|
Дияна Тончева ЗНАМ, ЧЕ МЕ ГЛЕДАШ
|
|
Мислеше си за контрола. За това, че се стремим да запазим и съхраним нещата, които ни заобикалят, а и самите себе си непокътнати. За другите не беше сигурен, просто имаше някакви повърхностни наблюдения, но за него нямаше никакво съмнение. Тази мания за ред и чистота, всяко нещо да е на мястото си, това тичане всяка сутрин, често и вечер, упражнения във всяка свободна минута. И разбира се задоволството от резултата- слабо жилаво тяло без нито грам мазнина. Но изпитваше един натрапчив страх, от оня, от който не можеш да избягаш, че времето ще надделее. Ще победи усилията му да го спре на пауза, ще го смаже в крайна сметка и ще му се присмее. А той не просто ще е уморен и безвъзвратно остарял, но и ще се чувства като най-големия глупак. Прецакан от нещо, което дори не може да пипне. Нещо без материя, цвят, вкус и мирис, а всъщност най-големият му кошмар. Не беше ли предопределен резултатът от самото начало, още преди трийсет и четири години, когато се беше родил в един мрачен септемврийски ден, в болница, подобна на тази и не по-малко мрачна от нея.
Всичко това му приличаше на очакване. На едно такова самотно чакане да
бъде намерен. И трябваше да бъде в перфектна форма. Да не би тя да се
откаже, когато го види. Тези, които искат да ги намерят, стоят пред
огледалото и се полират. Така си мислеше той. Когато вече си намерен, не
забелязваш и дори се гордееш с белезите си. Тогава счупените неща,
особено тия по теб и в теб, не са загуба, а спомени, имащи свойството да
топлят. Един от съучениците му и най-добър приятел ставаше на осем и го покани у тях. Живееха в просторна къща с двор и празненството щеше да е навън. Както се очакваше се събраха десетина момчета, без ни едно момиче и игрите започнаха. Купища храна, музика, чист въздух и приятелите му, какво повече можеше да иска за един чудесно прекаран детски рожден ден. Винаги е бил стеснителен и мълчалив, но сред най-близките си другари се отпускаше и забавляваше искрено. Баща му беше напипал тая негова никому ненужна, според думите му, срамежливост и реши да я изкорени категорично. Когато усетеше, че се притеснява да каже или направи нещо, той настояваше да каже или направи точно това. Без алтернатива. Имаше собствени убеждения за това как най-успешно се отглежда и възпитава едно момче и ни най-малко не се съмняваше в методите си. Ужасно изморени, със залепнали кичури коса и все още задъхани от игрите на индианци, седнаха в трапезарията на къщата, нетърпеливи да видят тортата. Вратата се отвори и десет чифта очи погледнаха в тази посока, проточили шии от очакване. Не беше тортата. А едно момиче. Изглеждаше две-три години по-голямо от тях. Тъмна коса, хваната на опашка, сърцевидно лице, изписани устни, памучна бяла риза с къс ръкав, шарена пола точно до коленете и къси бели чорапи. Без обици или друга дрънкулка, с каквито обикновено се накичваха момичетата на неговата възраст. Най-черните очи, по-тъмни и от беззвездна нощ. А като погледна в тях, усети, че пропада в кладенец без дъно. Имаше сериозен поглед, непривичен за възрастта му. Откъде се взе това нещо, си мислеше удивен и защо сърцето му заби така силно. А тортата му се отяде. Разбира се, момичета беше виждал и преди, но това беше нещо друго. Тя ги погледна пренебрежително и някак надменно дори без да каже нито дума, приближи се до масата и понеже той беше в самия край на пейката, седна до него. Зае се мълчаливо с парчето торта пред себе си и той с мъка отмести поглед от нея, да не го види тя. Очевидно методите на баща му все още не даваха резултат. Другите момчета се разшумяха отново, нападайки чиниите пред себе си, сякаш нищо не се бе случило и сред всеобщата гълчава той се зачуди дали не му се беше привидяло само на него. Но нямаше нужда да поглежда вдясно от себе си, за да разсее обзелите го подозрения. Усещаше присъствието й с всичките си сетива. Още докато сядаше до него, той лекичко подуши въздуха. Вече не беше същия. Беше друг. Миришеше на мокра трева, мед и горска пътека едновременно. И на котки. Както после разбра, тя обожавала котки и непрекъснато ги прегръщала и си играела с тях. По едно време я стрелна бързо с поглед, без тя да го види, докато беше заета с тортата, и забеляза острите й колене, долепени плътно едно до друго, подали се изпод полата. Много години след това щеше да ги търси къде ли не по света. Имаше слаби като клечици, ръце с дълги тънки пръсти на пианистка, които в този момент грациозно държаха вилицата и от време на време обгръщаха чашата със сока. Лактите й бяха също невъобразимо остри и току го докосваше с левия, досущ като допир на пеперудени криле. Тъкмо когато си мислеше, че може да остане там, на онази пейка, завинаги и да я слуша как яде, диша и ухае, тя се обърна към него с един присмехулен поглед в тъмните очи и някак между другото му каза: – Знам, че ме гледаш. Не си прави труда да се криеш. Имаше нисък плътен глас с вкус на сметанова торта и малинов сок. От сока устните й бяха станали още по-невъзможно червени. Точно като лицето му в този момент. Не знаеше какво да отговори. Беше хванат на местопрестъплението. А и тя не го питаше. Тя констатираше и това сякаш изобщо не я касаеше. Най-спокойно си довърши тортата, бавно изпи последните глътки сок, избърса си устата внимателно със салфетката и си тръгна. Без повече да го погледне, без да каже и думичка на никого в стаята, без той да може да й отвърне подобаващо, тя си отиде, откъдето и да беше дошла. Нещо на света се беше променило. После разбра, че е братовчедка на приятеля му, рожденика. Дете на разделени родители, често гостуваше в къщата им. Как не я беше срещал досега? От този ден нататък все си намираше повод да ходи у приятеля си, да му помага в домашните, за игри и каквото и да е само да я види отново. Представяше си как ще събере смелост и ще я заговори. Ще я покани да излязат, само те двамата. Ще я заведе в единственото кафене в селото и ще й купи малинов сок. Няколко сока, за да я гледа как хваща чашата с тънките си пръстчета и с полуотворена уста отпива от наклонената чаша. Ще си говорят за каквото тя пожелае или пък ще мълчат. И това ще му стига. Може да й каже за мечтата му. Летенето. Ще се наведе към нея, за да вдъхне отново онова ухание на гора и ще й прошепне, че копнее да лети като птиците. Като орлите. На най-високото, над всичко и най-далече. И ако някой ден успее, кой знае, може да вземе и нея, стига тя да иска. Но не я видя повече. Беше изчезнала, така както се беше появила, като че ли завинаги. Сякаш никога не я е имало. И приятелят му мълчеше по въпроса. Отиде да учи далече от тук и остана, след като завърши. Колко пъти е вървял по някой тротоар и е виждал тъмна коса, вързана на опашка, тънко вратле и остри рамене, и нещо отдавна забравено започваше да се блъска в гърлото и корема му. Видяха се отново на сватбата на приятеля му. Точно след двайсет и пет години от единствената им среща като деца. Предполагаше, че тя ще е там, но когато съзря профила й, се изненада от биещото си до полуда, сърце, блъскащо се в гърдите му точно по същия начин като в онзи далечен летен ден преди толкова години. Видя я в полу-гръб, докато си вземаше чаша с питие, след като приключи церемонията. Висока, със съвсем къса до ушите, коса, иначе същите слабички ръце, които му внушаваха желание да закриля, същото смугло лице с най-тъмните очи и когато вдигна поглед към него, застанал на пътя й, видя нещо ново в тях. Умора. Надменността се беше изпарила. Досущ като срамежливостта му. – Гледам те. И не възнамерявам да се крия. – проговори първи той. Тя се усмихна и в този момент той осъзна, че за първи път вижда усмивката й. С две съкрушаващи трапчинки, тъмното на очите, стоплено и все така дълбоко, изострените от годините, черти, за един кратък миг смекчени. Ужасно му се прииска да я прегърне, но остана на мястото си. И по дяволите, затрепераха му ръцете, та ги скри в джобовете си. – Мълчаливото малко момченце, в края на пейката, което крадешком ме зяпаше. – Все още не обичам да говоря и все така си зяпам. – Само дето момченцето вече е голямо. – усмихна се кротко пак тя. Останалата част от вечерта я прекараха в една беседка, встрани от шумотевицата и останалите гости, седнали един до друг, без да се докосват, говорещи, мълчащи и пак говорещи, да наваксват пропуснатото време. Отложено поради неведомите пътища на съдбата. Накрая, когато трябваше да си тръгва, понеже на другия ден имаше полет, а не знаеше как ще си тръгне от тук, как ще стане от тази беседка и дали ще го издържат изтръпналите му крака, как ще се договори със сърцето си, което вече го болеше от предстоящата й липса още преди да я няма, как ще измине невъзможния път от това пораснало момиче до хотелската си стая, а утре ще трябва да управлява самолет, както и в следващите си години и най-вече да живее без нея, той я погледна в очите, потъна за сетен път в тези бездънни кладенци и й каза:
–
Толкова много навярно не съм говорил за целия си живот досега, а не
успях да ти кажа най-важното. Утре заминавам, но ти предлагам да се
видим тук, на това място, след точно една година. По залез слънце. – За да повярваш, като ти го кажа тогава. И за да те черпя един малинов сок. От дете ми е мечта.- ухили се като хлапак, хванат да прави пакост. Съгласи се. Той замина и цяла година живя с мисълта, че сякаш вече е намерен, неуморно продължаващ да тича и тренира, да подрежда всичко в себе си и около себе си, да се надпреварва с времето и да уговаря съдбата. Понякога се събуждаше нощем, облян в ледена пот, зъзнещ от ужас пред нещо неопределено, нещо по-голямо от живота, безименно такова, дето се крие и все не може да му види лицето, нито да пипне, но по-реално, осезаемо и плътно от мокрия чаршаф, омотан по тялото му. Малко по-късно стоеше отново в коридора на болницата, току-що излязъл от лекарския кабинет с изследванията в ръка и подкосени крака, залутан и объркан из лабиринтите на страха и болката. – Все още виждате добре, макар и с тези бели петна, които сам споменавате, че виждате. Те бързо ще се увеличават и ще се се появят и черни. Докато накрая... – докторът замълча красноречиво, след като му беше обяснявал един час диагнозата и пътят на болестта. – Няма да мога да летя с нея. – помисли си на глас замаян.
–
Моля? Да летите? Да, със сигурност ще трябва да преустановите това
веднага.
На
нея й изпрати бял плик с едно малко листче в него. Ти си най-хубавото
нещо, което съм виждал в живота си. Само това й написа. И приключи с
очакването. По-сам и изгубен никога не беше се чувствал, както сега.
–
Дължиш ми един малинов сок.
–
сепна го забравен глас от миналото.
–
Ти не дойде. – Защото нямаше да мога да те видя. – усмихна се отчаяно той. – Не мога да имам деца. – Не мога вече да летя. – Сутрин като стана съм ужасно кисела. – Ще внимавам тогава да не те будя. Няма да мога да те виждам. – допълни глухо той. – Ще ти описвам как изглеждам всеки ден. – Няма да виждам кльощавите ти крака. – Ще се постарая да ги усещаш. – Нито пък усмивката ти. – Обещавам ти, че ще я чуваш. – Няма... – тя сложи пръст на устните му, наведе се и го целуна по слепите очи, едно след друго, като допир на пеперудени криле. Имаше същия мирис на гора и мед. Дорева му се. – Ще ме виждаш. Ще ме виждаш, чуваш ли? И аз теб. Видя ме преди толкова години. Когато не виждах нищо, заета със собственото си объркано детство. Намерих те и никъде няма да ходя. Не беше ли дяволски ироничен тоя живот? Но пък след като те нокаутира, не намира ли най-подходящия начин да те приласкае и утеши, мислеше си по-късно той, докато я слушаше как спи в леглото, къщата и съдбата му.
|
||
|
|
В брой 55-56: Andysan. Историята на една уникална снимка ● Андрий Будугай. Образът на Тарас Шевченко в рецепцията на българските културни дейци ● Мариана Дафчева. Ангел (разказ) ● Мариана Дафчева. Рак (разказ) ● Диана Тончева. Корени (разказ) ● Диана Тончева. Тефтери (разказ) ● Диана Тончева. Знам, че ме гледаш (разказ) ● Andysan. За първичния взрив ● Борислав Гърдев. Вазов и Стамболов ● Живко Войников. Розетата от Плиска — българският вариант на "Звездата на маговете" ● Бойко Златев. "Духовност без викалпи" или резултатите от добрите намерения ● Нови книги: Стоян Вълев. Да прецакаш Чърчил ● Нови книги: Демократура или диктатура на демокрацията — роман-есе от Любомир Чолаков. ● Георги Н. Николов. "Вървя, заслушан в глухите си стъпки..." ● Андрей Зелински. Жалони на научния път. 8. Научната мисъл срещу ентропията на времето ● Бойко Златев. За Танев, Канов и Шарли |
|
|