Мариана Дафчева

АНГЕЛ

Плачеше ли?!

Ангелите не плачеха. От раменете й се отрони поредното перо. Двете съсухрени клечки на гърба повече приличаха на пипала, отколкото на крила. Настръхна, когато перото тежко падна на пода и се разпръсна в прах. Пръстите й стиснаха прашинките в шепа. Бяха остри, различни, боляха.

Наказана – за непослушание, наказана, за любопитство. „Не задавай въпроси. Истинските ангели не питат. Стани като нас, бъди една от нас!”

„Опърничава?!” Всъщност, тя изобщо не искаше да е такава, никога. Искаше да е послушна, искаше татко да я харесва, да я взима вечер в скута си и да й разказва…

Вратата. Погледна критично перата си – изрядно бели и лъскави. Този път ще се справи. Този път ще бъде послушна.

– Мамо, тук ли си?! – слабичко гласче.

Вдясно от прозореца една тъничка ръчичка помаха в нищото.

– Здрасти. Къде е мама?

Никой смъртен не виждаше ангели.

– Много си красива. Като ангел. Светиш... Мама ми прочете, че ангелите идват, когато е време да си тръгнем от този свят. Страх ме е.

– Няма от какво да се страхуваш, Алекс.

– Ти знаеш името ми? Не, ти знаеш как ме нарича мама?! Само тя ми казва така. Мама. Винаги ми се усмихва, а когато ме боли, ми пее. И ми разказва приказки. В тях всичко накрая завършва добре. Лошите винаги са победени, бедните стават богати, богатите – милостиви, а принцът и принцесата вдигат тежка сватба, най-малкото три дена ядат, пият и се веселят. Сигурно е от приказките, тя, мама все си мечтае за неща, които никога няма да се случат – да видя морето, да се науча да карам колело, да си направим пикник край вилата на чичо Джем, да нашарим колата на съседа със спрей, понеже той вечно паркира пред рампата.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе млада жена – дребничка на ръст, прегърбена, и със зачервени очи.

– Алекс? Казаха, че утре можем да се приберем вкъщи, момчето ми, у дома.

– Мамо, аз видях ангел.

– Объркал си се, миличък, ангели не съществуват.

– Виждам го.

Жената бързешком се отправи към леглото и силно прегърна сина си.

– Алекс, ти си много уморен. Искам сега да затвориш очи и да си представиш как двамата се разхождаме по плажа. Пясъкът е фин и ситен, не можеш да го задържиш между пръстите си, а вълните, закачливо близват крачетата ти и бягат обратно, да разкажат на рибите, колко си сладък, принце мой. Утре  ще се обадя на чичо Джем и той ще ни заведе при морето. Утре.

Стана и излезе. Ангелът я последва до дъното на коридора. Нямаше никой. Сгушена в ъгъла, майката заплака. Раменете й се разтресоха и тихи ридания огласиха полумрака.

„Единственото, което има, си отива…” Остра болка там някъде, под брадичката, на педя отляво, я накара да погледне изненадано към искрящите си пера. Какво беше това? Болка? Ангелите не изпитваха болка. Нещо мокро се стичаше бавно по скулите й. Вдигна ръце и ги избърса. С учудване откри, че по перата й капеха едри капки кръв.

– Татко, защо Моят Господ е плакал с кървави сълзи на Голготата?

– Безкрайно много е обичал хората, Лора.

 „Момченцето, то трябва да види морето, да се научи да кара колело, да рисува, да пее и да се черви, когато е забравил домашното, а в голямото междучасие да извади кутията с най-хубавия сандвич, маминия, и да го изяде доволен. Трябва! За да прегръща всяка вечер за „лека нощ” тази, която му е направила същия оня сандвич, и да заспива сгушен в косите й. Да порасне и... сам да прегръща своите деца, да търси причудливи камъчета и миди по плажа с тях, да бяга след колелетата им и заедно да нашарят колата на съседа само защото „има грозна кола”. И да им разказва приказки, за ангели!

Лора се огледа. Болничната стая изглеждаше сива, точно толкова сива, колкото и мъничкото личице на Алекс. Наведе се тихо  и лекичко го целуна по челото. Когато се изправи, върху завивката лежеше отронено едно бяло ангелско перо.

Вратата беше там. Трябваше да я отвори на всяка цена. Трябваше да... (вече дори не знаеше какво трябва).

„– Милостта и състраданието са й дадени от Нашия Творец. Мен ли съдиш, или Господ?!

– Тя се проваля всеки път. От сътворението, та досега. Задраска следите към кутията на Пандора. Излекува оная прокажената докторка, та да открие лек срещу болестта. Наговори реката, да се успокои и  не пропука стената на язовира. Ами случая с  монетата в шапката на слепия музикант?! Помагаше, спасяваше... и за капак – и това момче. Тя наистина се проваля всеки път, заради обичта си към тези тленни създания. Тя е заразна.

– Не богохулствай, Михаиле. Тя е повече ангел от всички нас.

– Решението е взето. Архангелският събор отсъди”.

Вратата беше там. Приглади механично пера. Готова е. Затича се с лекотата на дива сърна. Чуваше песента на крилете си. Сърцето й не просто биеше, то преливаше от радост. „Радост?! Но това е човешко чувство! Това е...”

Леко докосване по челото. Отвори плахо очи. Той се усмихваше. Лицето му бе толкова близо, толкова красиво, толкова... Разплака се.

”Липсваш ми, татко!”. Ръката му нежно се плъзна по бузата й и улови търкулната обич.

– Лора – гласът дойде от сърцето й. Ти си най-хубавото нещо, което съм получавал. Лора, дълго чакахме да се родиш. Ти си дар!  Можеш да сътвориш цвете и да му вдъхнеш спомени за живот. Правиш чудеса и дори не забелязваш. Ти си чудо!

Лицето му помръкна.

– Винаги ще бъда с теб. Най-после се роди ти, за да бъдеш...

*     *     *

Сърцето й подскочи от силния шум наоколо. Яркостта на утринното слънце блъсна звънък детски смях в ушите й. Подръпване – лекичко, но упорито,  малки изящни ръце, топлината им я учуди.

– Лора, хей, Лора, ела... готови сме.

Светът плисна цялата си еуфорична цветност в погледа й. Багрите постепенно се отдръпнаха и отстъпиха място на рисунка.

– Ето – прошепна тъничко детско гласче, ето това си ти, Лора, нашата учителка!

От рисунката я гледаше Ангел!