ИСТОРИЯ

Бр.24/март 2006

Обществено-политическият живот в зората на българската демокрация преди повече от век заформя много приятелства и тандеми. Някои от тях оцеляват в трудните години (Стамболов – Димитър Петков, Васил Радославов – Петър Пешев, Драган Цанков – Стоян Данев), други претърпяват метаморфози, като доброжелателството и политическата лоялност се израждат в омраза и отмъстително преследване (Стамболов – Климент, Стамболов – Петко Каравелов, Константин Стоилов – Стамболов).

Има обаче и случаи на парадоксално опровергаване на тези два модела, като някогашните опоненти стават съмишленици, търсейки единение в борбата срещу общия противник. Пример за това е връзката между Петко Каравелов и Стоян Михайловски.

В началото на 80-те години на 19-ти век отношенията между тях са обтегнати и скандално несъвместими. Каравелов олицетворява нихилизма като лидер (от 20 юли 1884 г.) на Народната либерална партия и един от бащите на Търновската конституция (16 април 1879 г.) Михайловски също е съпричастен към делото на основателите на новата българска държавност, свидетел е на дебатите в старата столица при приемането на основния закон на страната. Това обаче не му пречи в края на живота си в статията “Как западат и се провалят държавите” (1924 г.) да заяви безапелационно: “Политическият прогрес върви отдолу нагоре понеже политическият прогрес не е нищо друго освен просветен обществен дух, превърнат в правов обществен ред”, докато “изработената в Търново Конституция беше прогрес отгоре надолу, прогрес чрез априорни учения, прогрес чрез ненавременни законоположения, прогрес изкуствен, безпочвен.”

В тези размишления триумфира зрелият консервативен идеолог и философ Михайловски, който последователно и неотстъпно защитава позициите си, често в жестока полемика с еманацията на родния либерализъм Петко Каравелов.

Известно е прочутото му “Отворено писмо до Каравелов”, поместено в органа на цанковистите в. “Средец” (бр. 145 от 15 юни 1885 г.), последвало скандалната му първа книга с диалогизирани очерци “Сцени от парламентарния живот в България”, подписана с псевдонима XYZ, за която е уволнен от правосъдното министерство. Писано по конкретен повод съсредоточаването на огромна власт в ръцете на премиера Петко Каравелов след 27 юни 1884 г. до 9 август 1886 г., писмото е изпълнено с мотивирани, но злъчни нападки, минаващи границата на добрия вкус.

Михайловски отбелязва: “Това, което става днес в България, не се е виждало нигде и никога. Нигде и никога държавата не е изпадала в ръцете на една шайка содомисти и руфиянци. Вие сте началникът на политическите посредници и сводници, високоповелителят на обществените блудодейци... Това, което целият български народ очаква - то е да се строполите и сгромолясате час по-скоро вдън земя. Народът ще има тогава удоволствието да храчи върху ви и тези храчки ще ви служат за епитаф... ”

За това предвзето писмо Петко Каравелов осъжда за обида редактора на в. “Средец” д-р Стоян Данев. След сблъсъка Михайловски временно прекратява филипиките срещу министър-председателя, изчаква да се уталожат страстите и след година изстрелва нов ураганен залп срещу Каравелов, публикувайки в цанковисткия вестник “Светлина” (бр. 174 от 28 май 1886 г.) знаменитата си брошура “Червена България”. Езикът в нея е още по-остър, констатациите – още по-крайни и неправдоподобни, обобщенията – още по-жестоки, без да отговарят на реалната действителност: “Той (Каравелов – б. а) е чиляк, надарен с едно странно и страшно превъзходство - той има вдъхновението, има гения на злото. Предателството за него е апостолство, съзаклятието – свещеничество. Деморализирай, за да владееш... Ето веруюто на г-на Петка... Чиновниците са (му) слепи и прости оръдия. Финансите са прахосани, опропастени. Външната политика е позор, унижение, срам.”

Този път реакция на пасквила на Михайловски няма. А неведомите пътища на българската политика скоро сближават довчерашните опоненти.

След проведените на 28 септември 1886 г. избори за Трето Велико Народно събрание и двамата се оказват сред избраните депутати, призвани в Търново (19 октомври – 1 ноември 1886 г.) да изберат нов държавен глава след абдикацията на Батенберг. Каравелов обаче предвидливо не идва в старата столица, подавайки оставка като регент (1ноември 1886 г.), а Михайловски самоотвержено и безрезултатно защитава довчерашния си враг при дебата за оставката му с аргумента: “Каравелов е получил мисията си от княза, не може да я предаде другиму, освен на бъдещия господар” (29 октомври 1886 г.). Две години по-късно Стоян Михайловски продължава сътрудничеството си с Петко Каравелов, като публикува в издаването от него сп. “Библиотека “Св. Климент” две от най-популярните си басни “Орел и охлюв” и “Бухал и светулка”.

Двамата са депутати и в 8-то Обикновено Народно събрание. Михайловски е избран още на 11 септември 1894 г., Каравелов се включва след допълнителните избори на 22 януари 1895 г. Няма и следа от словесни двубои помежду им, те подкрепят политиката на мнозинството и правителството на Стоилов, като проявяват завидна активност по време на дебатите. В тези години настъпва и помирението между тях. В края на 19-ти и началото на 20-ти век Стоян Михайловски проумява какъв виден политик и държавник е Петко Каравелов, започва да го цени и уважава твърде много, дори и при провала на четвъртото му премиерстване, настъпил след бламирането на правителствения проект за заем при монополното управление на българския тютюн от френските банки-кредиторки (на 21 декември 1901 г.)

Този неуспех се отразява негативно върху здравето на Каравелов и той умира на 25 януари 1903 г., ненавършил 60 години. Между ораторите на погребението е и Михайловски. Този път обаче словото му е прочувствено, помъдряло и добре премерено: “Каравелов почина. Днес пред зиналия му гроб ние си спомняме старовремската мъдрост: “Добре умира, който добре е живял!” А Каравелов живя добре! Като обществен деец и държавник неговото поведение може да се охарактеризира със следното правило: “Най-честната политика е същевременно най-умната”... Каравелов умря на поста си като народен представител. До последния ден на своето земно поприще той високо държеше свещеното знаме на българското народовластие. Каравелов предчувстваше своето скончание и говореше за него безропотно, почти засмяно, неговата смърт е смърт на мъдрец” (в. “Пряпорец”, бр. 75 от 26 януари 1903 г.)

Така става в България. Участниците в политическите борби преминават сложни и често ексцентрични метаморфози и като че ли само смъртта обединява елита ни, нанасяйки корекции в неговите действия и оценки. Отношенията между Петко Каравелов и Стоян Михайловски са само едно впечетлаващо доказателство за това.

© Борислав Гърдев. Публикувано в  на: 14.03.2006.

Бр.24/март 2006