РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
|
Кръстьо Йорданов
КОРАБ
Още при раждането ми се опитаха да ме направят алкохолик. Просто разбиха една бутилка шампанско в лицето ми и пенестата течност се разля и ме намокри ужасно. Нямаше как да не отпия от това някога аристократично питие, което сега е достъпно и за представители на простолюдието като мен, че дори ми го натрапиха при кръщението ми. Родих се през декември и хич не ми беше приятно да се гаврят така с мен в този студ, пък било то и със скъпи течности. Студът си е студ, независимо дали те поливат с безплатна морска вода или нещо марково. Единствената причина да не хвана простуда е якият ми стоманен корпус, който, макар да бях още бебе, ме предпази от първите житейски изпитания. Пък и досегът със студената вода е основна съдба в живота ни. Всъщност и досега не съм сигурен точно кога се самоосъзнах като индивидуалност. Първоначално само усещах, че съществувам. Понякога беше светло, а понякога тъмно. Искаше ми се този свят да е по-топъл и по- светъл отколкото го усещах, исках да усещам спокойствието и лекотата на предишното си битие като един чертеж върху масата на някой проектант. Но уви, светът около мен беше или прекомерно студен през зимата, или прекомерно горещ през лятото. А вътре в мен имаше някакво странно напрежение и желание, които още не можех да определя какво означават и към какво ме подтикват. Засега само разбирах, че с всеки изминал ден не бях същия. Не само виждах, но и задържах всичко у себе си като спомени. После след някоя и друга годинка започнах да се опитвам да си представя нещата, които никога не бях виждал. Все още не бях напускал родния си бряг и бях пътувал само до съседното пристанище, за да пренеса някакви съвсем леки товари. Все пак ме щадяха и не желаеха да претоварват младеж като мен с прекомерно тежки задължения. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да гледам хоризонта и да си представям отсрещния бряг с прекрасните и чудни градове, които бяха построени от въздушните кули на развинтеното ми въображение. По някое време започнах да се питам за всичко, което виждах и да се опитвам да си отговоря на въпроса защо и как съществува. Бях вече недостатъчно доволен от факта, че виждам и знам. Исках отговора на въпросите защо и как. По-късно разбрах от един опитал всичко в живота старец, който цял век беше порил вълните на океана, че това, което се опитвах да направя с натрупаните в мен спомени от наблюдения, се наричало мислене. Този добър старик беше достатъчно търпелив, за да отговаря на моите досадни със своята нескончаемост въпроси. Вечер, когато над нас изгряваха звездите, ние двамата гледахме красивия Орион и яркия Сириус, мълчаливо се опитвахме да си представим тези чудни далечни светове, след което по цели нощи беседвахме за много неща, които вълнуваха младежкото ми съзнание. Така постепенно разбрах много неща за света около нас. Но още не можех да разбера най-същественото. Дълбоко под моя стоманен корпус се стаяваше онова необяснимо напрежение, което ми даваше силата да мечтая за нещо по-добро, но което в мигове на несполуки ме изгаряше с някакъв ужасно горещ пламък. Една вечер споделих пред моя добър старец тези мои усещания. Исках да разбера нещо повече за нас самите. Каква беше тази необяснима сила, която ни подтикваше да порим студените и тъмни вълни на житейския Океан, защо аз бях толкова напрегнат, докато други мои събратя бяха доволни само да си намерят някое тихо и спокойно пристанище, където предпазени от пенещите се високи вълни на откритото море да доживеят до дълбока старост, докато ръждата разяде здравите им някога стоманени тела. – Синко, – каза ми старецът – опасни мисли вълнуват твоето съзнание. Повечето корабчета на твоя възраст се учат с една единствена мисъл. Желаят да навлязат в някое добро за тях пристанище, за да не ги брулят бурните ветрове на откритото море. Малкото кораби, които се опитваха да отговорят на тези стаени в теб чувства ги постигна печалната съдба или да бъдат потопени от бурните и високи океански вълни, или достигнаха до далечни и непознати брегове, до които никой друг освен тях не е стигал. Там ги постигна не по-малко печалната съдба да останат самотни и неразбрани странници. Никой не е видял добро от удовлетворяването на тези страсти, които бушуват в теб. По-добре си избери някой малък пристан, за да имаш сигурния шанс да достигнеш до моите години, за да разговаряш с друго малко корабче както аз с теб. – Но аз наистина искам да навляза в Океана! Чичо, ако не го сторя, това нещо вътре в мен ще ме накара да се разпадна на части. Просто ще експлодирам! – Дете, ти очевидно прекалено много внимаваш в часовете по история на училището за корабчета. Ето още едно доказателство за мен, че този предмет само ви подтиква вас младите да вършите щуротии. Та тези стари кораби, за които ви разказват там, са претърпели ужасни беди, за да постигнат тази чест някой да ги запомни и разкаже патилата им. Те прекомерно са желаели да навлязат в Океана, за да покажат само колко големи герои са пред другите. Други пък искаха да достигнат до отвъдморските брегове, за да донесат нещо непознато от там и да го подарят на останалите. Така те си мислеха, че ще направят събратята си по-щастливи. Повярвай ми, всички останали се чувстват щастливи, само ако ги оставиш в спокойни тихи води и не разстройваш живота им с непознати новости. Още по-малко желаят някой да ги подтиква към Океана, за да ги води към страшната неизвестност. – Така е. Усещам го. Но въпреки всичко, това вътре в мен напира и не ми дава покой. Кажи ми как така едни от тези кораби са потънали, а други все пак са стигнали до отсрещните брегове? – Всичко зависи от истинската цел, с която си навлязъл в морето. Много е важно дали си ръководен от светлото чувство да донесеш нещо ново от тези далечни брегове или от мрачната страст да докажеш, че си по-голям кораб от останалите. В това отношение до отсрещните брегове достигат само онези, които се сливат с Океана, които вместо да се противопоставят на надигащите се стихии, се носят на гребена на вълните, следвайки техния ритъм. Всички останали, които са си мислели, че могат да плуват напред, както си желаят, без да се смирят пред стихиите, бяха погълнати от тях и днес лежат на океанското дъно. Някога построили един огромен кораб, който се задвижвал от силата на парния двигател. Нарекли го Титаник. Някаква безбожна ръка изписала на корпуса му: ”И Господ не може да го потопи.” Това превърнало този кораб в надменен самохвалко, който започнал да изпуска облаци черен дим през огромния си комин и да тръби, че ще достигне до отсрещния бряг по-бързо от всички останали кораби. За съжаление се намерили и човешки същества, от онези що ходят на два крака, които повярвали на дръзкия горделивец. Те влезли в огромното му тяло с надеждата, че защитени от това огромно чудовище, ще достигнат благополучно до отсрещното пристанище. В една ясна звездна нощ, както гордо наперен плувал напред, защото нямало дори вълни, които да наплискат разпаленото му самочувствие, той усетил как стоманеното му туловище се разпаря от острия ръб на един обикновен и нищо неподозиращ айсберг, който си плувал на юг в очакване топлите води на Гълфстрийм да го поемат в обятията си и превърнат ледената му снага в топла океанска вода. Така един айсберг без претенции да влиза в историята се превърна в герой и запрати към дъното на морето този модерен Голиат, а заедно с него още мнозина двукраки създания, които спокойни хъркаха в среднощния си сън, убедени в непотопяемостта на транспортното си средство. Ето така влизат в паметта на останалите всички онези, които не разбират, че напред можеш да отидеш воден само от силата на вътрешната си вяра. Вярата, че твоята съдба е в ръцете на морската сила. Ако твоята воля и енергия се слеят със силата на Океана, нищо не може да те спре по пътя, защото твоята воля е подчинена на неговата воля. Тя е истинската сила на нашия прогрес, която ни носи с попътния си вятър. Синко, ако искаш наистина да плаваш сред Океана, разпали в теб пламъка на тази вяра, смири се пред тази могъща сила. Така ще съм спокоен за теб и няма да се боя, че съм те изпратил на сигурна гибел. Слушах този мъдър старец и потръпнах от радост. Вече осъзнах каква беше тази могъща стихия стаена в мен. Тя беше малко подобие на мощната сила на самия Океан, сякаш той беше едновременно вътре в мен и извън мен. Тя можеше да ме направи способен да достигна до който и да е далечен бряг, но преди това трябваше да я разбера и осъзнато да я усещам как работи в мен. Така вместо да плувам срещу вълните и стихиите, те сами щяха да ми проправят път, чувствайки ме свой по-несъвършен събрат. Аз усетих как моето огромно метално тяло се смалява, за да се превърне в миниатюрна капчица на огромния Океан.
|
||
|
|
|
|
|
©
Кръстьо Йорданов. Публикувано в
|
|