Andysan

ОБРАТНО КЪМ ДОМА

Когато сме в планината и се загубим, какво трябва да направим? 

Да спрем и да се огледаме. Да се опитаме да разберем къде точно се намираме. 

В противен случай, ако продължим да вървим все така енергично в някаква случайно избрана посока, ние рискуваме да се озовем някъде, където съвсем не би ни се искало да отидем. 

Медитацията е изкуството да спреш вътрешно и да се огледаш. 

Кой си ти и какво представляваш? Откъде идваш и накъде отиваш? 

Какво те подбужда или влече да вървиш в досегашната посока? 

Обаче докато нещо, което е винаги в теб, не изпита потребност да спре и да разбере къде се намира, какво прави и защо, ти ще продължаваш да летиш все напред без избор като изстрелян куршум. 

Когато обаче потребността от вътрешно спиране, от завръщане в себе си, в своята първооснова, започне да става все по-силно осезаема, ти постепенно ще започнеш да осъзнаваш, че пред теб се разкрива един нов, неподозиран досега път, който води навътре към източника и центъра на съществуването ти. 

Тъй като вече ти е омръзнало да пътешестваш в света на външния опит, ти започваш да копнееш да се върнеш по-скоро у дома.

От временно спиране с цел да се огледаш, да си дадеш сметка къде се намираш, медитацията в сърцето се превръща в път навътре към извора и центъра на съществуването ти, към дома. Към този вечен наш дом, който всеки един от нас постоянно носи навсякъде, подобно на охлюв, на гърба си, най-често дори без да има и най-малка представа за него. 

Всеки вътрешно пробуден човек със самото си присъствие, със своите думи и поведение, непрекъснато подтиква живеещите все още в просъница свои събратя, да спрат, да се огледат, да усетят и осъзнаят наличието на този техен вечен дом, на това тяхно най-голямо богатство, за което те понастоящем напълно са "забравили".

Така се случи преди 45 години, т.е. през далечната 1969 година, че аз съвсем случайно попаднах на духовната биография на ал-Газали „Избавителят от заблуждението”.

По това време следвах математика и определено изпитвах неудовлетвореност от дотогавашния си начин на живот. Преломна за мен се оказа предишната година, когато почти случайно, за първи път в живота си попаднах на сериозна религиозна и езотерична литература. За кратко време прочетох на един дъх четирите Евангелия, поместени в Новия Завет, книгата на сър Едуин Арнолд „Светлината на Азия” [1], посветена на живота и учението на Буда, а също и немалко теософска, антропософска и друга подобна литература. От този момент нататък интересът ми към математиката и естествените науки силно намаля. В главата ми по това време цареше доста голям хаос, нещо напълно естествено при подобна пълна смяна на посоката на основните интереси.

Именно тогава попаднах на руския превод на духовната автобиография на ал-Газали, поместена като приложение в една книга, излязла още през 1960 г. в Съветския съюз.[2] По това време аз не знаех абсолютно нищо за исляма и поради това възприех тази дълбоко лична автобиография по един също така твърде личен начин. Това, което прочетох, или по-скоро онова, което успях тогава да схвана от него, ми направи огромно впечатление, което все още е живо и отчетливо в мен. Нещо повече, именно благодарение на тази кратка творба на ал-Газали, хаосът в моя ум започна постепенно да се прояснява. И макар че днес знам много повече и за исляма, и за ал-Газали, то това знание почти с нищо не е променило първоначалното ми разбиране за същността на прочетеното някога от мен в „Избавителят от заблуждението”. Аз и досега продължавам да гледам на ал-Газали като на един от своите първоучители по езотерично мислене.

В центъра на тази уникална автобиография се намира едно събитие, което е необичайно не само за света на исляма, но и за духовната история на човечеството като цяло. През 1095 г. ал-Газали вече от четири години е главен преподавател в елитна школа по ислямско право и богословие в Багдад, основана от покровителя му, везирът Низам ал-Мулк и наречена посмъртно в негова чест ал-Низамия.[3] Крайно изненадващо за всички, смятаният за образец и стълб на ислямското правоверие ал-Газали, по това време 37-годишен, изпада внезапно в тежка и продължителна душевна криза, която завършва с неговото неочаквано напускане завинаги на Багдад. Първоначално той се отправя на хадж в Мека, за да се оттегли след това в уединено търсене на Истината по пътеките на суфиите в продължение на цели десет години. Всъщност всички негови основни и най-дълбоки произведения, които му спечелват непреходна слава в ислямския свят, са написани именно през този период. Ще спомена само капиталния му труд върху психологията на суфизма „Възраждане на науките за вярата” и смятаното за най-дълбоко негово езотерично съчинение „Нишата на Светлините”.

Когато за първи път прочетох духовната автобиография на ал-Газали, този обрат в живота му ми се стори твърде сходен със знаменитото бягство от бащиния дворец и оттегляне от света на основателя на будизма, индийският принц Сидхарта Гаутама. Така или иначе, личният пример и аргументацията на ал-Газали определено ми повлияха и скоро след това аз прекъснах завинаги следването си по математика и никога повече не се възвърнах към нея.

От по-нататъшното ми многогодишно изучаване на мистичните и езотерични традиции на човечеството постепенно разбрах, че в случая става въпрос за типова ситуация, в която човек се озовава не по своя воля, а по-скоро по силата на вродено предразположение и на която реагира вътрешно и външно по твърде сходен начин. Общото във всички подобни случаи е това, че в определен момент от своето съществуване, човекът, озовал се в тази ситуация, започва все по-често и интензивно да има усещането, че живее под диктатурата на външното и води един принципно чужд на неговите най-дълбоки копнежи начин на живот.

Постепенно тези епизодични проблясъци на неудовлетвореност от самия себе си се превръщат в основен и траен фон на съзнанието му и мотивационната криза, в която се е озовал, започва да става за него все по-болезнено осезаема. Внезапно той ясно осъзнава, че доскоро изглеждащият напълно перспективен и желан от самия него начин на живот води към задънена улица. Постепенно досегашното му влечение към светски успехи и външен блясък започва да угасва и бива заменено от един нов и все по-ясно осезаем копнеж за възвръщане към себе си, към първоизточника на своето собствено битие. Накрая, в резултат на тази радикална трансформация, неговият кораб окончателно напуска досегашното си спокойно житейско пристанище и се насочва необратимото към бурното и пълно с всевъзможни вътрешни и външни опасности море на съществуването, воден единствено от маяка на духовната интуиция.

От историята знаем, че на всека по-изявена духовно личност, която се е озовавала в подобна ситуация, рано или късно се е налагало да направи своя окончателен избор и преживее своята лична хиджра.[4]  В това отношение има голямо сходство в жизнените пътища на Буда, на праотеца Авраам, на пророк Мухаммад, на ал-Газали, а в по-ново време на Джиду Кришнамурти и Шри Рамана Махарши. Както разбира се такова сходство има и в жизнените пътища на още хиляди и хиляди неизвестни нам хора от всички времена и народи.

Нека сега разгледаме по-отблизо духовния прелом на ал-Газали така, както той е описан от него самия в „Избавителят от заблуждението.”

Ал-Газали споделя за себе си следното:

„Жаждата ми от най-ранна възраст да вниквам в истинската същност на нещата, бе за мен нещо, подобно на инстинкт, вродено чувство, което Аллах бе вложил в сърцето ми, без да се допитва до волята или желанието ми. Вследствие на това, още като юноша се освободих от примката на традицията и се прекършиха връзките ми с унаследените догми... Бях чул преданието за пророк Мухаммад, което гласи:

“Всяко новородено дете се ражда по природа чисто и родителите му са онези, които правят от него юдеин, християнин или огнепоклонник.”

В мен се породи копнеж да достигна именно до тази първична чистота – истинската природа на човека – и да разкрия същността на традициите, предавани по подражание на предците и наставниците, за да направя разграничение между тях.”

Според мен, именно пробуждането още в юношеските години на ал-Газали на тази характерна за него, подобна на инстинкт, вродена потребност за вникване в истинската природа на нещата е основната причина за мотивационната криза, в която той изпада по-късно. Външните събития, съпътстващите подобен вид кризи, винаги играят само второстепенна роля.

Ал-Газали пише по този повод следното:

„Размислих и върху заниманията си, при това се вгледах в най-стойностното, което правя - преподаването – и видях, че се занимавам с празни науки, които не ми носят никаква полза по пътя към отвъдното. Замислих се след това и в искреността на намеренията си в моята професия и установих, че те не са достатъчно чисти за служат на Бога. Дълбокият мотив всъщност беше търсенето на почести и слава. Дадох си сметка, че се намирам на ръба на пропастта и че ако не се променя, ще пропадна в бездната.”[5]

Постепенно тази мотивационна криза достига в него до кулминация, която той описва изключително ярко и убедително:

Един ден реших да напусна Багдад и да променя живота си, но още на другия ден се разколебах. Правех една крачка напред, сетне една назад. Ако сутрин у мен се пораждаше страстно желание да търся духовните пътеки, вечер това желание угасваше под набезите на армията на земните страсти. Последните ме привличаха неудържимо, заковавайки ме на място, докато гласът на вярата ме зовеше:

„На път! На път!

Не ти остава много да живееш, а предстои дълго пътуване. Всичко, което си научил и направил досега е лицемерие и илюзия!

Кога ще се подготвиш за отвъдното, ако не сега? Ако сега не скъсаш със земните обвързаности, кога ще го сториш?“

В такива моменти се чувствах изцяло мотивиран и готов твърдо да поема към бягството. Тогава, обаче, идваше Шейтанът и казваше:

„Това са временни състояния, не им се поддавай, всичко ще отмине. Ако склониш, ще загубиш големите почести, доброто положение, лишено от грижи и тревоги, душевния комфорт, който никой враг не може да ти отнеме. По-късно ти със сигурност ще съжаляваш за всичко това, но надали ще имаш възможност да се върнеш обратно.”

Както вече споменах, в този първоначален стадий пътят на ал-Газали е доста сходен на този на Буда. И той като него се чувства вътрешно раздвоен между своя дълбок копнеж към Истината и вкопчеността си в житейските съблазни на Изкусителя – наричан Мара (букв. Умъртвител) в будизма и Сатана или Шейтан в аврамитските религии.

По-нататък ал-Газали напълно честно и искрено описва как след шестмесечни непрекъснати мъчителни колебания най-сетне стига до своята лична хиджра:

Един ден, когато се стараех с всички сили да направя лекцията си по-привлекателна за околните, езикът ми не успя да произнесе нито дума. Това сковаване породи в душата ми тъга. Загубих способността си да поглъщам храна. Нито ястията, нито напитките възбуждаха апетита ми. Те засядаха някак си в моето гърло. Изнемощях до такава степен, че лекарите се отчаяха в опитите си да ме излекуват.

“Този случай има връзка със сърцето, казваха те, а това оказва влияние върху целия организъм. Няма друг начин за лечение, освен да се разбере каква е сърдечната мъка”.

Когато се почувствах напълно изтощен и неспособен да взима каквото и да е самостоятелно решение, аз се обърнах към Всевишния Аллах, така както се обръщат към Него, всички попаднали в безизходица. Така получих отговор от Онзи, който отвръща на нуждаещия се, когато той Го призове. И с лекота се отказах от почестите и богатствата, от семейството и приятелите...

Напуснах Багдад след като раздадох парите си, запазвайки само най-необходимото, с което да се издържам и да осигурявам децата си.”[6]

За съжаление твърде малко хора, преживяли подобен душевен прелом, са ни оставили достоверно лично описание на мотивите, колебанията и преживяванията си по време на своята мотивационна криза. В това отношение духовната автобиография на ал-Газали „Избавителят от заблуждението” заема уникално място в световната литература, посветена на психологията на мистицизма. По същество във всички подобни случаи става въпрос за радикално обръщане навътре към своя вечен Първоизточник на насочената досега основно към самоизява във външния свят духовна воля на човека. По този повод ал-Газали цитира призива на пророк Мухаммад да напуснем обиталището на себелюбието и да се възвърнем в лоното на Вечността, от която сме произлезли.

Безпогрешен индикатор за осъществяването на това радикално обръщане на посоката на духовната воля, е промяната на отношението на спасения, новородения, влезлия в потока и т.н. към смъртта. Ако преди вътрешната си трансформация човек е гледал на нея със страх, сега тя е за него само началото на следващия етап на дългото му завръщане към вечния Първоизточник на всичко, съществуващо в пространството и времето. Както отбелязва по този повод един голям мистик, живял и творил през първата половина на ХХ век:

„Всеки „страх от смъртта” идва от съпротивата на насочената към физическото воля срещу обръщане на посоката, поета от нея в акта на „падението” от Прасветлината.” [7]

Изглежда, че в даден момент от живота си подобна вътрешна трансформация е преживял и известният български поет Пенчо Славейков (1866-1912). За това свидетелстват следните впечатляващи стихове от неговите „Химни за смъртта на свръхчовека” (1910):

Начало в Бога, в Бога всякой край.
Вън Бога всичко е тъми...
Живот познало, Бога да познай,
към смърт се всяко битие стреми.

_ _ _

Смъртта завършва земния живот,

зад него ново битие настава -
и то на нашите дела е плод…
Така урече Бог и Богу слава.

Струва ми се, че е крайно време на основата на натрупания вече автентичен вътрешен опит от огромен брой общопризнати мистици на всички времена и народи, сред които ал-Газали безспорно заема видно място, да се изгради един ясен, универсален и напълно съвместим с основните послания на всички велики древни религиозни традиции теоретичен модел на мистичната трансформация. За това, че тази задача по принцип е напълно осъществима свидетелстват думите на гениалния поет и дълбок мистик-суфий Мевляна - Джалал ал-Дин Руми (1207-1273):

„Това са истини, по отношение на които стотици и хиляди мистици са на едно мнение. Техните твърдения въобще не се различават - нещо, с което хората на външното знание изобщо не могат да се похвалят.”[8]

Тези думи на Руми ми дават основание да се надявам, че е напълно възможно да се установят общоприемливи надеждни и понятни за всички непредубедени хора с добра воля обективни духовни ориентири, които да спомогнат за оцеляване на нашето вече доста дезориентирано в ценностно отношение човечество.