Борислав Гърдев

РОМАНИСТЪТ ВЛАДО ДАВЕРОВ

Няма да е пресилено, ако се каже, че киното роди романиста Владо Даверов.

Той вече имаше постижения в късата проза – разказа – „Имена на жени”(1985) и новелата – „Много дни до есента”(1987), но именно феноменалният успех на баладата „Вчера”, излязла в началото на 1988 г. по негов сценарий и под режисурата на Иван Андонов и последвалата сполучлива новелизация на качествената драматургия през същата година с неизбежните промени, роди романиста Владо Даверов.

Работата му като сценарист на някои от най – добрите български филми като „Живот до поискване”(1987), „Вчера”(1988) и „Суламит”(1997) оказа благотворно влияние върху формирането, развитието и експонирането на основните характерни особености на романиста Даверов.

Неговата проза е четивна, атрактивна и лапидарна. Изпълнена е с тревожни прозрения и хаплив хумор, както и с градивно – критичен патос. Кондензираността й се усеща още при прочита на „Вчера”.

Истинско удоволствие е да се чете този кратък изповеден роман, събрал в ограничения си обем болките, копнежите, илюзиите и надеждите на нашето поколение , на „ децата на цветята”, израсло с песните на „Бийтълс”, сблъскало се с лъжите и фалша на комунистическото общество в края на 60 – те години на миналия век в елитна езикова гимназия за призвани, оказала се микромодел на тогавашния ни социум, в който срамните тайни старателно се прикриват, а за бунтарите – нонконформисти като Иван просто няма място сред щастливите избраници на съдбата.

Енергията, натрупана с „Вчера”, е успешно използвана при написването на следващия важен Даверов роман „Кенеди”(1992) – прекрасен и недооценен на времето микроепос, в който нагарча спомена за задушната атмосфера от 60 – те години на миналия век и за трагичната съдба на българския Кенеди  - Борис Митов Мандов, убит зрелищно от репресивните органи на властта, погребал идеали и мечти в един предварително пропаднал и безсмислен живот.

На драматичните конвулсии на първите демократични години Владо Даверов посвети „Възторжен и див”(1996), в който чрез съдбата на главния си герой Амадеус Кръстев предпазливо лансира песимизма си относно успеха на радикалните реформи у нас, най – вече заради съмнителното реноме на лидерите, които ги провеждат.

Даверов е и сред първите ни прозаици директно разкрил обвързаността на родната политическа класа с подземните босове, които в името на сенчестия си бизнес я управляват дистанционно и безскрупулно като марионетка.

Много болка и тъга има и в следващия му, иначе написан с любов и увлечение, нежно – изповеден роман „Ангели небесни”(1998). В него Даверов бърка в една от болезнените и трудно лечими социални рани – наркоманията. Първото впечатление след прочита на книгата е за удивителната й прилика с култовия „Трейнспотинг”(1993) на Ървин Уелш – сходни образи и съдби, аналогични трагични колизии.

В „Ангели небесни” откриваме ефектно поднесен стил, мотивирани сюжетни ходове и непосредствено разкрити като психология и житейска правда образи. Групата на Бъни, Мони, Анжелина, Радо, Роберта, Теди и Тодо, само привидно напомня хипарска комуна. Историята, макар и подобаващо закъсняла, и у нас се повтаря като трагифарс, приключвайки с окървавени трупове и емиграция.

В сравнение с „Арсения” на Александър Томов, излязла през същата година, атмосферата не е толкова подтискаща и мрачна, но и в „Ангели небесни” се усеща вътрешното напрежение и стагнация, характерни за България през 1996 – 1997 г., когато държавата ни наистина не е сред най – привлекателните кътчета за живеене.

Героите на Даверов, ако и да произхождат от софийския хайлайф, са неприспособенци, неудачници и аутсайдери.Те се гърчат и изтезават в наркотично опиянение на фона на връхлитащата ги обществена катастрофа и тяхната трагична съдба е поредното нагледно доказателство за границата, до която може да стигне личността в стремежа си да се забавлява и избяга от реалността.

Всъщност драмата на Даверовите наркомани е свързана с изкривената им и липсваща ценностна система.Тяхната конфронтация с обществото достига до пароксизъм и саморазрушаване, без те да разполагат с ефективната съпротивителна сила на днешните последователи на Ницше и Шопенхауер.

Резигнираща тъга изпълва и дилогията „Животът на другите”(2003), особено чрез образа на Съдията, останала малко встрани от сериозното критическо внимание, независимо от постигнатия от автора й търговски успех.

Закономерно се появява и следващият му успешен роман „Господин директорът на пристанището”(2006). Той е стегнат, динамично и увлекателно написан, изпълнен е с горчив хумор и е изграден като микс от пародия на черен роман, политическа сатира и психотрилър по нашенски.

Даверов демонстрира отличните си познания за нашата народопсихология, ситуирайки действието на своята псевдокримка в Белене – място, знаково и символно за всеки българин – и с легендарно – мистичния си със своите жестокости някогашен комунистически концлагер, и с вечно строящата се, замразявана и отново пускана за изграждане атомна електроцентрала, а също и с колоритната си образна система  - от католическия викарий Антонио Карпенков, през кмета, господин директора на пристанището Борис, до митичния вицепремиер, винаги минаващ през селището на път за Брюксел и ЕС и държащ връзка с корените си, тъй като се оказва втори братовчед на кмета...

За прословутата Държавна сигурност писателят създава тетралогията си „Чудовището ДС”(2008). Всъщност това е художествено – документална хроника за аферата „Акрам”, разтърсила Велико Търново и цяла Северна България през 1992 – 1994 г., в която  творецът основно се занимава с трагичната съдба на бившия офицер Людмил Досев, оказал се изкупителната жертва на шайката мастити грабители и мошеници от рода на полковник Радославов, чрез които бе погребана вярата на българина в стабилността на родната ни банкова система.

През 2009 г. излиза „Primetime”. Книгата разкрива битието на главния герой от „Вчера” Иван Иванов в годините на демокрацията. Преходът ни е разкрит през погледа на телевизионера Иванов, наблюдаващ от директорския си кабинет на прочутата софийска улица „Сан Стефано”№ 29 човешката комедия у нас. „Primetime” е смущаващо искрен в посланието си и е вероятно най – съкровеният роман в творчеството на Даверов. Писателят рискува да продължи с откровения тон на повествовавието си, с който ни спечели във „Вчера” и задълбава в същата насока, въпреки ясното съзнание, че навлиза в опасна територия, каквато е сградата на БНТ.

Ние не сме забравили, че Даверов е работил в Националната телевизия, че е сменял генерални директори и е отговарял за тв филмопроизводство. Книгата е болезнена дисекция не само на атмосферата и интригите в БНТ. Тя е и проникновен  разрез на същността на явлението български интелектуалец. В този аспект обобщенията на Владо Даверов са най – убедителни, а знаковите образи, натоварени с необходимото сугестивно въздействие, са безспорно Хари Братинов, Даниел Минев, Мими Панова, Меци Дългия и Иван Иванов.

В „Primetime” се мяркат само няколко от героите от „Вчера”, до един със смачкани съдби и нещастни биографии, проектирани на фона на нашенската демокрация – независимо дали става дума за емигрантката в Скандинавия Вера Тодорова, за гръмналия се полковник Германов или за жалкия провинциален журналист ученикът Костов. В сравнение с тях Иванов е не само тв звезда и сив медиен кардинал, той е и щастливо женен за Ана, има две обичащи го деца, работа, цел и перспектива.

Да бъде хроникьор на нашето смешно – тъжно, жестоко и неповторимо време и да го отразява майсторски. Така, както постъпва през последния четвърт век неговото алтер его Владо Даверов.

През 2010 г. Даверов ни изненадва с поредната си художествено-документална хроника „Групов портрет”, в която разкрива с много тъга  драмите, сполетели знаковите скандални журналисти Георги Стоев и Боби Цанков.

Последният роман на  Владо Даверов се казва „Ягодовите полета”. Определя го като роман – документ, спомен за живота, своеобразна изповед, в която без сантимент разказва  за близки за него хора като Борислав Джамджиев, Георги Богданов, Христо Фотев, Калина Ковачева, Христо Калчев , Георги Трифонов и Виктор Пасков...

Романистът Владо Даверов се утвърждава сред водещите прозаици у нас, чийто книги винаги се радват на неизменен успех. С всеки следващ роман авторът доказва категорично, че е сред най – талантливите ни съвременни прозаици, чието значение за националната ни литература все повече нараства.