|
|
|
|
|
Борислав Гърдев ПАМЕТ ЗА ГРИГОР ВАЧКОВ
Ако не беше ненавременната му смърт на 18 март 1980 г., на 26 май Гришата Вачков щеше да навърши 75 години. Той си отиде от този свят в разцвета на силите си, преди да навърши 50, но с такава богата творческа биография зад гърба си и с такава искрено спечелена всенародна любов, с каквато малцина български актьори могат да се похвалят. Затова и Григор Вачков е останал в съзнанието ми най-вече с ведрата си усмивка и неизтребима жизненост, която не го напускаше и когато се утвърди като един от най-големите ни кинотрагици, и най-вече, когато в края на 70-те години на миналия век коварната болест все повече го измъчваше и нанасяше неизличимите си следи по лицето му, придавайки му страдалчески блясък на мъдрец-стоик. Необходимо е едно важно уточнениe – Григор Вачков стана звезда и народен любимец благодарение най-вече на своя щедър талант и на огромния труд, който положи както за своето артистично израстване, така и за преодоляване на провинциалните си комплекси, свързани с ужасния му диалект, издаващ безпощадно селския му произход от българския северозапад – село Трънчовица. Вярно, той се утвърди в годините на зряла социалистическа България, когато беше и лесно, но и адски трудно да станеш знаменитост при наличието само на една държавна телевизия, на няколко реномирани столични театри и на Киноцентър, разположен в далечната Бояна. Излязъл от народните недра и произхождащ от бедно, но трудолюбиво семейство, Вачков е нагледното потвърждение за реализиралия се сам артист, преодолял всички възможни препятствия по пътя на осъществяването на заветната си мечта. Защото той завършва лозаро-винарския техникум в Плевен и ако не е било настояването на един от по-събудените му преподаватели да учи във ВИТИЗ, България може би щеше да се сдобие с един добър специалист по винопроизводство, но щеше завинаги да загуби таланта на Григор Вачков. Гришата Вачков попива театралната магия още в Плевен, когато преодолява и смущението си от публичните изяви и рецитали и през 1951 г., след като една година е работил в местния “Винпром” и е спестил някой лев, пристига с дървеното си куфарче в София. И днес се носят легенди за това как двама зевзеци го пращат на адреса на Зоологическата градина, сблъсквайки се със семплия му образ, но и за завръщането му отново на адреса на театралната академия , когато пред корифеи от ранга на Масалитинов, Дако Даковски и Д. Б. Митов, изнася грижливо подготвения си рецитал по Чудомир. Можем да си представим смеха, който предизвиква сред академичните величия на България, както и изумлението им, когато самоуверено им казва, че иска да играе нечовешки роли. Изявление, произнесено от него, веднага след като снизходителното жури му дава шанс да учи, но с изричното условие за една година да се раздели с неприятния си акцент. Григор Вачков се шлифова с безкрайна упоритост и изключително желание, завършва ВИТИЗ през 1955 г., играе две години на врачанска сцена и от 1957 г. до смъртта си е стълб на Сатиричния театър, където освен с остро сатиричните му характерни изяви във “Вражалец” и “Юнаци с умни калпаци”, публиката го запомня като най-добрия интерпретатор на образния свят на Йордан Радичков в “Суматоха” и “Лазарица” – пиеса, писана специално за него... Две години след излизането си на сатиричната сцена Вачков прави и своя кинодебют. Ролята му е малка, незначителна, появява се едва на финала със своята знакова кукерска физиономия, но се запомня. Защото е в легендарния “Хитър Петър” на Стефан Сърчаджиев, а и тъй като е в най-гледаният български филм на всички времена – с над 6 милиона зрители!!! През 60-те години Вачков трупа опит в киното като епизодик, снимайки се в антифашистки мелодрами – “Дом на две улици” (1960) и “Веригата” (1964), в прочути екранизации като “Тютюн” (1962), в крамолни и критични по своя патос творби като “Смърт няма” (1963), “Привързаният балон” (1967), “Кит” (1967-1970),“Бялата стая” (1968). За първи път се превъплъщава в селски образ по Радичков в иначе стандартната екранизация на Зако Хеския в “Горещо пладне” (1965) и се насочва към света на комедията в “Невероятна история” (1964) и “Старинната монета” (1965)... Постепенно дооформя своя образ на енергичен и чаровен чешит, който с типичен български ентусиазъм преодолява житейските препятствия пред себе си, проявява по-голяма взискателност към предлагания му драматургичен материал и най-важното – намира “своите” режисьори, без които е немислима кариерата на нито един голям актьор по света. В театъра това е Методи Андонов, ангажирал го за главната роля в “Суматоха”. В киното това са Владимир Янчев – за леката, бравурна комедия, но и за безкомпромисната сатира на социалистическите ни недъзи – “Невероятна история” (1964), “Старинната монета” (1965), “Топло” (1978), Любомир Шарланджиев, с когото става знаменитост и всенароден любимец във “Веригата” (1964), “На всеки километър” (1969-1972), “Най-добрият човек, когото познавам” (1973), “Спомен за близначката” (1976) и “Трите смъртни гряха” (1980), Едуард Захариев, с който прави може би най-характерната си роля на мъжага – крадец на моми в “Мъжки времена” (1977) и Христо Христов, разкрил пълноценно неговия нестардантен трагичен натюрел в “Последно лято” (1973), “Циклопът” (1976), “Срещу вятъра” (1977) и “Камионът” (1980)... Вярно е, че изключителната си популярност Вачков дължи най-вече на образа на Митко Бомбата от “На всеки километър”, както и от няколкото му участия в тв адаптации по Радичков от рода на “Яйцето” (1979), като вероятно това е натежало и при определянето му за “народен артист”, но е истина и това, че своята творческа зрелост и пълнота осъществи в ярко драматичните си изяви в “Последно лято” по Радичков, за която получи Златен медал от фестивала на авторското кино в Сан Ремо през 1974 г. и най-вече в “Мъжки времена”, за чийто триумф справедливо е награден за най-добра главна мъжка роля на фестивала на българския филм “Златната роза” във Варна през 1978 година. В края на живота си, успоредно със засилването на болестните симптоми, Вачков увеличава максимално своите ангажименти в театъра, телевизията и киното, без да забравяме и участията му в прословутите петъчни салони на Людмила Живкова. Заедно с това идва ударът след неочакваната смърт на любимия му режисьор Шарланджиев на 22 юли 1979 г., неприятностите около лансирането на екран на “Камионът” на Христо Христов, оказали се “генералната репетиция” за посичането му за “Една жена на 33” (1982) и напрежението около снимането на амбициозния епос на Георги Дюлгеров “Мяра според мяра”, в който на Вачков бе съдено да създаде с неподражаемо майсторство своя последен незавършен образ на Постол войвода. Смъртта му дойде изневиделица, като грозно знамение. Без време започнахме да се прощаваме със своите любимци... А тогава още не знаехме, че списъкът ще бъде прекалено дълъг –Любомир Кабакчиев, Невена Коканова, Гец, Антон Горчев, Катя Паскалева, Антони Генов, Стефан Гецов, Кирил Варийски... А може би съдбата постъпи с него мъдро, прибирайки го толкова рано. Така Гр. Вачков остана в спомените ни “вечно млад” и му бе спестена агонията на безкрайния ни преход, налегналата ни напоследък бездуховност, както и колапсът на родното ни кино, от който то мъчително бавно започна да се възстановява – подобно на възкръснал мъртвец – едва в последните 4-5 години...
|
||
|
|
|
|
|
©
Борислав Гърдев. Публикувано в
|
|