Дияна Тончева

КОРЕНИ

Отварям очи, но не бързам да ставам. Лежа притихнала в леглото. С всяка молекула в тялото си знам, че съм в леглото, но знам че едновременно с това съм и на онова място точно между съня и събуждането. Не бързам, за да се върне душата ми. Бродила е цяла нощ, освободена от затвора на тялото, блуждаеща в другия свят. Там, където се събират минало, настояще и бъдеще в едно, преплитат се спомени и сънища, та накрая не си сигурен кое е спомен и кое сън. Време е да се завърне. Чакам я спокойно и търпеливо, защото знам, че не съм стигнала края на пътя си. Не е настъпил часът за другото пътуване. Спомням си кого съм сънувала. И че него го няма вече на тоя свят. Ядосвам се, че не помня историята на съня. Колкото повече се опитвам да я оцветя и да й вдъхна живот, толкова по-безвъзвратно се изплъзва от паметта.

Но помня чувството. Онова, което съм изпитвала към този човек. Което изпитвам. И едно кротко тихо безсилие, и едно горчиво съжаление, дето с усилие минават по пътя си от очите, през внезапно отеснялото гърло до онова място отляво под гърдите. Спират там и се разполагат удобно. Чудя се дали завинаги. Пропуснала съм толкова моменти. Разговори, които никога няма да се случат. А е можело да седнем на някое тихо място заедно и да ми разкаже живота си. Всичко, което си спомня. Да възкреси ония, които са си отишли преди него и така да надвие смъртта. И да запомня, че животът е над смъртта, по-високо е от нея и е във всичко и навсякъде.

Можело е да стане това, но вече е късно. Дали не е било винаги късно за тия разговори, не знам. Не ми остава нищо друго, освен да скътам малкото ни общи спомени. И разбира се вярата, че някой ден отново ще се видим.
В един друг сън ме упрекваш, че не пиша за теб. Как да не пиша за теб бе, бабо, ти отговарям. Пиша и така те виждам, не само в сънищата. И не само аз. Виждат те и всички, които те четат. Заличаваме границата между тоя и оня свят. И които са си отишли, се връщат. Вървят между нас, нашепват ни за онзи избледнял свят на спомени, приказките си разказват с безплътните си гласове.

Виждам ги. Всички, които са си отишли. Баба със стеснителната си усмивка, дядо с лазурносините очи, бистри и чисти, дяволито намигащи, прадядо, превит о две, какъвто го помня, винаги и неуморно в градината. И другите. Така ясно ги виждам, сякаш вчера са си тръгнали. Виждам ги всеки път, когато слънцето се скрива зад хоризонта и денят уморено се отдръпне, за да пусне нощта. Виждам ги в оная томителна линия, разделяща категорично морето от небето, а също и на диванчето пред градината на село, в опустялата полуразрушена къща в другото ми село, където ходя понякога просто да погледам отдалеч. Къща, която вече не е наша и изглежда, сякаш е ничия. Залепям нос в оградата, плътно опряла тяло на дувара, взирам се напрегнато и упорито, без да отмествам поглед. Погледам, погледам и ги видя. Отишлите си. Не смея да дишам, не мърдам, за да не ги стресна. И да ги загубя отново. Всеки от тях е такъв, какъвто го помня. Върши обичайните си неща. Усмихват се и се ядосват точно така, както и преди. По-живи, по-истински от всякога. Ето я чешмата на двора, кладенецът, толкова тайнствен и страшен за нас, децата, хамбара, плевнята, дето се криехме, зимникът, чийто паяжини обирахме, разглеждайки десетките прашасяли съкровища, струпани вътре. Дори старите ни кучета и котки, отдавна отишли си, са там. Присвивам очи, за да фокусирам и виждам стъпалата, отстрани на къщата. И две деца, играещи на тях. Аз и сестра ми.

Премигна ли и изчезнат. А аз погледам още малко и си тръгвам. Не се тревожа. Знам, че винаги, когато си поискам, мога да ги върна. Мога да ги намеря на какви ли не места и да ги върна поне за малко. Намирам ги винаги, когато тръгна на път, а пътят се вие пред очите ми, изчезва, криволичещ и безкраен, а после пак се появява, обещаващ. Винаги, когато видя лястовиче гнездо, самотен слънчев лъч, промушил се между клоните на дърветата, пшеничена нива. Намирам ги в шепота на тополите, в напевния крясък на чайките, в лунната пътека по тъмното живо море. А също и в онзи отрязък от деня, в който слънчогледите извръщат лица от слънцето и навеждат глави към земята. Към майката. Всички, до един.
Понякога си говорим. Особено когато не ми се говори с никой друг. Напоследък все по-често. Те са там, наблизо. Винаги насреща. Различно е общуването с тях. Мълчаливо е, без думи и изречения. За миналото си говорим. Защото каквото и да приказват, то винаги ни следва плътно. Появява се в най-неочаквани моменти. Често когато изобщо не ти е до него. Най-вече тогава. Затова си говорим за него. Имам нужда от това, за да го разбера. Да разбера защо се е случило това и онова. Или пък защо не се е случило. Това е единственият начин да се поправят нещата, ако изобщо е възможно. Друг няма. Миналото е необходимо за теб така, както корените за дърветата. Минало-корени. Да не знаеш миналото си е все едно да се носиш като лист на вятъра. Просто е.

Та в такъв момент, обърнали сме глави назад, много назад, повече от двайсет години поне и то се случва. На това място, където сме, безименно такова, навярно място като това, където се пресичат две успоредни линии, място избледняло и изтъняло на една крачка от невъзможното, като проблясък в непрогледния мрак, като единствен лъч върху невидимата граница между двата свята, миналото се променя. Съзирам го с крайчеца на окото, с периферно зрение даже, зениците леко разширени, разширени от заслепяващия сноп светлина, с треперещи пръсти,изтръпнали крака и галопиращо сърце в очакване на онова, което търся цял живот. Почти чувам как се разместват пластовете на миналото, събитията се размиват, докато съвсем загубят първоначалната си форма и вече не са това, което са били, сенките се раздвижват и постепенно всичко си идва на мястото. Става такова, каквото трябва да е. Каквото трябваше да бъде. Пренаредено, подредено, съвършено като току-що изплетена паяжина, идеално оформено като детска сълза. Тук няма място за болка, самота, опустошение. Този свят е топъл, светъл и уютен. Домът, който никога не съм имала. Мирише на печени чушлета, липов цвят и свобода.

Тук, именно тук имам щастливо детство. Безгрижно, безметежно и всичко, каквото се полага на едно дете. Тук не сме разделени със сестра ми дълго време, по-дълго и от болка. Не завиждам на другите, че живеят с братята и сестрите си. Децата в училище и на танците не ме тормозят за това, че съм по-различна. Че не съм като тях, каквото и да значи това. Не израствам самотна, пречупена, недоверчива към топлината, винаги озъртаща се кого наранявам, ако изпитам радост. Винаги виновна, колеблива, разкаяна, вглъбена. Отнесена, не от този свят, непринадлежаща към него. Не израствам такава. Напротив. Сестра ми и тя. И тя не расте с ония невидими вътрешни белези, които остават за цял живот. Не минаваме през това минирано поле на оцеляването, наречено детство. Нашето детство не е опустошително тук, именно тук. И ето, полека лека тръгва доминото. Неминуемо и предопределено. Дядо не се разболява и не си отива без време, така и не успял да види правнуците си. Той ги дочаква и и им се радва така, както и на нас, внуците му, особено сестра ми, която носи неговото име и аз често виждах плувналите му от липсата й, очи. Баба също не се разболява. Вуйна не ми се обажда късно вечерта един ден, само три нищожни месеца след поставената й диагноза, няма време, няма, а и никой не е вярвал, че няма, за да ми каже, че баба си е отишла. Че сърцето й не е издържало. Аз не стоя не знам колко време в тъмното, неспособна да отида в другата стая, да събудя мама и да й кажа, че майка й вече я няма. И не правя неизбежната асоциация с едно време, преди повече от двайсет години, когато си тръгнах, а баба трябваше да каже на мама, че ме няма. И ще ме няма за дълго време.

Охльо Бохльо, покажи си рогцата, да ги видят децата, бели ли са, черни ли са, чувам две деца да пеят тихичко, допрели глави. Сестрички трябва да са.

И за настоящето си говорим. Колко са пораснали децата, почти ги чувам да казват. Радват им се. Обичат ги. Пазят ги. Това не е като да твърдиш, че обичаш някого, пък после да му предоставиш списъка си с условия срещу обичта ти, както ние живите хора често правим. Сигурна съм, че в онзи, другият свят, няма такова нещо.
Знам, че някой ден ще се събудя и мъглата напълно ще се е спуснала над очите ми. Ще съм стигнала края на пътя. На моят понякога гладък като езеро, а друг път безнадеждно разбит, път. Знам, че ще го посрещна без страх. Навярно с усмивка. Защото те ще са там, както винаги наблизо, до мен. Ще ме чакат, за да продължим нататък. А смъртта не е никакъв край.