Николай Рьорих

КОРЕНИТЕ НА КУЛТУРАТА

По случай десетгодишнината на Института на Обединените Изкуства на Музея „Рьорих“ 

Вече изминаха десет години, откакто ние положихме основите на Института на Обединените Изкуства. Как незабелязано измина това десетилетие, защото когато има  много обстоятелства и произшествия, тогава времето тече особено бързо.

 Сякаш беше вчера, си спомням, как ние с М. М. Лихтман бързахме да наемем помещение в Хотела на Художниците в Ню Йорк. Случайно по пътя се забавяме и, благодарение на тази случайност, при входа към подземната железопътна линия  ни вика гръцкият художник с неочаквания възглас: “Вече три месеца ви търся – не ви ли трябва голямо ателие?“ – „Разбира се, че ни е нужно, къде е то?“ – „В сградата на Гръцката Църква, на 54-та улица“. – „Добре, утре ще отидем да го видим“. 

„Не, не е възможно, не мога да го запазя за по-дълго. Ако искате да го видите, да вървим сега“. 

И ето, вместо  в Хотела на Художниците, ние сме седнали при отец Лазарис, Настоятеля на Гръцката Катедрала, който ме уверява, че аз съм духовно лице. Веднага решаваме да наемем помещението и под кръста на Гръцката Катедрала се полага началото на отдавна замисления Институт на Обединените Изкуства. Ателието е голямо, но е само една стая.

Казват ни: „Нима можете да мечтаете да имате Институт на Обединените Изкуства в едно студио?“

Отговарям им: “Всяко дърво трябва да расте. Ако начинанието е жизнеспособно, то ще се разрасне, ако ли пък му е съдено да умре, все едно ще му се наложи да умре в една стая“.

 И така, раздават се звуците на първите изсвирени на пиано етюди и се реализират мечтите за  класове по живопис, вокално пеене и скулптура. Скоро студиото се наложи да бъде разделено на три помещения, и самият живот подкрепи идеята за обединението.

Ето с нас са такива опитни творчески ръководители, като Джайлс, Сач, Мордкин, Лихтманови, Грант, Германова, Бистран, Андога, Вагенер, Апия...     

Вече седемдесет сътрудници работят в различни специалности и стотици учащи се изпълват класовете и аудиториите.  Вече расте ново поколение преподаватели, и Кетунен, Фрида Лазарис, Лида Капобиянка и други наши ученици  образуват вече втория настъпателен фронт. Преди дванадесет години, въз основа на дългогодишния си училищен опит, аз имах смелостта да твърдя следното: 

„Изкуството ще обедини човечеството. Изкуството е единно и неделимо. Изкуството има много клонове, но корена е един. Изкуството е знамето на бъдещия синтез. Изкуството е за всички. Всеки чувства истината на красотата.  Вратите на свещения извор трябва да бъдат отворени за всички. Светлината на изкуството ще озари с нова любов безброй сърца. Отначало това чувство ще се появи неосъзнато, но после то ще очисти цялото човешко съзнание. А колко млади сърца търсят нещо истинско и прекрасно. Дайте им това. Дайте изкуството на народа, на когото то принадлежи. Трябва да бъдат украсени не само музеите, театрите, училищата, библиотеките, гарите и болниците, но и затворите трябва да бъдат прекрасни. Тогава повече няма да има затвори...“

Помня, че тогава някои приятели се усмихваха помежду си,  шепнейки си: прекрасни мечти, но как животът ще се отзове на тях?

Но нашият главен принцип е: допускане и доброжелателност. Ние и нашите сътрудници не обичаме мъртвото „не“ и се опитваме при всяка възможност да кажем „да“. Неслучайно всички народи изразяват утвърждаването с открит звук, а за отрицанието са избрали нямото, полуживотинско „не“.

 Какви съображения  още е потвърдил опитът от последното десетилетие?

Животът е потвърдил, че всяко обединение е полезно. Потвърдил е, че е практично (няма да се побоим и от тази дума) да имаме под един покрив различни клонове на изкуството, имайки обща библиотека, обща канцелария, общо художествено представяне, общо ръководство и много близък обмен между отделните  клонове.  Жизнено е да се даде възможност на учащите се да пробват своите сили в различни специалности, докато те не се спрат  върху окончателния избор. Жизнено е да се осъществява общуване между музикантите, живописците, декораторите. Жизнено е да се окаже  пълно доверие на преподавателя, предоставяйки му да прояви в живота своите методи. Резултатите ще покажат, прав ли е той, защото, както и в самия  живот, ние трябва да съдим по следствията.  Жизнено е да се даде възможност на учащите се колкото се може по-бързо да изпробват своите сили в живота, учейки ги на мъжество и предпазвайки ги от вулгарност. Жизнено е, както са правели Джайлс и Бистран, да пускат музика по време на класовете по живопис и  да дават лекции, които със своето художествено и философско съдържание да повдигат и обединяват духа на цялата гилдия от работещи художници. Жизнено е да се дават примери от историята на изкуството, която още веднъж ще ни науми, доколко изкуството се е явявало творящо мирно начало в целия държавен живот. А най-главното е по-малко да се отрича, помнейки че, отрицанията в по-голямата си част съдържат в основата си невежеството.

По този начин преподавателите се превръщат в ръководители, предавайки на учащите се не само техниката, но и жизнения опит и споделяйки с тях ценните натрупвания, които ще се окажат за подрастващите здрав щит. 

 Колко пъти  заплелото се в проблеми човечество се е опитвало да отрича значението на Учителя. Понякога в упадъчна епоха  наистина са успявали да разклатят това основно понятие на духовната йерархия. Но тази тъмнина не е траяла дълго.  С разцвета на епохата неминуемо отново е изкристализирало великото учителство, и хората отново са започвали да чувстват стълбата на възкачването и благословената ръка на Водещия. Малките умове неведнъж са се смущавали, няма ли те да бъдат потиснати от личността на Учителя. Онези, които имат малко какво да губят, те особено често се безпокоят, да не загубят. В това отношение сега ние отново встъпваме в много знаменателна епоха.  Духът на отрицанието успя току що да възбуди в някои слоеве на човечеството протест против Учителя. Но, както винаги се случва, отрицанието може да се извиси само краткотрайно, и творческите начала на човечеството отново извеждат  странниците на живота по пътя на утвърждаването на безбоязненото търсене – на пътя на творчеството и красотата. Хората отново си спомниха за Учителя. Разбира се, тези Учители не трябва да са с остарели разбирания, със всички закостенели отживелици. Учител е Този, Който открива, обогатява с мъдрост и ободрява. Този, който ще каже:“Благословени да са препятствията – ние израстваме чрез тях“. Този, който ще си спомни прекрасните Голготи на знанието и изкуството, защото в тях се съдържа творящия, съзидателен подвиг. Този, който ще може да напомни и да научи на подвиг, той няма да бъде отхвърлен от силните духом. И самият той осъзнава ценността та йерархията на знанието и в своето постоянно движение създава все по-съвършени изследвания.

Колко училища и полезни пътища за разпространение на знанието могат да бъдат организирани към нашите организации. На всички може да им бъде даден един и същ съвет: всяко дърво може да бъде посадено само когато е малка фиданка. Само постепенно то ще свикне и ще пусне здрави корени. Затова, ако някъде съществува сърдечно желание да се помогне на разпространението на знанието и красотата, то нека го реализират  незабавно. Нека не се притесняват от малките възможности. Жизнеността не е в размера, а във вътрешната субстанция на зърното.

Хималаите. 1931 г.