епоха). Представата, че съвремието винаги отстъпва на древността, е характерна по-скоро за древен Китай.

Що се отнася до това, че представата за Югите е митологична, бихме могли да се съгласим с това твърдение в контекста на възгледите на А. Лосев, т.е. ако разбираме мита като реалност. Тази представа изразява в синтезиран вид една универсална закономерност, характерна практически за всяка област на човешката дейност, което прави повече от вероятна възможността да бъде обобщена и приложена към развитието на човечеството като цяло.

Когато говорим за златна епоха или златен век на оперното изкуство, на българската книжнина, на руската поезия или на каквото и да е друго, обикновено имаме предвид епохата, когато са поставени основите на съответната сфера на дейност. И да е имало предшестващи опити в съответната сфера, те обикновено са били крайно немногобройни и/или несъвършени. Така основоположниците, първопроходците не са сковани от някаква предшестваща традиция и могат да осъществят своя творчески устрем напълно свободно. това е и причината в митовете хората от златния век да бъдат наричани щастливи и блажени. Хезиод също така посочва, че след смъртта си тези хора се превръщали в духове, покровители на хората от следващите поколения, което също е напълно в съгласие с позицията им на основатели на  ново направление в човешката дейност.

За хората от сребърния век Хезиод посочва изключително интересна характеристика - те много късно достигали до зрелост, по сто години живеели неразумни в домовете на своите майки, преди да се отделят от тях. този хиперболизиран детайл иде да ни покаже, ме хората от сребърния век вече живеят под тежестта на традицията, която трябва да изучат и усвоят, преди да могат да допринесат нещо оригинално към нея. Но потенциалът на областта все още далеч не е изчерпан. Изрично се споменава, че хората от сребърния век били непокорни, че се бунтували - което ще рече, че, като се вписвали в традицията, представлявайки диалектическо отрицание на своите предходници. Мащабът на личностите им и съответно на дейността им бил по-скромен от този на блажените от златния век, но все още достатъчно внушителен, за което можем да заключим от това, че според Хезиод хората отдавали почести и на тях.

В следващия, медния век творческото пространство и свободата за маневриране вече са много съкратени и на преден план излиза борбата, съперничеството между хората. Което и намира отражение в твърдението, че медните хора се унищожавали един друг със собствените си ръце.

И накрая, когато потенциалът на импулса, придобит по време на златния век,2 е напълно изчерпан, идва железният век, който е век на скърби и беди, тъй като по-нататъшното развитие вече е невъзможно.3

По едно и също време различни области могат да се намират в различни фази от своето развитие - едни изкуства или занаяти могат да са в своя златен век, докато други да преживяват своя сребърен меден или железен век. по всичко личи, че на същата закономерност е подчинена и науката. Именно визията за предстоящото изчерпване на потенциала за нейното развитие, за издребняването на мащаба на научните открития, дава основание на редица съвременни учени и философи да говорят за криза в науката, или дори за "Край на науката", както известният американски учен и научен журналист Дж. Хорган озаглавява едноименната си книга, посветена на тази проблематика.

Не бихме могли да се съгласим и с мнението на Василев и Пройнов, че дискусиите относно това, дали Шри Юктешвар е прав в своите изчисления относно продължителността на югите, са безсмислени. Изчисленията на Шри Юктешвар представляват интерес най-малкото поради две причини. Първата е, че, като се основава на доста правдоподобна хипотеза за грешка, допусната преписвачите на древните ръкописи, Шри Юктешвар твърди, че продължителността на отделните юги се измерва не с милиони и стотици хиляди, а просто с хиляди и стотици години, тоест с интервали, напълно съизмерими с периодите на етногенезата. Втората причина е, че развитието на човечеството през последните няколко хилядолетия доста добре корелира със схемата на югите, както ги описва Шри Юктешвар. За да се уверим, че тази закономерност е в сила не само за миналото, но и за бъдещето, ще е достатъчно да се наблюдава развитието на света в продължение на следващите векове, т.е. твърденията на Шри Юктешвар принципно са проверими, макар и в едно сравнително далечно бъдеще. Но такива са и множество съвременни научни резултати, като например демографските прогнози на ООН за числеността на населението на света през следващите векове.

Несъмнено обаче би било погрешно да свеждаме значението на митовете само до някакво тяхно корелиране с данните на съвременната наука. Според Николай Бердяев "...Религиозната истина на всички предания и митове изобщо не се състои в това, че те дават каквито и да било естественонаучни или исторически знания, които могат да конкурират със съвременната история, геология, биология и т.н., а в това, че те символно разкриват някакви глъбинни процеси, извършващи се отвъд пределите, отделящи времето на нашия еон от една друга вечна действителност". ("Смисълът на историята").4

Потвърждение за тази глъбинна, отвъдвременна природа на митовете е това, че по цялата планета намираме един и същ, с известни вариации сякаш появил се изведнъж, корпус от основни митове, като например мита за югите, който можем да открием и в Елада, и в древна Индия, и в цивилизацията на маите. Подобно повсеместно разпространение е в противоречие с представата за възникването на мита, която ни поднасят авторите на "Духовност без викалпи".5 Относно възникването на митовете Л. В. Шапошникова пише:

"Къде са, всъщност, онези поточета, които са изградили митологията, станала източник на цялата духовно-културна дейност на човечеството? Къде се е намирало тяхното време и пространство? Кога и от кого са се изграждали безсмъртните и точни образи на боговете, космогоничните действия, човешкото творчество, характери и поведение? Следи от началния процес на такова създаване на митове засега не са открити. През нашия исторически период ние срещаме вече изградени и завършени митологични образи, разпръснати на огромни земни пространства. Въпреки някои различия в тези образи и явления, тяхната принципна културно-философска и космогонична основа се оказва една и съща за най-отдалечени една от друга територии. Възниква усещането, че митологичната информация се е появила изведнъж и напомня по-скоро някакъв грандиозен едновременен "посев", отколкото процес, свързан с формирането на определени философско-художествени представи".6

Именно наличието на митовете, следователно, е свидетелство, че реалността не се изчерпва с познатите ни материални форми, че съществуват и други сфери, не по-малко реални, взаимодействието с които не само е част от съществуването на човечеството, но и задава контурите на неговата еволюция. "Митът не е измислица, а реалност, но реалност от друг порядък, различна от реалността на така наречената обективна емпирична даденост" - пише Бердяев.7 Именно за тази реалност говори Ваклуш Толев в своята известна сентенция: "Има една Реалност, по-реална от реалността, и това е реалността на Духа". Съответно, и духовността без митология не би могла да съществува, или поне не би могла да навлезе в нашия материален свят.

следва продължение

1. С.Л.Тимкин. История естествознания.

2. Заслужава да се отбележи, че докато съвременната наука доста добре описва развитието, то същността на възникването, на първоначалния импулс, в повечето случаи си остава забулена в тайна, независимо дали става дума за зараждането на живота на Земята, за етногенезата или за възникването на изкуствата и занаятите. По тези въпроси съществуват обаче древни митове, много от които присъстват в митологичните части на древните исторически хроники.

3. Всъщност Хезиод говори за пет епохи, а не за четири - тъй като при него митът за югите е смесен с мита за петте вида хора (коренни раси, в терминологията на А. П. Синет и Елена Блаватска).

4. Н.А. Бердяев. Смысл истории. М.: Мысль, 1990. С. 65.

5. Оставяме настрана иронията, съдържаща се в опита на авторите да ни освободят от илюзиите с помощта на измислена история за възникването на мит. Подобен вид аргументация обикновено се използва, когато авторите не намират реални доказателства за своята теза. Вж. напр. аналогичен случай на аргументиране с помощта на измислена история, но в областта на философията на науката, разгледан в: Д. Ю. Манин. Наука в кривом зеркале: Лакатос, Фейерабенд, Кун // В защиту науки. №3 (2008).

6. Л.В. Шапошникова. земное творчество космической эволюции. М.: МЦР, 2011. С. 96.

7. Н.А. Бердяев. Смысл истории. С. 18.