ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

Бр. III - 2012 (47)

Борислав Гърдев 

КНЯЗ БАТЕНБЕРГ ОБЕДИНИТЕЛЯТ

I.

”Идете в България: се ще ви остане най-накрай един приятен спомен”. С това иронично пожелание канцлерът Бисмарк окуражава 22-годишния принц Александър Батенберг да приеме българския престол.

Той знае, че князът е определен от руския император Александър Втори, но е продукт на общоевропейския компромис за запазването на мира след войната, която продължаваме да наричаме освободителна.

Дребна, но немаловажна подробност е фактът, че изборът му е утвърден единодушно от І ВНС в Търново на 17.ІV.1879. Предложението (подадено от канцеларията на княз Дондуков-Корсаков) го прави епископ Климент, същият, който ще го детронира по руска заповед на 9.VІІІ.1886 г.

Александър Батенберг е първият и най-млад български владетел. Той единствен от монарсите стъпва на българска земя, докато тя се измъква от османските робски окови.

Нещо повече – участва в решителни битки с турците при Шипка, Казанлък, Стара и Нова Загора. А за включването му в акцията по прекъсване на жп линията около Кояджик дори получава Георгиевски кръст за храброст.

При сраженията  около Плевен обаче царят предвидливо го връща първоначално в Букурещ (Да си спомним безхитростното му признание: ”През целия ми престой (от 29.ІІІ до 1.ІV.1878) трябваше да изслушвам речи от всички министри и прочие, като княз на България, въпреки, че много се противопоставях на това”.), а след това и в Петербург.

Година по-късно младият офицер е избран за български владетел. На 23.VІ.1879 г. е на аудиенция при суверена Абдул Хамид ІІ, а на следващия ден в 11,30 часа по обяд е посрещнат тържествено във Варна.

II.

Днес е трудно да си представим какви мисли са вълнували съзнанието му при встъпването му на българска земя. Хубаво е, че първоначално има идея за съставяне на кабинет на националното единство. Прекалено добър план, за да бъде осъществен у нас, особено след очерталото се противоборство между либерали и консерватори още в Учредителното събрание. Интуицията му подсказва да се опре на консерваторите (кабинетът Бурмов, 5.VІІ.1879). С това започва първият период в неговото властване 1879-1883 г. Години на “еуфория на страстите” (Стефан Влахов - Мицов), на дръзки и рисковани експерименти, на амбиции за силна княжеска власт в страна без подобни рафинирани традиции под похлупака на руското вмешателство - грубо и безпардонно и при явното противодействие на огромното мнозинство от народа, водено от либералите. В зората на държавността ни Батенберг демонстрира и наивност (руският наместник мечтае за султански привилегии), и смелост (противопоставянето на кабинета на генерал Соболев) и постепенно узрява до идеята, че ако иска да има силна и авторитетна власт трябва да зачита конституцията и да се опира на влиянието на Народната либерална партия. (Безценният му опит е използван плодотворно от наследника му Фердинанд Сакскобургготски). През първите четири години от управлението на Батенберг господстват перманентни политически кризи (за цялото му управление се сменят 10 правителства, 4 обикновени и едно Велико народно събрание!), сляпо следване на руските указания, преследване на консервативната утопия за силна монархическа власт при суспендирана конституция.

Оказва се обаче, че е много лесно да се извърши държавен преврат (27.ІV.1881 г.), да се прогонят противниците либерали, да се манипулират изборите за ІІ ВНС (14-21.VІ.1881 г.), да се получат в Свищов на 1.VІІ.исканите извънредни правомощия за 7 години, да се създаде Държавен съвет (14.ІХ.1881), с който да се замести липсващия Сенат, да се проведат избори за него (1.ХІ. с.г.), да се свика, след като е открит и негов председател – Тодор Икономов (31.ХІІ.1881 г.), отколкото до се преодолеят и решат реалните проблеми, пред които е изправена страната.

Вярно е, че Батенберг работи всеотдайно за икономическото, културното и духовно израстване на България.

От княжеската канцелария и с непосредственото му участие и съдействие са приети основополагащи закони и нормативни актове, трасиращи пътя на модерното развитие на страната ни. В сферата на икономиката и финансите отбелязвам създаването на Сметната палата (17.ХІІ.1880), законът за нейното управление (8.ІІ.1883), приемане на Устава (11.ІІ.1883) и Закона (18.І.1885) на БНБ, замяната на десятъка с паричен данък (13.ІІ.1883), инициативата за създаване на акционерните строителни дружества (6.І.1883) и особено Законът за развитието на родната промишленост (22.ХІІ.1883)

Не искам да пропусна Законът за чиновниците (10.Х.1882) и за устройството на съдилищата в България (5.ІІ.1883), както и Законът за съставяне на учебен съвет при Министерството на просвещението (24.ХІІ.1880) и Правилникът за стипендиите в чужбина (7.ІІ.1881)

В тях съзидателният дух е безспорен и непоклатим.

В противовес са реакционните Закони за печата (6.ІІ.1883) и особено прословутия избирателен закон от 10.VІІ.1882 г., по който се провеждат изборите за ІІІ ОНС (28.ХІ.1882) без участието на реална опозиция.

Смятам, че през лятото на 1883 г. Батенберг осъзнава, че добрите му намерения за стопански и културен възход на страната неминуемо минават през разрива с руските протектори, стискащи го в мечешка прегръдка, раздялата с премиера Леонид Соболев (7.ІХ.1883), възстановяването на Търновската конституция ( измененията на глава ХІІІ и дял І от глава ХІV с манифеста от 7.ІХ) и съставянето на смесения либерално-консервативен кабинет, начело с Драган Цанков, след сключеното съглашение между него и Начович на 8.VІІІ.1883 г.

Идеята за общобългарски кабинет е отново реанимирана с цената на първите сътресения в Либералната партия (3-5.ХІІ.1883) и след първия показен и неуспешен опит за детронация, извършен от руските офицери на 3.VІІІ.1883 г.

Преломът в мисленето и действията на княз Батенберг неизбежно го водят към сътрудничество с народните либерали (особено след парламентарните избори за ІV ОНС 27.V.-3.VІ.1884), към игнориране на руската зависимост, подкрепа на Съединистката акция от 6.ІХ.1885 г. (следена още от Сливенския конгрес от 10.V.1880 г.) и достойното поведение по време на Сръбско-българската война (2-16.ХІ.1885)

В тези три години (1883-1886) България възвръща своето достойнство, защитава съединението си с Източна  Румелия (Букурещкия мирен договор от 19.ІІ.1886 г.  и Топханенския акт от 24.ІІІ. с.г.), осъществява смели икономически начинания (Законите за Народната банка – 18.І.1885 г., която става единственото кредитно учреждение в държавата с основен капитал 10 млн. златни лева, за железниците – 31.І.1885 г., с който страната се опазва от намесата на чуждия капитал и за изграждане на линията Цариброд-Вакарел – 31.І.1885 г., прибавяйки и откупуването на линията Русе-Варна, гласувано на 4.ХІІ.1885 г. и станало факт на 24.VІІ.1886 г., за 44 500 000 франка), като в унисон с либералните начала на конституцията се премахва и военното положение на 29.ІІІ.1886 г.

За съжаление периодът 1885-1886 г.  не е благоприятен за управляващата Народна либерална партия. В нея започват процеси на разцепления, чието начало е поставено с разрива с Драган Цанков на 25.VІІ.1884 г., а краят ще го търсим към 13.ХІІ.1899 г., когато се създава неговата Прогресивно-либерална партия, последната от 4-те формации (Либерална, Народно-либерална, Прогресивно-либерална и Демократическа),  родили се от могъщата и влиятелна някога Народна либерална партия. Премиерът Петко Каравелов е в конфликт с част от своите министрите (Никола Сукнаров, д-р Радославов), губи руското благоволение (особено след срещата на българската делегация начело с Димитър Тончев, Иван Евстатиев Гешов и митрополит Климент с цар Александър ІІІ в Копенхаген на 21.ІХ.1885 г.), срещу него се надигат непоколебимите патриоти начело със Стамболов, Васил Радославов и Захарий Стоянов, а и Стамболовият гений още не е прозрял, че за успешната национално-отговорна политика ще има нужда от безценната помощ на Григор Начович, оказала се толкова важна след 9.VІІІ.1886 г. (Отделна и много съществена тема е как реформаторските инициативи на Батенберг получават материализация чрез законите, прокарани от Каравелов и Начович, между които откриваме радваща ни приемственост – за Сметната палата 17.ХІІ.1880-8.ІІ.1883 г., за БНБ – 11.ІІ.1883 г.-18.І.1885 г., за премахването на опълчението – 3.ХІІ.1880 и 19.VІ.1882 г., независимо от реанимацията му на 13.І.1885 г., за защитата на националните интереси при дебатите за жп линиите София-Орхание-Русчук – 18.VІІ.1881 г. и Цариброд-Вакарел-31.І.1885 г.; проблемът е, че жестокото и разломно време след 9.VІІІ.1886 г.  има нужда не от сътрудничество между брата на Любен Каравелов и най-авторитетния консерватор у нас, а от решителната и безкомпромисна комбинация Стамболов-Начович, която и става факт в хода на контрапреврата, започнал на 11.VІІІ.1886 г.)

Третият период в управлението на Батенберг е най-кратък и най-мъчителен – 9-27.VІІІ.1886 г. В тези жестоки и подли дни князът е неузнаваем. Срамът и унижението, свързани с подписване акта на абдикация на 9.VІІІ под давлението на русофилската офицерска клика на Бендерев-Груев и особено изгонването му от България, водещо след себе си руската окупация,  прекършват и сломяват неговия дух, дори и след връщането му у нас от Стамболов на 17.VІІІ и след Указ No 181 за разформироване на Военното училище от 24.VІІІ.1886 г.

Няма я царствената удовлетвореност от Заповед No 53 от 10.ХІІ.1885 г. от Пирот, с която благодари на храбрите си братя-войници и “за Вашата примерна служба, за Вашата храброст и самопожертвувание, които показахте на бойното поле”, нито толкова характерния за него призив към софиянци при посрещането  победоносната му войска на 15.ХІІ.1885 г. “Викайте, братя, ура за полковник Николаева”.

Вместо това  сме  свидетели  на  унизителното  му  писмо  до  цар 

Александър III от 18.VIII. и на смразяващия отговор, получен след два дни в Нова Загора (“Предвиждайки страшните последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България”.) Оттам до повторната доброволна абдикация от 26.VIII. крачката е само една.

III.

В рицарския жест на Александър Батенберг има определена логика. Той не е подготвен за продължителна и страшна борба с Русия в защита на българската независимост. В тази битка има на кого да се опре, но само вътре в страната (Стамболов, Радославов, Начович). България е оставена сама на себе си, а срещу управниците действа безскрупулна и агресивна опозиция, готова на всичко, за да докопа властта с руска и турска помощ.

Неизбежно е проливането на кръв. Как да не си спомним княжеското признание пред Стефан Стамболов: “Аз, драги  г. Стамболов, не искам и не мога да седя на престол, който е подкрепен от човешки глави и обагрен с човешка кръв”.

Вярно - и той е извършвал репресии, но те (интернирането на Драган Цанков във Враца на 6.II.1882 г., затварянето на Димитър Петков в Черната джамия за 19 месеца на 16.IV.1882 г. или забраната на Петко Славейков да се завърне в княжеството на 13.II.1883 г.) са наистина смехотворни пред перспективата да потушава жестоко бунтовете в Русе и Силистра - 17- 19.II.1887 г., да допусне побой над Петко Каравелов в Черната джамия на 19.II.1887 г. 5-годишен затвор за него (15.VII.1892) и смъртни присъди за Олимпий Панов, Атанас Узунов (22.II.1887), Коста Паница (16.VI.1890) и Светослав Миларов (15.VІІ.1892) и 15 год. заточение за митрополит Климент  (24.VІІ.1893). В добавка така желаното му признаване от Северната империя се оказва невъзможно - поне докато е жив самодържецът Александър ІІІ.

На Батенберг не остава друго освен да назначи правителството на Васил Радославов и регентството  Стамболов - Каравелов - Муткуров (26.VІІІ.1886) и да напусне страната при Лом на 27.VІІІ. След наистина сърцераздирателна сцена, в която на княжеското “Сбогом!” депутацията отвръща самонадеяно :”Не, но до свиждание!”

IV.

В първата меродавна биография на Батенберг, издадена у нас през 1895 г. от А. С. Цанов - “Александър Батенберг, първий българский княз или очерки из историята на първите седем години на свободна България” се изтъкват седем причини за ненавистта на официалните руски и германски фактори към българския владетел. От тях аз смятам, че три са фатално важните - нежеланието на руските консули князът ни да има важни и тесни сношения с другите сили и държави без тяхното предварително знание, пречката от страна на руските офицери за израстването на българските им колеги, “особено тези, които са с български идеи за български независим народен живот” и посвещаването на монарха в тайните руски планове за инвазия на Балканския полуостров, за които той “трябвало да работи”.

Негативното отношение на Бисмарк (особено спрямо планираната сватба с дъщерята на кайзер Вилхелм Виктория) е най-вече презастраховане пред влиятелния руски имперски приятел.

Така разпалената българска криза от 9 август 1886 г. ще приключи след близо година (2.VІІІ.1887), но в ущърб за Батенберг. Той остава ням свидетел на борбите водени от Стамболов за отстояване на националната ни независимост, които неизбежно водят до свикване на ІІІ ВНС, което на 29.Х.1886 г. избира за български владетел Валдемар Датски, а след неговия отказ от 31.Х. с. г. се стига до кандидатурата на Фердинанд І, гласувана на 25.VІ.1887 г. и утвърдена на 2.VІІІ.1887 г.

В тази бурна година като алтернатива се сочи и самият Батенберг, но дори и най-ревностните му защитници като Захарий Стоянов скоро разбират, че времето му вече е изтекло.

Това би трябвало да е осъзнато и от самия Александър Батенберг, особено след промените в Конституцията, приети от IV ВНС на 17.V.1893 г., облагодетелстващи династията на Фердинанд Сакскобургготски с дадената възможност първородният му син (престолонаследникът) да не е от православната вяра.

V.

Батенберг израства до чин генерал от австрийската армия, доживява раждането на децата си Крум-Асен и Цветана, не много често е посещаван от българи в Грац, пред които признава любовта си към България и “желанието му тя да се развива, уякчава и разширява независимо”. Ако и да е само на 36 години (роден е на 24.ІІІ.1857 год.) страда и умира от перитонит на 5.Х1.1893 год.

Вдовицата му, княгиня Хартенау, получава съболезнователни телеграми от кралица Виктория, император Франц Йосиф и българския княз Фердинанд І.

Вестта за смъртта му достига до България още на 6.Х1. VІІ ОНС бързо вдига заседанието, а в армията е обявен 10 дневен траур.

За погребението в Грац е изпратена представителна делегация, в която изпъкват парламентарният шеф Димитър Петков, бившият адютант на Батенберг - подполковник Винаров - като пратеник на княз Фердинанд І и министрите  на външните работи и войната - Димитър Греков и подполковник Савов.

На погребението прочувствена реч произнася Димитър Греков като почит към “първия княз на възродилата се България”. Веднага след нея се получава телеграфическа заповед тленните останки на Батенберг да се пренесат в София. Проявена е нужната държавническа мъдрост и се изпълнява предсмъртното желание на Александър І: “Ако умра, нека бъда принесен в милата България; в тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си и пожертвувах и най-скъпото от живота си - честта си.”

Стефан Стамболов предлага пред парламента (6.ХІ.) погребението на княза да стане на държавни разноски, което се и приема на 12.ХІ.1893 г., а още на 6.ХІ. Камарата решава: “Народната пенсия, на която покойний княз се радваше, да се продължи и въз семейството му”, с неизбежното изменение - от 50 000 лв. до смъртта му - на 40 000 лв. след това.

На 14.ХІ.1893 г. ковчегът пристига в София. В присъствието на княз Фердинанд Стамболов  произнася прочувствено слово, в което дебело подчертава: “Твоята мила България, за чиято независимост ти пожертва себе си, днес е избавена от всяка опасност, закрепена е и има национална династия - твоята неизпълнена мечта. Тая България днес, предвождана от един славен княз, достоен твой заместник, върви здраво из пътя на своето политическо и културно развитие”.

След опелото в катедралата “Свети Крал”, останките на Батенберг са положени в древната църква “Свети Георги”, а по-късно пренесени в специално издигнатия за целта мавзолей в центъра на столицата ни, където почива и днес.

Така Александър І Батенберг се оказва единственият ни владетел с известен и запазен гроб и мавзолей в пределите на България.

© Борислав Гърдев. Публикувано в  на: 08.10.2012.

Бр. III - 2012 (47)