Георги Н. Николов

"НЕ ЗНАЯ КОЙ СЪДБАТА МИ ПРЕДРЕЧЕ..."

Най-новата засега стихосбирка на Матей Шопкин се нарича „Седемдесет и пета есен”, дело на изд. „Български писател”, С., 2013 г. Тя е композирана от поетичните части „Корен”, „Извор”, „Антология” и в същността си представлява полет над тематичните предпочитания на автора, вплетени в съдържателни, обаятелни лирични образци. Книгата, заедно с издадените по-рано, е и повод за размисъл върху цялостното творчество на Шопкин – започнало в 50-те години на миналия век, за да продължи дълбоката си мисия и днес, в трудни за България години. Характерни с хаос, поглед към най-различни задгранични „приятели” и като краен резултат – с множество поломени надежди.

Каква е мисията на поета, какво основно послание отправя той към читателите с всичко, създадено от него? Да обичаме страната си... Днес понятия у нас като „патриотизъм”, „бащин край”, „родов корен” и пр. изглеждат архаични, смешни, безвъзвратно отживели времето си. Младите поколения, родени след 1989-та не са запознати със социалния оптимизъм, обхванал народа ни още в първите следвоенни години. С мащабното промишлено строителство, процъфтяващото селско стопанство и хармонията в човешките взаимоотношения. Този период съзнателно се крие от тях, защото е неудобен. Наистина, времето не спира своя ход, годините се стопяват по пътя към нашата най-нова история, която още е бъдеще. Но винаги ще има родина и мислещи люде. Разбрали, че без нея са прашинки по безкрайните пътища на планетата. Непотребни никому, дори и на себе си. Темата за родината заема огромен дял в създаденото от Матей Шопкин. За него тя е светиня, с която започва опознаването на живота и мястото на отделната личност в него. Започва с природните красоти, с майчиния лик над люлката и с тихото упоение, че дните винаги ще бъдат слънчево-спокойни. Шопкин е сред малкото наши автори, които не се стъписаха от нахлуващите у нас негативни политически промени. Не промени тематичната си палитра, не замълча и не се отказа от честта да бъде син на своята родина. Трудно ще открием в написаното от по-млади автори толкова възторжена възхвала на България. На гордото й историческо минало и на народа й като негов достоен продължител. Но авторите, които заедно с Шопкин не забравят зова на кръвта, продължават своето дело. Така по право ще останат със свое място в историята на българската литература. Тя неминуемо ще се отърси от самопровъзгласилите се „новатори”-символисти и постмодернисти и сърцето й пак ще бие в ритъма на националната творческа традиция. Да, България в стиховете на Матей е съзнателно идеализирана. Иначе не може и да бъде – символ на редица поколения, предаващи си факела на родовата памет. Но в мъдростта си поетът не може да отмине негативното, привнасяно в страната от тъмни „доброжелатели”. Тревожи се, изпитва синовна болка. Докато гражданският оптимизъм вземе отново връх в душата му и с поуките на историята, които добре познава, изрече заклинание за бъдещето на обичната си страна:

            Ти може би

            ще бъдеш равнодушна

            към моя тъжен и тревожен глас,

            но аз те моля: не бъди послушна

            и не отричай своя звезден час.

            А той ще дойде!

            С възрожденска сила

            той ще пробуди твоята кърма.

            И ти, Българийо, родино мила,

            отново ще си Ботевска земя!...                                „Ботевска земя”

Голямата обич на Матей Шопкин е българското село – едновременно архаично и бурно възраждащо се. Свързано с детството, с красотата на природата и с благословения труд на полето. То е малка планета и сигурно кътче, където човек може да се усамоти, за да преглътне горчилката на незаслужени обиди. Да добие, като нашенски Антей, сила от земята, за да се възправи отново в цял ръст срещу предизвикателствата на света. Шопкин се гордее, че е селски син и потомък на черноземни люде. Покъртителни са стиховете за баща и майка, свързани с вплетени в делника спомени. Не са забравени преданията за хайдути, слушани вечер край огнището, нито пъстро тъканата фолклорна традиция а още повече: плета край дома, отвъд който започва непознатото „утре”. Авторът принадлежи към следвоенно поколение, изминало пътя от селото до града по силата на обществените повели. Той е осеян със съмнения за правилната житейска посока, в която са тръгнали. С предварителна убеденост, че няма да се адаптират сред шумната каменна джунгла. Че в нея ще бъдат самотни и неразбрани. Редица автори изживяват своеобразен катарзис преди да осъзнаят, че сам животът налага този избор и те са длъжни да му се подчинят. Матей Шопкин не се раздвоява между града и селото. За него то е аксиоматична даденост, която винаги ще го очаква на същото място, от където е тръгнал по широкия свят. Обезлюдено, смълчано, с тревога за утрешния ден, селото продължава да бъде за него шепа неповторими аромати. На земя, на узряло жито и грубовати, но добросърдечни гласове на отдавна изтлели човеци. Чиито ликове от пожълтелите снимки надничат в празната стая, оглушала от самота и напразно очакване потомците отново да скръцнат вратата. Авторът оприличава българското село на храм, във витражите на който все още пробягват слънчевите отблясъци на младостта. Чудесно е, че все още в съвременната ни литература някой се връща към корените си с толкова обич, откровен копнеж и неприкрита надежда да стане чудо, та отново улиците на запустелите села да се изпълнят с глъч. Да се чуе училищен звънец, или жетварска песен. И сякаш огромният Космос сега доверчиво се гуши под сламените покриви, оставил някъде в безкрая своето непотребно безсмъртие:

            Душата ми се моли: нека

            да веят ведри ветрове,

            да слиза утрината мека

            по китеник от класове.

            Да пеят звънки коловози,

            да свети слънчевата глеч.

            И да отеква: „Бог помози!”

            на песнопойна селска реч.                           „Утрин в полето”

Матей Шопкин е несъмнен майстор на пейзажа. Природата е в душата му и чрез словото авторът извайва импресията на годишните времена. Тя е поредица от цветни платна, достъпни за четката само на отделни творци. Защото Шопкин се слива с природата – това е предопределена даденост само за хора, родени сред нея и формирани като личности в многоликата й необятност. Пейзажната лирика не е само наблюдение, механично пренесено в рамките на една творба. Тя е усещане за частица от безкрая, подарил на тленните ни сетива божествената мъдрост на сътворението. В кръговрата на пролетното равноденствие, на лятната омая, или в зимен студ, ние постепенно се прощаваме с живота. Дарените ни години са къс от времето, което не ни принадлежи. Но в неговия материализиран изказ – природата, откриваме своето място на неразумни деца. Устремени към промяна на делника, готови да скъсат пъпната връв с прамайката-планета. Зажаднели за непознати пространства, вместо за ласката на земната твърд. Шопкин помни, че все някога, но непременно, дори като мислеща плът, ще се върнем в недрата й. За да продължи вечният кръговрат на сменящите се поколения. Той възпява не просто видяното и запечатаното в съзнанието, а красотите на България. Защото знае, че те са непреходни и са неподвластни на понятия като „вчера”, „днес” и „утре”. Внушава ни в контекста на философските си размисли, че не ние, а родината е непреходният символ. Че дори да ни няма, нашите потомци ще се наслаждават на видяното, преди да го завещаят на идващите след тях. Всичко в творчеството на автора е подчинено на патриотичния възторг, хора и природа се сливат в едно добронамерено изначалие, което може да определим като общ български дом:

            И отново осъмвам под снежния смях на Балкана,

            и отново в душата ми зимни звънчета звънят.

            Утринта преминава по хълмите в бяла премяна

            и на луди жребци в равнините препуска денят.

            И усетил в сърцето си прилив на слънчева сила,

            аз разбирам, че няма по-хубав от родния дом.

            И пътувам, надвесен над сините преспи на Рила,

            и през гъсти виелици стигам до Вихрен и Ком.                           „У дома”

Много и все значими са темите в творчеството на Матей Шопкин, включени в „Седемдесет и пета есен”: за историческите поуки на времето и мястото на поета в обществото. За човешките взаимоотношения и горчилката от нечие двуличие. За трепетите на интимната любов и за равносметката от изминатите години. Несъмнен интерес буди и разделът „Антология” с включени първи стихове на автора от началото на творческия му път. Книгата наподобява добросърдечна споделеност за стореното през годините и за това, което още би искал да свърши. За свои върхове, съмнения и копнежи. Тя е откровение-равносметка, което буди уважението на читателите. И едновременно: заявка за бъдеще време – ще очакваме новите творби на поета, които ни обещава във финалното си стихотворение „Седемдесет и пета есен”:

            Ще ме люлеят цветни ветрове

            и от заветни прогласи понесен,

            ще пиша пак, ще пиша стихове

            в седемдесет и петата си есен.

            Но гласовете от принебесен хор

            с невероятен говор ще ме молят

            да не забравям светлия простор

            на светлата си Двадесета пролет...