ИСТОРИЯ
|
|
ИСТОРИЯ |
|
|
Борислав Гърдев КОНСТАНТИН ПАНАЙОДОВ - ОБЩЕСТВЕНИК, ПУБЛИЦИСТ И ДЪРЖАВНИК
Името на Константин Панайодов, несправедливо заличено и потулено, напоследък отново възкръсва, за да събуди осакатената ни историческа памет и реанимира един голям тьрновец и българин, дал съществен принос в изграждането на нашата държава и литература. Константин Панайодов се ражда в старата столица на 17 април 1866 г. Баща му Панчо е участник в Хаджиставревата буна от 1862 г. а майка му Кирияки Язаджиева, е сестра на знаменитата горнооряховчанка Елена Грънчарова. Кирияки ушива пряпореца на търновските бунтовници, а на 7 юли 1877 г. 11-годишният Константин открива в стаите на търновския конак забравеното знаме на горнооряховските въстаници, което четири дни по-късно е връчено от Евгения Кисимова на Четвърта опълченска дружина, с което тя се сражава на Шипка. От 1878 г. К. Панайодов е стипендиант в Николаевската класическа гимназия. Средното си образование завършва в Тифлис, а висшето юридическо - в Одеса. От тези години е увлечението на младия Константин по литературата, правото, историята и журналистиката. Панайодов се оформя като поет по време на учението в Русия, в началото на 80-те години на XIX век. Изпитва силно влияние от Пушкин, Лермонтов и Некрасов и създава прочувствените стихотворения „Русия", „Кавказ" и „Долината на Драгава". Стихове той пише с прекъсвания през целия си живот, често по конкретен повод, изпълнени с искрен и неподправен патриотизъм и посветени на родния му град, България и неговите любими партийни лидери - „Търново", „Янтра", „Родина", „Песните на България", „На смъртта на Стамболов", „На смъртта на Петков", както и късната поема „Невестата от Смолян", която става и причина в края на своя живот да събере поезията си в представителната „Стихотворна сбирка" (1938). Възможностите и заложбите на поета Константин Панайодов трябва да се оценят обективно в духа на възрожденските канони и на традицията народните либерали (какъвто е и той) да бъдат не само политици и вестникари, но и литератори по примера на патрона си Стефан Стамболов. Панайодов не преследва място на поетичния Олимп, а по-скоро търси чрез средствата на писаното слово да фиксира на листа вълнуващите го граждански и родолюбиви тежнения, отлети в поезията на едно прилично равнище, която и днес не е загубила своята въздействена сила. Успоредно със стихотворните си изяви Панайодов се утвърждава и като опитен публицист във вестниците „Русенски глас", „Надежда", „Нов век" и „Независимост" (последните два органи на стамболовистите) и като вещ юрист, издал такива възлови трудове като "Юридически статии" (1901), „Право, правова държава, правосъдие, правосъзнание" (1920) и „Престъпление и наказание според професорите Таганцев и Фойницкий"(1920). Качествата му на правник са оценени от либералите-стамболовисти, от чиято листа той е избран за депутат в XIIІ (1903-1908) и XVII (1914-1919) Обикновено народно събрание, както и за министър на правосъдието в . правителствата на Рачо Петров, Димитър Петков, Димитър Станчев и д-р Петър Гудев (6 май 1903-16 януари 1908). Участието му във властта е свързано както с акции, насочени срещу политическите му противници (заведеното дело от правителството на Станчев на 1 март 1907 срещу Иван Евстратиев Гешов за присвояване наследствените пари на Евлоги Георгиев), така и с основополагащи развитието ни актове като двете изменения в Закона за наследството (20 януари 1906 г. и 17 декември 1907 г.) и Законът за обществените мероприятия (ДВ, бр. 29, 7 февруари 1906 г.). Като член на Парламентарната изпитателна комисия за анкетиране кабинетите на Гешов и Данев „по цялото им управление” участва в изготвянето на доклада, по решение на XVII ОНС от 10 май 1914 г., прочетен на 20 май 1918 г., с който се произнася аргументирана морална присъда на късогледата предателска политика на русофилските правителства, довели страната ни до страшната катастрофа от юли 1913 г. Колко много се различава този акт на либерално мнозинство, невъзползвало се от военното време за провеждане на изключително законодателство от отмъщението на левичарите, народняците и прогресивните либерали, които докопали се до властта, бързат да си отмъстят на вчерашните властници със Закона за съдене и наказание на виновниците за народната катастрофа от 31 декември 1918 г.! Константин Панайодов като част от управлявалата България коалиция чувства потребност да защити следваната политика за осъществяване на националния идеал и още през 1919 г. издава великолепната си книга „България във великата война”, която не отстъпва на „България и световната криза” (1923) на Васил Радославов и „Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес” (1929) на Петър Пешев. Коста Панайодов демонстрира подчертан интерес към българската история още от юношеството си. Неговият изконен патриотизъм в защита на националната кауза го тласка не само в редовете на Народнолибералната партия, но и към написването на „Разкази от българската история” (1900). Това е вариант на популярно изложение на родната историческа участ, предназначено за обикновения читател, в което живо и непосредствено се раздиплят гънките на нашето минало, стремейки се към обективност и лично отношение към описваните събития (освобождението на Търново от турците на 25 юни 1877 г.). Константин Панайодов храни топли чувства към старопрестолния град. За него той е извор на вдъхновение и гражданска отговорност. За това не е случайно, че малко преди да почине посещава отново Търново между 29 юни и 5 юли 1943 г. Той умира една година по-късно. Неговото дело и място в обществено-политическия живот тепърва ще се преосмислят и оценяват безпристрастно. Докато тече този процес обаче следва да се вземат мерки за преиздаване на трудовете му, от които и днешната аудитория има какво да научи.
|
||
|
|
|
|
|
© Борислав Гърдев. Публикувано в
|
|