Андрий Будугай

ОБРАЗЪТ НА ТАРАС ШЕВЧЕНКО

В РЕЦЕПЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КУЛТУРНИ ДЕЙЦИ

Във връзка с отбелязването на 200-годишния юбилей от рождението на изтъкнатия украински художник и поет Тарас Григорович Шевченко обръщаме поглед към неговата голяма, не само национална, но и световна значимост. С живота и творчеството си Великият Кобзар дава принос в културния и обществен живот на много народи. Нашата цел е да се спрем главно на тези аспекти, които докосват нашия гений до братския за украинския народ български народ.

Разглеждаме тази рецепция поради няколко подбуди. Първата от тях е това, че и двамата автори са свързани с българския етнос (имат български произход), а единият от тях – живее в Украйна и преподава български език на укранци в училище. Втората е, че в Украйна е една от най-големите български диаспори по света – до определен етап тя е била най-голямата, а от по-ново време отстъпи място на диаспората в САЩ [5].

Третата причина е това, че на територията на Украйна са погребани двама от големите български владетели – създателят на могъщия племенен съюз, наречен Стара Велика България (известна също като Оногурия) кан Кубрат – погребан в Полтавска област, Новосанжарски район, близо до село Мало Перешчепино [12] и основателят на Аспарухова България, третият син на кан Кубрат, кан Аспарух – погребан в град Запорожие [6; 15].

Четвъртата причина е свързана с това, че и Украйна [9; 18], и България за дълги периоди не са били свободни: последната е била под византийска (1018-1185 години) и Османска (1396-1878) власт [8].

Както отбелязва починалият вече академик, филолог, педагог и обществен деец Анатолий Погрибний, «мощните вълни на Тарасовата енергетика се разпространиха по цяла Украйна и по цял свят, защото Кобзарът израства в общочовешки деец. Заслугата на Тарас Григорович се състои в това, че той ни изгради като нация» [4, С. 10].

В тази статия си поставяме за цел да разкрием особеностите на възприятието и оценките на делото на Т. Шевченко от българските културни дейци. Това е една обширна и в голяма степен изучена тема, и от двете страни (българска и украинска), това е рецепция с над 150-годишна история, богата на събития, аспекти и имена, която трудно може да се вмести в обема на настоящата работа. По общото мнение на бележити български литературоведи Т. Шевченко принадлежи към най-популярните и любими поети сред българските писатели и читатели преди Освобождението от турско робство и след него [11, С. 17].

Когато се казва, че Т. Шевченко е оказал влияние с творчеството си не само в украинската култура, това не е преувеличено. Значителен е броят на народите, които са възприели порива на неговия дух. Така, например акимът на Мангистауската област в Казахстан Кримбек Кушербаев подчертава: «В Мангистауска област е един от най-големите паметници на Кобзар на територия на бившия Съветски Съюз. [...] За проучването на местата на пребиваването на Шевченко в Казахстан ние отделяме много пари. Казахстанците наричат децата си Тарас в неговата чест, защото образът на Шевченко за нас – това е образ, който ни обединява, посочва ни път към сътрудничество» [10].

А киевският писател Виктор Баранов говори за един случай, който споделя през 1999 година по време на речта си на Чернеча планина Виктор Юшченко. Когато Виктор Андрийович, като глава на Национална банка на Украйна, бил на официална визита в САЩ, той решил в знак на уважение към Великия Кобзар да отиде до паметника на Тарас Шевченко във Вашингтон. Там видял в близост до паметника да се разхождат двама негри. Виктор Юшченко ги питал, дали знаят на кого е посветен този паметник. Отговорът бил: «Не!». На въпроса, какво тогава правят тук, негрите отговорили, че пазят паметника от вандали. Като ги питал защо правят това, те отговорили, че знаят, че този човек се бори срещу робството и унижението [4, С. 11].

Дори през съветския режим, когато излизат в доста голям брой книгите на Т. Шевченко и неговите преводи, а самия художник и поет властта официално смята за борец за свободата, името на Великия Кобзар е било наистина почти забранено. Така много хора споделят (а и гореспоменатият В. Баранов), че в Киев, в периода на 1970-80-тa година ситуацията е била такава. Въпреки че главният университет на Украйна носи името на Т. Шевченко, а срещу първия му корпус стои паметникът на Великия Кобзар, но ако в мартенския ден – деня на украинския подвижник – кагебистите видят, че някой от студентите постави цветя на паметника, на следващия ден той вече не е студент. Такава акция се е смятала за проявление на национализъм [4, С. 11].

Великият руски поет и духовидец Даниил Леонидович Андреев в своя визионерски трактат «Розата на Света» в «Книга III. Структура на Шаданакар. Световете от Възходящ ред» пише: «По-близо от останалите до великата трансформация, отвеждаща в Небесния Йерусалим и в Световния Синклит, понастоящем са Лермонтов, Владимир Соловьов, император Йоан VI, както и два духа, чиито имена ме изненадаха, но които бяха повторени два пъти: Шевченко и Павел Флоренски» [2, С. 138; 3].

С други думи, Т. Шевченко попада в най-високите светли духовни измерения на Шаданакр – съвкупността от всички измерения на Земята. Интересно е, че и самият Д. Андреев е имал връзка с Т. Шевченко. Съпругата му Алла Александровна Андреева пише в книгата си «Плавание к Небесному Кремлю», в гл. 5 – «Добрый дом»: «В кръвта на Даниила имаше голяма смесица [...]. В неговите жили течеше руска, полска и украинска кръв. Баба му, Евфросиния Варфоломеевна Шевченко, бе дъщеря на Варфоломей – втори братовчед, баджанак и побратим на Тарас Шевченко» [1].

Както отбелязва проф., д-р Иван Шишманов, «Като лирик Шевченко може смело да се мери в някои отношения с Хайне. По своя етнусиазъм за красотата на природата, по смелостта на социалните мотиви и нежността на чувствата, той напомня двамата велики английски поети – Шели и Бърнс» [19].

Може би, голямото влияние на Т. Шевченко е обусловено още и от това, че украинският народ има голяма диаспора – около 20 млн. души по света [7]. А и в самата България, както пише Васил Жукивский, «Украинската диаспора [...] наброява около 5 хил. души. Организации на украинци има в София, Пловдив, Бургас, Варна, Добрич и Силистра. Те са обединени в СУОБ (Съюз на украинските организации в България – А. Б.) "Мати Украйна"» [7]. Ако си спомним и казаното по-горе, че в Украйна е една от най-големите български диаспори, можем да приемем тези факти като допълнителен фактор във въпроса за разпространението на творчеството и идеите на Великия Кобзар.

Говорейки за рецепцията на творчеството и личността на Тарас Шевченко от български дейци на културата, отбелязваме, че «за пръв път българите се запознали с неговите творби през 50-60-те години на 19-ти век – времето на най-високия подем на национално-освободителното движение в България срещу петвековното османско робство, когато съзнанието на хората все по-дълбоко възприемало идеите за национално самоопределение, възстановяване на държавността и социално равенство» [21].

Както отбелязва българската изледователка от украински произход Антонина Якимова, българските изследователи разграничават два основни начина за достигане на произведенията на Т. Шевченко в България: 1) чрез обучението на млади българи в Киев, Николаев, Херсон, Одеса и Москва (в Москва благодарение на известния украински професор-славист в Московския университет Oсип Бодянски) и пренасяне от тяхна страна на Шевченкови стихове (на украински и руски) в България, вероятно още и преди 50-те години (напр. Партений Белчев); 2) чрез първите преводи на произведения на Т. Шевченко от Райко Жинзифов и Любен Каравелов, учили в Московския университет [22].

Така например Петко Атанасов, говорейки за невероятния успех на Шевченковата поема «Катерина» сред българските интелектуалци в Украйна през това време, не пропуска факта, че възпитаникът на Киевската семинарията П. Белчев се завръща в България като учител в началото на 1860-те години и рецитира откъси от поемата на украински в сопотско училище. Сред учениците му бил и бъдещия български национален поет Иван Вазов [22].

Украинският шевченковед О. Шпильова отбелязва: «Поетическото слово на Кобзаря в голяма степен е спомогнало за запознаването на българския народ с украинския, а след това и за възникването на дълбока взаимна симпатия между двата народа – симпатия, която не след дълго прераства в силна дружба» [21, С. 3-4]. Както казва професорът-украинист Иван Шишманов в речта си във Военния клуб (София, 21 март 1920 г.), Т. Шевченко «е онзи славянски поет, който наравно с Пушкин упражнява най-силно влияние върху творчеството на най-добрите наши писатели и поети преди Освобождението – Любен Каравелов, Петко Славейков и Райко Жинзифов» [19].

Както отбелязва И. Шишманов, «Шевченко им даде не само отделни поетични мотиви. Той им зае и своята любима поетична форма – мелодичния ритъм на своите поеми и лирични пиески» [19].

Шевченково влияние се предполага, макар и без писмени потвърждения, също и върху други български възрожденски патриотични творци като До́бри Чинту́лов, Найде́н Ге́ров, Хри́сто Бо́тев. При Иван Вазов има писмени свидетелства за въздействие от Т. Шевченко [22].

Българските писателите се идентифицират с образа на народния певец и неговия дълг, болка и мисия към народа му, въплътен в Шевченковия «Кобзар».

А. Якимова, предлага условна периодизация, която, според нея , «ще помогне по-добре да разкрият етапите на навлизането на Т. Шевченко в българската литература и културен живот на българите. Първият период: средата на ХІХ – края на ХІХ век (макар, че доста български изследователи отделят времето до Освобождението, 1878 г., от времето след това – Ирена Петрова). Вторият период: началото на ХХ век – 30-те години на ХХ век. Третият период: 40-те години на ХХ век – 60-те години на ХХ век. Четвъртият период: 70-те год. на ХХ век. – края на ХХ век. Петият период: началото на XXI век» [22]. Ще разгледаме първите три от тях като най-важните за нашата тема, отчитайки ограничеността на обема на тази статия.

Първият период. «Важно е да се помни, че до 1878 г. България е част от Османската империя, и дълго подтиснатият български народ е приел изключително емоционално произведенията на Тарас Шевченко, както и първите му българските преводачи» [22]. Спонтанното самоидентифициране на писателите с народния певец-кобзар, откриването на огледало на своята народна съдба в творчеството на Т. Шевченко, е отговаряла на нуждите на българския народ в този динамичен, решаващ исторически момент преди Освобождението.

«В списание "Украинско-български преглед", – 15 от 15 май 1920 г., Дмитро Шелудько – член на украинската делегация в София, пише, че през 1863 г. Райко Жинзифов за първи път превежда Шевченко – "Топола", "Удавена", "Тече вода в сине море", [...] "Катерина"» [19]. Тези преводи били публикувани в сборника на Р. Жинзифов «Новобългарска сбирка», излязъл в Москва 1863 г. [22].

За Р. Жинзифов поезията на Т. Шевченко става истинско откритие. «Тя го привлича с топлотата и лиризма, с хуманизма и борческия си демократизъм, със своеобразната си близост до украинския фолклор» [13, С. 161]. Според Симеон Русакиев, Т. Шевченко заема специално място в творческата работа на Р. Жинзифов и става за него «най-любим и най-авторитетен учител» [16, С. 62].

На сайта «БУВести» се среща следната информация за българския класик и национален герой Любен Каравелов: «Всъщност, Каравелов е вторият преводач на Шевченко. Шелудько твърди, [...] че Каравелов не само превежда, но и заимства от Шевченко и посочва следните примери:

 [19].

«Първият печатен превод на Шевченко, направен от Каравелов е стиховорението «Защо ми са черни вежди» [13, С. 161].

И. Шишманов отбелязва: «Кой не познава прелестната песен на Каравелов, от която лъха толкова свежест, но и толкова скръб: «Хубава си, моя горо, / Миришеш на младост, / Но вселяваш в сърцата ни / Само скръб и жалост» [19]. Според И. Шишманов, тази съкровена за всеки българин песен, създадена по текста на българския класик, е писана под влияние на стиховете от Т. Шевченко по отношение на своя размер [19].

А според С. Русакиев, когато българите пеят тази песен, те влизат в такиви дълбини на националния дух, в които се потапят украинците, когато пеят «Думи мої, думи мої» или «Реве та стогне Дніпр широкий». Шевченковият пример е разгорил творческото съзнание на българския поет за най-висок полет [16, С. 151-152]. Л. Каравелов превежда произведения на Шевченко от 1869 до 1871 години. И. Шишманов установява, че от общо 191 стихотворения, написани от Л. Каравелов, «най-малко 113 са написани в любимия размер на Шевченко и на украински народни песни, (четиристъпни и тристъпни хореични стихове с рими на тристъпните)» [20, С. 58].

В статията си «Българска книжнина» Л. Каравелов споделя следното свое виждане, съдържащо високата му оценка за Т. Шевченко: «В историята на литературата [...] има правило, че да превежда човек някое съчениние, то трябва по-напред да го проникне, трябва да го изучи и премели в главата си, но даже и това правило не може да се отнесе към Шевченка. За да изучиш и проникнеш Шевченковите съчениния никак не можеш, а да го разбереш, трябва изпърво да преживееш, да престрадаш това, щото е преживял, престрадал Шевченко [...], трябва всякоя Шевченкова песен да бъде история на една част на твоят живот, трябва да порастеш колкото Шевченко» [13, С. 141].

В «БУВести» също се казва: «Третият преводач на творчеството на Тарас Шевченко е Петко Рачов Славейков» [19]. Първите три превода от П. Славейков се появяват през 1885 г. в «Периодическо списание». Според проф. Боян Пенев – един от най-изтъкнатите български литературни историци, изследовател на творчеството на П. Славейков, «Т. Шевченко е любим поет на П. Славейков» [22]. С него П. Славейков се запознава през 1870-те години. Литературоведите И. Шишманов, С. Чилингиров смятат П. Славейков за най-талантлив поет между първите от тримата преводачи на поезията на Кобзаря [20, С. 24; 22].

Според достоверни свидетелства на българските изследователи, Р. Жинзифов и Л.Каравелов са владеели украински език и са превеждали Т. Шевченко от оригинал, а П. Славейков е правил преводите си на Т. Шевченко от руски език [22]. Обаче именно на него И. Шишманов дава най-висока оценка като творец и намира сходство между него и Кобзаря: «За Славейкова може да се каже същото, което се каза за Шевченка. Истински художник на словото, той пръв успя да създаде от простия, естествения, непосредния език на народа един литературен език. Славейковият слог е слогът на народа, но усъвършенствуван и изтънчен. Няма и до днес по-български писател от Славейкова както няма по-украински от Шевченко» [20, С. 24].

Докато Р. Жинзифов и Л. Каравелов в преводите си пресъздават точно оригинала, Славейковите преводи, определени от самия него като писани «по Шевченко», се придържат към онова направление в българската тогавашна преводаческа школа, водещо към „превода-подражание”, към побългаряването. [17, С. 52]. Тръгвайки от превода, преводачът, преживявайки стихотворенията ги превръща в свои творчески вариации.

Според статията «Шевченко и българската литература» на Евгени Кирилюк, член-кореспондент на Академията на науките на УССР, «голяма роля за запознаването на българската общественост с Шевченко е изиграл М.П. Драгоманов, който от 1889 г, станал професор в Софийския университет. През женевския период, в края на 70-те и началото на 80-те години М. Драгоманов издал редица революционни произведения на Шевченко, забранени в царска Русия» [11, С. 17].

Известно е, че М. Драгоманов следи и подкрепя българското освободително движение и поддържа контакти с някои революционни дейци. По данни от статията «110 години от смъртта на Михайло Драгоманов» в съвременното интернет издание «Българско-украински вести»: «Известният украински учен и общественик Михайло Драгоманов от 1889 до 1895 г. живее в България и преподава история във Висша школа – сега СУ «Св. Климент Охридски»... Присъствието на толкова известен в Европа учен и политически деец в София, какъвто е Драгоманов, предизвиква голям интерес от страна на българската общественост към украинската литература и Украйна като цяло» [14].

«Лекциите на украинския професор във Висшата школа се ползват с голям успех. С активната си дейност в областта на сравнителното литературознание, фолклора Драгоманов създава първите български украинисти, сред които с най-голям авторитет е Иван Шишманов. В трудовете си, започвайки от средата на 80-те години, Шишманов разглежда най-различни въпроси от украинско-българските литературно-обществени отношения» [14].

В първия период направили своите преводи от Т. Шевченко и другите поети Х. Кесяков (1889), И. Белев (1895), А. Ихчиев (1898, 1899), а Г. Бакалов, Л. Каравелов и П. Иванов пишат своите творби под впечатление от стихове на Т. Шевченко [22]. По това време се появяват в печат и първите статии върху Т. Шевченко от Д. Коцов, К. Доброджану-Геря, Д. Ихчиев, а също и неговата биография от Р. Жинзифов, коятo според Лидия Терзийска, полага основите на шевченкознанието в България [22].

Особено отбелязване заслужава фактът, че някои преведени на български произведения на украинския Кобзар влизат в редица христоматии по литература и се изучават десетилетия наред в българските училища. Това се отнася до творби като: «Тече вода в синьо море» (превод на Л. Каравелов), «Гъдулар» (превод на П. Славейков), «Що да са чини», «Послание», «Вечер на Украйна», «Топола», превод на Хр. Кесяков) и др. Те се поместват в известната тритомна христоматия на Ст. Костов и Д. Мишев, в христоматиите на А.П. Стоилов и Д. Мирчев, на И. Пеев, на Б. Ангелов и др. [16, С. 257-258].

По думите на Е. Кирилюк «съдействие по популяризирането на Шевченко в България са оказали: Хр. Ботев, И. Вазов, И. Белев, А. Ихчиев, С. Дринов, зетът на М. Драгоманов – проф. И. Шишманов, Ст. Чилингиров, Хр.Ц. Дерижан и др.» [11, С. 17]. Творчеството на Шевченко стана образец за по-малко известни български поети – В. Попович, Ц. Гинчев, П. Иванов, А. Пюскюлиев. Традиции на Т. Шевченко резонират в творбите на И. Вазов, Т. Влайков, Ц. Церковски, К. Максимов и др. [22]. И. Вазов признава:  «поетичния ритъм  на поемата „Грамада” ... заех от поема «Катерина» на Шевченко» [22].

Демократичният и хуманистичен дух на стиховете на украинския борец срещу деспотизма и крепостничеството продължава да играе роля за формирането на общественото и творческо съзнание на редица български творци от началото и средата на 20 век. Дори може да се каже, че в тези тревожни и нелеки години на различни исторически световни и национални промени, поезията на Шевченко е сякаш още по-добре разбрана и оценена.

Вторият период. В началото на ХХ век в българската литература започва нов етап в развитието на шевченкознанието. Статия на Стилиян Чилингиров – ученик на И. Шишманов – «Шевченко на български» («Славянски глас», 1911, кн. (№) 1-2, С. 37) е призната за първо литературоведско изследване. С. Чилингиров е първият, който в по-широк план представя проблема за рецепцията на Т. Шевченко в България [22].

Статията е изградена върху два основни въпроса. Авторът обяснява защо Т. Шевченко се оказва близък на българските поети и след това дава библиография, свързана с неговото проникване в българската култура. С. Чилингиров търси причините за голямата популярност на Т. Шевченко още в поробена България – той ги вижда в сродните исторически условия на двете братски страни, в социалната природа на Т. Шевченко и на българските поети, в общите стремежи и исторически цели [16, С. 280].

Петдесетгодишнината от смъртта на Т. Шевченко, 1911 г., намира широк отзвук в българския обществен и културен живот. В периодичния печат се появяват редица статии за живота и творчеството на великия поет. Сред тях по-особен аспект има статията на българския художник Сирак Скитник за Т. Шевченко (сп. «Демократически преглед», 1911, кн. (№) 5, С. 640). Тя също е написана в биографичен план, но следи развитието на Шевченко като художник-живописец. Целта на автора е да покаже как из недрата на народа иде един голям творец [16, С. 276]

Появата на научното шевченковедение в България започва от статията на И. Шишманов «Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождение» (1914). Две години по-късно статията, с незначителни промени, излиза във Виена на украински език, а през 1918 г. – на френски език [22].

В същата, 1914, година – послучай 100-годишния юбилей на Великия Кобзар – излиза още една важна статия за поета «Биографически сведения за Т.Г. Шевченко» от Станимир Станимиров (който е получил образованието си в Киев), където авторът цитира поета на украински език, а накрая поставя «Заповіт» – в оригинал и с превод на български език от Стилиян Чилингиров. [22].

През 1920 г., по повод на тридесетгодишнина на изследователската дейност на И. Шишманов (1889-1919) неговите ученици и почитатели издали сборник, който включвал статии на С. Чилингиров и Д. Шелудко за Т. Шевченко.

Статията на С. Чилингиров «Тарас Шевченко на български» е първият опит за задълбочен анализ на проникването на произведенията на украински поет в България от средата на ХІХ век до началото на ХХ век. Той установил, че през това време в България имало 38 превода на стихове на Т. Шевченко на български език, направени за 57 години [22]. С. Чилингиров отбелязва, че значението на Т. Шевченко българската поезия – не може да се измери по количеството на преводите, защото, макар и малко превеждан, той е влиял върху поетите така както не е влиял никой друг, може би, освен А. Пушкин [22].

През 1919-1920 година са публикувани литературнонаучни статии за Т. Шевченко от автори като: Д. Шелудко, И. Шишманов, Д. Страшимиров, Ст. Младенов, Л. Ихчиев и Н. Балабанов (В сп. «Украинско-български преглед») [22]. Статиите имат познавателна стойност и са признак на задълбочен интерес към Шевченковото творчество  и живот.

През 1934 година са публикувани статиите на автори като: Ст. Чилингиров, Д. Шелудко, Д. Гаврийски, Н. Балабанов, И. Орлов, М. Паращук. Те са били публикувани в специален брой на в. «Литературен глас», в който се отбелязва 120-годишнината от рождението на великия украински поет (бр. 238) М. Паращук написва статията «Шевченко художник», където описва биография на Т. Шевченко именно като художник [22].

През 30-те год. на XX в. творчество на Т. Шевченко и повдиганите от него проблеми, разглеждали в статии също и Г. Бакалов, Т. Павлов, Л. Стоянов, К. Кюлявков, К. Зидаров, М. Марчевски и др. [22]. През втория период е направен и доста голям брой на преводи от Т. Шевченко, а като цяло този период е много важен за изграждане на българското шевченкознание [22].

Третият период. 1940-60-ти години са много продуктивни за българското шевченкознание, затова А. Якимова ги отделя като отделен период-апогей на «шевченкиана» през ХХ век [22].

През 40-те години своите преводи на Т. Шевченко печатат К.Зидаров (1945, 1948), К. Кюлявков (1947). В Украйна през 1939 г. публикуват стихосбирка на Т. Шевченко в превод на К. Кюлявков, а през 1949 г. за пръв път в България излизат преводи на Т. Шевченко (от този преводач) като отделна сбирка. [22].

През 1956 г. излизат «Избрани творби» на Т. Шевченко в превод на Димитър Методиев, и с неговата уводна статия «Великият украински кобзар Тарас Шевченко». А през 1960 излизат вече 2 тома «Избрани творби» от същия преводач, с преработен предговор [22].

Продължава проучването на Т. Шевченко. С. Каракостов.. повдига въпроса за рецепцията на Т. Шевченко в България (1947). Статии за Т. Шевченко пишат: Е. Георгиев (1947), В. Вълчев (1950), П. Русєв (1954), С. Божков (1955), Й. Цонєв, И. Попиванов, П. Скопаков, Д. Методиев (1956, 1960), Хр. Йорданов (1960), Л. Стоянов, А. Тодоров, М. Попов, Н. Зденек, Д. Марков, Г. Константинов, С. Великов, В. Мавродиев, П. Корнилов (1961), И. Давидков (1961, 1964), П. Атанасов (1961, 1963, 1964), В. Велчев (1964), Л. Минкова (1964, 1966), Л. Терзийска (1969) [22].

Статията на В. Мавродиев «Тарас Шевченко и нашият театър» (1961) старателно преглежда навлизането на произведенията на Т. Шевченко на българската сцена. А статията на П. Корнилов «Тарас Шевченко и Художествената Академия» (1961) успешно осветлява целия път на Т. Шевченко като художник [22].

През 1964 година излиза монографията на С. Русакиев «Тарас Шевченко и българската литература», която става върха на шевченкознанието в България. Тя е като «малка енциклопедия» на стогодишното развитие на шевченкознанието.

През същата 1964 година за пръв път излиза и целият «Кобзар» – в превод от Д. Методиев. Поради неговата успешност той се преиздава през 1969 и 1975 години, а Д. Методиев за преводите си от Т. Шевченко е удостоен с наградата «Максим Рилски» [22]. В монографията си С. Русакиев коментира преводаческата работа на Д. Методиев: «В случая е налице едно явление от по-особен разред. Нашият поет се сродява с творческото дело на Шевченко така силно, така дълбоко, че решава да изпълни една голяма творческа и обществена задача – да преведе цялото поетично творчество на гениалния поет, да го представи на българския читател с възможната най-голяма негова художествена сила и с това да отговори на една отдавна назряла необходимост» [16].

Т. Шевченко винаги ще връща българския читател към романтизма, идеализма, просветителския патос и драматизма на Възраждането – българско и славянско в тази епоха. Одеса е била люлка на нашата поезия, просвета и освободителна организация. Но ако нашите възрожденци са били мнозина, Шевченко може би е бил до голяма степен самотна фигура. Може би затова го приемат като пророк, а стихосбирката му «Кобзар» е била като библия за украинския дом. Той е украинският Паисий и Ботев заедно, макар и затворен за дълго и ограничен, само със словото си вдъхва вяра, самоуважение, топлина и полет на духа, въздигане на един угнетен народ. Днешният български прочит на Шевченко опознава историята и душата, «епоса», «лириката» и «драмата» на украинския народ през погледа на неговия народен певец. Това познание води до по-голямо разбиране. Шевченковите стихове винаги ще бъдат актуални със заряда на непреходните си, универсални хуманистични ценности.

Творческото наследство на украинския Кобзар винаги ще докосва българския читател – с топлия глас на своята замислена, звучна, многогласа и волна – майсторска кобза.

Българи и украинци до паметник на Тарас Шевченко в София, пл. "Възраждане". 28 септември 2013 година – по време на шествие с украинските национални шевици (Снимка: http://ukrpressbg.com)

Списък на използваната литература:

1. Андреева А. А. Плавание к Небесному Кремлю / Алла Александровна Андреева // – http://mirosvet.narod.ru/da/_pknk.htm#a2

2. Андреев Д. Л. Роза Мира / Сост. и подгот. текста А. А. Андреевой. / Даниил Леонидович Андреев // – М. : Иной Мир, 1992. – 576 с.: портр., фотоил.

3. Андреев Д. Л. Розата на Света / Даниил Андреев // Портал «Родон»: Изучаване и по-нататъшна разработка на идейното наследство на Даниил Андреев – http://rodon-bg.org/?page_id=168.

4. Будугай А. О. Зустріч із письменниками / Андрій Будугай // Педагогічні обрії (газета ДВНЗ «Переяслав-Хмельницький державний педагогічний університет імені Григорія Сковороди»). – 2006. – № 1 (36), січень-лютий. – С. 10-11.

5. Български емигрантски общности / Уикипедия – http://bg.wikipedia.org/wiki/ Български_емигрантски_общности.

6. Гробът на Аспарух се намира в двора на руски завод / BNews.bg – http://www.bnews.bg/article-84134.

7. Жукивский В. Украинците в България организираха уникално шествие със шевици / Васил Жукивский // БУВісті – http://www.ukrpressbg.com/dia-20130928-vyshyvanka-hoda.html.

8. История на България / Уикипедия – http://bg.wikipedia.org/wiki/ История_на_България.

9. Історія України / Вікіпедія // http://uk.wikipedia.org/wiki/Історія_України.

10. Казахи називають синів на честь Шевченка / Zaxid.net // http://zaxid.net/home/showSingleNews.do?kazahi_nazivayut_siniv_na_chest_shevchenka&objectId=1039676.

11. Кирилюк Е. П. Шевченко и българската литература / Евген Прохорович Кирилюк // Сп. «Славяни». – 1958. – кн. (№) 1. – С. 17-21.

12. Кубрат / Уикипедия // http://bg.wikipedia.org/wiki/Кубрат.

13. Леков. Д. Българска Възрожденска литература: Проблеми, жанрове, творци / Дочо Леков // Българска възрожденска литература: Проблеми, жанрове, творци“. – София : Наука и изкуство, 1988. – Т. 1. – 339 с.

14. Москаленко В. 110 години от смъртта на Михайло Драгоманов / Виталий Москаленко // Българско-украински вести – http://www.ukrpressbg.com/his-ukr-dragomanov03.html.

15. Откриха мемориална плоча на хан Аспарух в гр. Запорожие (Украйна) / Библиотека «Пъстри халища» // http://www.thelibrary-bg.com/publ/ istorija_na_blgarija/velikite_blgarski_vladeteli/otkrikha_memorialna_plocha _na_asparukh_v_gr_zaporozhie_ukrajna/68-1-0-212.

16. Русакиев С. Тарас Шевченко и българската литература / Симеон Русакиев // София : Наука и изкуство, 1964. – 380 с.

17. Русакиев С. Шевченко и развитието на нашата предосвобожденска поезия/ Симеон Русакиев // Сп. Език и литература. – 1963. – кн. (№) 5.

18. Трубчанінов С. В., Винокур І. С. Історія України / Сергій Трубчанінов, Іон Винокур // http://kampot.org.ua/history/praci_istorukiv/Vunokur/index.shtml.

19. Шишманов И. Каравелов и Вазов заимстват от Шевченко / Иван Шишманов // БУВісті – http://www.ukrpressbg.com/his-ukr-shevchenko.html.

20. Шишманов И. Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди освобождението / Иван Шишманов. // Спомен за Тараса Григориевича Шевченко. – София, 1914. – 64 с.

21. Шпильова О. В. Т.Г. Шевченко i болгарська лiтература / Олена Василівна Шпильова // К. : Державне видавницвто Художньоi лiтератури, 1963. – 186 с.

22. Якимова А. До 145-річчя перших перекладів болгарською мовою творів Тараса Шевченка / Антонина Якимова // http://www.ualogos.kiev.ua/fulltext.html?id=1491.