ПУБЛИЦИСТИКА
|
|
ПУБЛИЦИСТИКА |
|
|
Кръстьо Йорданов ЗАЩО Е НУЖНО ДА БЪДЕМ РОДОЛЮБЦИ
Днес, когато благодарение на новите технологии светът се е превърнал в едно глобално село, все повече се засилва процесът на контакт между отделните култури и малките общности все повече започват да губят своята идентичност. За съжаление и българският народ, пропуснал своя исторически шанс през Х век приемайки официално богомилството да се превърне в самостоятелен политически и духовен фактор на европейската сцена, впоследствие сподели съдбата на духовния си православен образец Византия и за няколко века загуби възможността си да участва в общоевропейското културно развитие. В резултат на това днес българският език и културата ни въобще, са поставени в тежка ситуация да оцеляват сред глобалния свят, където водещи са други езици и културни модели. Този процес се засилва и от приемането на пазарната система, където в търговските отношения също се налага използването на други езици. Принципът на свободно развитие на медиите ни доведе до там, че частните интереси на отделни медии, като тук визирам водещи частни телевизии, налага в програмата дори и на национални празници да се уважава жадният за чужди продукции зрителски вкус, а единствено скъпата за данъкоплатците, но необходима национална телевизия включва българското в своята програма. Днес се стигна дотам, че се чуват гласове за приватизация на скъпо поддържаната от държавния бюджет национална медия. Жалко е, че има подобни идеи, защото обществото трябва да разбере, че за да поддържаш своята култура е скъпо по принцип, но необходимо. В условията на криза загрижеността за българската култура отстъпва на заден план и все повече се предпочита това, което носи повече пари. Разбира се, това е нормално. Повече пари носи това, което вече е популярно и рекламирано, а нашата културна идентичност не може да се похвали с особена рекламираност, колкото и да се тупаме по гърдите. Така се стига до ужасната ситуация културата ни да съществува въпреки всичко, благодарение на ентусиасти и случайни меценати, които стават все по малко. Така културното здраве на народа ни се оказва застрашено от частните интереси на медии като Нова телевизия, например, които със скъпи шоу програми като Биг Брадър /тук пак в чуждопоклонството са се престарали и не са превели на български името на митичния диктатор от романа на Оруел, който едва ли някой зрител на въпросното шоу е чел/ се опитват да разрушат още повече българския ценностен модел. За съжаление пазарният модел посегна и на вкусовете на храните, които с умиление си спомняме от детството си. Днес пословичното българско кисело мляко е с холандски закваски и няма същия вкус, защото собствениците на млекозаводи нямат сметка от лактобацилус булгарикус, който силно намалява срока на годност на тази стока. Доматите и ябълките ни са чужди и с вкус на някаква безвкусна пихтия, но не и на познатите ни от преди години плодове и зеленчуци. Може до тук моите писания да приличат на патриотичен плач, но за съжаление ни най-малко не преувеличавам впечатленията си. До всичко това се достига и от странните капитулантски настроения на част от нас, ние сме безразлични дали ще оцелее вкусът на нашето детство, стига да живеем по -добре. Да прави са си хората, защото отделният човек трудно може да бъде накаран да живее не само за себе си, но и за по-широка кауза, ако го няма пламъкът на вярата в сърцата ни. И тук вече достигаме до смисъла на патриотизма. Всички религии са налагали строги правила, като десетте божии заповеди и шериатските норми например, които по същество си приличат и целят едно общо нещо – да накарат егоистичния по начин на живот древен човек да приеме нормите на едно ново социално общество, в което не бива да се навлиза в чуждото лично пространство грубо и егоистично, а да се отнасяш добре с другите, както искаш да се отнасят и с теб. Тези религии са имали за цел да подготвят човечеството за новото духовно начало появило се на Земята с мисията на Христос, когато хората все повече трябва да чувстват любов един към друг и да достигнат до всеобщо сливане в едно цяло от привличащата сила на любовта. На напредналите духовно души не им се е налагало насила да се учат на тези принципи и те са били естествени за тях, но за грубите и неподготвени още хора, са били създадени религиите с техните строги норми. Това е бил етап на подготовка към по-висше начало. Първоначално човекът освен себе си е трябвало да заобича и почита родителите и семейството си, когато е бил готов за полет към социума, духовните принципи са започнали да го учат да обича племето си. След това народността си. Едва от след френската революция се появява идеята за нация, като тук са включени гражданите на едно общество, което еднакво е подчинено на валидни за всички закони, без привилегии за някаква аристократична прослойка, която дотогава се е чувствала над останалите поданици. Така достигаме и до истинското патриотично чувство, което е различно от дотогавашния регионален патриотизъм, при който всеки обича преди всичко родното си градче или максимум област, в която преобладава дадена етнографска група със сходни обичаи и фолклор. Ето, виждаме, че патриотизмът е необходим етап от пътя на човека към усещането за общочовешка любов. Дори и детето след раждането си изминава този дълъг път, първо се усеща като индивид, после като част от семейството си, като тръгне на училище се чувства част от някакъв малък детски колектив, после усеща привързаност към родния си град, а когато стане студент и го напусне, за да учи, заобиква истински и цялата си страна, макар дотогава насила да са го учили на патриотизъм в училище. Естествено по-напреднали души са патриоти на по-ранен етап от своето развитие и то понякога паралелно с космополитни усещания. Колкото си по-осъзнат душевно, към толкова по-голям кръг общност се привързваш още като млад. Социалното усещане е важно за вярващия човек. За да усетим божественото единство и да почувстваме цялото, ние трябва да преминем през етап за усещане на някаква част от цялото като родна. Следователно човек, който никога не е бил патриот поне като юноша, никога не може да стане и космополит по усещане. Ето тук се крие и смисълът да се възпитават децата ни в патриотизъм, но той трябва да е свързан неразривно и с вярата. Не може да има съчетаване на атеизъм и патриотизъм. Който не вярва в Създателя, който е Любовта на едно привличане към общността и цялото, до едно сливане в него, не може да бъде истински патриот, а един лицемер. Тези, които някога ни учеха на патриотизъм в съчетание със странния мутант наречен интернационализъм, но почиващ на една атеистична основа, първи след промените започнаха да си купуват имоти в чужбина, а децата им от възпитаници на чужди университети се превърнаха и в постоянни граждани на съответните страни, но в никакъв случай не и с чувството на граждани на света, просто хората си следваха конкретните интереси в търсене на подходящ стандарт на живот. Те не бяха отишли там, защото искаха да помогнат финансово на роднините си в България или помагайки на някаква друга българска кауза, а трайно рушаха мостовете свързващи ги с родния народ и страна и ставаха американци, англичани, французи и германци. Само хората крепени от някакви духовни принципи продължаваха да поддържат здрави тези връзки с България. Така достигаме до идеята, че патриотизмът, който ни прави добри граждани на собствените ни страни, е важен за да се превърнем в истински личности, а не търсещи само облаги и временно населили чуждото за природата им човешко тяло създания. Така един ден ние ще сме готови да излетим от родното си гнездо и да опознаем и чужди култури и да ги приемем с уважение. Патриотизмът без вяра е именно фалшивият патриотизъм на тупащ се в гърдите индивид, който веднага го забравя, щом изчезнат облагите и привилегиите, които до тогава са го карали да го следва. Това е изворът на онзи насилнически и жесток шовинизъм довел до толкова много войни за заграбване на чужди територии. Това не е благородният и истински патриотизъм, който просто с умиление иска да запази едно родно кътче, където да се връщаш след дълъг път. Хората, за които вярата е само церемония и параван за други цели, са изкривили дори и нея, като са я превърнали в религии, зад които се крие национализъм, който чрез газават (джихад) или кръстоносни походи се стреми към завоюване на чужди страни и унищожаване на чужди култури, без желание поне да ги опознаеш. Религията по същество никога не е нещо лошо, но става опасна когато в нея няма вяра, а е маска на шовинизъм. Това е именно злото, което ражда взривяващи невинни хора терористи и ни пречи да живеем в един по-спокоен свят. Затова според мен днес в България истински патриоти остават само тези, които вярват в една висша духовна същност, която всички народи наричат Бог. Те са такива именно защото им трябва някаква движеща искра и плам, който да ги откъсне от световната вече апатия на материално пресищане, а такива чувства се постигат само ако обичаш някаква по-голяма общност. За тях няма истински живот, ако трябва да обичат само себе си и имуществото си. Някои неправилно в друго мое разсъждение ме бяха разбрали, когато бях писал, че мъдрецът си е самодостатъчен. Той е такъв, защото не зависи от външни фактори и материални ценности и спокойно приема както бедността, така и богатството. Но за него няма по-голямо благо от това да обича другите и да сподели своите добродетели с тях. За него това е важно като въздухът, който диша. Съхраняването на родната култура и език е също така важно. Защото така се запазва многообразието на общата световна култура. Както човешкото тяло има органи, така и тялото на човечеството има органи, каквито се явяват народите с техните езици и култура, ако изчезне един народ и култура, духът на световната култура обеднява с една своя част. За някои това може да не изглежда фатално, но в общочовешки аспект тази загуба е болезнена, дори и да не се усеща от индивида и дори от оцелелите народи. Един ден човечеството може да стане едно цяло, но отделни народи презрели патриотизма си, няма да могат да извървят докрай този път и да влязат със свой достоен принос в общочовешкото семейство. От нас зависи дали ще извървим докрай този път или ще влезем в общото семейство без свой достоен културен принос като дял от общия.
|
||
|
|
|
|
|
© Кръстьо Йорданов.
Публикувано в
|
|