ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКОТО КИНО
|
|
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКОТО КИНО |
|
|
Борислав Гърдев ЯРКО ТВОРЧЕСКО ПРИСЪСТВИЕ 85 години от рождението на проф. Христо Христов
Той притежаваше удивителна енергия и бодър творчески дух. Последният си филм засне на 71 години, а кроеше планове и за мащабен тв сериал. На 11 април щеше да навърши 85 години. И въпреки че не спря да работи до последния си дъх, Христо Христов впечатляваше с естествената си виталност, съчетана с неговия хармоничен характер като нагледно доказателство за дълголетно плодотворно присъствие в българския театър, опера, телевизия, кино и изобразително изкуство. А парадоксът е, че първо пловдивчанинът Христо Христов се насочва към медицината. Нещо повече, при посещение в болницата през 1946 г. самият Георги Димитров се ръкува с него и му пожелава да стане добър лекар! Действително Христов завършва медицина седем години по – късно, но както сам си признава в едно интервю – „Измених на първата си професия.” Любовта му го насочва към самодейния театър, където се изявява като режисьор и художник. ВИТИЗ ( днешната НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов” завършва в класа на проф. Георги Костов през 1958 г. Работи като режисьор и художествен директор на Пловдивския театър, в който прави силни постановки – „Боровете не превиват клони”(1962), „Мъртво вълнение”(1963), „Иркутска история”(1964), „Бай Ганьо”(1966), след което специализира филмова режисура при прочутия Михаил Ром в „Мосфильм”(1966 – 1967). Оттам крачката до кинопедагогиката и режисурата е една и затова не е чудно, че е привлечен за преподавател (1968) и професор (1980) в Националната театрална и филмова академия. Христо Христов съчетава работата си върху филмови и театрални проекти, в които блясва и като оригинален концептуален художник със свой стил, и като добър драматург. Театралите помнят най – добрите му изяви, свързани с постановките на „Мървашки песнивец”(1985), „Три високи жени”(1996) и „Енигматични вариации”(1998), меломаните му свързват името с реализацията на операта „Хан Аспарух”(1981), а в телевизията Христов демонстрира предпочитание към музикалните миниатюри – „Никола Гюзелев – път към образа”(1990), портретите на значими творци - „Мегаполис”(1982) и „Кендзо Танге”(1982), криминалето „Двойната примка”(1987) и „Девет – числото на кобрата”(1989) , психологическата драма „Мираж под наем”(1994) и тв моноспектакъл „Последният живот”(2005). Пълна реализация на амбициозните си планове Христо Христов осъществява в киното - при това още с дебюта си, екранизацията на „Железният светилник” под заглавие „Иконостасът”(1969), в съдружие с Тодор Динов. Не всички от фирмите му се радват на еднакъв успех. Някои от тях стъписват с орнаменталната си кинематографична форма – „Последно лято”(1973) и „Циклопът”(1976), други отблъскват с натуралистичния си песимизъм – „Камионът”(1980), или с официозното третиране на модната някога миграционна тема – „Дърво без корен”(1974). Христо Христов опитва и допълнение на вече разработена тема в „Срещу вятъра”(1977), оказал се своеобразно допълнение на „Циклопът”, като не отказа и откровено поръчково заглавие като „Наковалня или чук”(1972), след което получава „Златна роза” (втората ще дойде осем години по – късно за „Бариерата”), както и неизбежното издигане в съюзната йерархия – председател на СБФД от 1972 до 1983 г., Димитровска награда (1974), ордените „НРБ”, първа степен и „Георги Димитров”(1986)... Той е председател на Комисията за игрално кино към Националния филмов център през 1995 – 1999 г. и председател на Обществения съвет за кино (1999). През 2004 г. е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски”, като при награждаването му премиерът Симеон Сакскобургготски отбелязва, че е „един от най – уважаваните творци на българския театър и кино, с изключителен принос за тяхното успешно развитие”. Той е първият български кинематографист, избран за член на Европейската филмова академия и първи лауреат на учредената през 2006 г. Награда на министъра на културата за цялостен принос към българското кино. Пътят на Хр. Христов в целулоидния свят не е нито толкова гладък, нито пък парадно подреден. По тази причина заедно с екранизацията на Хайтов („Дърво без корен”) демонстрира интерес към актуалните проблеми на съвременния град, претворени със средствата на модерната и раздвижена документалистика („Кендзо Танге”), а след „Циклопът”(1976) заснема три от най – достойните си и значими творби – екранизацията по Павел Вежинов „Бариерата”(1979), критичната и ангажирана „Една жена на 33”(1982), по сценарий на Боян Папазов, която не само мълниеносно е свалена от екран след гнусна статия на колегата му проф. Владимир Каракашев в официоза „Работническо дело” и забранена, но и му коства шефския пост в Съюза на филмовите дейци и емоционално – разтърсващата драма „Събеседник по желание”(1984) на сценариста Владимир Ганев, в която образът на Бъч, изигран от Васил Михайлов, съдържа в себе си черти от неговата неравна и трудна биография. А Христо Христов умее да работи с актьора пред камерата , когато тя е в ръцете на Венец Димитров или Атанас Тасев, а над партитурата работи верният Кирил Цибулка – той превърна в трагик големия Григор Вачков в „Последно лято”, а преди това и Емилия Радева и Виолета Гиндева в „Иконостасът”, доказа, че Стефан Гецов е голям филмов актьор в „Наковалня или чук”, ангажира за първата главна роля Никола Дадов в „Дърво без корен” и Михаил Мутафов в „Циклопът”. Той импулсира Ваня Цветкова да полети към звездите в партньорство на големия Инокентий Смоктуновски в „Бариерата” и лансира като пълноценна драматична актриса Параскева Джукелова в „Суламит”... Христов е от тия творци, които не се оплакват от съдбата си , не припомнят своето минало, не се изтъкват като герои. И преди промените ни снимаше интензивно (помним още „Характеристика”, 1986 и „Тест`88”), но и след 10 ноември 1989 г. не скръсти ръце, нито се оплакваше, че културата ни умира. Режисира театрални спектакли, поставя в телевизията, припомни си най- добрите дни в документалното кино с „Dum spiro spero”(1995), за да се завърне достойно на големия екран със смел и предизвикателен поглед към епохата на нетърпимост – 40 – те години на миналия век, какъвто демонстрира в „Суламит”(1997) по сценарий на Владо Даверов. През последните години от своя живот проф. Христов вложи всичките си усилия да осъществи големия и съкровен проект – тв сериал по „Железният светилник” и „Преспанските камбани” на Димитър Талев. Още с кинодебюта си той доказа, че познава светът на Талев, че умее да превъплъти в звукозрими образи неповторимият облик на Преспа и нейните уникални герои, борещи се за свобода, човешко достойнство и личен възход. За съжаление замисълът на професора остана неосъществен по финансови причини. Христо Христов почина на 17 април 2007 г. на 81 години. Поклон пред светлата му памет! |
||
|
|
|
|
|
© Борислав Гърдев.
Публикувано в
|
|
