Кръстьо Йорданов

МОЕТО УЧАСТИЕ В СЪЗДАВАНЕТО И РЕДАКТИРАНЕТО НА СТУДЕНТСКИ ВЕСТНИК "МЕРКУРИЙ" (1996-1997)

Хората, които се захващат да пишат спомени или мемоари, както претенциозно ги озаглавяват, обикновено се изживяват като изключителни личности, чийто живот и дела са достойни да ангажират времето и вниманието на читателската публика. Може би тайничко подобни мисли са преминали поне за част от секундата през главата на А.С., иначе талантлив журналист от столичен вестник, в онзи миг, в който се е родила идеята му да напише спомени за периода си като дописник на студентски вестник „Меркурий”. За съжаление, въпреки огромните си творчески заслуги за краткото просъществуване на този вестник, А.С. не може да разкаже абсолютно нищо за действителните събития около създаването на „Меркурий” и списването на първите му броеве. Поради това, макар личността ми да е твърде незначителна и да бледнее пред титани на словото, като например въпросния журналист, ще се опитам, доколкото ми стигат силите, да разкажа за тези бурни дни от студентския ми живот. В тази си задача ще се постарая да бъда максимално откровен, доколкото благоприличието позволява разголване пред хората.

Ще започна от самото начало. Беше пролетта на 1996 г., когато настроенията на българите бяха твърде мрачни и ги вълнуваше най-вече политиката и сложната икономическа обстановка. Други хората пък ловяха риба в мътна вода и изобщо не им беше до литература и публицистика. В такъв един ден Добромир Атанасов, мой колега от Харманли, ми подхвърли листче, не помня по какъв повод, в което беше написал някаква доста смешна история. Аз не можах да се сдържа и го похвалих, че има талант и трябва да продължава да пише подобни неща. Едновременно с това се замислих колко ужасно е да не разполагаме с някакъв независим и държан в наши ръце студентски вестник, където да намира приложение талантът на подобни самодейци.

Трябва да призная обаче, че в това време бях изгарян от някаква изключителна страст, подобна на неутолим огън, която ме подтикваше да направя нещо незнайно какво. Просто имах усещането, че животът ми е изключително непълноценен и трябва да бъда полезен на обществото с нещо по-добро. Ако щете го наречете разгоряло се честолюбие, но този пламък не ме оставяше на спокойствие. С ръце на сърцето трябва да призная, че поне на първо време тази страст беше и главната движеща ме напред енергия при първоначалното създаване на вестник „Меркурий”.

Явно и Добромир Атанасов беше твърде проницателен към тези мои скрити движещи сили, защото щом му споделих идеята си и го помолих да напише нещо ново, след време той ми предаде разказ с красноречиво съдържание. Главният герой беше наречен с моето име (разбира се, само личното) и извършваше разни отчасти героични, а отчасти злополучни дела в миналото, след като се беше озовал там с машина на времето за еднократна употреба. Все пак накрая той успяваше, след дълги перипетии, някак да се върне обратно в своето време, преди да се е наситил до гуша от героизъм и да е заплатил за това с главата си. Цялата история очевидно беше намек за моето скрито честолюбие, но аз искрено и се посмях, защото напомнянето на недостатъците чрез пародирането им е нещо пречистващо. Е, трябва да призная, че тогавашната ми младежка страст към героичните пози съвсем не беше излекувана от този разказ. Дори той подейства като наливане на масло в огъня. Явно още животът не беше ми натрил достатъчно носа, за да разбера, че моретата не са до колене. Но това е друга тема.         

Разказах всички тези неща дотук, защото от една страна те илюстрират скритите вътрешни причини, за да започна начинанието си с вестника. Но от друга страна, с пародийната история, написана от Добромир Атанасов, започна всичко. Тя беше първият писмен материал, който ми беше предаден във връзка с моите замисли за активна издателска и творческа дейност.

*     *     *

Когато идеята ми за създаването на независим студентски вестник изкристализира напълно, веднага я споделих на един много важен за мен приятел. Понеже той изигра важна роля в реализирането на идеята, ще направя кратко отклонение, за да разкажа как започна нашето приятелство. Тъй като не е много удачно да споменавам името на приятеля си без негово разрешение, ще го обозначавам в разказа си с * .

С тази личност се бях запознал година по-рано – през октомври 1995 г., на рождения ден на Милан, съученик от гимназиалните ми години. Тогава се събрахме десетина студенти във вила до село Яврово, намиращо се в Родопите над Асеновград. Изведнъж рожденикът Милан се сети, че трябва да доведе и някакви други хора с колата си, но изчезна за около 2-3 часа. Така всички останали трябваше да го изчакаме, а в такива моменти всеки от скука проявява истинските си склонности. Една моя неизлечима страст е да предизвиквам бурни дискусии и да се правя на дървен философ, без да се съобразявам със състава на компанията. А повечето от присъстващите тогава бяха весели купонджии. Все пак аз успях да намеря двама събеседници. Единият от тях беше очилат младеж – състудент на Милан, а другият се оказа *. Очилатият младеж, не помня по какъв повод, ми заяви, че обществото не трябва да се бърка на хората и всеки трябва да може да си прави каквото си иска. Тогава се разпалих, защото и до ден днешен съм убеден противник на анархизма. В дискусията направих на пух и прах анархическите идеи на този господин, но от своя страна изразих крайно авторитарни възгледи.[1] Всички тези мои приказки предизвикаха *. Той с пълно право ме сложи на място заради крайностите ми, макар че след години ми каза, че поне в разпердушинването на анархиста съм бил напълно прав. Когато се замисля сега, тогава бях доста самонадеян млад индивид и като типичен представител на ненавършилите 21 години се изказвах твърде рязко. Така че от дистанцията на годините си мисля, че тогава за първи път се сблъсках с разумен човек, който с доводите си ме накара да се замисля дали наистина съм прав.

Ние може би си поговорихме хубаво, но спорът ни тази вечер обаче не се хареса на останалите присъстващи. Тези хора очакваха купон. Поради това в техните очи сигурно сме изглеждали като старчета, пъхнали лула в устата си, докато разговарят, и самодоволно правещи облачета дим след всяка дълбокомислена фраза. Когато аз, * и очилатият анархист  бяхме вътре във вилата, другите излизаха навън, уж на чист въздух. Но щом излезехме и ние, всички автоматически се прибираха вътре. Този момент ние с * обичаме да си го припомняне с особено задоволство и умиление, защото той постави началото на нашите трайни контакти.

Когато впоследствие Милан се върна и купонът започна с пълна сила, се оказа, че само аз и * нямаме никакво намерение да се възползваме от своеобразния дансинг, на който се кълчеха останалите под звуците на модните тогава музикални хитове. * забеляза, че аз седя намръщен, гледайки в пламъците на огъня в камината, поради което дойде и седна до мен. Той беше студент по химия и си спомням, че ме попита, какво според мен се отделя при горенето в камината. Аз му отговорих, доколкото си спомням, че в процеса на горене се отделя основно въглерод, въглероден окис, въглероден двуокис, както и куп други вещества. Все пак бях завършил средно-специално образование със засилено изучаване на химия. Поради това и в обкръжението ми тогава имаше толкова химици. Когато чу отговора ми, той се усмихна и каза:

– Ами тогава защо не учиш химия, а се занимаваш с история?

Аз се впуснах в дълги обяснения за важността на тази наука. Дори типично по младежки самонадеяно заявих, че историческите познания са обществена наука, а обществото стои по-високо от природата. Всъщност, това си беше пълна глупост. Всеки трезво мислещ човек ще го осъзнае. Такъв самонадеян индивид бях тогава. Обаче * най-спокойно ми отговори:

– Историята е бивша секретарка на природата, понастоящем уволнена.

Тези му думи така ме учудиха, че чак съм изглеждал объркан и безпомощен. Не съм дори и напълно сигурен дали изобщо тогава съм ги осмислил. Но от тях разбрах, че имам срещу себе си един напълно контрастиращ на останалите ми дотогавашни познати човек. * толкова трезво и шеговито отговаряше на моите младежки „аргументи”, че изпитах истинска радост от запознанството си с него. От този момент усещах невероятно щастие, когато съдбата ни събереше отново. Чрез общуването ми с * започна да се оформя един друг Кръстьо Йорданов, чиито идеи и стремежи бяха коренно различни в сравнение с тези, които ме ръководеха до двадесетата ми година. Това беше една съдбовна среща. След запознанството ми с * често ходех до София, където той беше студент в СУ. Живееше в бл. 18 на Студентски град. Може би Милан се е запознал с него там, тъй като тогава и той се беше настанил в същия блок, но в стаята на своята приятелка, т.е. един вид нелегално. Впоследствие тези двама мои приятели помогнаха фантасмагориите ми за студентски вестник да се окажат реалност.

*     *     *

Но нека сега да се върна към разказа си за основаването на вестник „Меркурий” или по-точно за това как беше измислено името му.

Бях отишъл специално в Студентски град, за да се видя с *. Исках да му споделя моята идея за създаване на независим вестник. Разбира се, тогава пътувах до София по някакъв друг повод, но използвах посещението си, за да свърша и тази работа. Когато споделих на * какво име смятам да дам на вестника, той ме посъветва да се откажа от това предложение и да му дам друго име.  Разбира се, той остави на свободната ми воля да реши какво да е това друго име. Сега преценявам, че първото ми предложение за име на вестника е било наистина не особено уместно и е по-добре да не го споменавам пред почтената читателска публика.

Когато се прибрах в Пловдив, веднага се заех с осъществяване на идеята. Имах набелязани няколко възможности, но не можех да взема току така толкова съдбоносно решение за името на вестника. Затова ги написах на листчета и реших да изтегля като жребий една от тези възможности. По това време бях твърде упорит, поради което сред тези възможности оставих и старото си предложение, за което * се беше изказал не особено ласкаво. За щастие, съдбата реши също да се откаже от това предложение, поради което изтеглих листчето, на което пишеше Меркурий. По това време, но всъщност и сега, си падах по символиките и всичките ми предложения бяха символични. Меркурий носеше според мен астрологично значение като изразител на интелекта и писмените способности на личността. Все пак щяхме да пишем публицистика и за това ни трябваше интелект и добри писмени умения. И през ум не ми хрумваше да вложа митологичната символика на Меркурий като латински еквивалент на гръцкия бог Хермес – покровителят на пътешествениците, търговците и мошениците. Дори и в астрологията всъщност Меркурий обозначава комуникативните и търговски способности на личността. А впоследствие около вестника се стълпиха толкова търговски настроени журналисти, че съсипаха цялото начинание за вестник, публикуващ преди всичко публицистика и белетристика.

*     *     *

Когато приключих с избора на име, приведох в действие изпълнението на плана си. В онези времена нямаше масов Интернет като сега, поради което изданието трябваше да бъде единствено на хартиен носител. Всъщност в това се състоеше и щастието на идеята „Меркурий”, тъй като едно електронно издание никога не би направило впечатление. Мнозина даже можеха и да не разберат за него. Нещастието се състоеше в това, че авторът на идеята беше беден като църковна мишка. Поради това за истинско печатно издание и дума не можеше да става.         Към този момент бях сам, като единствените други автори в първия брой бяха Добромир Атанасов и Ангел. Вторият е мой приятел от ученическите години, който дебютира с опит за фантастичен разказ. Може да се каже, че 70 % от съдържанието на този брой от октомври 1996 г. излезе из под перото на пишещия тези редове. В уводната статия се нахвърлях над нещастните издатели на вестник „Пловдивски университет”, които може би не съвсем коректно обвинявах в „цензура” над свободната мисъл. По този начин обосновавах нуждата от един независим студентски вестник. За да рекламирам начинанието си, аз размножавах на ксерокс въпросното издание тип „Самиздат”, като го продавах на скромната цена за самото ксерокопиране. Към този момент, както сами можете да предположите, видът на вестника никак не предразполагаше към сериозно отношение, въпреки относително доброто съдържание на част от публикациите.

Изпратих до * по пощата първия брой на „Меркурий” и доколкото си спомням, получих отговора му, че е сравнително добър като съдържание. Но понеже тогава бях като шило в торба, не мирясах само с този брой. Издадох и втори брой, в чиято уводна статия се нахвърлях към горките студенти, че не са достатъчно активни в творчеството и пропускат златната възможност да се покажат като нещо повече от папагали, повтарящи чужди думи. Имах донякъде право на подобни констатации, защото кръгът от авторите, противно на очакванията ми, никак не се разширяваше. Към този момент моето въображение рисуваше мрачната картина, изобразяваща шепа ентусиасти, обкръжени от глутница индивидуалисти, които нямат никакво желание да се включват в общи начинания. Затова и обвиненията, които се сипеха като градушка в уводната ми статия, бяха насочени към твърде индивидуалистичните ми сънародници, които трудно се обединяват около някакво общо дело, ако то не е тяхно лично. Лошото беше, че някои мои изтървани думи, подсказваха, че самият аз твърде честолюбиво гледах на начинанието си. В заслепението за „правотата” си, аз изобщо не подозирах реакцията на хората, на чието мнение държах много и го уважавах в голяма степен.

*     *     *

Въпреки че в първия брой се бях нахвърлил недотам справедливо към вестник „Пловдивски университет”, получих един доста приятелски отговор от страна на неговите издатели. По това време като редактор в „Пловдивски университет” работеше филоложката Йорданка Маргаритова. Тя продаваше лично вестника, застанала в коридора на Университета, поради което можех да разговарям с нея. Веднъж, купувайки си вестник от нея, тя ми каза, че е информирана за моето начинание и дори била разговаряла със Стефка Тотева, журналистка от Радио Пловдив. За моя огромна изненада въпросната журналистка желаела да направи интервю с мен. Разбира се, аз се съгласих, като заедно с колегата Добромир Атанасов се явихме в студиото на Радио Пловдив. Това интервю мина сравнително успешно. В него аз представих твърде амбициозните си проекти за обединяващ студентството независим вестник, който да дава възможност на талантливи автори да се изявяват. Използвах радиопредаването, за да призова към повече съдействие от колегите си. Добромир Атанасов, който тогава беше може би единственият човек от „Пловдивски университет”, който е вярвал поне малко, че от цялата работа ще се получи нещо значително, също каза няколко думи в този дух. Така за всеобщо учудване на останалите колеги, вестничето, издавано като ксерокопие, предизвикваше неочаквано голям интерес.

*     *     *

Когато към края на ноември 1996 г. отидох отново да посетя  *, съвсем не ми минаваше през ума, че в неговите очи вторият брой на „Меркурий” не представлява образец на изтънчена словесност. След радиотриумфа си вече предчувствах неговото одобрение. Но когато заедно с приятеля ми Ангел Илиев отидохме в бл. 18 на Студентски град, той ме посрещна със сериозно изражение на лицето, показващо ми ясно, че този път съм прегорил яденето. Неговият съквартирант тъкмо беше пуснал някаква класика от първия албум на съвсем младата тогава Ванеса Мей. Когато прозвучаха първите акорди на Токата и Фуга в Ре Минор, * ми каза следното:

– Ето тази музика е съвсем подходяща за нашия разговор относно вестника. Но ако трябва да бъда точен, началните акорди на пета симфония от Бетовен са си по-подходящи.

Тъй като съм голям меломан и почитател на класическата музика, веднага разбрах, че желанието му да разговаряме на фона на петата Бетовенова симфония не подсказва по никакъв начин, че мнението му за втория брой е особено високо. Поради това вероятно съм придобил угрижено изражение. * не ме остави да се чудя дълго и заяви направо:

– Как може да изтървеш в уводната си статия израза „моят вестник”? Който започне прекалено често да използва думичката „аз”, се е отклонил значително от правилното поведение и мислене.

В този момент той беше напълно прав, както винаги. Бях се увлякъл много в усещането си, че съм родител на този вестник, който е едва ли не мое дете. За съжаление до края на участието си в издаването на „Меркурий” не можах да се отърся напълно от съзнанието си за първоучредителство. То щеше да ме спъва в работата ми и да ми попречи дори да се откъсна с лекота от кашата, която впоследствие беше надробена от новопривлечените участници, застрашавайки собствената ми репутация. Към този момент все още не бях прочел книгите на източната мъдрост „Бхагавадгита” и „Дао Дъ Дзин”, в които човек е съветвана да действа по пътя на мъдростта заради дълга си и да не се опива от плодовете на делото си. Но къде ти на 20 години да съм чел такива работи. Затова и имаше да си патя.

*     *     *

През ноември 1996 г., по време на посещението си в София, имах възможност да разговарям за вестника и с Милан, който живееше на същия 13 етаж в бл. 18 от Студентски град. Но нека да кажа няколко думи за този мой приятел, който е интересна личност.

Милан е родственик на Борис Димовски, тъй като дядо му от с. Яврово е брат на този бележит художник карикатурист. От същото село произхожда и големият ни писател Николай Хайтов, когото Милан също познаваше доста добре. В дома си в Пловдив родителите на Милан приемаха видни личности от онова време, сред които и депутатът от Великото народно събрание Христо Марков. Поне си спомням, че Милан ми е разказвал за тези неща. Поради това той беше доста информиран за някои идеи, които по онова време бяха новост. Но покрай него и аз имах възможност да се докосна до тях, като разговорите и споровете ни по определени въпроси, несвойствени за ученици като нас, не бяха рядкост дори и в училище.

 Имах честта да се запозная с Милан след постъпването ми в Професионалната гимназия. След първия учебен ден през септември 1990 г. ни накараха да участваме в ученическа бригада. В близкото до Пловдив село Скутаре трябваше да берем ябълки. Веднъж, след бригадата, докато чакахме автобуса, Милан забеляза, че аз бях един от малцината ученици, които не се замерят с ябълки. Затова дойде до мен и ме заговори на тема колко е лошо, че някога земята е взета от селяните, защото хората нямат истинско съзнание да пазят държавна собственост. След това ми посочи обстрелващите се с ябълки наши съученици като типичен пример за лошо отношение към държавната земеделска продукция. Така разбрахме, че към този момент имаме близки „десни” убеждения. Заговорихме се и за други неща и така неусетно станахме приятели. Веднъж след училище му гостувах. Тогава той ми показа няколко броя на редактирания от него ученически вестник „ЗУР”. Това беше вестник, издаван под формата на ксерокопия. Трябва да си призная, че когато ми хрумна идеята за студентски вестник, се сетих именно за този ученически вестник, издаван някога от Милан.

  Инициативата за прерастването на създадения от мен вестник в истинско печатно издание беше част от бизнес начинанията на Милан. Затова трябва да кажа няколко думи и за тази страна от неговата личност. Още от ученическите ни години Милан проявяваше невероятен бизнес нюх. Макар че впоследствие за известен период следваше химия, беше роден за предприемач от широк мащаб. Докато споделяхме един чин в професионалната гимназия, наричана тогава техникум, той винаги успяваше да ме върже с някой бас, от който неизменно излизаше на далавера. Например веднъж се хвана за 5 лева на бас с мен, че когато отидем на другия ден на посещение в завода за Захарни изделия, където щяха да ни водят на учебно посещение, той няма да мине през строго охранявания портал, а ще е вече вътре. Аз му се вързах, защото дворът на въпросното предприятие беше добре ограден, а влизането ставаше след щателна проверка на входа. Но се оказа, че нашият човек е намерил пролука през цялата тази защита и когато нашата група ученици влезе вътре, той ми се хилеше насреща. Явно беше намерил някаква дупка в оградата или нещо подобно.

Друг пример за финансовите способности на Милан беше договорът, който той сключи с мен, за да ме глобява при три забележки, ако му преча да слуша учителката в часовете по аналитична химия, микробиология и пр. Те се провеждаха в един и същи кабинет на 4 етаж от училището, където двамата споделяхме един и същи чин. Още към 10 клас вече не проявявах кой знае какъв интерес към тези специални предмети. И учителката ми разбра, че съм сбъркал гимназията, в която уча. Щом научи, че смятам един ден да кандидатствам с история, моята класна, водеща ни биохимия и микробиология, започна при абсолютно незначителни знания от моя страна да ми пише само четворки. Дори веднъж, когато беше писала двойка на приятеля ми Ангел Илиев, аз я попитах да не би да има някаква грешка и оценката да е моя. Това беше неуспешен опит да утеша приятеля си за тази оценка. Учителката ми каза, че няма никаква грешка, тъй като Ангел трябва да се постарае повече, щом иска да става химик.[2] Но това са прекалени отклонения от темата. Въпросът беше за онзи прословут договор, с който Милан ми забрани да му говоря в час по микробиология за Жан Жак Русо, Волтер и Френската революция. Понякога, докато той се опитваше да слуша госпожа Димитрова, аз му бръщолевех нещо в ухото за „Обществения договор”, „Философски речник” или за кръвожадните Марат и Робеспиер. Това, естествено, от гледна точка на Милан беше непоносимо. Затова направо ми заяви:

– Виж какво, така не може да продължава! Нека да сключим договор. При три отправени към другия забележки, който и да е от двама ни може да наложи глоба от 2 лева за провинилия се.

Аз нямах друг избор, освен да се съглася. Истина беше, че бях виновен. Трябваше да подпиша договора, макар че перспективата да го глобя беше значително по-малка в сравнение с опасността той да глоби мен.

Въпреки тази му страст да взима от джобните ми за училище, Милан беше и все още е един много добър и духовит човек, чието чувство за хумор е неподражаемо. Като типичен пример мога да посоча случая от часа по литература. Учителката ни накара да напишем домашно за това кой е любимият ни герой от „Под Игото”. Той и в този час седеше до мен. Веднага го попитах:

– На теб кой ти е любимият герой?

– Топал Хасан. – съвсем невъзмутимо ми отговори той.

– Какво??? Как така?

– Ами него го убиват още във втората глава на романа и няма да има кой знае какво да се пише за него. – беше оригиналният отговор на Милан.

 Това беше Милан в действие. Той е истинска радост за всяка компания с колоритното си излъчване и духовити изказвания. Поради това, че твърде много хора желаят присъствието му на Нова година, и до днес не мога да го накарам да присъства на нашите традиционни събирания по този повод в село Марково. Все пак той е толкова важна част от миналото на нашата компания, че винаги би бил добре дошъл. Една проста сметка показва, че всички ние се познаваме именно покрай него. Може би никога нямаше да се познавам с хората около мен, които са ми като братя и не бих ги заменил с никого другиго, ако не бях направил избора си да уча в професионалната гимназия, в която през юни 1990 г. беше избрал да учи и Милан.

Когато бяхме в 10 клас, Милан ми беше поискал сумата от 5000 лева на заем, за да си купи компютър. Това беше през есента на 1991 г. и нито сумата беше обезценена от инфлацията, нито компютърът щеше да е нещо кой знае какво. Аз му отказах, поради което той първоначално насериозно ми каза:

  – Ти си един враг, който е скръндза и не иска да помогне.

След това, въпреки че всъщност си останахме приятели, той на шега започна да ме нарича „врагът”, което в неговата уста се превърна в мое прозвище, останало и до днес. Когато се обръща към мен, той и в днешно време ме нарича гальовно „враже”.

*     *     *

Когато се срещнахме през ноември 1996 г. в стаята му на 13 етаж в твърде високия 18 блок, която всъщност беше стаята на приятелката му, Милан също беше твърде критичен към моите буйни словоизлияния от втория брой на импровизираното ми вестниче.

– Враже, – каза ми той – този вестник няма как да стане популярен и хората да те подкрепят по две напълно основателни причини. Първо със своите словоизлияния ги отблъскваш напълно и второ – видът на вестника ти изобщо не може да привлече вниманието на сериозната публика. Трябва вестникът да стане нормално печатно издание, за което, разбира се, са нужни повече средства, много повече от твоите вложения в ксерокопирането му.

– Но какво може да се направи? – попитах аз, тъй като по това време бях всичко друго, но не и богат медиен магнат.

– Ами, враже, най-добре ми продай вестника си за една стотинка, – и той ми пъхна в ръката монетата – като ти ще останеш главен редактор. Твои ще бъдат отговорностите в събирането и пресяването на материалите, но други ще организират техническите задачи. Все пак за това са нужни пари и умения за предпечатна подготовка. Трябва да съберем екип и да започнем да действаме.

Макар че първоначално започнах да се съпротивлявам на подобно закупуване на вестника, все пак в крайна сметка разбрах, че така или иначе той е нещо, което нямам сили да развия сам. Поради това все пак се съгласих да действаме заедно, макар да знаех, че не сключвам сделка само с Милан. Неминуемо щяха да се появят разни студенти по журналистика, с които той общуваше, тъй като масово населяваха култовия бл. 18. Така започна историята с издаването на действително печатно издание, определено първоначално като студентски седмичник за свободна мисъл. Определихме, че тази ни дейност ще стартира в началото на 1997 г. Както впоследствие се оказа, това съвпадна с разразилите се тогава политически събития.

*     *     *

Когато Милан се прибра в Пловдив за коледните и новогодишни празници, пристъпихме към формирането на пловдивския екип на вестника. Пръв въвлечен в нашата афера се оказа Манол Дешев, когото също познавах от един рожден ден на Милан. Запознанството ни с Манол, който е бил съученик на Милан до 8 клас, беше станало през октомври 1994 г. Една година по-късно му бях подсказал колко добро впечатление ми е направил по време на единствената ни среща дотогава, като го поканих на рождения си ден, измъквайки го от купона за именния ден на тогавашния му най-близък приятел. Както често се случва, това измъкване от чужд купон доведе, макар и не моментално, до сериозно сближение между мен и Манол и постепенното му отдалечаване от дотогавашната му компания. Между другото, случаят с измъкването на Манол от купона на приятеля му Николай е типичен пример за начина, по който тогава обичах да каня на рождения си ден. Когато основните заподозрени се измъкнеха с обяснението, че 6 декември е преди запивките по 8 декември, които ги отдалечавали от Пловдив, аз изведнъж се сещах за други хора, макар и срещани от мен само веднъж. При оправданието им, че не са купили подарък, им казвах да не се тюхкат, ами да идват, че присъствието им е по-важно от подобни подробности. Макар че на този мой рожден ден отказалите да дойдат бяха толкова малко, че у нас ме чакаха поне 12 гости, Манол не само успешно се вписа в компанията, но и от внезапно поканено попълнение той се превърна в незаменима част от обкръжението ми, която не бих искал да загубя на никаква цена.

Но да се върнем отново към същинската тема. Към края на декември 1996 г. двамата с Милан отидохме при Манол, за да го запознаем с плана си. Седнали в едно малко кафене до блока на Манол, ние му съобщихме, че ни трябват талантливи и енергични хора, които да участват в издаването на студентски вестник. Тогава все още не познавах истинските способности на Манол, но впоследствие, когато го опознах по-добре, се оказа, че той е един много добър белетрист. В първия печатен брой на „Меркурий” той участваше с разказа „Скалата”. Беше доста интересна история за момче, което обича да сяда на определено място сред природата до една скала. Младежът разбира, че може да разговаря с нея и да научи доста мъдри неща, тъй като тази скала е стояла на мястото си векове и е видяла какво ли не. Този първи разказ на Манол всъщност беше и дебютът му пред широка публика. След него, докато участваше в издаването на вестника, се изредиха още няколко твърде увлекателни истории. Манол е един наистина талантлив човек, който до тридесетата си година написа и един роман. Тази творба засега не е намерила издателя си. Жалко! В странно общество живеем – по всякакъв начин се опитват да откажат талантливите автори от писането. На тях непрекъснато им се показва, че белите якички пред компютрите са много по-търсени и заплатени в обществото в сравнение с пишещите хубави неща духовни събратя. Затова в момента Манол е просто един много способен учен агроном, който чака по-добри времена, за да развие истинската си същност.

*     *     *

  "Меркурий", бр. 1/1997.

С привличането на Манол пловдивският екип на вестника в общи линии беше формиран. В София Милан въвлече към тази работа няколко обитатели на бл. 18, който, както вече стана дума, беше населен от много бъдещи журналисти. Сред тях се открояваха Н. К. и Й. М.

След като двата екипа в Пловдив и София бяха съставени, оставаше само да се осигурят средствата по издаването на „Меркурий”. Решихме да отпечатаме първия брой за 1997 г. в тираж от 500 броя, за да проверим от тук насетне как ще потръгнат нещата. Все още не беше нужна голяма сума. Ние двамата с Милан събрахме от собствения си джоб парите, нужни за издаването на този първи брой. Дотолкова съм бил разпален от тази идея, че бях готов да пожертвам немалка за възможностите си сума.

Редакционната обработка на първия брой за годината отне цял месец, така че той излезе в края на януари 1997 г. По това време цялата страна се намираше в стихията на протестите срещу съставянето на ново правителство, доминирано от БСП. Поради това съвсем естествено на страниците на първия брой намериха място материали, посветени на тези събития. Такива бяха статиите на Н.К. и Й.М. с красноречивите заглавия „Снежната война”, „Съвкуплението на медиите” и „Поколението Х”.

Моята скромна персона също направи принос към отразяването на тези бурни дни със сатиричното си писмо от името на мечока Гошо, председател на Независимия синдикат на мечките в България. Този мечок беше твърде горещ почитател на дотогавашното правителство. Той благодареше на министър-председателя за добрите времена, настанали за мечките в България. Бензинът бил скъп, цените в планинските курорти високи, поради което вече нищо не смущавало спокойствието на мечките. Изразяваше се надеждата това управление да продължи още дълго, което щяло да направи мечките най-многобройните поданици на тази страна. Те милостиво разрешавали името й да се запази, защото и те, макар да са мечки, също се чувствали българи. Мечокът Гошо дори се хвалеше, че докато българите с човешки гени емигрирали на Запад, мечките от цял свят подавали молби до синдиката на българските мечки с молбата да получат българско гражданство. В писмото се отправяше и похвала до Петър Слабаков като тогавашен председател на фракция в Екогласност, който навреме се усетил кой ще разреши любимите му екологични проблеми и се присъединил към управляващата коалиция. Накрая мечокът отправяше призив да се даде право на глас за мечките, които щели да осигурят нужната изборна победа, за да се доведе борбата до успешен край. В това се състоеше моето саркастично писъмце от името на косматия обитател на българските гори, под което не поставих името си в нежелание да се обвързвам с политическите страсти. Просто на мястото, където традиционно трябва да се мъдри авторското име, беше написано следното: незаконно отворил пощенската кутия на министър-председателя: „Меркурий”. В това писмо се съдържаха тъжни констатации, които, както се оказа, бяха валидни за всички последвали правителства на страната, без значение на техния партиен цвят.

Другото мое съществено участие в първия печатен брой на вестника беше статията ми за рубриката „Лице в лице”. Както и може да се очаква, тук трябваше да се сблъскат две различни мнения по една и съща тема. Всъщност по замисъл аз трябваше да водя рубриката, като опонирам почти по поръчка на мненията на другите външни автори, гостуващи в конкретните броеве на вестника. В този брой съдържанието на тази рубрика беше предопределено от самия външен автор – Е. М. Той беше мой състудент – интелигентен млад мъж, но прекалено обвързан емоционално с представата за своето турско самосъзнание. Доста парадоксално при него се съчетаваха постоянното му усещане, че останалите гледат на него по-лошо заради произхода му, с постоянния му стремеж да изтъква същия този свой произход. През всички пет години от следването ни с Е. поддържахме приятелски отношения. Многократно ми е гостувал и аз с уважение съм изслушвал тирадите му за славната турска история и традиционна култура. Още тогава, въпреки прекалено емоционалната си привързаност към българското, аз се опитвах да възпитавам у себе си толерантно отношение към чуждите култури и религии. Така че поне от моя страна Е. не е срещал никакво тенденциозно отношение заради името си. Всъщност и останалите колеги се отнасяха добре с него, като дори беше един от най-уважаваните представители на випуска ни. Той пишеше и говореше убедително и дори съчиняваше стихове, поради което неизменно предизвикваше добри чувства към себе си. Днес от дистанцията на времето преценявам, че той просто е бил избрал това си поведение поради своите политически амбиции, които и през студентските си години не криеше.

– Някой ден ще се гордеете с мене, когато стана депутат – обичаше да казва понякога той.

Вероятно още тогава е осъзнавал, че единственият му шанс да постигне амбициите си се състои в постоянното изтъкване на различието си от другите граждани на България. Това е един от любимите способи на членовете на ДПС, който не е загубил значението си и след влизането ни в Европейския съюз. Все пак това е партия на прехода и нейното съществуване се мотивира от твърденията, че този преход не е свършил и „лошите националисти” пак ще отнемат имената на мюсюлманите в България. Псевдонационалистите пък легитимират с присъствието си в политическия ни живот тези им твърдения, като си живеят в прекрасна симбиоза с ДПС.  Е. още в студентските си години беше избрал именно ДПС като партия на реализацията си, поради което следваше нейните идеи и методи. Използвайки тенденциите на времето си, по-късно той успешно реализира поне част от амбициите си, ставайки заместник кмет от ДПС в родното си градче.

Когато в началото на 1997 г. помолих Е. да напише нещо за рубриката „Лице в лице”, беше повече от очевидно какво ще бъде съдържанието на текста му. В него той се оплакваше, че турците не били поставени наравно с българите в обществото ни. Навремето били принуждавани да служат единствено в Строителни войски, а сега се отнасяли с омраза към тях, поради залегналите в самото образование предразсъдъци. Той изтъкваше, че обвиненията за „турските” жестокости през османското владичество не биха звучали обективно, ако не се съпоставят с подобни събития от световната история и българската история – например преследванията над маври и евреи в Испания през ХV век и насилственото налагане на християнството от Борис І, който избил значителен брой противопоставящи му се български боили. Припомняха се и събитията по време на Възродителния процес, когато в България насилствено се отнемат имената на турците, като този акт се мотивира с „безспорни” извори и аргументи, доказващи, че турците в България „са всичко друго, но не и турци”.

След тези си встъпителни размисли, Е. даваше примери за типично тенденциозно поведение към него заради произхода му. Тук, за съжаление, той беше напълно прав – преподавател по българска етнография на изпита по тази дисциплина му бил задал въпроса: „Обичат ли турците девствени жени?” При това с подигравателна и присмехулна физиономия очаквал отговор от него, без да му се извини. Не съм присъствал на тази сцена, за да потвърдя нейната достоверност, но Е. толкова често я припомняше, че едва ли си я измисляше.

 В крайна сметка Е. се питаше какво са виновни днешните турци в България за събитията от миналото, защо е цялата тази злоба и емоционалност в преценките. Заявяваше, че не е виновен за това, че България е попаднала под османска власт и 482 години е липсвала на картата на Европа. „Не съм виновен аз, че сте толкова търпелив народ” – пишеше той – „не съм виновен, че в училище всичко турско се оплюва, че сте откърмени с омраза към поробителя. Не аз казвам, че сте били в робство”. След това Е. изказваше твърде логичното и основателно становище, с което бях съгласен и аз още по това време: „...ако държите дедите ви да са били роби – нямам нищо против, само не ме обвинявайте, че съм потомък на онези тирани, защото тираните се създават от робите”. Този мой състудент беше напълно прав в упреците си към нас българите, пишейки тези неща в статията си.

В отговор на тази статия на Е. аз твърдях, че в днешно време българският народ в никакъв случай не търси вината за лошото си положение в „чужденците”, както са постъпвали други народи в определени периоди от историята си, като я намира най-вече у себе си „поради многото допуснати грешки от политиците, на които беше поверил съдбата си”.

 Изтъквайки някои банални истини за османската епоха, твърдях, че например религиозната дискриминация чрез спънки за строителството на църкви, ограниченията за носене на определено облекло, събирането на християнски момчета за еничарския корпус и др. – са все обстоятелства, които не могат да накарат българите да изпитват особена любов към онзи исторически период. Заявявах, че по това време на българите не са им отнемали само имената, но понякога дори и вярата чрез средствата на постоянен икономически и политически натиск. Обаче българите тогава били реагирали благородно на това всекидневно насилие над религиозното и народностното им достойнство и не са постъпили като страхливци, както са постъпили 300 години по-късно през 1984-1985 г. борците срещу отнемането на мюсюлманските имена, извършвайки серия от терористични атентати в България и отнемайки живота дори на деца. Аз заявявах, че отнемането на детски живот се осъжда и от исляма, като зад мотивите може да стои единствено агресивен национализъм. „Аз се надявам, че представителите на турското малцинство ще осъдят тези атентати, защото всеки уважаващ себе си човек би сторил това и би се отрекъл от извършителите му” – пишех аз в заключение.

В края на статията си изразявах раздразнението си, че в българското училище се отделят прекалено много часове за отразяване на тези „най-мрачни векове” от историята ни”. Авторите на подобни учебници са се надявали да създадат едва ли не чувство за национална гордост от способността ни да оцеляваме като народ, но същевременно създавали национални робски комплекси. С писанията си за някакво робско минало на българския народ, пишех аз, тези хора постигнаха много лоши резултати: „Българското национално самочувствие беше потъпкано, а се повдигна духът на турското малцинство..., което караме излишно да се гордее, като слуша от уроците по история и то в българските училища, че някога неговите предци са ни били господари”.

Написал съм тези думи, защото винаги съм смятал за изключително важно народът ни да бъде господар на съдбата си, да е равен на останалите европейски народи. Всъщност самият аз като ученик търсех в историята на страната си основания за собственото си самочувствие и достойнство. Ще бъда честен – и до днес прехвърлям собствените си амбиции и върху останалите българи. Желаейки да принадлежа към велик народ със славна история, се дразня от непрекъснатото натрапване в съзнанието на българите на думата „робство”, която псевдонационалистите превръщат в историческа реликва.

Раздразнението ми от непрекъснатото повторение на филма „Време разделно” е още по-голямо. За мен няма по-върховна глупост от това един народ да се представя във филмовото изкуство като жертва. Това бих го определил като исторически мазохизъм. Смятам, че българите трябва да придобият господарски манталитет, подобно на англичани и французи, като завинаги се изтрие от съзнанието им мисълта, че някога предците им са били „роби”. Това според мен е важно условие за бъдещата пълноценна реализация на този народ, редом с останалите горди народи. Не може да имаме в историята си личности като Борис І, Симеон Велики, Калоян, Ивайло Лахана, ген. Владимир Вазов – победителят при Дойран, и др., пък да не се възползваме от това обстоятелство, създавайки мащабни кинопродукции, жънещи успехи на Запад. Бих искал онези там да си кажат:”Ама тези българи не били само безпомощни хора, чиито глави са посичани, за да им отнемат вярата. Та те са достоен народ като нас самите.”     Вярно, за някои от горепосочените славни личности са правени български филми, но те бледнеят пред мащабността и финансираността на  проекта „Време разделно”. Чак ме е срам как нашите исторически мазохисти, за да наложат една политическа доктрина с огромна вреда, каквато е Възродителният процес, пресъздадоха пред очите на българите картината за едно стадо, което се разпищява безпомощно, щом види турци с ятагани. Дори потенциално смелите персонажи нямат друг избор, освен да умрат, посечени или набити на кол.  Винаги, когато са пускали по кината и телевизията подобни филми за т.нар „турско робство”, в които жени, деца и старци пищят и бягат пред силата на „поробителя”, изпитвам отвращение. Ние като народ имаме най-малка полза да ни се напомнят „синилата от бича и срама по челото”. Затова не се и учудвам на репутацията ни сред онези достойни народи, на които сме пробутали подобни филмови „шедьоври”. Те само потвърждават саркастичния хумор на Бърнард Шоу в „Arms and the Man”.

   Изкуството ни трябва да пропагандира достойнствата на народа ни, гения на българите като творци на музика, поезия, белетристика, картини и скулптури. Историческите филми и романи пък са призвани да издигат в култ героичното ни минало, за да ни превърнат в народ с гордо вдигнати чела. Бих искал един ден в Париж да построят копие на някаква българска емблематична постройка или паметник, които да бъдат наречени „френски”, както ние ще строим „български Лувър”. Ето това е мечтата ми! Всички да сме част от народ, на чиито постижения другите подражават. Убеден съм, че за тези неща не е нужно да сме многоброен народ. Но усещането за някакво „робство” в миналото ни само може да пречи много.

През 1997 г. в статията си за рубриката „Лице в лице” относно т.нар. Възродителен процес писах, че той е бръкнал във вече почти зарастнала рана, завинаги попречвайки на турците в България да се превърнат в истински лоялни нейни граждани. Той ги е обединил около „турското им самосъзнание”. За да бъдат привлечени турците в България към Родината ни и да бъдат превърнати в лоялни нейни граждани, аз съветвах българите да не бъркат повече в тази рана и да не им напомнят непрекъснато за различността им. В заключение завършвах със следния цитат от „Записките” на Захари Стоянов: „Думата ни е за участта на българската интелигенция преди въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различните граждански и военни служби… – да не ни обвиняват, че ще кажем голяма дума, но и досега турският полумесец щеше да се развява в София и Пловдив”.[3] След това правех следния извод от тези думи: „Нека 120 години по-късно не повтаряме тази грешка на Османска Турция. Да отворим път на интелигентните хора с турско самосъзнание. Да се държим приятелски с тях и да ги приобщим към Отечеството ни.”

Днес обаче фактите за съжаление показват, че Възродителният процес е отворил толкова дълбока рана, поради която моите идеи от тази статия в „Меркурий” са много трудни за реализация. В крайна сметка за това имат вина някои вътрешни и външни сили с финансови възможности, желаещи да поддържат тази отворена рана заради собствените си интереси, чужди на интересите на българската държавност. Понякога грешките от миналото се заплащат много сурово. Една от тази грешки е Възродителният процес. Той не отчужди само гражданите с турско самосъзнание. Именно поради него от нас трайно се отчуждиха дори и част от българите мюсюлмани. Те днес са твърде чувствителни към това минало, особено по-възрастното поколение, предаващо настроенията си и на младите. Такива хора се превръщат в лесна плячка на чуждата пропаганда, внушаваща им някаква собствена „помашка” идентичност. В наши дни дори някой мъдър държавник трудно ще промени нещата, даже и да им заяви, подобно на Наполеон в Кайро през 1798 г.: „Аз уважавам Корана и вашата вяра, в държавата ни християните и мюсюлманите са едно, щом говорят български и спазват законите. Религията не е етноопределящ признак. Ние сме ваши братя и нека станем едно цяло”. Едва ли можем да очакваме, че тези иначе добри и работливи хорица, наплашени от нашето предишно отношение към имената и религията им, ще реагират по-разбиращо от арабите, вдигнали бунт срещу френския генерал. За подобна положителна промяна ни е нужно много време. Остава само са се молим съдбата да ни го отпусне.

*     *     *  

Докато подготвяхме броя на вестника, един мой приятел, който предпочете да остане анонимен, ми предаде кратък текст – размислите на някакъв песимистично настроен към живота дървен философ. Поради тази особеност на текста, заедно с Милан решихме да го сложим в рубрика със заглавие „Зоната на здрача”. Но когато видях съчинението на Й. М. за същата рубрика, озаглавено „До следващата зловеща нощ”, започнах да си мисля, че песимистичният философ на приятеля ми е направил романтичен полет на мисълта си към светлината в сравнение с зловещата тъмнина, лъхаща от тези размисли. Само изключително намразил красивите неща в живота човек може да напише следните изречения: „Зашляпах в някаква локва. Звездите идиотски се отразяваха в нечистото петно вода”. Няма смисъл да цитирам следващите редове на този текст, тъй като не искам да навлизате в дебрите на душевната пустота на човека, наречена атеизъм. В размислите си Й. М. признаваше, че злото едва ли не се навира в него – в душата му и плътта му, той иска да го прогони, но не успявал. Въпреки това той не търси упование в Светлината, а предпочита да си стои в зоната на здрача и в своя упорит атеизъм, който бил наследил от родителите си. Накрая завършваше с предизвикателни атеистични крясъци, които изобщо не са за цитиране на страниците на благоприличните съчинения. Трябва да си призная, че ако това се случваше днес, щях да призова да му спрат кранчето на подобен автор, тъй като не съм особено положително настроен към такива словоизлияния. Но кой знае защо, може и на мен нещо да ми е замъглило разсъдъка по това време, но не казах нищо за този ужасен текст. Единственият, който се обяви твърдо срещу това писание беше *. Той винаги запазваше трезвите си преценки и този път съвсем правилно се изказа, че това нещо не бива да се появява на бял свят. Но за съжаление нито аз, нито Милан тогава разсъждавахме толкова разумно, като не взехме под внимание тези забележки. Все пак Милан най-вероятно ми е казал за възраженията на *, но в заслепението си от вълнението, че скоро ще имаме печатен брой на „Меркурий”, може би не съм обърнал внимание на това. Такъв ентусиаст бях тогава – важното беше по-скоро нещата да се получат, че да има с какво да се развихря из коридорите на Университета.

*     *     *

За този брой * също написа статия и тя беше най-сериозния текст в него. Но няма да споменавам повече неща за съдържанието й, защото по този начин ще издам повече неща за личността на *, а не бих искал да го направя без изричното му съгласие. В тази връзка ще добавя, че тогава той не желаеше дори и да го снимат, но Милан някак успял да свърши тази работа и приложи снимката към материала му във вестника . Но аз предпочитам да се съобразявам с желанията на * и не ще кажа нищо повече по въпроса.

Ще завърша твърде подробното си описание на този исторически първи печатен брой на „Меркурий” с изявите ми като интервюиращ журналист. В тази си работа нямах опит и според мен не се справих чак толкова добре. Нека читателите да ме оценят, ако все пак харесват взетото от мен интервю. Моята персона имаше възможност да се развихри в тази нова за нея роля, тъй като Милан държеше във вестника да има интервю. Не можело без такива работи в уважаващо себе си печатно издание. На моя милост, като главен редактор, беше оставено решението от кого да вземем интервю. Тогава реших да взема интервю от доц. д-р Иван Джамбов, тъй като студентите историци от Пловдивски университет се интересуваха от някои важни въпроси, свързани с бъдещето на Историко-археологическия клуб „Проф. Велизар Велков”, който трябваше да бъде създаден по инициатива на няколко момчета от втори курс.

Доц. Джамбов беше енергичен ръководител на секция, който подкрепяше проекта за студентски клуб и имаше сериозна роля за неговото бъдещо развитие. Всъщност главно негова беше и заслугата за създаването на Философско-историческия факултет към Пловдивски университет, тъй като дотогава историците бяха под шапката на Филологическия факултет. Преди това в университета нямаше специалност философия, една твърде важна академична дисциплина. По мое скромно мнение едва след тези промени Пловдивският университет прогресира много в областта на хуманитаристиката. Доц. Джамбов полагаше и усилия за засилване на интереса на студентите към археологията, организирайки летни археологически практики и екскурзии с образователна цел. Със създаването на Историко-археологическия клуб прекият досег на студентите с археологическата практика чрез организирането на археологически експедиции стана традиция за университета.

Интервюто си с Иван Джамбов проведох няколко дни след събитията около Народното събрание – 10 януари 1997 г. Беше ден или два след въпросните събитията, когато населението на градовете извън столицата реши да копира поведението на столичани. Поради това на кръстовището на Сточна гара, малко преди Университета, някакви таксиметрови шофьори бяха направили блокада и свиреха пронизително с клаксоните. Тази сцена се е забила в паметта ми във връзка с взимането на това интервю. По същото време членовете на секцията, ръководена от доц. Джамбов, бяха се събрали на събрание, поради което ми се наложи да изчакам неговото приключване. Разбира се, на събранието обсъждаха организационни въпроси, нямащи нищо общо с бръмчилката навън по улици и площади. Но така или иначе, бяха избрали интересни времена за провеждане на събранието си.

Когато накрая влязох, докато доц. Джамбов вече беше останал сам, направих му една снимка и започнах да записвам с диктофона. Тази машинка ми я беше дал Милан назаем, за да си направя интервюто. Трябва да призная, че тогава зададох 3-4 твърде банални въпроси. Е, все пак успях да си задам и задължителния въпрос какво е мнението на доц. Иван Джамбов за Историко-археологическия клуб. Той, разбира се, се изказа много ласкаво за тази инициатива, която ще насочва интереса на студентите към историческата наука и археологията. Обеща, доколкото неговите възможности позволяват, да съдейства за по-нататъшното разрастване на клуба като организационна структура. Господин Джамбов напълно спази това свое обещание и дори се превърна в кръстник на клуба, предлагайки името на проф. Велизар Велков за негов патрон.

Това интервю се получи сравнително добро благодарение не толкова на способностите ми да интервюирам, а по-скоро на умението ми да обработвам впоследствие материала, който се усъвършенства под перото ми с някои мои стилистични намеси. Ако е имало слабост на зададените въпроси, тя се състоеше в авантюристичната ми склонност да импровизирам на момента, което май не ми се получи. Трябваше да си напиша въпросите предварително, но кой да го направи. Поради това обстоятелство, осъзнавайки тази своя слабост като интервюиращ журналист, за следващия брой, когато трябваше отново да взимаме интервю в Пловдив, определих работата да свърши Манол Дешев. Но за това ще стане дума малко по-късно.

*     *     *

Поради обстоятелството, че работата по издаването на първи печатен брой на „Меркурий” съвпадна с усилията да се организира историко-археологически клуб, моите амбиции бяха насочени към това да привлека тези хора към вестника и да го направя средоточие на техните научни публикации. Разбира се, правех си тези сметки без кръчмар, тъй като вече бях само главен редактор, но не и единствен ръководител на вестника. Все пак тези ми фантазии станаха причина да бъда пряк участник в събиранията на инициаторите за създаване на студентски историко-археологически клуб в Синята къща, намираща се в Стария град. Присъствах и на самото учредително събрание, провело се на същото място в началото на февруари 1997 г. По същата причина станах и член на клуба.

Инициатор за създаване на клуба беше едно момче на име Кирил (забравил съм фамилията му) от по-долния випуск. С него аз обсъждах своите предложения за съвместното сътрудничество на клуба и вестника. Кирил беше в съвсем малка степен критичен в преценките си за съдържанието на първия брой за годината. Единствената му по-сериозна забележка беше към съдържанието на така наречената хумористична последна страница.

– Как може да публикувате този разказ? – ме попита той. – Иначе другите материали са много добри. Но една единствена слаба публикация може да обърне каруцата.

Ставаше дума за един хумористичен разказ, написан от една позната личност, който може би не беше на достатъчно високо ниво. Но нали бях главен редактор и за да не обидя човека, го публикувах. Тук си признавам, че проявих слабост, защото трябваше в първия печатен брой всичко да е перфектно. В това отношение поемам цялата отговорност. Беше може би отново грешка на буйната ми младост.

 Правеше впечатление нещо друго. Явно и Кирил, като мен и Милан, не беше подразнен достатъчно от атеистичните изблици на Й. М. в „До следващата зловеща нощ”. Все пак бъдещият журналист имаше перо и притежаваше добър стил. Не може да му се отрече това. Но капката катран в кацата с мед не нагарчаше на повечето читатели. За съжаление дългите години атеистичен режим са направили българите търпими към подобни неща. Пустотата в нашите души обаче започва да дава в днешно време не особено добри плодове.

Но нека сега да се върнем към събитията около учредяването на клуба, който все още играе важна роля за утвърждаването на интереса към участие в археологическите експедиции и разкопки сред новите поколения студенти от Пловдивския университет. Неговата важност за студентите-историци е особено основание да отделя повече внимание на този проблем.

 Първоначално, към средата на януари 1997 г., се провеждаха организационни събрания, на които се изясняваха детайлите по бъдещата дейност на клуба. Аз бях доста редовен на тези сбирки. Дори веднъж, в уречения час, в Синята къща се появихме само аз и едно друго момче. Останалите не дойдоха. Така и не разбрах причината – може и да са присъствали на протестните митинги, които се провеждаха на площад „Стефан Стамболов” пред пловдивската Община. Както често се случва, точно тогава се появи, желаейки да разговаря с Кирил и другите организатори, един бизнесмен, който беше много амбициран да помага финансово на младежка организация, бореща се за опазване на българските археологически паметници от попълзновенията на иманярите.

– Ако не се направи нещо – казваше човекът – ще изнесат в чужбина безценни археологически находки.

Човекът беше напълно прав. За съжаление, с времето разбрах, че с подобна иманярска дейност се занимават доста мощни групировки. Срещу това обаче може да се бори не някаква младежка организация, а безкомпромисен политически режим, какъвто на много „демократи” изобщо няма да им хареса. Но това е друга тема. Така и не разбрах впоследствие дали този родолюбив човек успя да се свърже с Кирил и другите по-важни организатори. Всъщност аз дълго време бях фиктивен член на клуба, но не бях запознат с вътрешните тайни на цялата дейност.

Както вече споменах, учредителното събрание на клуба се проведе в началото на февруари 1997 г. в Синята къща. На това събитие присъстваха преподавателите в Университета доц. Иван Джамбов и гл. ас. Тодор Радев. На първо място в дневния ред беше решението за учредяване на клуба. С пълно мнозинство беше прието предложението на доц. Джамбов клубът да носи името на проф. Велизар Велков. След това бяха подложени на гласуване други въпроси, при които неизменно имаше пълно съгласие на всички присъстващи. Това изглежда подразни един от председателстващите събранието – Петър. Той беше младеж, който обичаше да се подстригва късо и носеше често на главата си шарена кърпа, подобно на пиратите. Беше явно бунтар, изпитващ непоносимост към безличните личности, кротко гласуващи с положителен вот за всичко. На това събрание, разбира се, Петър не си беше сложил емблематичната за него кърпа на главата, но показа по друг начин бунтарството си срещу еднаквостта и единодушието, характерно за едни други тоталитарни времена. Той показа това с изражението на лицето си, когато установи, че при няколко поредни гласувания няма нито един човек, гласувал против. Затова при гласуването за някакво незначително предложение той  не гласува с другите и съвсем демонстративно си вдигна ръката при въпроса „Има ли някой против?”. С това той развесели седящия до мен гл. ас. Тодор Радев, на когото явно се понрави постъпката на Пешо. Разбира се, и аз се усмихнах на тази демонстрация как трябва да изразяваме свободно мнението си при обсъждане и гласуване. Нито аз, нито Тодор Радев обаче можехме да подкрепим Пешо в този момент, защото вече си бяхме вдигнали ръката при въпроса „Кои са съгласни с предложението?” Щеше да е някак глупаво да вдигнем ръка и при въпроса „Кой е против?”. Освен това гласуваното предложение беше от такова естество, че щеше да е трудно да обосновем отрицателния си вот, освен с опита си да демонстрираме достойнство. Разказах за тази постъпка на Петър, защото сцената се е запечатала в паметта ми.

По описания дотук начин направи първите си стъпки славният Историко-археологически клуб „проф. Велизар Велков”. Добре е това да се помни, защото спомените избледняват с времето и трябва да се записват, за да се съхранят за бъдещите поколения студенти.

*     *     *

Според мен една голяма грешка се оказа издаването на първия за 1997 г. брой на „Меркурий” в разгара на изпитната сесия и бурните политически събития. Тогава вниманието на студентството беше отклонено в друга насока и не му беше до новото печатно издание.

Когато вестникът излезе от печат, на мен ми бяха отпуснати 250 броя, за да ги продавам в Пловдив. Както вече споменах, предпазливостта ни накара първо да издадем общо 500 броя за София и Пловдив. Но всъщност за Пловдив това си беше значителна бройка. Доколкото знам, вестник „Пловдивски университет” по същото време издаваше не повече от 300 броя месечно. До голяма степен нашата неконкурентноспособност се състоеше в цената. „Пловдивски университет” се продаваше за 20 ст., а „Меркурий” за 70 ст. Като съдържание обаче първият ни брой за годината по мое нескромно мнение никак не отстъпваше на студентския официоз. По външен вид нашият вестник вече също беше напълно равностоен на конкуренцията.

Въпреки трудностите с продажбите, в тези дни аз бях в стихията си и продадох доста от отпуснатите ми бройки на вестника. Въпреки че се подготвях за изпитите си, аз намирах време да обикалям по аудиториите на Университета и да го продавам на задочниците, които по това време посещаваха занятия.

Спомням си как през февруари 1997 г. обсъждах вестника в едно кафене с няколко от задочните студенти историци, сред които се открояваше с достолепната си фигура г-н Бакалски. На тази колоритна личност съм й запомнил само фамилията. Г-н Бакалски беше човек с изключителното самочувствие на бъдещ историк, готов да спори със своите преподаватели. Повечето от тях се отнасяха снизходително към странностите му. Но преподавателят по история на Стария свят не му се радваше никак. Поради упоритото си несъгласие с мнението на този преподавател по някои въпроси от историята на Древен Рим и Гърция, г-н Бакалски беше принуден повече от 7 пъти да се явява на изпити по тези дисциплини.

Първите два броя на „Меркурий” взискателният г-н Бакалски не беше оценил високо. Когато обсъждахме втория брой за 1996 г., седнали на по чашка кафе в кафенето на първия етаж в студентското общежитие, превърнало се днес в известния хотел „Империал”, Бакалски не беше особено ласкав за съдържанието на вестника.

– Каква е тази тенденция персоната на главния редактор да е най-изявена и всеприсъстваща на страниците на вестника? – попита ме той, важно намествайки очилата си.

– Какво да се прави, – отвърнах му аз – но както сам разбираш от уводната статия на този брой, не срещам особена подкрепа от колегите си. Затова и съм ги подложил на тази убийствена критика заради равнодушието им към вестника.

Тогава г-н Бакалски не изрази категорично мнението си за въпросната уводна статия, която беше разкритикувана от моите познати в София като текст, отблъскващ читателите с безпардонния си език. Явно не искаше да уязви честолюбието ми. Но когато след няколко месеца отново бяхме седнали на по чашка кафе в кафенето на Университета, той беше повече от благоразположен към новия вид на изданието, макар че никога не взе участие в списването му. Въпреки че държах да науча мнението на г-н Бакалски, едва ли можех да разчитам на неговата авторска подкрепа. Като се имат предвид някои пиперливи и политически наситени коментари в „Меркурий”, определящият се като аполитична личност г-н Бакалски едва ли би могъл да бъде особено полезен в тези бурни дни на политически страсти. Всъщност аз и не държах толкова на неговата подкрепа като публицист поради твърде сложните му идейни убеждения. Желаех да науча мнението на Бакалски, защото той ми беше интересен като колоритна личност, държаща се със самочувствие и размах. Но странното при него беше, че той от една страна се самоопределяше като аполитична личност, а от друга страна – изразяваше силни леви убеждения. По-леви и от тези на отиващото си тогава правителство.

Аз никога не съм бил нито ляв, нито десен. Винаги съм се определял просто като човек, държащ на разумното управление. Управление, почиващо на древните етични принципи на народите. Ненавиждам всякакви идеологически доктрини. С г-н Бакалски ме свързваше българофилството и патриотизмът, но в други отношения се отличавахме доста. Поради това бях внимателен към неговото евентуално участие във вестника. За щастие до подобна дилема не се стигна, тъй като той имаше други амбиции. Мечтаеше си за кариера като виден историк, изследовател на античността. Т.е. по ирония на съдбата г-н Бакалски беше насочил амбициите си тъкмо към онзи исторически период, по който трябваше да бъде препитван над 7 пъти. Но точно в това се и състоеше ексцентричността му – изживяваше се като по-добър специалист от преподавателя си и спорейки с него, сам си навличаше неприятности. Ангажиран с тези си страсти, г-н Бакалски беше явно далеч от публицистиката и белетристиката, заемащи основно място в нашето издание.

*     *     *

Работата покрай вестника и неговото разпространяване сред студентите ме сближи с Манол Дешев. По това време започнах по-често да гостувам в дома му и да разговаряме за литература, философия и какво ли още не. При тези разговори често присъстваха Евдокия, сестра на Милан, или Ася – ученичка от Езиковата гимназия, изучаваща усилено немски език. Манол имаше таланта да съчетава полезното с приятното, така че се ограждаше с красиви и интелигентни жени. Но макар че той таеше някакво романтично чувство към тях, до голяма степен отношенията им бяха чисто приятелски и те му служеха по-скоро като музи. С други думи, ако Перикъл беше намерил само една Аспазия, Манол успяваше да намери всички налични образовани и интелигентни жени в Пловдив.

Тъй като приятелят ми Манол постепенно се превърна в незаменима част от пловдивския екип на „Меркурий”, двамата заедно пътувахме до София в началото на март 1997 г. за обявеното събрание на редакционния екип на вестника. То, разбира се, се състоя в бл. 18 на Студентски град.

Преди самото събрание се видях с * и той ме предупреди да бъда много внимателен при това събрание. По този начин той ме подготвяше за сблъсъка ми с някои новоизпечени журналисти от СУ. Но действителността се оказа далеч по-сложна от предположенията ми. Тъй като финансирането на вестника вече се осъществяваше от един заможен приятел на Милан, моята дума вече не притежаваше тази тежест, каквато имаше при отпечатването на първия печатен брой, финансиран в голяма степен и от мен. Поради това, колкото и да не исках, вече не можех да се съпротивлявам достатъчно ефективно на неразумните предложения.

 С какви същества ще си имам работа, разбрах почти веднага. Преди събранието се оказа, че Милан има някакъв проблем с белите дробове. Трябваше да отиде в болница за преглед и лечение. Когато научиха това, по лицата на „приятелите” му журналисти не се изписа дори и минимална доза състрадание. Тези хора се пишеха първи приятели на Милан, но приеха тази новина прекалено весело, като някаква шега. А както впоследствие се оказа, работата беше сериозна и Милан полежа около седмица в болницата. Наблюдавах внимателно тези журналистчета и още тогава ми направиха прекалено лошо впечатление с бездушната си реакция. Вместо да се притеснят за здравето на приятеля си, някои от тях дори допуснаха усмивки на лицата си, като най-весел ми се стори новоприсламчилият се към колектива В. Ц. Това момче очевидно беше надушило мириса на задаваща се „жълта” журналистика и се нахвърляше на това занимание като акула на кръв.

Оказа се, че събранието е свикано, защото господа журналистите сметнали, че вестникът не се продава достатъчно добре и трябвало да се измени първоначалната концепция. Тези хора не си бяха мръднали пръста да продават вестника по време на изпитната сесия и си правеха прибързани заключения. При положение, че бях продал в Пловдив повече от половината отпуснати ми бройки, си беше направо наглост да търсят вината в нещо друго, а не в собствената си апатичност и безотговорност.

Н. К., който беше близък с Милан и не особено близък с *, макар и да живееше в една стая с него, заяви, че трябва във вестника да публикуваме по-предизвикателни материали. Дори извади някакъв лист с материала на колегата им А.С., който си беше прикачил прякора Шамана. Та този „разказ” на А.С. трябваше да послужи за пример какви материали трябва да публикуваме за в бъдеще, ако искаме да предизвикаме вниманието на студентската общност. Разказът на А.С. – Шамана носеше емблематичното заглавие „Полунощен дебил”. Макар че самото заглавие говори достатъчно за текста, мога да кажа, че съдържанието беше по-гадничко от предполагаемото. Накрая завършваше в стил „Майсторът и Маргарита”, но с тази разлика, че главата на въпросния дебил се търкулнала като топка за боулинг, без от това да се извадят философски изводи за злото в света, каквито се правят в романа на Булгаков вследствие на трагичната съдба на литератора Михаил Берлиоз. Просто трябваше някакъв дебил в среднощните часове да бъде убит по смайващ начин, че да се предизвика ужас и отвращение у читателите. Поне аз не си направих други изводи от този текст.

Съвсем естествено аз се обявих против подобни писания, но не така мислеха господа журналистите. Моят глас вече беше глас в  пустиня и те не искаха по никакъв начин да допуснат да им попреча да изменят първоначалния замисъл за вестник „Меркурий” като културно-информационно издание за публицистика и белетристика. В случая „творбата” на А.С. си беше уж белетристика, но далеч от моите представи за благоприличен текст.

С откровена гордост, че сме получили първото си читателско писмо, бъдещият журналист Н.К. показа писмото на някаква студентка, адресирано всъщност към Е.М. и посветено на откровенията му в рубриката „Лице в лице” относно въпроса с турското малцинство в България. Писмото, което всъщност беше опит за публикация, носеше красноречивото заглавие : „Когато сте в Рим, дръжте се като римляни”. Впоследствие Е. доста се раздразни, като го прочете. Той заяви, че ще сбъркаме, ако го публикуваме. Явно беше убеден, че написаното от него във вестника е достатъчно убедително. Все пак, въпреки откровено крайното мнение на въпросната читателка, може би писмото и не беше толкова лошо и не представляваше израз на краен национализъм. Но все пак оставих решението дали да публикуваме този читателски отговор на колективното убеждение, а както се оказа, изцяло изменената концепция на вестника предопредели непубликуването на това писмо. По този начин, смея да твърдя, обезкуражихме читателите да изпращат свои отговори на публикациите ни, поради което това беше и последното читателско писмо до вестника.

*     *     *

  След събранието в София двамата с Манол се прибрахме с влак до Пловдив. Разговаряхме седнали в тъмно купе до прозореца и едновременно с това гледахме звездното небе, ширнало се над чукарите на Ихтиманска Средна гора. Точно тогава един от най-ярките обекти на небето беше кометата Хейл-Боп, която през март 1997 г. се виждаше с невъоръжено око. Гледката изглежда ни вдъхновяваше, защото разговорът ни беше особено интригуващ. Този разговор може би ни направи още по-близки с Манол, тъй като именно тогава установихме колко много общи интереси и разсъждения имаме за обкръжаващия ни свят. Затова с пълно право мога да твърдя, че именно пролетта на 1997 г. бележи началото на дългогодишното ни приятелство, което формално датира от 21 октомври 1994 г. В годините между 1997 г. и днешната 2013 г. срещите и разговорите ни бяха вдъхновение за не едно есе или разказ. Впоследствие с Манол участвахме няколко години подред в Националния литературен конкурс „Младежта – следа от бъдещето”, намиращ се под егидата на ЮНЕСКО и организиран от Издателство „Мисъл”. Интересното беше, че две години поред бяхме награждавани с първа или трета награда за публицистика и белетристика. А всички наши участия ни носеха номинация и съответно публикация в литературния алманах „Мисъл”. Един ден по този повод Манол ми каза: „Или ние сме толкова добри, или просто материалите, които получават, в мнозинството си не са достатъчно стойностни, поради което все опират до нас”. Каква е точно истината в тези думи на Манол, ще покаже бъдещето.

*     *     *

  През един мартенски ден на 1997 г. по телефона ми се обади първият читател, който искаше да публикува свои материали в „Меркурий”. Това беше поетът Бойко Златев, студент физик от Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Моят телефон и адрес бяха посочени във вестника, за да могат желаещите да се свържат с нас и предадат за публикация своя текст. По принцип имаше отбелязан и софийски адрес в бл. 18 на Студентски град, но за мое щастие този изключителен поет, учен и днешен издател и редактор на интернет списание „Палитра” предпочете да се свърже с мен. Бойко беше използвал идването си до Пловдив, където живееше баба му, за да се срещне с мен и да ми предаде цяла папка със свои стихотворения. Разбира се, тогава не подозирах, че това е началото на едно дългогодишно приятелство. За него допринесе обстоятелството, че Бойко ме помоли да залепя на таблото в Пловдивски университет една подписка за създаване на постоянна експозиция на картините на известния руски художник Николай Рьорих. България беше получила тези картини на Рьорих като подарък от сина му  – Светослав Рьорих, също именит художник, но те се съхраняваха в хранилищата на Музея за чуждестранно изкуство в София, без да ги излагат някъде постоянно. За такава благородна кауза аз веднага дадох съгласието си, като сложих подписа си на първо място в списъка. След това го залепих на таблото в Университета, като задачата ми беше да заменям листовете на подписката, щом предният лист се попълни. По този начин получих повод да видя още веднъж Бойко Златев, повод, който и използвах пълноценно впоследствие.

*     *     *

Подготовката за следващия брой на „Меркурий” стартира с вземането на интервю от известна личност. Тъй като предварително се знаеше, че новият български президент Петър Стоянов на 27 март 1997 г. ще говори пред студентите от Пловдив в голямата аула на Аграрния университет, двамата с Манол присъствахме на това събитие със задачата да направим интервю с него. Аз бях в ролята на фотограф, а този път възложих на Манол отговорността да интервюира Петър Стоянов. По това време президентът изживяваше своя звезден миг, като беше най-популярния човек в страната. Само преди месец беше назначил служебното правителство на Ст. Софиянски, което по странен за обикновения човек начин успя да стабилизира страната. Едва ли това е станало без отстъпки от суверенитета на България, още повече, че беше въведен и Валутен борд. Но така или иначе, тогава никой не мислеше за цената, която Родината му трябва да плати на големите световни играчи, за да живеят хората добре.

Трябва да призная, че поне според мен президентът не се постара много в отговорите си за нашето интервю. Може и вината да не е негова. Някакви си хлапетии му вземат интервю, а съветниците му не са съставили прилежно отговорите. Затова г-н Стоянов беше неподготвен и принуден да повтори почти дословно нещата, които каза в залата пред студентите. Вероятно и моята персона да му е създала допълнителни неудобства с постоянното си щракане с фотоапарат наоколо, на което президентската охрана отговори със своевременното ми отдалечаване. Иначе Манол успя да зададе няколко въпроса, на които получи съответните заучени отговори.

В крайна сметка на г-н Стоянов му беше подарен и един брой от нашия вестник, който той неучтиво подаде на охраната си. Сигурен съм, че впоследствие дори не е прочел и един ред. Затова слагам този брой на вестника в числото на финансовите загуби от брак и непродадени броеве. В тази графа не попадат онези подарени броеве, които все пак някой е прочел, тъй като нашата цел беше именно спечелването на читатели. Но едва ли наистина мога да броя господин Петър Стоянов в редовете на хората, направили си труда да прочетат нещо от вестника ни.

*     *     *

Горе-долу по това време написах и едно есе, чието неотпечатване в „Меркурий” ми показа, че не аз вече определям нещата, въпреки че преди това бях главен редактор. Наистина все още бях редактор, но вече се планираше да има отделни редактори за Пловдив и София, като аз, разбира се, трябваше да отговарям за Пловдив.

Есето ми започваше с това как сутринта на 5 февруари 1997 г. вървя по улицата и подминавам някакви жени, които си честитят „победата”. След това иронично се питах чия победа си честитят – тяхната, на България и народа й, или на г-н Иван Костов и куп службогонци. Накрая правех мрачното предсказание, че България се върти в кръг и нищо добро не я чака с тези, стоящи начело й. Не си спомням точно текста, защото съм го загубил някъде. Жалко, че не го отпечатаха в „Меркурий”, защото сега трудно мога да докажа, че не пиша тези неща поради популярността на тогавашното ми мнение сред днешните българи. А аз мислех по подобен начин през 1997 г.

Трябва да си призная, че Е. М. ми прочете есето и го хареса. Но не така мислеха журналистчетата от СУ. За тях г-н Костов бил единственият спасител на България в момента и поради това било неразумно да публикуваме подобни материали в този момент и особено преди изборите. Тогава може би в техните очи съм изглеждал като дърт комунист, макар че не симпатизирам на идеологически обвързани политически субекти. Аз им казах тогава: „Тежко на България при такива „спасители”.

За съжаление моето тогавашно мнение до този момент се оправдава напълно, защото политиците ни си личат от пръв поглед. Користолюбецът не може да излъже разумните хора, но за съжаление самите правила на „демокрацията” са такива, че не можеш да спечелиш избори, ако не притежаваш солиден финансов гръб. Такъв гръб може да придобие само онзи, който се надупи и свали гащите си пред олигарсите в сянка. Затова е прав човекът, изрекъл някога мъдрата мисъл: „Повече истински държавници може да се намерят сред онези, получили властта по наследство, отколкото сред хората, дошли на власт след избори”. Това е така, защото в изборите гласуват не само разумните, а и пияндетата, продажниците и неразумната тълпа, нямаща грам идея в главите си за бъднините на страната ни. Тук малко съм повлиян от „недемократични” автори като Платон и Плутарх например, но това си е мое субективно мнение. Поне аз си мисля, че живеем в страна, където всеки може да изрази мнението си.

 Изборите у нас и до днес са такава какофония, от която може да те заболи глава. В нея виждаме как различни групички хора с духовното съзнание на деца от детската градина се дърпат за дрешките и бият за повече места в нещото наречено Парламент. А на хората с действителни познания или просто изпитващи любов към мъдростта, науката и творчеството, не им се захваща с политика, като гледат с какви деца в духовно отношение биха си имали работа. Друг е въпросът, че когато се налудуват тези дечица, нищо няма да остане от страната ни. Това ще се случи, защото користолюбието е водеща сила в политиката ни. Поне да бяха честолюбиви тези наши политици, повече полза щеше да има от тях. Но те са користолюбиви, а честта за тях е нищо, тъй като я продават за пари. С други думи – от две страсти (користолюбие и честолюбие) са избрали по-низшата и по-вредната за държавата ни. А мъдрият Платон съветва да избягваме и двете страсти, подчинявайки се на мъдростта. Такъв мъдър човек засега не виждам в нашата политика, затова и не вярвам на никого в нея и не участвам в протести, които ще заменят един користолюбец с друг начело на управлението.

*     *     *

Но да се върнем към времето на вестник „Меркурий”. След споменатия по-горе потресаващ отказ за публикация на мой материал, честолюбието ми беше уязвено. Другото, което ме дразнеше, беше определянето ми като обикновен редактор във вестника. Естествено, това не си го признавах. От дистанцията на времето го определям като глупаво младежко честолюбие. Но по онова време то беше достатъчно да ме накара да реша да се отдалеча от вестника, който сам бях създал. Всъщност това беше и единствената ми опция – нямаше възможност да се боря, оставайки във вестника. Тогава си мислех, че репутацията и достойнството ми са уязвени от един отказ за публикация или поради факта, че не ме считат вече за главен редактор. Други може да не си признаят подобни неща, но аз си ги признавам, защото се надявам, че вече съм далеч от подобни детинщини. Днес си препрочитам често писмата на Васил Левски и се опитвам да възпитавам в себе си дух на всеотдайност за общественото благо. Но тогава очевидно съм мислил твърде честолюбиво. Изглежда в младежките си години хората развиват склонност към една от двете страсти – користолюбие или честолюбие. Може да се каже, че за мен беше характерно честолюбието и аз му се бях отдал напълно. По онова време реагирах болезнено, ако тази ми страст биваше уязвявана. Но според мен това е всеобща младежка болест, от която разумната част на човечеството се отърсва с времето. Останалите хора обаче доста често остават обладани от страстите си, като, за съжаление, доста по-често са под властта на користолюбието.

Своето решение за оттеглянето ми от вестника заявих през април, когато цялата редакция на вестника дойде в Пловдив. Използвах този момент за тази цел, но предната вечер се проявих като любезен домакин. За ужас на родителите ми всички 7-8 членове на редакционния екип за една нощ пренощуваха у нас. Може да се чудите как съм извършил този подвиг. Не беше трудно. Двама от тях настаних на двете легла в моята стая, трима от тях легнаха на разтегнатия диван в хола, а аз и Милан спахме на фотьойлите, като си поставихме краката на ниски столчета. На сутринта всички излязоха, с изключение на дълбоко спящия Й. М., когото така и не успяха да събудят. Поради това, като любезен домакин, останах у нас, за да изчакам Й. М. да се събуди. Впоследствие двамата си поговорихме, докато закусвахме, и той ми се стори добро момче. Чак да не повярваш, че беше съчинил онази мрачна история, озаглавена „До следващата зловеща нощ”. Но си оставаше фактът, че той се проявяваше като завършен атеист в това си писание. Очевидно домашното и училищното възпитание го бяха моделирали. А не бива да забравяме, че Й. М. беше от онова поколение, в чието детство атеизмът беше доведен до държавна възпитателна норма. Срещу това новите времена не можеха да се борят – както се казва: първите седем години са най-важни.

*     *     *

Оттеглянето ми от редакцията на вестника изглежда не се понрави на Милан, тъй като той много разчиташе на моята всеотдайност. Не бяха останали незабелязани и усилията ми при разпространението на първите броеве на Меркурий. Именно поради това Милан направи опит, при това временно успешен, да ме върне в редакционния екип. За моя изненада един ден в края на април 1997 г. той дойде у нас. Поради важната си дипломатическа мисия за връщането ми в „Меркурий”, той беше довел и своите родители. Тримата започнаха да ме убеждават колко съм важен за вестника, че до този момент съм вложил огромни усилия в осъществяването на делото, а сега изведнъж без никаква съществена причина съм се оттеглял.

– Враже, ти имаше желание и работеше много. Какво изведнъж те разубеди и накара да се оттеглиш? – питаше ме Милан.

Тук се налага да направя едно отклонение, за да обясня мотивите за последвалото ми решение. Както виждате, до този момент не се стремя по никакъв начин да се представям за по-добър от това, което тогава представлявах. Нямам желание да се правя на главен герой, изтъкан от съвършенство. Опитвам се да подражавам на искреността на Жан-Жак Русо в неговите „Изповеди”. Затова и няма да скрия, че горните думи на Милан и родителите му почесаха крастата на моето честолюбие. По това време, поради спомените от детството, свързани с много неприятности в детската градина и училището, поради отношението на моите „другарчета” към мен, търсех някаква компенсация в изявите си. Дори и родителите ми, които са много добри и скромни хора, винаги се чудеха как съм се пръкнал такъв, тъй като преди това такова чудо не се е появявало в рода им. Но от дистанцията на времето си мисля, че причината беше лошата ми социализация в детската градина и училище. Това предизвика такава травма, че дори и през ваканциите на село се разхождах абсолютно сам из гори и поляни или си четях в къщи книжки. Когато баба ми ме караше да и почета, я плашех с разни измислени истории, като се правех че чета, а тя съвсем искрено ми се връзваше и се тюхкаше за съдбата на героите. Когато бях навън обаче, щом чуех врява на мои връстници, минавах по-далеч от мястото. Тази саможивост изтъка една личност, която бавно допуска до себе си хората, като на тях понякога им отнема много време да разберат, че не хапя и съм като тях.

Именно споменът от детството предизвика свръхжеланието ми да се доказвам в социума. Това се изрази особено в студентството ми, когато се видях обкръжен от свестни и интелигентни хора, които вече ме приемаха по-нормално, а не като някакъв пришълец. Тогава вече плувах в свои води и взех инициативата в ръцете си посредством този вестник. Може би не случайно кръстих и вестника си „Меркурий”, защото той ме направи друг човек и разшири неузнаваемо контактите ми. Но голямото отклонение от нормите в цялата работа беше, че харесвах похвалите за моята дейност. Впоследствие благотворното влияние на личностите, с които общувах, ме насочиха към философията за добродетелното поведение. Плутарх, един от любимите ми автори, чрез „Успоредни животописи” също ми показа, че честолюбивата страст погубва талантите на човека. Затова и днес по всякакъв начин поощрявам хората около мен да не прекаляват с похвалите си, дори и да ги заслужавам. Предпочитам искрените приятели, които ми посочват грешките, когато сме насаме, за да не ги повтарям. А похвалите оставям за хорските разговори, когато ме няма. Само подобни похвали са искрени, но предпочитам да не ги научавам. Защото похвалите разлагат дори и от дистанция, тъй притъпяват бдителността за грешките ни. Но да оставя тези нравствени разсъждения и да се върна към същността на нещата.

Думите на Милан не само ме поласкаха, но попаднаха точно в десятката. Макар че не можех да си го призная, истинската причина да се оттеглям към този момент беше уязвеното ми честолюбие. Поради това Милан и родителите му с един удар постигнаха това, което желаеха. Макар и да се правех, че ще поразмисля, като не дадох окончателен отговор, все пак реших да се върна. Впоследствие направих грешката да потвърдя гласно решението си, защото се оказа, че то не е последно.

*     *     *

Когато давах обещание, че съм готов да се върна в редакцията на „Меркурий”, която всъщност официално още не бях и напускал, нямах представа какво готвят за най-новия брой софийските журналисти. Аз си отговарях за Пловдив, а откакто беше станало прословутото разделение на редакционни екипи за Пловдив и София, вече при мен не постъпваха всички материали. За щастие при мен беше архивът на вестника, поради което сега разполагам с всички материали от първите няколко месеца на „Меркурий”.

 В първите седмици на май 1997 г. отидох до София, като първото нещо, което направих, беше да се видя с *. От него научих, че за новия брой на вестника се готвят ужасни публикации, които неминуемо ще се отразят и на моята репутация.

– Ако искаш да се предпазиш от неприятности, – заяви ми категорично *, – трябва непременно да се откажеш от участието си в редакцията и от споменаването на твоето име.

За мен това беше болезнено решение. Чувствах вестника като свое дете, което си беше и самата истина. Прекалено много усилия бях положил и сега не ми беше лесно да се отдръпна. Но точно обстоятелството, че аз бях създал вестника, беше и причината за неотложната необходимост да се откажа. Всички в Пловдивски университет свързваха „Меркурий” именно с мен. Ако в този вестник започнеха да се публикуват глупости, целият негативизъм на оценките щеше да се насочи именно към мен. Онези журналистчета можеше да си пишат каквото си искат, но отговорността за самото съществуване на вестника падаше върху мен и Милан. Може да ви звучи странно, но ми беше казано следното:

– Милан неслучайно имаше здравословни проблеми. Той понесе всичко на гърба си, а онези дори не му съчувстваха. Ти също си отговорен за съществуването на „Меркурий” и ще пострадаш, ако позволиш други да си пишат глупости на твой гръб. Накрая ти ще понесеш върху себе си отрицанието.

Не съм сигурен, че предавам точно думите, но горе-долу това беше общият им смисъл. Дълбоко в сърцето си усещах, че те са правдиви и трябва да ги послушам. Ако щете ме наречете слаб, но бъдещите събития напълно потвърдиха правилността на решението ми. Този разговор окончателно ме убеди да се откажа – този път не поради честолюбие, а поради това, че не желаех да понеса кръста на неимоверно тежката отговорност да съдействам за деградирането на читателите.

Веднага след този разговор се отправих към един друг блок в Студентски град (редакцията тогава не се помещаваше в бл.18), за да заявя промяната на решението си относно завръщане ми в екипа. Обявих на Милан и останалите, че не желая името ми да се споменава под какъвто и да е предлог. За съжаление адресът ми трябваше да остане още няколко броя във вестника, тъй като в Пловдив той беше познат на студентите, за да изпращат евентуално материалите си.

– Враже, не мога да те разбера. – каза ми тогава Милан. – Мяташ се като риба на сухо ту на една, ту на друга страна.

Той беше прав. Наистина не ми беше лесно да произнеса тези думи на отказ от дотогавашната си работа за вестника, който сам създадох. Но имах огромно доверие на *. Правилността на неговите съвети бяха напълно потвърдени от бъдещите събития. Нямаше да съжалявам за взетото в този момент решение.

*     *     *

Когато новият брой излезе, разбрах защо беше толкова важно оттеглянето ми. Вече журналистите от София си пишеха каквото си искат, а моето противопоставяне на събранията на редакцията не даваше резултат. Защо изобщо беше нужно да продължавам да трупам негативи на свой гръб? Този брой на вестника по нищо не се различаваше от модерните тогава, пък и сега вестници. Разни неприлични снимчици на последна страница и доста странни „шегички” като фразата „не газете тревата – свивайте я на цигари и я пушете” бяха нещо обичайно за журналистите. Е, това вече надминаваше всичкия ужас, който можех да си представя. Без да подозирам, бях създал някакво медийно чудовище. Вече мислено благодарях на *, че ме подтикна да премахна името си от редакционния екип на това нещо. За написването на материалите в този и следващите броеве не се искаше особен талант. Подобни неща можеше да пише всеки завършил средно образование човек, който чете вестник всеки ден и има представа какво се пише в подобни медийни парцали.

След моето оттегляне най-способният човек в редакционния екип на вестника беше Манол Дешев. Горкият мой приятел впоследствие също не издържа и се оттегли, отчаян от цензурата на посредствените хора над талантливото му перо. Тези журналисти се оказаха такива подражатели на популярните вестници, че ако Милан беше прописал, щеше да бъде далеч по-интересен за читателите от своите подопечни. Но той нямаше избор, освен да им се довери, защото мислеше, че един вестник най-добре се списва от журналисти. А студентите журналисти се оказаха прекалено добри ученици и подражатели на водещите вестници. За да станеш добър журналист, изглежда трябва да се откажеш от свободната импровизация и полета на мисълта, като го замениш с клишетата. Именно поради това по-добри автори в печатните издания и атрактивни водещи в телевизиите се оказват не възпитаниците на Журналистическия факултет, а завършилите българска филология, които като студенти все пак са се назорили да прочетат повече книжки.

*     *     *

Първите признаци, че поне в Пловдивски университет новият вид на вестника не се възприема добре, не закъсняха. Направих глупостта да помагам в продажбите на вестника, от който съм се отказал, и сам виждах, че нещата не вървят. Но като се замисля, тази ми проява не беше чак толкова „глупост”, колкото израз на привързаност към нещо свидно в миналото. Обаче едновременно с това сам не съдействах за рекламата, като дадох на колегите си ясно да разберат, че не одобрявам този вид на вестника. Поради това те не го и купуваха, като допринесоха за спад в продажбите. Направих така, че чрез знаците на неодобрение, които показвах, отдръпнах от вестника всички мои колеги. Това беше моя потайна стратегия да изчистя името си и да се освободя от бремето на предразсъдъка, че „Меркурий” и Кръстьо Йорданов са неразривно свързани неща.

Моите приятели, които все още работеха за „Меркурий”, обаче не разбираха дълбоката драма, която се разиграваше в душата ми и възприемаха като нещо нормално това, че помагах в продажбите. Както често се случва, в душата ми се проявяваше раздвоение – от една страна отвращение от съдържанието на новия брой, а от друга – дълбока привързаност към нещо свидно, на което сам бях вдъхнал живот. Сами разбирате, че не ми беше лесно да демонстрирам отведнъж пълно отчуждение и антагонизъм с новия екип на вестника. Поради това, изпаднах в неприятна ситуация, когато, докато продавах вестника в коридора на Университета, до мен застанаха Манол и Евдокия – споменатата вече сестра на Милан, а същевременно двама преминаващи точно тогава колеги ми казаха:

– Дерзаеш ли, Кръстьо, дерзаеш ли? – вдъхвайки ми кураж и явно намеквайки за драматичните събития от вътрешния ми свят, които бях изразил гласно преди това пред тях.

– Какво искаха да кажат тези? – попита ме озадачен Манол.

Аз не можах да измисля смислен отговор, който да ме измъкне от деликатната ситуация, без да показвам борбата между честолюбието си и новата за мен ситуация около вестника. Само успях да повдигна рамене и да замълча.

Но най-силното доказателство, че не бях сбъркал с решението си да се оттегля от редакционния екип и гласно да обявя несъгласието си с новия вид на вестника, беше начинът, по който моят преподавател по история на Новото време бил попитал на една лекция, на която бях закъснял:

– Кръстьо има ли нещо общо с този вестник? – попитал преподавателят ми, като държал вестника с върха на двата си пръста, както обикновено се държи нещо много мръсно.

Колегите му заявили, че пред тях категорично съм се разграничил от това, което се пише в него. Но преподавателят ми имаше всички основания да се чуди, като се има предвид, че се подвизавах като продавач на това нещо в коридора на Университета, а освен това адресът ми все още фигурираше в този брой. Само името ми го нямаше сред редакционния екип.

Всички гореописани събития предопределиха и поведението ми през следващите седмици на май и юни 1997 г. Един стратегически ход от моя страна беше съставянето на подписка, която настояваше да се възстановят предишните критерии в подбора на писмените материали за вестника. Сега с ръка на сърцето си признавам, че не хранех никаква надежда в успеха на това начинание. Целта ми беше да събирам подписи за кауза, която ясно да докаже, че нямам нищо общо със сегашния вид на вестник „Меркурий”. За кратко време събрах много подписи от студенти и преподаватели в Пловдивския университет. Аз много добре знаех, че някой от настоящия екип на вестника беше казал: „Можем да загубим 500 читатели, но да спечелим 1000”. Затова беше ясно, че на моята подписка няма да се погледне сериозно. Но основната цел беше постигната – предпазих своя авторитет от неудоволствието да нося несправедливо тежкия кръст на отговорността за чужди публикации.

*     *     *

След моето оттегляне с болка следях развитието на идеята „Меркурий”, като тази моя трагедия продължи още половин година до окончателния провал на новоизпечените журналисти в намерението им да предизвикат медийна бомба с писанията си. Това беше един тежък период, в който трябваше да наблюдавам отстрани как група безлични автори опозоряват първоначалния ни чист устрем към свобода на творческата мисъл.

– Не се безпокой, – казваше ми *, когато се видехме, – вестникът в този си вид няма да изкара много дълго време. Първоначалният му пламък вече изтлява.

Както се оказа, за пореден път той беше напълно прав. В началото на 1998 г. Милан и неговият заможен приятел спряха кранчето на разюзданите журналисти от бл. 18 на Студентски град. Явно Милан и приятелят му също разбраха, че нищо няма да се получи от студентския еквивалент на вестник „24 часа”, на когото подражаваха бъдещите медийни „светила”. Милан беше един добър човек, който вложи много енергия в издаването на този вестник, но беше подведен от „приятелите” си журналисти. Явно зад стените на Журналистическия факултет нашите „герои” дотолкова се бяха самозабравили, че сериозно подцениха интелигентната студентска общност, към която беше адресиран и вестник „Меркурий”. Може люпещите семки чичковци, пътуващите по влаковете бродяги и останалите хора, които четат вестник, докато пътуват сутрин в автобуса към местоработата си, да харесват подобни безсмислени текстове. Но студентите не биха си давали парите за вестник, в който само датата е истинска. Този вестник вече беше лишен от онзи живец, който го направи популярен в началото. За съжаление това постига всички, които правят компромис с творческото си начало и Духа в себе си, като се продават за пари. Може да спечелят някакво състояние, като пишат само неща, които се харесват на широката публика и им носят пари и популярност за момента. Но едновременно с това тази сделка с тъмното начало ги лишава от пламъка на творческия Дух, като те се унасят в летаргията на посредствеността. Именно поради това и финалът на цялата история беше твърде злополучен.

Все пак нашите „герои” журналисти си прикачиха към автобиографиите участието в редактирането на студентски вестник, което за възпитаници на Журналистическия факултет е голям актив. А за пишещия тези редове остана удоволствието, че вестник „Меркурий” го свърза завинаги с достойни личности като Манол Дешев, Бойко Златев и др. „Меркурий” изпълни своята мисия. Тя се състоеше в това да свърже навеки близки по идеи и търсения души, които заедно от тук нататък да поемат по своя път.

Пловдив, септември-ноември 2013 г.