Бр. I - 2011 (42)

Кръстьо Йорданов

БОГОМИЛСТВОТО КАТО ПРИЕМНИК НА ИЗТОЧНИТЕ ЕЗОТЕРИЧНИ^[1] ТРАДИЦИИ^[2].

Почти 1100 години след появата на това учение в българските земи сред българските интелектуалци няма единно становище за  неговата ценност по отношение на българската културна идентичност. Все още твърде много са гласовете, че това било едно разрушително за българската държавност учение. Дори на времето група от  учени, които си бяха поставили твърде амбициозната  задача да създадат новата българска национална доктрина, бяха написали в издадената от тях малка книжка   именно подобна отрицателна констатация за богомилството^[3]. Но много е лесно да се довериш на това, което са писали враговете и отрицателите на това учение, за да пишеш  емоционално наситени коментари. Очевидно колкото и да се опитваме да бъдем безпристрастни по отношение на историческото си минало, невъзможно е за богомилството да се пише без пристрастия. Човекът или слуша  поученията за „лошото и развратно” богомилство, като се влияе от мнението на официалната Църква, или се запознава с него. Понякога го приема  в сърцето си  без предварително да го е търсел, като става негов почитател. Но всяко правило си има изключения. За чест на българската наука  може би само Димитър Ангелов е успял да даде справедлива оценка за него, без да се вживява в нито една от двете крайности^[4]. Аз не мога обаче да съм съвсем безпристрастен, защото погълнат от богомилските легенди, които са запазени чрез  „ Тайната  книга” в нейните латински преписи или са преразказани като част от учението на богомила Василий Врач  в  „Догматическото всеоръжие” на Евтимий Зигавин, почувствах  близост и братска съпричастност с богомилите, започнах да разбирам техните идеи и поради това ги приех за себе си. В текста, който ще представя по-долу, аз нямам намерение да ви запозная подробно с историята на богомилството, която вече е достатъчно добре позната. Моята цел е да ви накарам да почувствате красотата и силата на философската мисъл, която е прикрита зад легендите в един съвсем кратък и ясен за всеки текст.  И опирайки се на малко познати извори да ви представя богомилското учение такова, каквото действително е било. Пред очите ни се разкрива една идея, която е най-сродна с първоначалното християнство, но едновременно с това е преодоляла пазенето в тайна на езотерични идеи, които сближават това истинско християнство с други религии като будизма и исляма. За да бъде разбрано и оценено, трябва да се разгледат основните въпроси, които го отличават от традиционната религиозна догма. Да се реконструира доколкото е възможно неговата философска доктрина, за да може за  в  бъдеще тя да се превърне в българската духовна  идентичност, която макар и част от миналото, може да се превърне в наша  заслуга за преодоляване на религиозния антагонизъм между народите. Човечеството се нуждае от една стабилна основа, върху която да бъде изграден бъдещият общ духовен храм на народите, там където няма да има неразбиране и вражда, а дълбоко усещане, че истината и доброто са едни и същи за всички.

Около средата на ХІ век един монах от цариградския манастир Богородица Перивлепта  пътувал до родния си край в малоазийската област Акмония. Някъде по пътя този Евтимий родом от Акмония се срещнал със скромно облечен в расо благочестиво изглеждащ човек. Тогава между тях се завързва разговор, който отразява едно от най-големите догматични противоречия между богомилството и официалната Църква. Странникът аскет изведнъж шокира нашия монах с думите, че „няма възкресение на мъртвите”^[5]. Именно това доста логическо за днешния човек твърдение не се понравило и дори ядосало прилежния в познаването на догмите църковник. Той, понеже не могъл да се обоснове с нещо друго, например думи на самия Христос, започва яростно да спори с доводи „достойни за доверие” според него, които за мен и всеки разумен човек са доста смешни. Цялото писмо на Евтимий от Акмония срещу еретиците е изпълнено с всякакви необосновани обвинения в служба на дявола, които понякога са откровени лъжи, че уж самите богомили задържани и разпитани „доброволно” си признали тази си пъклена роля. Но по отношение на спътника си Евтимий пише, че първоначално не го разпознал какъв е и „братски” се опитал да го поучи. Това поучение естествено се опира на „авторитета” на 318-те уж „пратени от Бога” „свети” никейски отци. Тук нашият духовник забравя да спомене, че Христос е съветвал учениците си да не наричат никого „Отец” на земята, защото имат един небесен Отец. Но думите на Христос очевидно не са толкова авторитетни за защитника на схващането, че превърналото се на прах тяло може да възкръсне. Поради това му се наложило да прибегне до „доказателствата” на „отците” създали земната Църква и нейните догми. За богомилите не било толкова важно възкресението на тялото, за което те добре знаели, че е невъзможно по всички закони на природата. Всякаква вяра в необосновани и почиващи единствено на авторитета на хорските твърдения представи била чужда на богомилите и те търсели истината. За тях символът на Христовото Възкресение е истината, че Духът е безсмъртен и непобедим. Именно за това богомилите учели за привидната смърт на кръста, защото божественото по природа не може да бъде убито и е по-силно от смъртната материя на тялото. Придавайки толкова голямо значение на телесното възкресение догматичните духовници омаловажават тази свещена истина за непобедимостта на всепроникващия Дух, която в една индуистка философско-религиозна  книга /Бхагавадгита/ е изразена така:                                                                                                                                          

„Не се съсича с меч въплътеното,

не може да го изгори и огънят.

Него нито водата го мокри,

нито вятърът го пресушава.

 Ненаранимо, неизгоримо,

неовлажнимо, неизсушимо,

то е безкрайно и всепроникващо,

неизменно — единствено, вечно.

 То е незримо, невъобразимо,

то съществува отвъд промените.

След като знаеш, че то съществува —

за какво да тъгуваш тогава?” /Бхагавадгита^[6], глава 2, стихове 23, 24 и 25/

Тази на пръв поглед чужда на християнството постановка, всъщност е била възприета и позната на учениците на Христос. Но тези езотерични идеи са били разяснявани само на посветените, а за обикновените вярващи са оставали само притчите. Именно това е смисълът на идеята за Възкресението и победата над смъртта.  Защо е нужно тази дълбока идея да бъде принизявана, за да бъде разбрана от хората, които не могат да си представят нищо друго освен буквалното Възкресение на подложената на разрушение плът?

Който умее да чете между редовете, ще види, че в самото си изложение за космогонията на богомилите в Мала Азия, Евтимий от Акмония сам разкрива, че в богомилството няма нищо дуалистично. Който вижда дуализъм в легендата за бунта на Сатанаил и отделянето му от царството на Бог  заедно с повлечени от него ангели, всъщност отрича наличието на разрушение, тленост и страдание в материалния свят. Нещо  което всяка нормална религия не може да отрече^[7].Още автори като Платон и Плутарх пишат в съчиненията си, че от Бог произтичат само добрините в живота и света, защото самият Той като същност е добро и любов. За злините и несъвършенствата в света още древните са търсели друго обяснение. Чрез приписването на творчески сили на Сатанаил, който е творение на Бога и следователно несамостойна сила, богомилите обясняват процесите в материалния свят, който е едно копие на по-висшите светове, но в него властват силите на разрушението, които превръщат в прах рано или късно всичко въплътено.  

Проблемите за доброто и злото са били централни в творческите търсения на есеите от кумранското братство, които са ни оставили прекрасно свидетелство за своята философия чрез оцелелите до наши дни и открити чак през 1947 г. кумрански ръкописи. Възгледите на есеите са интересни, защото според свидетелствата на Филон Александрийски и Йосиф Флавий техните братства доста наподобяват на организацията на богомилските общини^[8]. Още по-интересни са те, защото не случайно много автори смятат, че първите християни и самият Христос вероятно произлизат от средите на есейската общност^[9]. Тези огромни прилики с богомилите доказват доста основателно, че богомилството е един успешен опит да се възстанови традицията на първоначалното християнство, която е доста изопачена от официалната Църква^[10]. Един откъс от кумранските ръкописи показва, че есеите смятат човешките души подвластни на два духа – Духът на истината и Духът на греха и мрака. Хората чрез избора си на живот определят под властта на кой дух попадат и каква ще е съдбата на душите им. И двата духа са подчинени на Бог, нещо, което със сигурност вярват и богомилите от Средновековието, защото в тяхната легенда Сатанаил също е Божие творение. Странно е, че толкова дълго време изследователите на богомилството се подвеждат по съчиненията на противници на богомилското учение и го смятат за напълно идентично с предхождащи го дуалистични секти^[11]. Есейските възгледи за доброто и злото са изложени в следния  споменат текст на кумранските ръкописи и недвусмислено показват идеи, които малко по-завоалирано се споделят и от богомилите: „И Той /Бог/ даде на човека два духа да го съпровождат до часа на Неговото посещение: това са духовете на истината и греха. В извор на светлина е произходът на Истината, а в извор от мрак се ражда нечестието. В ръцете си Князът на светлината държи всички синове на справедливостта и по светли пътища те вървят; в ръцете си Князът на мрака държи синовете на нечестието и по мрачни пътища те вървят^[12]. И само чрез ангел на мрака заблуда постига синовете на праведността... И всички наказания, времето на всички притеснения са плод на неговото враждебно господство. И всички духове от неговия жребий са там да провалят синовете на светлината. Но Бог на Израил и Ангелът на неговата Истина помагат на всички синове на светлината^[13] .....”

Виждаме, че тук естествено няма нищо различно от това, което християните би трябвало да вярват. Богомилите също са вярвали в това. Някои ги смятат за дуалисти заради споменатата по-горе творческа сила приписвана на Сатанаил. Но Сатанаил като Божие творение може да копира само  творението на висшите светове създадени от Бог. Както вече казах, като сила създадена от Бог, Сатанаил създава един свят на сенките и отражението на истинските невидими за земния обитател светове. Това нещо май и Платон беше казал за земното битие на окованите като в пещера души, съзерцаващи отраженията на действителните творения.^[14] Щом Бог е сътворил тази творческа сила на процесите в материалния свят, защо трябва да смятаме, че богомилите са отричали божествения произход на абсолютно всичко земно. Очевидно слепите фанатици, които се подвеждат по буквалното тълкуване на богомилските легенди, неправилно хулят тези наши мъдри предци като еретици. Много е лесно изобщо да не се мисли, по този начин някои може без да се усетят да влязат в спор дори с Платон.

В този несъвършен свят богомилите смятали, че единствените неща, които били божествени, са Слънцето и човешката душа. Както вече видяхме и в по-горе цитираните примери, в това няма нищо „страшно” за истинския християнин. Очевидно Евтимий от Акмония наистина е имал контакти с богомили, защото разкрива част от кабалистичните идеи за устройството на света.  В кабала има 10 сефири, като първите две изразяват висшата същност на Бога. На Абсолютната всепроникваща същност. Останалите 8 сефири са сферите на проявлението, на божествените еманации, които в митологиите на различните древни народи са изразявани чрез различни божества. В кабала всяка сфера се управлява от една планета, като те са разположени в добре познатия за астролозите халдейски ред – Сатурн, Юпитер, Марс, Слънце, Венера, Меркурий, Луна. Последната 8-ма сфера символизира света на материята и се управлява астрологически от Земята като планета.^[15] А ето какво пише Евтимий от Акмония за богомилските възгледи^[16]: „Казват също, че има осем небеса.. Седем от тях е направил Бог и седи над тях /  това е изразено от най-горните две сефири на кабалистичното дърво на живота/. Осмото, казват, е под всичко – то е това, което виждаме. Направил го е владетелят на този свят, дяволът, който почива на него”. Във всичко това няма никакъв дуализъм, а символично представяне на богомилските възгледи на мирозданието – висшите духовни светове и тленният, подложен на разруха и непрестанно раждане и смърт / изразено чрез символа на злото, т. дявола/. Поради това можем да сме сигурни, че богомилите са смятали и почитали единствено Бога като първопричина за всичко и следователно са истински и дълбоко убедени християни. Но нещо повече, те са били творчески проявени личности и  мъдри философи, които търсели обяснение на нещата чрез наследството на позабравената през средновековието антична мъдрост, към която през Ренесанса ще се обърнат много ярко надарени личности.

Идеята за безсмъртната душа, която се преражда  и самоусъвършенства, не е била чужда на богомилите.Тя дори не е непозната  за религиозното мислене на Балканите и намерила място в античните доктрини на орфизма и питагорейството^[17]. Доказателства за това богомилско вярване  намираме в сведенията на Райнер Сакони, живял през ХІІІ век,  за западноевропейските катари, за които имаме сигурни данни, че са приели пряко учението си от българските богомили. Тази идея наистина сродява богомилството със световни религии като будизма, защото и тези български мъдреци са вярвали, че човешкият  живот се осмисля единствено от духовното самоусъвършенстване и отказ от пороци, което води до сливане с Бога и освобождаване от кръга на непрестанни прераждания. Ето какво пише Р. Сакони по въпроса за вярата в прераждането: „ /Вярват/ също така, че дяволът се е изкачил заедно със своите ангели на небето и като влязъл в битка с архангел Михаил и ангелите на добрия Бог, е смъкнал от там една трета от божиите творения и ги влива всекидневно в човешките тела и в тъпоумните, и също от едно тяло ги препраща в друго, докато всички бъдат възвърнати на Небето. А тези божии създания се наричат у тях „народ божи”, „души”....и също много други имена^[18].” Подобно на орфиците и питагорейците от древността и богомилите пропагандирали вегетарианството, защото в животните също се въплъщавали души. Поради стремежа си към изчистване от грехове, те се стремели да водят благочестив и изпълнен с добри дела живот. Не случайно в Южна Франция, където чрез албигойството богомилите разпространили учението си, е доста популярен Артуровият цикъл от рицарската литературна традиция, в който основен момент се явява търсенето на Светия  Граал^[19]. Той не е просто чаша, а мистично състояние на духа. Той може да бъде открит само от най-чистия и благочестив рицар, който не е опетнен от страсти и прегрешения.

Една друга богомилска идея  за мисията и същността на Христос, която е ясно изложена в сведенията на „Догматическо всеоръжие” на Евтимий Зигавин за учението на осъдения на изгаряна през 1111 г. проповедник  Василий Врач, би могла да преодолее и вековните противоречия между християнството и исляма. Освен по въпросите за троицата, в която християните непоклатимо вярват, голямо противоречие е различието по отношение на Христос и неговата мисия. Докато част от християните се увличат и го отъждествяват със самия Бог, което от определена гледна точка не е грешно, мюсюлманите почитат пророка Исус.  Богомилите биха помогнали да се преодолее този чисто богословски спор, защото тяхното виждане може да накара  християни и мюсюлмани да се разберат по въпроса. Всъщност богомилската постановка показва, че и едните и другите не са съвсем прави..  Христос наистина е  земно  проявление  на същество с висша божествена същност, но все пак той е Синът и Словото. В  14 глава от евангелието на Йоан наистина е казано: „Вярвайте в Мен, че аз съм в Отца, и че Отец е в Мене.” Но също така пише: „И каквото поискате от Мое име, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина....Ако Ме любехте, бихте се зарадвали за гдето отивам при Отца; защото Отец е по-голям от Мене....Аз ви казвам, не от Себе си ги говоря, но пребъдващият в Мене  Отец върши Своите дела.” Според Евтимий Зигавин в богомилското учение изложено от Василий се твърди следното:  

„Едновременно с това, като съжалил душата, която сам той /Бог/ вдъхнал, че страда така нещастно и се гнети, възправил се за наказание и излъчил през 5500 година из сърцето си Слово, тоест Син и Бог......И  Той показал  собствените Си дела. Заради това в евангелието се  казва: „Ако не правя делата на Моя Отец, не вярвайте в Мене.” Еретиците уверяват, че това Слово и Син е архангел Михаил. И името Му ще се нарече, казват, вестител и велик съвет^[20]...”

Ето, това е в общи линии вярата на нашите велики духовни предци, от която мнозина с лекота  се отричат, защото противоречи на официалната Църква. Но вярата, която Борис прие от Византия, трябваше да бъде преработена и реформирана, за да стане част от българската душевност, а не нещо чуждо на нея. Една нова българска християнска Църква, която да бъде хуманна и отворена към хората. Да събира средства за благотворителност, приюти за бездомните и страдащите. Вместо това средствата от дарения изчезват днес някъде мистериозно и страдащите не намират утеха от тези, които са призвани да им я дадат. Днес, толкова векове след Х век,  проблемите с морала на църковните служители остават  и макар че сред тях безспорно се намират вярващи братя и истински християни, не са малко и отрицателните примери на догматизъм и фанатизъм.. Тази духовна реформа и преобразувание на Църквата, за да се превърне в истинско земно представителство на духовната Църква на Христос, беше започната от българските богомили, за да се продължи чрез идеите на хусизма, Реформацията, Просвещението през ХVІІІ в., Толстоизма и много други духовни течения на ХІХ  и  ХХ век. Историята не трябва само да се изучава, но като шахматисти да мислим кои ходове са били правилни и кои погрешни, за да се освободим от мрака на миналото и бъдещето да ни донесе повече светлина. 

© Кръстьо Йорданов. Публикувано в  на: 30.05.2011.

Бр. I - 2011 (42)