Лияна Фероли

ДУЕНДЕТО ВЪЗВЕСТЯВА НЕПРЕКЪСНАТОТО КРЪЩЕНИЕ

НА НОВОСЪЗДАДЕНИТЕ НЕЩА

То е в тайната, в духа на земята,

в корените, от които се ражда същността на изкуството

В първия ден от фестивала „Перперикон – 2014” на 23 юни от 19 часа в кърджалийския театър „Д. Димов” голямата, неустоимата и неподражаема Татяна Лолова  представи своя моноспектакъл „Дуенде”. За пореден път Божествената искра, Добрият Дух, или каквото и друго да значи "Дуенде", навести театралната ни прима в една от безбройните форми на това феноменално превъплъщение по текстове на Федерико Гарсия Лорка и Румяна Апостолова под режисурата на Съни Сънински.

Татяна Лолова изживява любовта на феновете си като дуенде

Силата на Татяна Лолова, според критиците, е в любовта към изкуството и живота. Особено силно я показва и в своята автобиографична книга „1/2 живот”, претърпяла шест издания. Ласкавите думи по адрес на знайни и незнайни хора в нея са като тези в ежедневния й живот. С тази нейна неизчерпаема любов е зареден и моноспектакълът й "Дуенде", реализиран в "Театър 199". Това е една изповед на оперна певица, която, докато чака своята поредна пресконференция с журналистите, разказва за своя самотен живот на сцената. Когато публиката се слее с актьорската игра, обяснява своето чисто физическо усещане за единение Лолова, всички зрители надхвърлят себе си с много нива, стават много по-добри и разбиращи. И между нас няма бариери, а само емоция, която се помни за дълго, кара кръвта да пламва до болка, изчерпва, скъсва със старото, познатото. Носи непозната свежест, предизвиква един почти религиозен ентусиазъм. И това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят, както добре го е казал Ф. Г. Лорка. Това, което гледате, става с много любов, топлина и енергия. Животът е пъстър и шарен, но човек има само няколко мига на прозрение, казва често театралната фурия след 75- минутното дуенде, бликащо на талази от нея.

В цяла Андалузия хората постоянно говорят за дуендето и веднага щом се появи, го откриват с безпогрешен усет. Те знаят най-добре, че то е нещо, което всеки иска да срещне, но то те среща първо. Често го смятат за непреводима сублимация на фламенкото, което може да се нарече комуникация чрез музика, изкуство на съблазняването, кураж и борба, изтръпването на осеняването... Но най-общо казано, за иберийците това е състоянието на духа, плод на синкретичното мъдро познание, което услажда очите и слуха, изгражда едно прелъстително и изкусително отношение към живота. Всичко, в което има черни звуци, има и дуенде, казва за него Мануел Торес. А те са в тайната, в духа на земята, в корените, от които се ражда същността на изкуството. Като истинската борба. Но не чрез действие и размишление, а чрез сила, идваща отвътре, като изкачващата се от петите кръв, едно непрекъснато тъмно и трепетно създаване, подобно на Дионисиевия вик и вакханския бяс, на изкусилия с отровата Сократ демон. Или пък на неистово болезнения стремеж към съвършенство на Ницше. Силата, която води към  атмосферата на предопределеното, която внушава, вдъхновява, подарява, предупреждава или заповядва, без да можеш да се противопоставиш на нейното обаяние. Подобно на музата, която може да те възвиси, но и съкруши, да те погуби. Която разпалва кръвта като допинг, изчерпва, отхвърля познатото. Срива цялата постройка на изкуството, дава път на едно яростно и изгарящо дуенде, което като кървав ручей те залива с болка и искреност. За да може накрая с дълбок и нежен вик да стигне до своето издъхващо дуенде, до сладостното сливане на духа с материята.

Дуендето идва най-често, ако наблизо е смъртта, разклаща силно онези клони, които всички ние носим в душата и които не намират и не ще намерят утеха, казва Лорка. То обича откритата борба с твореца, върху ръба на кладенеца, но неговото нараняване действа като изцелението на  никога незарастващата рана чрез необичайното,  внезапно откритото в някоя творба. Дуендето обича да ходи по ръба на нещата, обича раната и се приближава до местата, където формите се сливат в един копнеж, по-силен от техния видим израз. То е в литургията на борбата с бикове, в достоверната религиозна драма, при която по същия начин, както в богослужението, се обожава и се принася жертва на някой бог. Дуендето се нагърбва да те накара да страдаш чрез драмата в живи форми и приготвя стълбата за бягство от околната действителност. То не се повтаря никога, така както не се повтарят вълните на морето, когато има буря. Но всеки път пробожда със силата на истинското изкуство. Непокорно и потръпващо, търсещо нови простори и неподозирани звуци. Един полъх с мирис на детска уста, според Лорка, на стъпкана трева или камбанка на медуза, който възвестява непрекъснатото кръщение на новосъздадените неща.

Така както го представя Татяна Лолова в своя моноспектакъл „Дуенде”.

П.П. Татяна Лолова стана новият носител на наградата „Златен Перперикон” на  фестивала на изкуствата „Перперикон Мелпомена 2014”. Другите носители на високия приз преди нея са проф. Стефан Данаилов, Йълдъз Ибрахимова, акад. Светлин Русев, проф. Николай Овчаров, Асен Шопов - режисьор, Харолд Пинтър, проф. д-р Марко Семов, акад. Антон Дончев, Вежди Рашидов, Лили Иванова, Стоянка Мутафова, генералният директор на "Главболгарстрой" АД Симеон Пешов.