ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА
|
|
ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА |
|
|
Борислав Гърдев НАЙ-ДЪЛГОТО ПИСМО НА АНТОН ДОНЧЕВ
Дълго размишлявах след прочитането на „Трите живота на Кракра”1, последната епична творба на Антон Дончев. Не крия, че тя ме спечели безапелационно. И защото е написана от магьосник – разказвач, който буквално те приковава към своя свят, а и тъй като е богата на образни внушения, с които много малко български книги, излезли напоследък, могат да се похвалят. Наложи се да прочета наново и „Сказание за времето на Самуила”(1961), понеже новата четирилогия на Дончев е своеобразно продължение на неговия пръв самостоятелен и също много добре приет от читателите роман. А след това се сетих и за статията му ”Книгата като дълго писмо”, която всъщност е предговор към бестселъра му „Време разделно” в изданието от 2000 г. В него авторът чистосърдечно си признава: ”...и разбрах, че в началото несъзнателно, а после с цялата страст, на която съм способен, аз съм търсил контакт с другите хора – все едно, че им пиша дълги писма.” „Трите живота на Кракра” се оказва най-дългото от тях. Първият камък, основата на градежа на грандиозния си епичен спектакъл Дончев полага преди близо половин век, когато едва 31 годишен издава първия си собствен исторически роман „Сказание за времето на Самуила”. 46 години по-късно замисълът му ще добие завършен вид на изключителна и неповторима родна историческа сага с „Трите живота на Кракра”. Днес „Сказание за времето на Самуила” не може да се разглежда и осмисля извън контекста на времето, в което се появява. В този аспект напомня съдбата на друга знакова класическа епопея в българската литература – „Завоевателят на миражите”(1999) на Стефан Дичев. И тя е писана близо половин век, и тя се създава след първия голям авторски успех „За свободата”(1956), и тя е натоварена със свръхочаквания и с актуално значими съвременни съответствия, белязали кървавите бразди от края на ХХ век. „Сказание за времето на Самуила” е продукт на Хрушчовото затопляне, но и на нестихващата полемика с някогашното югославско комунистическо ръководство за наследството на средновековна България и в частност за управлението на Самуил. Съвсем не е случайно, че през 1960 г. излиза третата част от трилогията „Самуил” на Димитър Талев, а на следващата година Антон Дончев поема щафетата. Дръзко, но и предпазливо. Дончев не изгражда мащабна епическа фреска от типа на Талевата. Съсредоточава се върху кондензирана и свръхдраматична сага, акцентираща вниманието си само върху 986 г., битката при Траянови врата и предателството на Самуиловия брат Аарон. Третата част от неговата трилогия завършва с разгромната победа на Самуиловата армия на 17 август 986 г. (с подобен триумфален финал след битката при Одрин на 15 април 1205 г. и впечатляващата победа на Калоян приключва и сценарият му за едноименния игрален филм, реализиран през 1962-63 г. от Дако Даковски и Юрий Арнаудов), след което малко маниерно авторът е вмъкнал епилог, с който да приключи свитъците си за времето на Самуила. От дистанцията на годините този му подход е продуктивен и рационален. Неговата стегната епопея е обсебена от драмата на тримата основни протагонисти – Самуил, Аарон и Василий Втори, а заговорите, фалшивата царска дъщеря като Ана, обещана за жена на Аарон и подготовката на решителното сражение при Траянови врата, са само претекст, защитен плащ, през който писателят лансира и някои иконоборски и направо еретични възгледи, измъчващи го над белия лист – за драмата, спохождаща социалното разслоение в страната, която подрива чувствително съпротивителните сили на българската армия, за толкова важната и необходима връзка между вожд, войска и народ, без която е немислима която и да била държавна инициатива или победа, както и за селското разорение, свързано с новите господстващи форми на живот в страната, налагащи самобитни и дръзки действия от страна на Самуил като оглавяването на селския бунт срещу амбициозния бдински болярин Чрънота. Все намеци и внушения, свързани както с току – що отминалата епоха на култа към личността и с насилственото разкулачване на българския селянин, след което уж се заформя стабилизацията и възхода на Тодор Живкова България... Интересни и любопитни са съпоставките между „Сказание за времето на Самуила” и „Трите живота на Кракра”. „Сказанието” днес се възприема като амбициозен опит на млад писател да докаже себе си. То и сега опиянява като младо вино. И в същото време си личи, че авторът му просто не разполага с необходимия натрупан опит и знания, за да осъществи адекватно поставената си цел. Сякаш преди 46 години Дончев иска да превземе един връх, да прескочи височина, за която все още не е бил достатъчно подготвен. Трябва да мине еуфорията на „Време разделно”(1964), да останат назад във времето дългогодишните усилия, свързани със създаването на „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”(1982-1992) и да се отчете приноса на „Странният рицар на свещената книга”(1998), за да дойде „Трите живота на Кракра”(2007). Тази му четирилогия идва с целия му натрупан опит на прозаик и философ на историята, пишещ бавно и с упоение всяка нова своя сага, която веднага след излизането си се превръща в модерна класика. Защото Антон Дончев е писател от много висока класа. Той е съизмерим с Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, Димитър Мантов и е от расата на тези изчезващи класици, за които създаването на значими, стойностни и носещи съвременни послания исторически романи е цел и мисия на живота им. Затова и „Трите живота на Кракра” е не толкова додатък на „Сказанието”, колкото блестящ завършек на един необикновен замисъл, с който всяка национална литература би се гордяла. Разбира се, неизбежни са и промените, които са настъпили и в стила, и в изразните средства на прозаика. Словото е все така пластично, обагрено с актуални внушения, хипнотично въздействащо – независимо дали сме свидетели на битката при Персей и обсадата на Перник, батални картини, експонирани с елмазен блясък, нямащи аналог в българската историческа проза, ако изключим разбира се, схватката при Траянови врата от „Сказание за времето на Самуила”, на сложните интимни взаимоотношения между Никифор – Кракра младши – отец Антоний и съпругата му Роксана или на драматичнана еволюция на един от най – способните византийски императори Василий Втори, останал в народната ни памет като Българоубиеца... Авторът отново разчита на кондензираната епична сага, но този път неизбежно разтяга повествованието в рамките на близо век – възстановявайки и набързо повторно пресъздавайки триумфа на 17 август 986 г., но и продължавайки напред до трагедията при Сперхей десет години по-късно, бегло маркирайки трагедията при Ключ през 1014 и завършвайки своя сказ с възхитителната картина на включването на престарелите Кракра и Ивац във въстанието на Георги Войтех през 1078 година... Основните действащи лица от „Сказанието за времето на Самуила” присъстват и в „Трите живота на Кракра” със своя специфичен облик и значимост, но тук те са помъдрели и жизнено по - правдиви в сравнение примерно с прекалено шаржирания във фолклорната плоскост образ на стария болярин Кракра Пернишки от първата част на сагата. Налице са и качествени попадения като Калин – Теодосий, спасителят на император Василий Втори, както и претърпелият еволюция Гаврил Радомир, на които равностойно съответства съпругата на Никифор – Кракра Роксана. Иван Владислав и Ивац са колоритно допълнение на повествованието, подобно на мярналия се набързо Кекавмен, докато основните лица в образната система от първата част на епоса са запазени – Самуил срещу Василий Втори и Кракра – Никифор между тях в обкръжението на жена си – весталката Роксана. Обективният тон от първата част на епоса обаче е изчезнал безследно – при това за хубаво. „Трите живота на Кракра” е дълбоко личностна, субективна, изстрадана и дълго осмисляна изповед, маркирала повествованието до последната му страница, като в интерес на истината авторът, покриващ се напълно със своето алтер его Кракра младши остава докрай верен на историческата правда и на пълноценното и в дълбочина разкриване на сложните и противоречиви процеси, течащи в Европа в края на 10 и началото на 11 век, до болка познати му в детайли, в резултат на дългогодишни проучвания и занимания. От тази гледна точка – на повествователя-демиург, за когото няма тайни, на Антон Дончев е най-добре да води своето сказание, прехвърляйки ни в Константинопол, Мала Азия и основните европейски центрове, за да ни разкрие свръхзамисъла, движил Василий Втори във всичките му 32 години, през които води своите изтребителни войни със Самуил – не само и единствено, защото го смята за разбойник и узурпатор на изконни ромейски земи, но и тъй като България трябва да бъде отвоювана на всяка цена, за да се превърне в съставна част на имперската политика, влязла в открита и дългогодишна схватка с нейните основни противници – арабите-мюсюлмани и католиците западноевропейци, на които именно наследницата на великия Рим, единната и неделима православна Византия, може успешно и адекватно да се противопостави. Именно това мотивира византийският василевс да бъде толкова упорит и неотстъпчив, а е и причината Самуил да брани собствената ни независимост, ако и да е трагично обречен и независимо, че в лицето на Василий Втори открива своя двойник и ответник – и като държавник, и като социален реформатор. (Покъртителна и незабравима е срещата на Василий с неговото чучело, надянало одеждите му от 986 г. в хранилището на българското съкровище, когато той разбира колко е бързопреходна земната слава и съмнителна победата му над неговия противник!) В онази драматична епоха от началото на 11 век няма място за двама велики и самоотвержени владетели. Единият трябва да бъде победен и унищожен. А тъкмо на Никифор, бежанецът от Лариса, осиновен от стария Кракра Пернишки и завършващ живота си като монах Антоний в манастира „Успение на света Богородица” съдбата отрежда да бъде добросъвестен хроникьор на тази велика битка, на края на Самуилова България, повалена след жестока и продължителна борба, брънка от която се явява обсадата на Перник между юни и декември 1004 г., завършила с триумф за младия Кракра , неслучайно наречен Пернишки. Възхитителен е и финалът на сагата, с включилите се в народното въстание ветерани Ивац и Кракра, прикрепен за коня си, завързан на кръст като Христос, върнал се от онзи свят и отново вдъхновен за бой, виждайки с едното си око море от светлина! „Трите живота на Кракра” не би бил дело на Антон Дончев, ако епосът не издаваше ерудираната начетеност на своя автор, запознат както с китайските военни трактати на Сун Дзъ и основните политико-философски противоборства на епохата, така и с фолклора и вярванията на потомците на Черните бикове, с ученията за медитацията и реинкарнацията на всяка човешка душа, без да забравяме и дръзката му хипотеза, за това че Самуил е потомък на Шишмановци от Търново, нещо, което за пръв път го срещам в историческата книжнина. „Трите живота на Кракра” е вещо обмислен и мъдро пласиран исторически роман. Без съмнение той е сред най-представителните в родната ни проза от последните години, истинско творческо завоевание и предизвикателство за всеки уважаващ себе си литератор. С него българската историческа проза, а и българският роман, празнуват светъл и дългоочакван празник. С него завършва и най-дългото писмо до своите почитатели класикът на изящната ни словесност Антон Дончев.
|
||
|
1. Антон Дончев, „Трите живота на Кракра”, роман в четири дяла, издават в-к ”Стандарт” и издателство „Захарий Стоянов, С., 2007, редактор Иван Гранитски |
|
|
|
© Борислав Гърдев. Публикувано в
|
|