ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

Бр. IV - 2010 (41)

Борислав Гърдев

РОМАНИСТЪТ ЙОВКОВ

Йордан Йовков (1880-1937)

У нас отдавна битува мнението, че силната страна на своя талант Йовков е разкрил в разказа и в циклизираните разкази.

Признава се и заслугата му за развитието на националния ни театър, докато усилията  и успехите му в областта на романа остават на втори план – като някакво необходимо допълнение.

Смятам, че подобно твърдение е неточно – нещо повече – то не отговаря на истината, тъй като творчеството на Йовков е нагледен класически пример за хомогенна и хармонична цялост във всичките си компоненти, имащо много малко и качествени съответствия в лицето на П. К. Яворов, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, Фани Попова-Мутафова и още неколцина творци от техния ранг.

Твърдя убедено, че романите на Йовков са пълноценна литература. Три от тях са образцови постижения, а за четвъртия се колебая в оценката си поради неговата незавършеност.

Йордан Йовков осъществява сложни и оригинални маньоври при овладяване на романовия жанр.

Започнал със стихове, той се утвърждава убедително и категорично като майстор на разказа с военната си проза и веднага след Първата световна война създава „Жетварят”/1920/, определян неточно като повест, въпреки че Йовков при преработката му посочва:”Работата доби сега характер на роман”/21 август 1930/, следват големите му постижения със зрелите циклизирани поредици „Старопланински легенди”/1927/ и „Вечери в Антимовския хан”/1928/, за да се появи преработката на „Жетварят”/1930/, успоредно с началото на работата по „Приключенията на Гороломов”/1930-1938/ и с най-ярките и трайни негови романови достижения, каквито се явяват „Чифликът край границата”/1934/ и „Ако можеха да говорят”/1936/.

Всъщност „Ако можеха да говорят” е затваряне на кръга - пореден роман за залеза на един чифлик, изграден на принципа на циклизирания разказ, изпробван и доказал ефективността си във „Вечери в Антимовския хан”.

Така се оказва, че в най-плодотворните години на творческия си път Йовков разработва упорито и последователно романа като литературен жанр и по този начин доказва, че че не само умее да създаде успешни епични платна, но и че разлика от някои свои съвременници-съперници като Елин Пелин, е в състояние и успешно да осъществи поставените си естетически задачи.

Йовков има потенциала и инвенциите на завършен епик.

Затова той се отнася към романа изключително отговорно, като продължава да осмисля и на негова територия вълнуващите го каверзни проблеми, свързани с трагичната и трагикомична българска орис, използвайки както герои и конфликти, познати ни от разказите му – той е от писателите, създаващи цял живот една и съща книга – така и най-вече „онзи същностен предметен символ, около който се навързват новелистични фрагменти до единен в жанрово отношение цикъл, който всъщност е ”роман”./Светлозар Игов/.

Това не е случайно, тъй като чифликът е символ на човешкото съдружие и „...е по-близък като конструктивен принцип до социално-моралния идеал на Йовков, поради това чифликът се оказва основното средоточие на Йовковите романови усилия.”/Св. Игов/.

Белетристиката на Йордан Йовков, в това число и неговите романи, са рядко и красноречиво доказателство за неизползваните напълно интенции на българска литература по пътя й към универсалното общочовешко звучене, за което толкова пледира Боян Пенев.

Йордан Йовков потвърждава, че е възможно в повествованието да е налице не само пластична яркост и колоритност или битова приземеност, но и нравствено-естетическа извисеност, и свято спазване на традиционните християнски добродетели и ценности, които единствено са в състояние да облагородят привидно грубите селски души, да предизвикат в тях морален прелом и възкресение и да способстват за утвърждаване на толкова ценените от писателя принципи на съгласие, търпимост, взаимопомощ и взаимоуважение.

Тези му усилия могат да се определят и като „трудово-езическа религия без бог и църква”, като „сладостна моралистична илюзия” или като „художествена надреалност и надвременност”/Св.Игов/, въпреки че точното определение е творчески идеал, сътворен и ревностно отстояван от литературния ни класик с наистина възхитителна упоритост и последователност.

В това отношение „Жетварят” е наистина великолепно доказателство и бляскаво потвърждение на писателския мироглед и концептуално мислене.

Дълги години разрешаването на конфликта между Вълчан и Гроздан се тълкуваше като слабост и грешка на писателя, а се забравяше идеалистичния му патос и следването на програмата му за преобразяването и одухотворяването на човека, които е възможно да се осъществят само във връзка с природата, земята и Бога.

Игнорираше се и фактът, че възраждането на тези сурови и горди мъже става под напора на изкуството-самобитно изработената и неследваща сляпо църковния канон, но затова пък по-въздействаща икона на тръгналия сред нивите жетвар Христос, изографисана с необикновена изразителна сила от дядо Недко, пред която благоговее в религиозен и чисто човешки трепет цялото село.

Този ход на писателя е безупречен като универсално послание и с това може да си обясним неговата популярност сред чуждестранната читателска аудитория.

От „Жетварят” Йовков започва интерпретацията на най-важния и съдбоносен въпрос, който ще го измъчва в романовите му усилия – да посочи ненатрапчиво насоката на обществения прогрес, начинът по който България може да просперира.

Това за него е пътят на реформите, на задругата, на кооперативизма, съгласието и взаимните компромиси.

Може би тук ще открием отгласи на типичните му интелигентски и радикалдемократически копнежи, може би е резонно да го иронизираме за консервативно-романтичните му мечти, но е сигурно – не трябва да се отрича, а и животът го потвърждава – възходът на една държава не е възможен без толерантност и следване на общодостижима цел.

Затова и аз написах  някога доста екзалтираната си статия „Апология на „Чифликът край границата”/”Литературен форум”, бр.5 от 2 февруари 1994г./

Четейки я сега ,откривам в нея младежка самоувереност и на моменти емоционална крайност, но от основното в нея не се отказвам-„Чифликът край границата” е впечатляващ успех на българския социално-критичен роман и първият ни значим добруджански епос с непреходни послания и обобщения.

Образите на тримата централни персонажи – Манолаки, Нона и Галчев, са сред най-репрезентативните в Йовковото творчество.Те и в най-голяма степен носят знаковите внушения на твореца при разкриване на драматичното битие на България след Първата световна война - разпъната на кръст и разломена като Манолакиевия чифлик.

Не случайно те са курбанът на съгласието, загивайки в огъня на септемврийския метеж, подпален от Йосиф и Братоя Карталев, като с тяхната смърт си отива скъпа част от добрата същност на българската земя, а благодарение на трагичната им участ настъпва очакваната развръзка на финала, когато чифликът е ликвидиран, а земята започва да се обработва в съгласие от крайненци.

Давам си сметка какъв рязък дисонанс е разработването на септемврийския конфликт от 1923 г. точно по този начин – особено на фона на почти цялата - без „Слънцето угаснало”на Владимир Полянов /1928/септемврийска литература, но е факт, че Йовков не е изменил на жизнената правда, че именно след пепелищата на септемврийската буна кооперативизмът пуска корени в българското село, но кооперативизъм доброволен и взаимоизгоден, нямащ нищо общо с насилствено наложените колхози през 50-те години.

Елегична раздяла със света на чифлика съпреживяваме в „Ако можеха да говорят”, своеобразно творческо завещание на Йовков и неговият безспорен шедьовър, в който дискретното експониране на упадъка е представено като своеобразен финал на един хармонично изграден за хора и животни свят,”като в случая, вероятно воден и от верния си житейски инстинкт ,авторът не е дал моралистична препоръка как хората трябва да се обединят в задруга, за да живеят щастливо”/Св.Игов/, а е предпочел със сдържана тъга да регистрира процеса на разпад, след който трябва да се роди нещо ново, вероятно и по-добро, но за писателя непознато и неизвестно.

В ”Ако можеха да говорят” народопсихологът Йовков утвърждава основния битиен закон за осъзнаване границите на човешката и природна целесъобразност, на която трябва да се подчиним, защото магията на живота е свързана с обичта към всичко извечно, изкристализирало и завършено.

А иначе и тук Йордан Йовков е експонирал любовна интрига – хубавицата Василена, една от най-обаятелните и запомнящи се в неговия свят, е обект на ухажване и съперничество от господаря Захари, малоумния Аго и железаря Велико, но интимната драма в борбата за това женско сърце е приглушено-завоалирана, абсорбирана от тъжната картина на разрухата на чифлика.

Сравнително непознат и недооценен остава последният незавършен роман на Йовков „Приключенията на Гороломов”/1930-1938 /, без да забравяме и за замисъла му за исторически роман „от времето на цар Иван Асен”.

„Приключенията на Гороломов” е успешен опит след интимната драма, разкрита на фона на жестокия социален сблъсък в „Чифликът край границата” да се създаде сатиричен епос на базата на плутовска авантюра в наша селска среда, такава, каквато е видяна и разкрита от писателя в края на двадесетте и началото на тридесетте години на 20 век.

„Приключенията на Гороломов” е приятна изненада за читателя, свикнал с тъжното и печално настроение от класическия свод на Йовковите разкази /”Последна радост”, ”По жицата”, ”Другоселец”/ и романи /”Чифликът край границата”,”Ако можеха да говорят”/.

Тук се разкрива друга страна на неговия многостранен талант - на самороден, благодушен и безхитростен майстор на хумора и сатирата, за чийто ресурси е загатнал в комедията „Милионерът”/1930/ най-вече с образите на Масларски и д-р Христо Кондов.

Застрахователят Станчо Гороломов не е нито родственик на Вазовия си съименник, нито е братовчед на Алековия бай Ганю.

Той просто е друг тип герой, продукт на следвоенната епоха, носещ както познати за Йовковите образи черти и белези, така и нови и необичайни.

Той е добросъвестен служител на дружество „Рила”, напорист журналист във вестник „Фар”, бичуващ обществените недъзи, но и дръзка и динамична натура, търсеща авантюрата в заспалите крайморски селища, в сърцата на миловидните и оперетъчно представени учителки Ганка и Фроса и в неминуемото фиаско на парламентарните избори, на които е победен от стария партизански хитрец бай Стоян Мъглов...

Поради незавършения си и недообработен вид „Приключенията на Гороломов” е с по-скромни достойнства от „Ако можеха да говорят”, но романът ни е скъп и интересен като знак за еволюцията на Йовков, като смело заявена нова тематична насока в собственото му развитие, с навлизането в рамките на обществената сатира и добродушното осмиване  на ясно очертания в началото на 30-те години на миналия век култ към парите и житейския успех чрез комбинации, подкупи и далавери, към възродената тръпка на парламентарните противоборства ,тъй като на страниците на „Приключенията на Гороломов” е пресъздаден фактографски точно вотът от 21 юни 1931 г., когато побеждава Народния блок на Малинов, Мушанов, Гичев и Костурков.

По замисъл Гороломов е трябвало да претърпи изборен провал, да продаде неизменно съпътстващата го китара и да се венчае набързо. Това предполага скъсване с маската на нашенския Остап Бендер и завръщане в руслото на нормалния живот, в който като осигурител и застраховател е истински майстор.

Всичко това са само предположения, които без липсващите около 40 страници звучат като хипотеза и тъжно допълнение към безславния край на кандидат-депутата, който ранен от хвърления камък на немилостивите бановци, заминава с таксито за болницата в града – „една трагична личност, постоянно в недоразумение с хората и живота.”/Йовков/.

Необичайна и неочаквана е тази метаморфоза при романиста Йовков, но тя доказва за сетен път, че творчеството на един утвърден автор трябва да се познава изцяло и в детайли.

В най-голяма степен това изискване важи за Йордан Йовков.

Само така ще сме в състояние да осмислим силата на неговия талант, вьлнуващите го дилеми, разнообразието на изразните му средства,  неговите възможности в различните форми на иначе богатото му и ценно творчество, в което и четирите му романа заемат своето достойно и почетно място, съвсем заслужено и за българската литература като цяло.

Библиография

1. Иван Мешеков, ”Йордан Йовков. Романтик-реалист”, С.,1947.

2. Светлозар Игов, ”История на българската литература 1878-1944”, С., БАН, 1991, стр.397-401.

3. Речник по нова българска литература, С., ”Хемус”, 2004, стр.151-153, ”Йордан Йовков”, автор Иван Сарандев.

4. Йордан Йовков, Събрани съчинения в 6 тома, С.,1983.

© Борислав Гърдев. Публикувано в  на: 26.12.2010.

Бр. IV - 2010 (41)