Живко Войников

РОЗЕТАТА ОТ ПЛИСКА – БЪЛГАРСКИЯТ ВАРИАНТ НА „ЗВЕЗДАТА НА МАГОВЕТЕ”

Розетата от Плиска е един уникален предмет от времето на ПБД. Открит е през 1961 г. от проф. Ст. Ваклинов при разкопки в Плиска. Находката представлява бронзова 7-лъчева звезда, добре съхранена. На гърба на розетата в центъра има изпъкнал клуп с отвор, което показва че там е минавала връв, т.е. предметът е висял закачен, но не като медальон, а перпендикулярно на земната повърхност. Върху трапецовидните лъчи са изобразени 7 двойки рунически знаци, един над друг, с много добра съхраненост и четливост. На обратната страна няма знаци върху лъчите, но в центъра който е по-изпъкнал, е изобразен символът “IYI”.

За своето откритие, проф. Ст. Ваклинов пише: „За съществуването на свързано руническо писмо у прабългарите свидетелствува един интересен бронзов предмет, намерен в насипа над южния басейн на голямата цистерна в дворцовия квартал на Плиска. Той представлява масивна плоска седмолиста розета с тъпи лъчи и изпъкнала кръгла плочка в средата. На плочката върху лицето на розетата е гравирана най-масово разпространената в Плиска и Преслав тамга (IYI), а на всеки лъч от обратната страна — по два знака от един рунически надпис. Опитите да бъде разчетен този надпис не дадоха досега резултати. Но много аналогии с близки или еднакви по начертание знаци от старотюркското руническо писмо, знаци — тамги от старобългарските обекти, и обстоятелствата на намирането на този единствен по рода си предмет показват принадлежността на надписа към прабългарската традиционна писменост. (СВ-СК, стр. 154-155) Помества и рисунка на находката.

В. Бешевлиев пръв се досеща каква е същността на този странен предмет. Той пише: „Тук ще споменем най-напред една седмолъча розетка, намерена в Плиска. На лицевата страна се намира известният знак IYI, който в случая означава небето или небосклона. На обратната страна, която в средата има кукичка за надяваме на връв, се намират във всеки от седемте лъча знаци, които по всяка вероятност означават известните тогава седем главни звезди: Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Тези звезди са играли важна роля в древната магия и по името на всяка една от тях са наречени седемте дни на седмицата в Асирия, Вавилон и Рим, а също и у старите германци. Розетката е била сигурно магически уред за предсказване на бъдещето, каквито са добре известни от древността. През кукичката на обратната страна се вдявал конец или връв, чрез който розетката се въртяла. Знакът или по-скоро денят, на който се спирало въртенето, показвал дали това, което ще се предприеме на посочения ден, ще бъде успешно или неуспешно. Тридесет и петият отговор на папа Николай I по допитванията на българите съобщава, че българите, когато отивали в сражение, имали обичай да съблюдават дни и часове, за да има сражението щастлив изход.” (ВБ-ПЕП, стр. 23)

Д. Овчаров изказва подобно мнение: „Любопитна находка в това отношение е откритата в Плиска бронзова розета, чиято връзка с космогоничните възгледи на прабългарите е вън от всякакво съмнение. ... Вероятното тълкуване на централният знак като символ на слънцето (равнозначно на Тангра, т.е. небето), а на останалите знаци върху лъчите като имената на планетите от слънчевата система, съвсем не е лишено от основание.” (ДО-ПК, стр. 117)

Съществуват и др. мнения. Напр. Е. Сачев предполага че това е кокарда или част от конска сбруя, а върху нея е изписан древнотюркски (орхоно-енисейски) рунически текст: „Тази амуниция на ездитен кон, да се знае носи тамгата на дома”. (ЯД-ЗП-ПП-6-1993, стр. 70) Е. Сачев използва тюркските орхоно-енисейски руни, чувашкия език, и предлага следния прочит: „GU, O(rtma)X, Ă(iă)R, ĚČ, J(ă)D, K(ar)D, UW”. Той съставя изречението, като произволно добавя между отделните символи допълнителни букви, за да получи думи. (ЕС-НБРП-В-6-1979, стр. 78-81) Разбира се пълната безсмислица на подобни „епиграфско-лингвистични упражнения”, както и на полученото изречение, е вън от съмнение!

Трябва да споменем и още два подобни куриозни съчинителски опита за разчитане на розетата. Първият е на Брендан Мак Конгал[1]. В тенденциозната си книгата „Прабългарският мит” той отрича съществуването на древна българска руническа писменост, а рунните надписи определя като „тракийски” или „тракийско-славянски”! Розетата разчита по следния начин: IYI – като Иуи – раннохристиянска дума за бог,  представя като съчетание от три знака , , , но ги чете, както и всички останали знаци по обратен ред, отдолу-нагоре. Това съчетание интерпретира като „мут” което обяснява с протоиндоевроп. *meh2-t-, което означавало добър,  чете като  - „к”  - „у”, или „ку” което обяснява с пр.индоивроп. *gwiHwo – жив, живот,  - като  - „д” и  - „кх”, което обяснява с тракийското δοχος – славен[2],  - като  - „д” и  - „б”, което интерпретира с „тракийското” deva – чист (?),  - като  - „кх” и  - „е” или „кхе” от пр.индоевроп. *keh2r – любов,  - като  - „р” която заема от глаголицата и  - „кх”  или „ркх” – тракийското *rēgis – цар[3], и последният лъч  - като съчетание от три знака  - „ш”,  - „о”,  - „у”, или „шоу”, което свързва с IYI и чете като Иуйшоу – Йешуа или Исус. А целият надпис възстановява като „бог е добър (иуи мут), бог е живот (иуи ку), бог е преславен (иуи докх), бог е пречист (иуи дев), бог е цар (иуи рекх), бог е Исус (иуишоу)”. Според Мак Конгал, същинската прабългарска тюркска орда е била незначителна, малобройна и няма отношение към формирането на българския народ, но при своето предвижване към Балканите, прабългарите се смесили със значителен брой келто-етруски племена (!?) от които заимствали руническата азбука. Но тази азбука вече се е използвала от тракийските племена. (БМК-ПМ, стр. 107-111, 70-71) Изводите и обясненията на автора са куриозни, тенденциозни и най-малко, говорят за твърде слабо познаване на българската история. Изненадващ е и извода му за присъствие на етруски в региона на реките Буг е Дон.

Другият тенденциозен прочит принадлежи на Панайот Иванов[4], представител на „старата гвардия” за който прабългарите са тюрки, руническата им писменост е сродна на орхоно-енисейското писмо, а езикът им – на чувашкия и другите тюркски езици. В книгата си „Истината за Прабългарската рунна азбука и за написаното с нея” тълкува и разчита различни рунни надписи, основно от Мурфатлар, Шудиково и др., и естествено се спира на розетата. П. Иванов смята че рунното писмо на прабългарите е било сричково, т.е. всеки знак отговаря на сричка и за основа взема орхоно-енисейското писмо. Все пак трябва да кажем че орхоно-енисейското писмо е буквено, и днес се приема, че то няма връзка с „донско-кубанската” (прабългарската) писменост (Кызласов). Неговият прочит е следния: , представя като съчетание от три знака  - „та”,  - „ле”,  - „б”, или „талеб” което в сирийски озн. „желание, молба, молитва”,  чете като  - „ил” и  - „в”,  също разделя на три знака  „-ич”,  - „т”,  - „къ”, като от двата лъча констроира думите „ил вич” – от чувашки „три”, т.е. св. Троица, и „текъ” което от чув. и тюрк.ез. озн. напред, занапред, , чете като  - „еки”,  - „т”,  - „къ”, или „еки текъ” – благосклонно,  разделя на три знака,  - „ке”,  - „ле”,  - „ш”, или чув. дума „килеш” – смирен, , също като три звака,  - „ша”,  - „к”,  - „е” или „ие”, и получава „шаке(й)б” от чув. „шак” – само и „еб” – полза, и  - като съчетание от три знака  - „са”,  - „иа / ъ”,  - „рт”, или „са(м)ърт” – откърмя. Така се получава следния израз: „Талеб, ил вич текъ, еке текъ, килеш шак е/иб са(м)ърт”: Моля се, приеми троицата занапред благосклонно, смирено, само (за нея) подобава полза или добро да откърмя”. П. Иванов заключава че розетата е била с агитацион смисъл, и се е използвала от първите български проповедници за разпространение на християнството, след покръстването на българите от княз Борис-Михаил. В подкрепа на това свое твърдение, цитира Александар Соловиев от Босна и Херцеговина, който пише че в латинския превод на „Тайната книга” на богомилите, Исус Христос е представен като „седмолъчно слънце”. (ПИ-ИПРН, стр. 139-142, 213-216)

За въпросните три примера може да кажем следното: 1. Не може да е кокарда или друга подобна част от конска сбруя (псалия) тъй като при пришиване или закрепване, надписът остава от вътрешната страна и става нечетим. 2. Не може да „трако-славянски” надпис, тъй като траките (още по-малко славяните) не са имали своя писменост и изобщо писмо, а в редките случаи когато все пак са намирани надписи на тракийски език върху пръстени и предмети, то те са направени с гръцката писменост (вж. по въпроса акад. Вл. Георгиев). 3. Както Мак Конгал, така и П. Иванов, произволно разделят знаците на части, съчетават ги в случайни думи, без да отчитат факта че имаме седем ясно отдиференцирани думи, а знаците с които са написани имат своите аналози както в Мурфатлар, „донско-кубанските” надписи от района на Кавказ и салтово-маяцката култура, така и в глаголицата, дори и в кирилицата (вж. по-долу в текста). 4. Как този предмет би представлявал „агитационен материал”, при условие че не може да се използва нито като медальон, нито като амулет, надписът остава скрит, при прикрепването на розетата, а и подобни „християнски символи” не са откривани никъде и няма данни за съществуването им. Така че несъстоятелността на цитираните „палеографско-лингвистични” упражнения е вън от съмнение и не подлежи на коментар!

П. Добрев, след В. Бешевлиев, отново се връща към култовия характер на находката и я интерпретира като предмет за предсказване на бъдещето. Той свързва двубуквените означеня на всеки лъч с имената на „седемте светила” известни в древността и свързва българската розета с астрологическите познания на народите от „шумеро-акадския” и „асиро-вавилонския” кръг. Предлага и разчитане на всяко едно от двубуквените названия върху лъчите: - Сан (Луна),  - Бе / Бя (Марс), знакът  отг. на бълг. „е-двойно”,  - Хе / Хя (Меркурий),   - Уо (Юпитер),  - Нон (Венера),  - Кхе (Сатурн),  - Шар (Слънце), като използва метода на проф. Г. Турчанинов за транскрипцията на салтово-маяцките надписи и донско-кубанското руническо писмо. П. Добрев подчертава че подреждането на названията на светилата върху розетата, отговаря точно на поредността използвана и в Месопотамия. Самите български названия също обяснява с шумеро-акадските: Шар – Шару (Слънце), Сан - Син, Шан (Луна), Бя – Бел, Бибу (Марс), Хя – Ха-Бату (Меркурий), Уо – Уман-падуа, Йов (Юпитер), Нон – Нана, Нахит (Венера), Кхе – Кайману, Кейван (Сатурн). (ПД-ККП, стр. 91-95)

А. Александров-Хофарт, пръв нарича розетата с истинското и` име „Звезда на маговете”. Той припомня мнението на В. Бешевлиев по въпроса, като посочва и неговата аргументация – отговорите на папа Николай към въпросите на Борис І, относно приемането на християнството. Борис съобщава че когато българите встъпвали в сражение, съблюдавали дните и часовете, за да постигнат победа. Или съвсем ясно е че българите са използвали някакъв метод за определянето на добрите и лошите дни, на добрите и лошите часове. В розетата Хофарт вижда точно такъв метод, известен още от дълбока древност в Месопотамия и свързан с т.нар. „звезда на маговете”.

Порeдността на дните в седмицата, и тяхната връзка със седемте светила, разположени върху седемлъчната “звезда на маговете”, получава своя завършен вид, какъвто го познаваме днес, в епохата на Клавдий Птолемей, с широкото разпространение на седемдневната седмица в елинистичния свят, в резултат на близкия контакт с културните традиции на Месопотамия. Между І – ІІІ в. в Римската империя окончателно се налага този модел, и заменя по-стария осемдневен модел. Ветий Валент и Дион Касий обясняват тази промяна с възприетата система на Птолемей, според която небесните тела са расположени според разстоянието им от Земята, която е в центъра на Вселената, в следния ред: Сатурн , Юпитер , Марс , Слънце , Венера , Меркурий , Луна , и този порядък е бил установен още от древногръцките философи-стоици. В астрологията не само дните на седмицата но и часовете от денонощитето се управляват от седемте светила, като тази последователност се повтаря на всеки седем часа. Така ако 25-тия час или 1 час от сл. денонощие е под властта на Слънцето, 49-тия час, или 1 час от по-следващото денонощие е вече под властта на Луната. По този начин всеки ден започва с часа на светилото, под която власт се намира.

Според Ветий Валент, първият час на деня се отчита от залеза на слънцето, според вавилонската представа, възприета и от гърците. Също тъмната и светлата час на денонощието винаги е започвала с часа на светилото, господар на денонощието. С приемането на християнството, започва да се налага названията на дните свързани с техния пореден номер (запазва се само евр. шабат – събота, неделята се свързва с Възкресението), за да не се споменават езическите богове. Въпреки това старата поредност на дните свързана с боговете се съхранява при романските и германските  народи, а при славянските се налага поредния номер.[5]

Хофарт построява и правилното подреждане на названията на светилата в розетата, съблюдавайки двата основни принципа в „звездата на маговете”. Поредността на дните, където всяко едно светило и господар на един от седмицата следва срещуположността на лъчите, напр. срещу знака на Слънцето отговарящо за неделята стоят два лъча, левия е на Луната която е господар на понеделника (т.е. следващия ден), а десния е на Сатурн – господарят на съботата (т.е. предходния ден). Ако погледнем схемата на П. Добрев се вижда че този принцип не е спазен, напр. срещу Слънцето са Юпитер и Меркурий, т.е. срещу неделята са четвъртък и сряда. Другият принцип е свързан в поредността на светилата според тяхната власт над часовете от денонощието, която следва по кръга образуван от лъчите. Напр. Слънцето е господар на неделята, в този ден първият час е часа на Слънцето, следва часа на Венера, после на Меркурий, и т.н. след което цикълът се повтаря, вж. табл.:

А. Хофарт определя че знакът на Слънцето трябва да е , тъй като съдържа два свещени символа, „кръста” – древен източен астрологичен символ на Слънцето и знакът IYI под него – който обяснява като символ на плодородието на Богинята-майка, на „доброто” и „злото” – двата възм. пътя на развитие, както и на божествените близнаци[6]. С интерпретации на буквените съчетания, Хофарт не се занимава, но начертава правилното разпределение на светилата върху розетата, съобразно разпределението им в „звездата на маговете”. Фактът че самата розетата е била закрепена на връв, подсказва че по някакъв начин се е завъртала и това се е използвало в процеса на гадаенето. (АА,Х-ИКДБ, стр. 248-260) Забелязва се и още един принцип. Ако се пусне права линия от лъча на Слънцето надолу, останалите шест светила се разделят на две групи по три, в ляво[7] попадат петък, сряда и понеделник (съотв. Венера, Меркурий и Луната), или нечетните дни от седмицата, а в дясно – четните дни, вторник (Марс), четвъртък (Юпитер), събота (Сатурн). Планетата Венера има благоприятно влияние върху човек, свързва се с любовта, хармонията, добротата, милосърдието, Меркурий се свързва с предприемчивостта, съобразителността, красноречието, но и хитростта, коварството, и се определя като нито благоприятна, нито неблагоприятна, Луната се свързва с мечтателност, романтика, чувствителност, но и непрактичност, склонност към меланхолия, тъга, и като цяло се смята за благоприятно светило. От другата страна на линията са подредени Марс, Юпитер и Сатурн. Марс е подчертано неблагоприятно светило, свързано с войната, разрушенията, страданието, убийството (кръвта), Юпитер се характеризира със смесена природа, от една страна е благоприятен с благополучието, духовната извисеност, но и неблагоприятен с гордостта, самолюбието, небрежност, прахосничество, т.е. има неутрален характер, и Сатурн е подчертано неблагоприятно светило, свързвано със скъперничество, егоизъм, злоба, нерешителност, несгоди, разочарование, мрак и студ. Така се вижда че в лявата част попадат две благоприятни и едно неутрално светило, а в дясната – две неблагоприятни и също едно неутрално светило. Или възстановката на Хофарт, отговаря и на този принцип.

До аналогични изводи, по отношение на разпределението на светилата от двете страни на розетата, стига и доц. И. Т. Иванов: “Най-напред и отгоре стои положителния бог Слънце, след него (в посока на часовата стрелка, т.е. от ляво на дясно) се нареждат Марс (отрицателен бог), Янкул (Юпитер) (положителен бог), Сатурн (отрицателен бог), Месечината (положителен бог), Меркурий (отрицателен бог) и накрая Яна (Венера) – положителен бог. Следователно, от лявата страна на Слънцето в посока на часовниковата стрелка са наредени три еднотипни двойки светила. Всяка една такава двойка се състои от един отрицателен и един положителен бог (божествен дипол). Това са Марс-Янкул, Сатурн-Месечина и Меркурий-Венера.” Янкул и Яна за българските народни названия на съотв. планети. (ИИ-КПДБ) В няколко свои публикаци[8], И. Иванов дава и своя основен принос в правилното разчитане на руническите двубуквени означине на седмете светила. Той също така сравнява розетата от Плиска с “раху-чакрата” или “лунния кръг” – индийския аналог на “звездата на маговете”. Единствената разлика е че “раху-чакрата” е с осем лъча. Също свързва българската розета със “звездата на маговете” известна още и като “Соломонов ключ”. Халдейските астрономи изобразяват седемте планети като лъчи на седемлъчна розета (звезда на маговете), която служи като инструмент за гадания и предсказания. Подреждането на планетите по лъчите на розетата става по два модела – планетарен и хармоничен. Розетата, използваща планетарния модел е известна в Месопотамия като “великият ключ на Соломон”, “звезда на маговете” и „халдейски ред”. Първото и` описание е известно в Асирия от VІІ в. пр.н.е. Ал Бируни (1030 г.) съобщва за подобна звезда в древна Индия наречена „лунен кръг” (раху-чакра). Халдейското подреждане на планетите по лъчите на розетата се основава на скоростта, с която всяка планета се движи спрямо неподвижните звезди на Зодиакалния кръг. Сатурн е “Бащата на Времето”, защото от всичките 7 планети, той се движи с най-бавна скорост и обикаля Зодиака за около 30 години. Непосредствено до лъча на Сатурн в посока обратна на часовата стрелка е лъчът на Юпитер. Юпитер се смята за “Цар на боговете” и “Владетел на зодиакалния кръг” (Бел-Збул), защото неговият период на обикаляне е 12 години, колкото е броят на задиакалните съзвездия от неподвижни звезди. Всяка година той се премества от едно съзвездие в друго и така описва един “царски път”, по който са длъжни да се движат и останалите планети-богове. Следващият лъч е на Марс (период на обикаляне 2 години), следващия на Слънцето (1 година), Венера (225 денонощия), Меркурий (88 денонощия) и накрая на Луната. При хармоничния модел планетите се редуват в кръг според поредността на техните дни в седмицата. Предложените от И. Иванов транскрипции на имената на светилата са следните: - Сан (Сатурн),  - Ае / Ая (Луна),  - Хе / Хя (Меркурий),   - Уо (Венера),  - Сон (Слънце),  - Те / Ти (Марс),  - Аншар, Анишър – Юпитер. (ИИ-КРВАБМ) Ще разгледаме всяко едно от тях:

1).  - Ае / Ая (Луна), господар на понеделника. Първата буква , е позната от донско-кубанското руническо писмо, използвано от аланите и българите, носители на салтово-маяцката археологическа култура. Г. Турчанинов го посочва в две разновидности  и , в надписи от Маяцкото градище, като „а”. (ГТ-ППЯНКВЕ, табл. ХХХІ,1) Има точен аналог и в германската руническа писменост, но в огледален вариант , със значение също „а”, носеща названието Ansuz – бог. Произходът му е свързан с с арамейското (сирийското „естрангело”) , пехлеви , персийски  - „алаф” но в изправен вид. Втората буква е , се среща в надпсите от Мурфатлар, и е първообраза на бълг. буква  (е-двойно). Първоначалната версията на  И. Т. Иванов, позовавайки се на П. Добрев, че  отговаря на „в” откъдето търси връзка с кавказкото название на луната “веш” е твърде съмнителна. (ПД-ДИСК, стр. 1, таблица) А обозначаването на двата звука „а” и „в” с една руна показва че най-вероятна „в” се е произнасяло като гласна „у”, нещо типично за съвр.осетински език. Така че вероятното название на Луната е било „Ае” или „Уе”. В по-късна своя публикация, И. Иванов приема това четене. Така названието на луната, показва ясен алтайски паралел с чувашки ujăx – луна, в ост. тюрк. ез. *ay / *oy, монг. *oj – луна. В някои ирански ез., пехлеви āyism, перс. āyišm, талиш. ov, пущ. ogm – луна, лунна светлина, най-вероятно е алтайска замека, докато общоиранското название е * mah[9].

2).  - Те / Ти (Марс), господар на вторника. Първата буква показва сходство с буквата  позната от надписите в Мурфатлар. Покзва известна прилика с арамейската буква , перс. (пехлеви) ,  “таф” (т). Глаголическото „т” (твърдо) -  също показва прилика с древнобългарската руническа форма . Втората буква , е позната от донско-кубанското писмо, Г. Турчанинов е транскрибира като “е” или “и”. Позната е и от надписите в Мурфатлар. Производна е на арамейската сирийска буква в „естрангело” -, яковитско и несторианско писмо -, пехлеви   - “хе”, но в изправено положение, предадена като два свързани триъгълника. По-голяма е приликата с по-стария финикийски “библоски” вариант . Алано-древнобългарската форма  (произнасяща се и като „е” и като „и”) покзва прилика със сирийското писмо, и е първообраз на глаголическата буква  - „и” (иже) и „й” (ижица) - . Названието на бога Марс като “Те / Ти” се открива в германските ез. Tiu, Tiw, Tiwas, респ. вторникът в сканд. ез. е tirsdag, фриз. Täisdai, ст.англ. tiwesdai, tewesdai, англ. Tuesday, нем. Dienstag.[10] Но в случая обаче, можем да мислим не за германско, а за кавказко влияние. В мегрелски названието на вторника е Т'ахашха (), от Т'аха () името на бога и “ха” () - раждане, т.е. денят в който се е родил бог Тахаш или Тах. Той се е почитал първоначално като бог на урожая, добрата реколта, но после започва да се свързва с Арес (Марс), подобно е развитието и в представата на Марс при римляните. В свански вторника се нарича Т'ахаш, докато в древногрузински (ІV в.) вече названието на вторника е Араис () – или др.гр./лат. Арес-Марс. Всъщност образа на Тахаш е наследен от съседните абхазо-адигски племена. Там бог Тхъа, Тхъашхо, се почита като върховен бог, демиург, господар на вселената. Така че напълно възможно е българите в Кавказ да са заимствали представата за този бог, като аналог на Арес, от съседните им, западни картвелски племена мегрели и свани.

3).  - Хе / Хя (Меркурий), господар на срядата. Г. Турчанинов транскрибира донско-кубанската (аланска) руническа буква  като „х”. Откриваме същият рунически знак в старогерманските руни, където е известна като Аlgiz. Свързана е с бог Хеймдал – божественият страж, който пази света от тъмните сили. Звуковата равностоиност е „з”. (АП, АвД-ПКРИ, стр.52) Ал Бируни, съобщва че персите наричали Меркурий – Тир (от перс. tīr – звезда), хорезмийците Шри, а еврейте – Хаму, Кохеб. (АБ-ПМП, стр. 187) Вероятно въпр. знак е производен на арамейското сирийско „естрангело”  „хе”. Идентичен на донско-кубанския знак, се среща в южноарабското писмо  (х), и в производното му етиопско писмо „геза”  (х). Аналогичен знак за „х” се среща и в етруското писмо (х) , древногръцкото, и съвр. гр.  (пси), лидийското и ликийското писмо  (хе). Втората буква  е „е-двойно”. Най-вероятно названието Хе / Хя е заимствано от еврейски където Кохав Хама () е название на Меркурий и озн. „слънчева планета”.

4).  - Аншар, Аншир, Анишър – Юпитер, господар на четвъртъка. И. Т. Иванов предлага, следната транскрипция , тъй като има добавяне на още една буква „ан”, към знаците „ш” и „р”, т.е. тук имаме трибуквена дума. Буквата „ан” показва паралел с финикийският „алеф” , „ан” се среща доста често в надписите на донско-кубанското писмо и е сходна с голямата носовка в кирилицата . Българското руническо (донско-кубанско) „ш” има ясен арамейски произход, от аналогичното ,  в еврейското писмо, „шин” (ш). И последната буква „р” е аналогична с глаголическото „реци”  (р), и е обърната, на 180º финикийска  и арамейска буква „реш” (р). Самата дума „Аншар” показва прилика с асирийският бог на небето Аншар, едно от др.индоарийските названия на Юпитер е Ангирас (санскрит Ańgiras), и по значение е сходно със согд. ’nxr (anxэr), пущ., перс. akhtar, сарикол. angúr – звезда, (в перс. и назавние на Юпитер), заето и в др. тюрк. Onaj, Onγaj – Юпитер. (ДТС, стр. 367-368), (ДЭ-СРС, стр. 18) В санскрит Юпитер е наричан също Guru, Guruvar – водач, а едно от перс. му названия е Ahwar, Āwarsar. (DDSA)

5).  - Уо (Венера), господарка на петъка. Буквата , е идентична с гръцкия “ипсилон” Y (произн. и като у), и финикийския  “вав”, в др.еврейски , арамейски      - “вав”. Буквата , показва прилика като огледален образ, най-вече с буквата “айн” в сир. яковитско  писмо „серто”  , в арамейското писмо . Октрива се и сходство с глаголическата буква “он”  (о), имаща посоката на арамейския първообраз. В българския фолклор Яна, Янка е традиционно название на планетата Венера. (И. Иванов) В рускоцърк.слав. е съхранено древното слав. название на планетата Венера – Аонеша. (СДСЯ, стр. 7), (ПЦСС, стр. 20) В ирл. Aoine, гелски (шотландски) Haoine, в езика на о-в Мен Jeheiney, в перс. Аnāhīd – Венера. При германците петъкът е нарачен Freitag, в анг. Friday – деня на Фрея – др.герм. Богиня-майка, но при скандинавците тя се нарича още и Ванадис. Аналогично при осетинците петъка се нарича Mariam-bon, т.е. ден на Мариам, Мария, Дева Мария, приравнена от народната традиция към езическата представа за Богинята-майка. Бълг. название на Венера Уо, показва най-вече еднаквост с осет. дума us, uosæ – съпруга. (ВА-С-4, стр. 20-21) В санскрит janani – майка, jāni – жена, авест. ‘ānā, согд. ’ync (īnč), пущ. aney, талиш. ijê, тадж.  janga, белуджи jən, искашим wujinjek  – жена.

6).  - Сан (Сатурн), господар на съботата.[11] Първата буква , показваизвестно сходство с гр. буква “сигма” Σ (с), и арамейската  “самекх”, а втората съвпада с известната и от кирилицата “голяма носовка”  (ан). В санскрит Šani – названието на Сатурн, а Šanivar – събота в повечето индоар. ез. У манихеите богът на Подземнто царства, Ахриман (Сатана) се наричал Šimnu, в согд. šmnw (šēmnu). Съгласно индоевропейската традиция, това е събота, в англ. Satarday – събота, ден на Сатурн, а саксонците са го наричали Ситер. Названието на Сатурн при древните германци е Sam, откъдето днес се образува думите в ст.горнонем. Sambaztag, съвр.нем. Samstag, холанд. Zaterdag – събота и Samdi при французите и другите романо-говорящи народи. В ирл. Satharn, или dia Sathuirn – ден на Сатурн, шотланд. (гелски) Disathairne, кимвър. dydd Sadwrn, бретон. Sadorn или disadorn, в алб. e Shtunë – ден на Сатурн. Юдеите са свързвали Сатурн с бога на подземния свят Сатана, персонаж, заимстван от ранните християни, преминал в образа на Сатаната, Сатанаил – господаря на ада. Названието на планетата Сатурн у евреите е Шабтай , което озн. спокоен, неподвижен.

7).  - Сон (Слънце), господар на неделята. Първата буква , показва по-далечно сходство с по-древната арамейска и финикийска форма на “самекх”  (с), а втората е идентична с кирилската “малка носовка”  (он). Сон, показва сходство с англ. Sunday, нем. Sontag, холанд. Zondag – неделя, ден на слънцето, англ. Sun, нем. Sonn, холанд. Zon, фриз. Snein – слънце. Виждаме основно индоевропейско понятие и ясен паралел с останалите индоевропейски езици Sun, Sonne, Солнце, Sole. Може също да свържем прабългарската дума със санскрит sānu, перс. sanat, sana, осет. som, ягноб. sīn, хинди-урду, Sahn-dyah - изгрев на Слънцето, а също и име на бог, в тох.(а) swāñce, тох.(б) swāñco, прототох. *swāñcai – слънце, тох.(б) tsonko – изгрев на слънцето. (DA-DT-b) Сравни осет. sæumæ – на сутринта, на ръзсъмване и бълг. неслав. съмна, съмва – утро, изгрев на слънцето.

Българската “звезда на маговете” показва твърде интересни названия на седемте основни светила. Прави впечатление, че те не за преписани дословно и наготово от известните персийски и месопотамски образци. Названието на Луната е алтайско, др.тюркско (възм. собств. прабълг.), Меркурий носи еврейско название, Венера – иранско (сарматско, възм. и собствено прабълг.), Слънцето – индоевроп., но с индоиран. паралели (възм. собст. прабълг.), Марс – кавказки паралел, Юпитер – древни месопотамски или индоарийски паралели, и Сатурн – също индоиран. паралели. Също прави впечатление, че българската “звезда на маговете” е в огледален образ на традиционната месопотамска схема.

Липсва и прилика в тези названия с познатите ни от по-късните старобългарски паметници (Шестоднев) и по-късни руски редакции, където названията на седемте светила, следват гръцките, латинските, а в някои случаи и арабските им имена. През 1862 г., в публикуваното “Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки”, от А. В. Горский и К. И. Невоструев, се открива препис от ст.бълг. “Шестоднев”, където са посочени седемте светила: “Съ же звезды ходитъ предъ Солньцамъ и по солньци седмъ. Зугелъ ходитъ три лета а поилъ (половина), Мощиръ едино лето, Емерихъ четыредесатъ патъ дни, въ Шимешъ м(е)с(іа)цъ, Тсугра два лета и патъ дни, у Оутен(т)ъ восмъ дни, iако Мамаръ два дни”. Изброени са седемте светила и времето за движение, а документът е от ХVІІ в. В края на самия документ е посочено че названията са взети от арабски: suhhel – Зугелъ или Сатурн, muschtari – Мощиръ или Юпитер, mirrih – Емерихъ или Марс, schems – Шимешъ или Слънцето, zuhara – Венера, utuarid – Оутентъ, или Меркурей, kamara – Мармаръ или Луна. (ЕВ-АНПДК) В случая, единствено названието на Меркурий е по-близко до германската му форма Вотан (Один). В друг руски текст от ХІ – ХІІ в., т.нар. “Тълковна палея”[12] отново се посочват въпросните светила с техните арабски названия, паралелно с древногърцките богове на които отговарят, и съотв. ден от седмицата, над който властват, съотв.: Кронъ - Зугалъ – субота, Зеусъ – Мешетри – четвергь, Аррис – Мехирь – вторник, Шемосъ – Солнце – неделia, Афродитъ – Зугрia – пiaтокъ, Гермисъ – Одаритъ – среда, Каморъ – Луна – понеделникъ. (ЕВ-АНПДК)

А. В. Чернецов изследва графичните символи на седемте светила в древноруската литература, като първият най-стар източник е „Светославовия Изборник” от 1073 г., т.е. те имат старобълг. корени, тъй като „Изборника” се явява препис на „Симеоновия сборник”. При някои от посочените знаци се наблюдават прилики със знаците от розетата. Напр., знакът на Марс , показва известно прилика с първия знак на изписване  (Те / Ти) на Марс върху розетата, а в по-късни староруски текстове той се предава с гръцката буква Θ„тита” , , което също е косвена връзка, друга прилика се наблюдава със знака на Юпитер , , и първият знак от изписването на  (Аншар) Юпитер, далечна прилика се открива със знака на Сатурн , и първият знак от изписването на  (Сан) Сатурн. (АЧ-ДРЗНС, стр. 5)

Йоан Екзарх в “Шестоднев” (л. 118а-б) нарича седемте светила съотв.: Юпитер – Диева звезда, от Дий, синоним на Зевс, Венера – Афродитина звезда, Марс – Ареова звезда (на Арес), Меркурий – Армова звезда (на Ермес), Сатурн – Кронова звезда (Кронус – гр. име на Сатурн), Слънцето и Луната. (ГЦИШИЭБ, стр. 158, 184-185) В “Богословията” на Йоан Дамаскин (л. 313б), седемте светила са посочени, заедно с техните символи: Крон (Сатурн) , Диа (Юпитер, наречен е още и Зеос - Зевс) , Ареа (Марс) , Афродита (Венера) , Ерми (Меркурий) , Слънцето и Луната. (БИД, стр. 69) В случая виждаме че знакът на Венера (Афродита) съвпада с първия знак от названието и на розетата. В един по-късен руски текст от ХVІ в. “Шестодневник” на Севериан Габалский (л. 95а), който е използвал “Шестоднева” на Йоан Екзарх, “Диалектиката” на Йоан Дамаскин и някои неизвестни източници, се използва едно твърде странно название на слънцето “беренъ”, което няма обяснение.[13] (Ш, стр. 227)

Употребата на други названия на светилата (гръцки, арабски) в ст.бълг. източници, показва че розетата е била изработена, преди покръстването, в езическия период (VІІ / VІІІ – ІХ в.). Наличието на далечни сходства между някои от астралните знаци на светилата, използвани в ст.бълг. източници и техните ст.руски преписи и някои от знаците върху розетата, показва известна приемствеността в астрологическата традиция.

В заключение може да се каже със сигурност, че “Розетата от Плиска” е астрологично пособие, българският вариант на известната “звезда на маговете”, с който са се правели предсказания за добрите и лоши дни в седмицата, за добрите и лоши часове в денонощието, в зависимост от обичая на българите да ги съблюдават в ежедневието си, както посочва княз Борис в писмото си до папа Николай І. Вероятно представата за “звездата на маговете” е проникнала у българите още през Кавказкия им период, когато и контактите им със страните от Близкия Изток (Сирия, Сасанидски Иран, страните от Закавказието) са били по-интензивни.[14] Но тя е била пречупена е преосмислена през собствените им знания, тъй като са използвали свои названия на светилата, а не са ги копирали изцяло от първоизточника.

Дали е имало подобна практика и при волжките българи, е неизвестно, но сред традиционните метални украшения в носията на чувашите, техните преки наследници, се откриват елементи определяни като “соларни символи” доста наподобяващи българската розета (разликата е в броя на лъчите – 8).

Подобни по форма розети, смятани за печати са открити в Афганистан и се появиха в интернет-сайта на частен аукцион. Но за тях е характерно липсата на знаци върху лъчите, и наличие на празни гнезда. Това показва че вероятно там е имало поставени кристали, полускъпоценни или скъпоценни камъни, върху които вероятно са били инкрустирани знаците или символите обозначаващи всяко едно светило.

Днес розетата от Плиска придоби особена популярност сред “българската масова култура”. Причина за това е и засиленият интерес в по-широката общественост към древнобългарското културно и историческо наследство. Розетата се превърна в широко разпространен медальон, обици, ключодържател, оригинална българска татуировка, щампа върху тениски, рисунка върху чаши. Превърна се и в символ на различни националистични формации, а в последно време, фигурира върху символиката на една новосъсдадена политическа партия.

Въпреки че в много случаи съвр. приложения на розетата, граничат с кича, а тези които я употребяват изобщо не се замислят и не знаят какво всъщност представлава тя, можем да определим като положително явление, широкото навлизане на този български символ в родната “масова култура”, при това на фона на пословичния български нихилизъм и чуждопоклоничество, особено хипертрофирал в последните 20-тина години, в правопропорционална зависимост с агресивното налагане на упадъчните “западни, атлантико-евро-либарални” псевдоценности и ускорената деградация на българското общество.

Приложение: названията на светилата в разл. езици: 

Използвана литература: 

(АА,Х-ИКДБ) – Ал. Алексиев-Хофарт. Изгубените кодове на древните българи. С. 2001 г. (изд. Тангра-Танакра)

(АП,АвД-ПКРИ) – А. Платов, А. ван Дарт. Практический курс рунического изкуства. М.1999 г.

(АБ-ПМП) - Ал-Бируни. Памятник минувших поколений. Ташкент. 1957 г.

(АЧ-ДРЗНС) – А. В. Чернецов. Древнорусские знаки небесных светил. Краткие сообщения АН СССР, вып. 187. „Славяно-русские древности”. М. 1986 г., стр.3-8

(БИД) – Из „Богословия” Ионна Дамаскина. КОСМОЛОГНЧЕСКИЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ В КНИЖНОСТИ ДРЕВНЕЙ РУСИ. Часть 1. Тексты геоцентрической традиции. Издательский дом "Мiръ". Санкт-Петербург. 2008 г.

(БМК-ПМ) – Брендан Мак Конгал. Прабългарският мит. Пловдив. 2009 г.

(ВА-С-4) – В. И. Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том IV. U-Z. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1989 г.: http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm

(ВБ-ПЕП) – В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. С.1981 г.: http://www.promacedonia.org/vb/index.html   

(ГТ-ППЯНКВЕ) – Г. Турчанинов. Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной Европы. Л., 1971; http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksRu/Turchaninov_Pamijatniki_Pisma_i_jazika_narordov_Kavkaza.pdf

(ГЦИШИЭБ) – Геоцентрические идеи в «Шестодневе» Иоанна Экзарха Болгарского. КОСМОЛОГНЧЕСКИЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ В КНИЖНОСТИ ДРЕВНЕЙ РУСИ. Часть 1. Тексты геоцентрической традиции. Издательский дом "Мiръ". Санкт-Петербург. 2008 г.

(ДТС) - Древнетюркский словарь. Лениград – 1969 г.: http://altaica.ru/LIBRARY/dts.htm

(ДЭ-СРС) – Дж. Эдельман. Язгулемско-русский словарь. М. 1971 г.

(ЕВ-АНПДК) -  Е. Г. ВОДОЛАЗКИН . К вопросу об арабских наименованиях планет в древнерусской книжности., статья, 1996 г: http://odrl.pushkinskijdom.ru/LinkClick.aspx?fileticket=mOBNRaHKouo%3D&tabid=2296 

(ЕС-НБРП-В-6-1979) – Евгени Сачев. Надписът върху бронзовата розета от Плиска. сп. „Векове”, кн.6, 1978 г., стр.78-81)

(ИИ-КПДБ) – И. Иванов. КОСМОЛОГИЧНИ ПРЕДСТАВИ НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ СЪГЛАСНО БРОНЗОВАТА РОЗЕТА ОТ ПЛИСКА.: http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Rosette%20of%20Pliska.htm

(ИИ-КРВАБМ) – И. Иванов. Културни и религиозни връзки на Аспаруховите прабългари с древните народи на Месопотамия. "История", книжка 4, година XXI, 2013, с. 287 - 310, Издание на Националното издателство за образование и наука "Аз Буки": http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Impact%20of%20Mesopotamia%20on%20proto-bulgarian%20culture.htm

(ПД-ДИСК) – П. Добрев. Да изтръгнеш слово от камъка. С. 2002 г.

(ПД-ККП) -  П. Добрев. Каменната книга на прабългарите. С. 1992 г.

(ПИ-ИПРН) – П. Иванов. Истината за прабългарската рунна азбуса и за написаното с нея (сборник статии). Добрич (изд. Мартине). 2012 г.

(ПЦСС) – Г.Дьяченко. Полный церковно-славянский словарь. Издательство „Отчий дом”, 2005 г. (фототипно издание от 1900 г.):  http://www.slavdict.narod.ru/  и http://www.knigka.info/2008/10/19/polnyjj-cerkovno-slavjanskijj-slovar.html  

(СВ-СК) – Ст. Ваклинов. Ст.Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. Българско Историческо Дружество, Издателство Наука и изкуство, София 1977 г.: www.promacedonia.org/sv/index.html 

(СВ-ГВП-ПП-6-1993) – Янко Димитров. Знаци по зидовете на монументални постройки в Плиска. Сб. „Плиска-Преслав”, т.6, 1993 г., стр.6-20

(СДСЯ) – Словарь древнего славянского языка, составленный по Остромирову евангелию. А. В. Старчевский. Изд. А. С. Суворина.  – СПб., 1899. На уеб-сайтове: http://imwerden.de/cat/modules.php?name=books&pa=showbook&pid=977,  и http://www.krotov.info/lib_sec/18_s/ta/rchevsky.htm

(Ш) – От «Шестодневника». КОСМОЛОГНЧЕСКИЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ В КНИЖНОСТИ ДРЕВНЕЙ РУСИ. Часть 1. Тексты геоцентрической традиции. Издательский дом "Мiръ". Санкт-Петербург. 2008 г.

(DA-DT-b) - D. Adams. A dictionary of Tocharian B. http://ieed.ullet.net/ 

(DDSA) - Digital South Asia Library. The Dictionaries on-line - http://dsal.uchicago.edu/dictionaries/index.html