ЮБИЛЕЙ

Бр. I - 2010 (38)

Борислав Гърдев

КЛАСИК НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Навършващият на 22 април 90 години Валери Петров е сред малцината останали живи безспорни класици на родната литература, утвърдили се още през 30- те години на миналия век.

Валери Нисим Меворах Петров се ражда в София в семейство на прочут юрист и дипломат проф. Нисим Меворах и познавач на италианската култура. Завършва италианския лицей през 1939 г. и медицина в Софийския университет през преломната 1944 г. Като лекар работи за кратко в Рилския манастир, след което се отдава изцяло на литературна дейност.

Още като ученик под псевдонима Асен Раковски издава романа „Към полюса”(1938), посветен на прочутата експедиция на Умберто Нобиле, както и поемата „Птици към север”(1938), посветена на подвига на папанинци. Публикува в „Ученически подем”, „Хоровод”, „Изкуство и критика” и  „Златорог”.

Валери Петров и до днес си спомня с вълнение за телефонния разговор с прочутия Владимир Василев, безпристрастният съдник на българската литература, който учтиво го кани за сътрудник на „Златорог”.

След 9 септември 1944 г. е в екипа на радио „София”,  участва в последната фаза на Втората световна война като кореспондент  на вестник „Фронтовак”(1945) , в  списването на „Народен съд”(1944 – 45), редактор и зам. главен редактор е на „Стършел”(1945 – 1962), аташе по печата  в Рим през 1947 – 1950 г., редактор в Студия за игрални филми през 1955 – 1968 и 1977 – 1980, след което е преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” по специалността кинодраматургия.

Работи  като редактор в издателство „Български писател” през 1961-1962 г. и  е депутат в VII ВНС, приело на 12 юли 1991 г. новата демократична конституция на България.

Много ползотворен за Петров е периодът 1939 – 1949 г. Тогава написва и публикува прочутите си поеми „Палечко”, „Детинство”, „Докато си млад”, „Край синьото море”, „На път”, „Тавански спомен”, както и циклите „Нощи в Балкана” и „Стари неща малко по новому”, част от които са включени в сборника „Стихотворения” от 1949 г. Това е класическият фундамент и основният принос на поета в съкровищницата на българската литература.

Привидно Петров защитава своите категорично заявени антифашистки позиции, в стиховете му се чувствува духа на големия град, светоусещането на младия човек, но същевременно стилът му е неприемлив за догматичната критика, тъй като е смес от чаровен инфантилизъм, асоциации, игрословици, ефектни рими и неподражаема ирония, с които в онези години поетът е единствен в родната ни поезия.

Стихосбирката е жестоко критикувана, налага се да се правят отстъпки в духа на времето, вследствие на което излизат конюнктурните сборници „Дните, които живеем”(1952) и „Там на Запад””(1954).

Едва през 1961 г. Валери Петров се връща към истинската си поетична нагласа с елегичната поема – равносметка за неговото поколение „В меката есен”.

Своята зрелост той достига с лирическия си дневник „Дъжд вали – слънце грее”(1967), както и със сатиричния сборник „На смях”(1970), изпълнен с остроумие, оптимизъм и мотивиран критицизъм към обществените ни недъзи. Поетът издава очакваната от него антология през 1984 г., а последната си силна стихосбирка публикува през 2007 г.

Валери Петров има заслуги и за развитието на детската ни литература. Книгите му за деца са стойностни, подобно на творбите му за възрастни, но допадат на подрастващите със своята непосредственост, заразителен хумор и интимна интонация. Те и досега не са загубили своето значение и се четат с удоволствие от малки и големи – „Гост – герой”(1953), „Бяла приказка”(1977), „Копче за сън”(1978), „Меко казано”(1980), „В лунната стая”(1982), „Пук”(1983), „Пет приказки”(1986).

Валери Петров е майстор на пътеписа с неговите великолепни „Книга за Китай”(1958) и „Африкански бележник”(1965) и е един от изтъкнатите български драматурзи, въвели в драмите си модерните похвати на своето време – сатирични зарисовки и психофизически монолог в „Когато розите танцуват”(1961) и  „Импровизация”(1962), съвместно с Радой Ралин, „Сън”(1968), без да забравяме лиричните поеми за деца и възрастни „Бяла приказка”(1973) и „В лунната стая”(1982).

 Петров е сред родоначалниците на българската анимационна школа със сценариите за шедьоврите на Тодор Динов  “Приказка за боровото клонче”(1960) и „Гръмоотвод”(1962) и на Радка Бъчварова „Главозамайване”(1964) и Иван Андонов „Вариации върху стара тема”(1966).

Той участва и в създаването на поредица от прекрасни кинопоеми, посветени на парадоксите на съвремието и на незабравимата му антифашистка младост – „Точка първа”(1956), „На малкия остров”(1958), „Първи урок”(1960), „Слънцето и сянката”(1962), „Васката”(1964), „Рицар без броня”(1966), „Един снимачен ден”(1968), „Откъде се знаем”(1974), „С любов и нежност”(1978), „Йо – хо – хо !”(1981), „Меко казано”(1983) „Разходка с ангела”(1990), „Театър, любов моя”(1994), „Честна мускетарска”(1994), „Всичко от нулата”(1996), дело на талантливи режисьори  като Боян Дановски, Рангел Вълчанов, Борислав Шаралиев, Зако Хеския, Никола Любомиров, Васил Апостолов, Иван Павлов, Анри Кулев...

Валери Петров е прекрасен преводач. Освен творчеството на Джани Родари, Ръдиърд Киплинг и Сергей Михалков, той представя на български език „Фауст” от Гьоте и целия Шекспир, което си е истински креативен подвиг. Писателят е сред малцината призвани и пишещи на български език, номинирани за Нобелова награда за литература.

Писателят е известен с непоколебимата си гражданска позиция. Заклеймява  диктатурата на Чаушеску на Коледа през 1989 г. и гласува против отнемането на Нобеловата награда от Солженицин за „Архипелаг ГУЛаг” през 1970 г., заради което е изключен за кратко от БКП.

Превеждан на основните европейски езици, академик от 2003 г., носител на  наградата на просветното министерство (1987), на  Голямата литературна награда на СУ (2005), на наградата „Христо Данов”(2006)  и на отличието „Св. Паисий Хилендарски”(2007), Валери Петров и днес си остава качественият щемпел на българската литература и един от нейните безспорни талантливи класици, с когото имаме право да се гордеем.

© Борислав Гърдев. Публикувано в  на: 20.04.2010.

Бр. I - 2010 (38)