Николай Райнов

КАНДИЛО

Самотен клас посред пожънатата нива издигаше към небето главата си – увиснала, като златно кандило. Към Бога се носех псалмите на весели птички, догонващи нагоре лъчите. Талазите на горещия въздух трептяха, като сребриста коприна, която тъкат невидими ръце.

*

*        *

Те вървяха между нивята и си говореха.

Иисус Христос приказваше да онова, което иде. Апостолите, които Дух Свети бе вече кръстил с огън, Го заобикаляха и слушаха.

Нивята бяха вече пожънати: късно бе да се говори за жътва и жътвари. При все това, Учителят мълвеше:

– Класовете са зрели, жътвата е вече близо, а жътвари няма... Много са сърповете, но ръцете - малко...

Апостолите се чудеха... Защо приказва за жътва, когато е близу вършитба? Той говори все тъй: мъчно е да Го разбереш... И най-умният едва ли би се досетил, що иска да каже...

Тома Близнец си мислеше:

– Какво ти близка жътва! Нима втори път ще родят нивята тая година? Жътва отколе мина...

Нивята лежеха пред тях, като морни робини, които си почиват.

– За някакви небесни жътви мълви Учителят, – си думаше на ум Симон син Йонин, когото Иисус бе назовал Камък на Царството Божие.

– Небесата се извисяваха над тях, пламнали от горещина, изкласили в маранята на златен полден, - като зрели жълти ниви, които чакат страшната прегръдка на сърпа. Но дали за тия небеса говори Той? Облаци ли ще се жънат там – или буреносни вихри?

Неговите думи лучат ориста на грешни и праведни, – си каза тихом Яков син Заведеев. – Но жътвата на Страшния Съд чака ръце на ангели – и сърповете трябва да бъдат пророчески езици, а не железни сечива.

Късният повей на хладен ветрец просъска – също като невидим сърп, порязал зряла ръкойка. Очите на апостола се извиха в движение на покосяваща ръка – и той видя себе си между дванадесетмината: дванадесет узрели класа, които ще пожъне Онзи, Който вървеше среди тях и говореше за Вечността.

*

*        *

Учителят се още не обаждаше.

Филип син Толмаев погледна към огнения небосклон и си помисли:

– Огнен сърп ще пожъне земя и небе: това разбираше Господ, като каза ония думи. Земя и небе ще се обърнат на зърна, които Бог Отец ще събере в своята житница.

Под нозете на вървящите се виждаше земята, напукана от зрялост, а над тях се изобляше небето - като щит, по който трептяха огнени бръчки, сякаш по лице на старец. Вселенната е остаряла, смърт я чака...

Иоан син Заведеев вървеше най-назад.

Той виждаше мислите на всички апостоли, които го предхождаха, и тия мисли се носеха пред погледа му - като едри звезди с блясък на скъпоценни камъни. Те се кръжеха в небето и разпръскваха благовония, сладкозвучия и тайнствени думи, каквито човек слуша насъне. Бляскава мрежа от багри, лъчи, кадилни миризми, стройни песни и зветни образи се изплиташе при всяка нова помисъл.

Над апостолите, които вървяха и мислеха безмълвно, се издигна сияйният венец на Безсмъртието.

Но само двама го видяха: Учителят и апостолът, когото Той обичаше най-много от всички.

*

*        *

– Не знам, за какво истина приказва Той, – промълви съвсем тихо най-младият апостол, – но Неговите думи бяха пълни с обич и към жънещи, и към пожънати: това не видях в помислите на никого от нас. Нашите мисли се лъчеха, като звезди, а Неговите думи бяха слънце. Когато ние сричахме думите на мъдростта, бледни образи творяхме. А когато той начена да говори, – и небе и земя затрептяха в огнени тръпки, сякаш Неговият глас раздвижи всичко живо: защото обич мълвеше в думите Му.

*

*        *

Те отминаха напред, към бедните села, пръснати по червените хълмове, за да възвестят на жадните за правда словото за Царство Небесно.

А зад тях остана безкрайната пожъната нива.

И – всред нея – самотният забравен клас издигна на залез отново своята корона: като златно кандило, в което слънцето налива елей.

      Никола Пусен. Лято. 1660-1664.