РАЗКАЗ

Брой III-IV/2014 (55-56)



 

Дияна Тончева

ТЕФТЕРИ

 

 

 

Събужда се. Отваря очи. В първия момент решава, че е нощ. Мрак цари вътре и навън. Поглежда будилника до леглото. Шест без малко. Затваря отново очи. Няма за кого да бърза да става. Нито за какво. Няма на кого да прави закуска или да изпраща на училище. Отдавна няма. После се сеща. Днес ще идват. Всички. Отваря очи и става енергично от леглото. Младостта е толкова относително понятие. Преди малко беше старица, а сега е момиче. Трябва да свърши толкова много неща. Да изчисти, да разтреби. Но най-вече да наготви любимите им неща. Не идват всеки ден. Понякога пропускат месеци. Ще си спомни кой какво обичаше и ще го приготви точно по неговия начин.

Усеща топлия му поглед. Гледа я от стената. Сега й се струва загрижен. Ще видиш, че ще дойдат, заканва му се. Той е скептичен. Говори му всеки ден от три години насам. Откакто си отиде. Почти усеща как й стисва нежно ръката.
Следващите няколко часа не спира да шета. Дори не се сеща за упоритата болка в гърба и краката. Няма време да се уморява. Още по-малко да си почива. Кой знае, може да дойдат по-рано. Да я изненадат. Поглежда го и се усмихва. Ех, колко обичаше да я изненадва той. Все намираше с какво. Нещо дребно, ама се радваше повече от нея. Като малко дете. Очите му святкаха дяволито, докато чакаше нетърпеливо реакцията й.

Сега остана само тя и котката. Говори ѝ като на човек. Нали и тя носи душичка. А й прави и компания. На младини обичаше да остава сама, колкото и рядко да се случваше. Не скучаеше. Използваше това време по най-добрия начин. Сега е друго. Сега самотата тежи. И една такава мътна безсмисленост я обзема. Плътна и постоянна. Като гъста непрогледна мъгла, дето пада тежко на гърдите. Задушаваща. Лепкава, с блудкав вкус. Присяда, ако се опита да я преглътне. Метален мирис. Люти на очите. Сигурно затова все ѝ сълзят.

Но днес всичко ще е различно. Започва още по-усърдно да меси питката, напомняйки си да не забрави късметчетата. Как ще им се радват децата. Внуците, поправя се. А колко ли са пораснали. Заминаха да учат навън. Едната в Англия, а другата в Америка. Сякаш тук си нямаме университети. Ама и майка им не миряса, докато не заминаха. Въздъхва и изтрива набрашнените си ръце в престилката. Понякога дъщеря й може да е толкова проклета. Като си науми нещо, минава през всичко и всеки. Студена за околните, но тя си я познава. Познава сърцето й милиметър по милиметър. Същата като теб, усмихва й се той от стената. Мислиш ли. Ами да, май си забравила.

Забравила е. Толкова неща се забравят. А едно време си записваше всичко. Списъци, задачи, пишеше, пишеше. Къде отидоха всички тия тефтери сега. Трябва да са на тавана, прашни и забравени. Животът се е изцедил от тях така, както младостта от нея. Дъщеря й все я питаше като малка какво толкова пише. Мамо, може ли да ми дадеш да си преписвам от тефтера ти, току я питаше. А тя й обясняваше, че като порасне, ще й ги даде да ги прочете. Че сега нищо няма да разбере. Толкова ли е била глупава да си мисли, че децата не разбират. Като порасна, забрави. Хукна из живота си и вече не искаше тефтерите й. Дали не й ги е дала и да е забравила? Поглежда въпросително към стената, но този път среща мълчание. И той не знае.

Телефонът рязко прекъсва мислите ѝ. Забързва се, колкото може, преди да е спрял да звъни. Вдига слушалката, запъхтяна, благодарна, че я изчака. Дъщеря ѝ. Не могат да дойдат, защото се оказало, че малката им изпратила билети за Англия. Да прекарали заедно празниците. Без да се извинява и мънка. Точно в неин стил. Няма да дойдат. В Англия отиват. Толкоз. Това е положението. Може би ще дойдат началото на януари, но не е сигурно. Точно тогава е изложбата и... Чува гласа й някъде отдалече. Глух, фонов. Отпуска се уморено на стола, както е със слушалката. Боже, толкова да се е уморила, а чак сега го усети. Ама тя нали също щеше да дойде? Как така в Англия, объркано прекъсва монолога й. Плахо и объркано. Майко, как така щяла да дойде?!? Ти чуваш ли се? Раздразнението на дъщеря й я блъсва в ухото. Да зареже всичко там и да дойде? Кака й дори е успяла да си уреди смените за няколко дена и също ще дойде.
Вече почти е загубила нишката на разговора. Дъщеря й приказва още няколко минути, разпитва я едно друго и накрая се сбогува с нея. Хайде, весели празници и да не си забравяш лекарствата. Ще се чуем догодина. Да, догодина. Затваря внимателно телефона. Едва се надига от стола, краката й изведнъж се отмалели. Отива в кухнята. Гледа дълго отрупаната маса. Връща се в спалнята. Съблича машинално дрехите си, облича нощницата. Разпуска си косата. Дълга е почти до кръста, с нито един останал черен косъм. Откача снимката с рамката от стената и излиза навън. Потръпва, когато босите й крака срещат снега, но не спира. Една крачка, две. Знае къде да отиде. Само да стигне преди да се е стъмнило. Иначе как ще намери мястото му.

Мамо, не сме пуснали в пощата писмото до дядо Коледа. Разстроена е и уплашена до сълзи. Спомня си момента, сякаш беше вчера. Спокойно, той разбира какво искаш още, докато пишеш писмото. Няма нужда да му го пращаме, успокоява я тя. Ама как разбира, упорито продължава. Ами така, има тази способност. Ще видиш. Дълго я гали по косата, докато заспи.

Той разбира какво искаш, промълвява на себе си, докато с мъка крачи по добре познатия път. Селото е отдавна опустяло и не среща никого. Особено по това време. Котката върви кротко зад нея. Лапичките й потъват меко в снега, досущ като на стопанката ѝ.

Няколко дена след Нова година една слаба висока жена слезе от колата си пред къщата, където беше живяла точно седемнайсет години и двайсет и осем дена. Не можа да отвори външната порта, затова трябваше да се облегне на нея с цялата си нищожна тежест и да натисне. Пристъпи напред и ботушите й хлътнаха в дълбоката пряспа. В края на пътеката точно пред вратата на къщата намери кашонче с бележка отгоре.

„Момичето ми, сега вече можеш да ги прочетеш. Мама.”

 

 

 

 

  


© Диана Байчева. Публикувано в  на: 25.01.2015.

Брой III-IV/2014 (55-56)


В брой 55-56: Andysan. Историята на една уникална снимка Андрий Будугай. Образът на Тарас Шевченко в рецепцията на българските културни дейци Мариана Дафчева. Ангел (разказ) Мариана Дафчева. Рак (разказ) Диана Тончева. Корени (разказ) Диана Тончева. Тефтери (разказ) Диана Тончева. Знам, че ме гледаш (разказ) Andysan. За първичния взрив Борислав Гърдев. Вазов и Стамболов Живко Войников. Розетата от Плиска — българският вариант на "Звездата на маговете" Бойко Златев. "Духовност без викалпи" или резултатите от добрите намерения Нови книги: Стоян Вълев. Да прецакаш Чърчил Нови книги: Демократура или диктатура на демокрацията роман-есе от Любомир Чолаков.  ● Георги Н. Николов. "Вървя, заслушан в глухите си стъпки..." Андрей Зелински. Жалони на научния път. 8. Научната мисъл срещу ентропията на времето Бойко Златев. За Танев, Канов и Шарли