РАЗКАЗ	Брой 1 / ноември 2003

       Кръстьо Йорданов

 РАЗКАЗЪТ  НА  ПИШЕЩАТА МАШИНА

Млади човече, натискай по-леко клавишите ми. Имай уважение към старица като мен, все пак съм на повече от шейсет години. Вярно, и на теб не ти е лесно. От толкова време си безработен, че да се намираш на работа, пишеш по цели нощи и не ме оставяш на спокойствие. От друга страна, благодаря ти, че ме накара малко да поработя, че след дългия престой в склада съвсем се научих на мързел, чак ми беше съвестно. Твой приятел ти каза да ме пазиш, защото съм ценна антика. Ти обаче от малък си на Вие с техниката и не искаш да ме замениш с компютър. Така и не се научи как се работи с него, ама това е друга тема.

Наздраве. Ама така ще е, не се сети поне да ми избършеш праха. Ти се къпеш, а питаш ли мен колко ме сърби! Извинявай, ама си толкова разсеян, че няма друг начин да те подсетя.

Сега, понеже тракаш на мен непрекъснато, поне ще ти разкажа моята история, а ти после я опиши. Можеш да кажеш, че съм суетна, но ние, пишещите машини, сме разказвали толкова много чужди истории, че справедливостта изисква да изслушаш поне моя разказ.

Вие, хората, имате навика да забравяте началните години от живота си, но ние започваме да живеем направо от младежките си години и пропускаме бебешкия период, защото не растем, а само остаряваме. Така и аз видях за първи път света с очите на възрастен, още когато ми затегнаха и последния винт. Какво е станало реди това, попитай отделните ми части. Те знаят повече от мен.

Родих се в един цех за сглобяване на детайлите. Цареше такава дисциплина, че ни сглобяваха за нула време. Чак се чудя как тези хора въобще не объркаха нищо. А сега моите нови посестрими ги сглобяват с часове в някой български цех. Но днешните работници си говорят за какви ли не глупости. Някой ще разкаже как е свалил последното си гадже, а друг как е прекарал в дискотеката. Напълно ги разбирам, при тези непосилни смени имат толкова малко свободно време, че така се удължават часовете, в които се чувстват хора.

Те и работниците, които бабуваха при раждането ми, говореха някакъв непонятен за мен език, който ми приличаше на гласа на моята приятелка леката картечница, която се беше родила в същия завод. После научих, че се нарича немски. Чудно нещо – хората германци, а езикът им немски! Аз нищо не разбирах от него, защото по рождение съм българка и мога да пиша само на кирилица. Ако днес американците ви произвеждаха пишещите машини, сигурно щяха да се опитат да ви пробутат някоя латинка (не римлянка), но тогава поне в това отношение германците бяха коректни към съюзниците си и забравяха своята самовлюбеност. Ние, предназначените за износ в България, бяхме само българки, нищо че ми окачиха табелка, на която пише “Райнметал”.

Не можах да разгледам света по пътя си до България, защото ни наредиха в едни големи дървени сандъци и щом сложиха капака, настана такава тъмнина, че единственото ни забавление беше да разговаряме, по-точно да разговарят нашите части, защото самите ние нямахме почти никакви спомени, за да има за какво да разговаряме. Общото в тези разговори беше, че металните ни части говореха за водещата се война и се разваха, защото не са станали части от някой так, самолет или някакво оръжие.

- Хубаво, че не ни изпратиха на Източния фронт – казваше едно зъбчато колелце на крепящото го болтче – тази година ще има голяма битка при Курск.

- Чудя им се на германците за какво им е – отговори болтчето, което явно притежаваше паранормални способности – могат спокойно да изчакат 57 години и армията на противника ще потъне под водата.

- Грешни са ти виденията, скъпи – обади се една гайка ясновидка – ще потъне не градът, а подводницата.

- Добре де, няма значение. И без това няма да могат да удържат положението 57 години – оправда се сконфузеното болтче.

- Хубаво, че отиваме в България – повтаряше пак своето зъбчатецът – там няма нито подводници, нито фашисти и комунисти.

- Абе, като се изключат подводниците, за другите не се знае докога – обади се пак гайката.

В такива чудновати разговори между металните ни части мена целият ни път. Понеже повечето не бяха достатъчно информирани, правеха се на ясновидци. По същата логика други можеха да претендират, че са екстрасенси заради своето магнитно поле, но бяха по-скромни.

За щастие най-после пристигнахме. Влакът много друсаше и това заедно с тъпите разговори страшно ме отегчаваше.

Нямах късмет да стана лична собственост на човек, който само от време на време щеше да пише на мен, а се оказа, че трябва да работя в местното полицейско управление. Да бъдеш полицейски служител тогава, беше отвратително. Тогава дори съдии и прокурори си бяха жив зян. Пустите нелегални и партизани не даваха като днешните престъпници подкупи на горките магистрати. Поне с кашкавал от някоя мандра да бяха се отсрамили, а те ни дума, ни вопъл, ни стон. В онези времена имаше много работа, а благодарност никаква. Хората зле, а какво остава за пишеща машина като мен.

В кабинета, където работех, имаше и едно бъбриво приятелче, което по цял ден държеше речи с чужд глас и нагло демагогстваше. Лъжите на радиото нямаха край. По цял ден говореше за съкрушителни победи на германците и за светлото бъдеще на тристранния пакт. Вдигаше такъв шум, който ме дразнеше, и накрая не издържах и му се скарах:

- Стига си говорил врели-некипели, ами млъквай веднага, че ми пречиш!

- Ако можеш, кажи на някой да ме спре. И на мен вече ми писна да говоря глупости!

- Ха, първо приказваш, а после съжаляваш. Много си лицемерен!

- Така съм устроен, скъпа. Знам истината, но говоря, каквото искат хората. - Това не зависи от мен.

- А от кого?

- От човека, който наглася честотите на станцията.

- О, извинявай! Не знаех това.

- Още си млада, има много да учиш. Ти поне пишеш само конкретни човешки мисли, а аз от чуждите многобройни човешки гласове ще се побъркам.

- О, чуваш гласове! Знеш ли какво ще се случи?

- Знам само миналото и настоящето.

- Поне си по-информиран от мен.

- Скъпа, информираността почти винаги е бреме. хората искат да чуват само това, което им е приятно. Един мой приятел така погина, горкичкият!

- Как, какво му се случи?

- Строши го един германски генерал, когато научи чрез негоза крушението при Сталинград.

- Явно професията ти е опасна.

- Да. Сега разбра ли защо предпочитам да лъжа?

- Да. Напълно загубих интерес към журналистиката.

- Изходът е само един – слушам радио Лондон само насън.

- Браво! Много си практичен!

Така и този приятел не беше за завиждане. Хубаво поне, че машините имат търпение. Иначе съвсем ще се измъчват с това наложено им лицемерие. Как се справяте вие, хората, и аз се чудя. Явно правенето на доброволни компромиси ви е в кръвта.

Младият служител, който пишеше на мен, беше типичен пример за правене на компромиси в живота. Той беше толкова разсеян, че изобщо не ставаше за полицай, но добрите доходи го задържаха на тази работа, доколкото и другите го търпяха. Те и затова му дадоха да обработва документацията и да пише на мен, една типично женска работа. Никога не беше участвал в истинските операции на полицията, но и нямаше желание да го прави. То и тази работа не беше за разсеяни, но той се справяше добре, вършейки я механично. поне беше сръчен. В сравнение с него ти пишеш толкова бавно, че се чувствам като пътниците във влак, движещ се по разписание седем часа и закъсняващ с два. Той беше красив младеж на около двайсет и пет години с хубава кестенява коса, подстригана и сресана според тогавашната мода. Докато работеше, отвреме навреме по замечтаното му лице грейваше загадъчна усмивка. През почивката оставаше в стаята, хапваше си от предварително купения сандвич и разлистваше една малка книжка – “Западно-европейски поети романтици”. Авно изживяваше някаква любов, чийто обект никога не видях, защото щом наближеше краят на работния ден, започваше да си свирука с уста една ария на Фигаро от операта на Моцарт и доста честичко да си поглежда часовника. Той беше от тези хора, които след работния си ден оставят професионалните си проблеми като някое старо палто на закачалката и стават други хора. Политиката не го вълнуваше особено, а само дотолкова, доколкото засягаше личния му живот.

Един ден дойдоха някакви хора, въоръжени с автомати, и го арестуваха за служба в полза на фашизма. Научих, че съдбата му била трагична. А единствената му работа беше да пише на мен. Хубаво, че не ме претопиха в леярски цех поради същата причина. Ще кажеш, че на нас, машините и предметите, ни е лесно, но не беше така. Много книги бяха изгорени. А всяка книга е цяла Вселена. Все едно на някое по-висше от вас същество да не му хареса вашата Галактика и да я унищожи! Имате късмет, че не само вие я обитавате, иначе като нищо щеше да се случи! що се отнася до Земята, благодарете на растенията и животните. Ха сега преди да продължиш да пишеш, стани и провери дали си полял цветята. няма да се учудя, ако не си го направил с твоята пуста разсеяност.

Човекът, който започна да работи в същия кабинет, имаше доста странна съдба. Преди девети септември бил безработен учител и често ходел в планината, защото бил запален турист. На осми септември вечерта се качил с няколко приятели в планината над едно родопско село и понеже в онез времена туризмът беше рисковано нещо, защото имаше повече диви животни и злонамерени хора, взели със себе си няколко стари пушки, за да се защитават. Вечерта решили да спят в планината на палатки и без да подозират за среднощните събития в София, откъртили здрав туристически сън чак до обед, когато решили да се прибират. Обаче в същия предиобед, докато нашите туристи спели, в близкото селце се разигравали “революционни” събития. в селската кръчма се събрали няколко хаймани от местната ловна дружинка и няколко полупияни любители на чашката, които от ранни зîри били заели работните си места на масите и с мрачни физиономии отпивали от лютата ракия, обмисляйки как да се измъкнат от непосилните си дългове, отразени в тефтера на кръчмаря. Щом чули по радиото речта на Кимон Георгиев, в пиянското им съзнание възникнал “революционен” план как да се отърват от кръчмаря, бирника и кмета. Малката кръчмичка се превърнала в местен вариант на крайцера “Аврора”. Филю Хайванов, местен чешит, пияница и ловджия, гръмна един път с пушката си пред вратата и след този революционен сигнал падна и първата жертва на диктатурата на пролетариата – кръчмарският тефтер. След това червената покривка íа една маса послужи за знаме и водейки със себе си уплашения кръчмар, цялата дружина се упъти към кметството, за да поеме властта. “Революцията” стана факт, но ги нямаше скъпите гости, за които радиото съобщаваше, че ги посрещат с цветя и венци – партизаните. Скоро със завист научиха, че местният партизански отряд е ощастливил с присъствието си съседното село, а до обед никой не слезе в тяхното село, въпреки че инициативният комитет беше приготвил огромна арка с надпис – “Добре дошли, юнаци!” Целият предиобед мина в напразно очакване.

В това време туристите решили да се прибират и заслизали именно към същото село. Когато слизаха по отсрещния склон, видяха ги хората в селото, помислиха ги за така желаните гости и решиха да гè иçненадат с грандиозно посрещане. Пушките, които нашите приятели носеха със себе си, още повече затвърдиха çаблудата у селяните.  Щом наближиха арката и видяха насъбралата се тълпа, се почудиха кой ли министър ще посети селото, но в този миг гръмна тържествена музика и хиляди цветя обсипаха смаяните туристи. Новият кмет Филю Хайванов и няколко члена на инициативния комитет ги посрещнаха с хляб и сол според обичая и без да имат възможност за обяснения нашите щастливи туристи се озоваха пред богата трапеза, която бяха приготвили за тях. При така стеклите се обстоятелства никой от “юнаците” не отрече заслугите си и благосклонната съдба уреди нашия безработен учител с лека службичка в новата администрация. Казваше се Иван Петров и беше първият човек, извлякъл от туризма не само духовна наслада, но и материална изгода. Беше не само първият, но и последният.

След тези промени радиото засвири бодри партизански песни и съобщаваше за поредните победи срещу фашизма. Заговори се за културна промяна и посегнаха на цялата култура. В това време разговарях с една от жертвите – грамофонна плоча с музика на Вагнер. Тя беше конфискувана и впоследствие унищожена. Докато лежеше в купчината конфискувани и опасни за новата власт вещи, плачеше неутешимо. На мен ми стана жал за нея и се опитах да я успокоя.

- Мила, защо плачеш?

- Как защо? Ще умра, а музиката, която нося в душата си, е толкова хубава!

- Чувала съм я неведнъж. Ти носиш в себе си нещо прекрасно, а освен това е заложено в теб по рождение. Не е честно да умреш заради това.

- И Джордано Бруно умря заради прекрасните си идеи, но пне си ги избра сам. А аз съм дамгосана от съдбата!

- Красива дамга, а се отнасят с теб като с прокажена.

- Лошите и ограничени хора имат еднакво отношение към красивото и грозното, защото и двете излизат извън техните ограничени стандарти. Те са алергични към всичко нестандартно.

- И аз мисля, че за обикновените хора всички, които са различни по мислене и поведение, са луди. Може да няма лудост, а непоносима за множеството хора нестандартност. Ти умираш заради нестандартността на някой друг, защото ние, предметите, често пъти и придаваме материален израз.

- Или по-скоро заради отношението на трето лице към този някой друг.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами Вагнер е бил любимият композитор на Хитлер.

- Но това е пълен абсурдизъм! Не може да умреш заради толкова глупава логическа връзка в омразата на хората.

- Така е. Нито Вагнер, нито музиката му, нито аз можем да носим отговорност за това кой ни харесва. Истината е, че хората не могат да разберат колко сложен е въпросът с доброто и злото.

- Какво искаш да кажеш?

- Че хората виждат само доброто и само злото, а в Природата те са една сложна сплав. Когато хората намразят един злодей, те без да искат намразват и хубавите и разумни неща в живота му. Не оневинявам Хитлер, но смятам, че и африканският лъв след като се наловува и нахрани, започва нежно да си играе с малките лъвчета.

- Искаш да кажеш, че няма абсолютни злодеи ли?

- Природата обича противоречивостта.

- Ох, ако бях човек, щеше да ме заболи главата! Много сложен бил този живот.

- Така е. Затова се утешавам, че дори смъртта ми може да е за добро. Ако ме претопят, след това могат да направят някоя играчка, с която да си играят децата.

Така се оказа, че моята събеседничка е можела сама да се утеши. Само е трябвало някой като мен да я подсети с въпросите си.

На първо време аз се отървах леко. Принудиха ме да уволня от работа няколко свои клавиши. Не ми беше лесно да проумея, че са буржоазни отрепки и слуги на капитализма. Те все още мърморят под носа ми, че несправедливо са уволнени по политически причини и претендират за дисидентство. Ако без да искаш натиснеш тези мои клавиши, не се учудвай, те смятат, че демокрацията още не е дошла за тях и искат да направят впечатление. Вашите политици обаче смятат, че истинските дисиденти са отхвърлените през IX век латински и гръцки букви. Гръцките букви обаче нямат особен шанс да спечелят лиценз, защото латинските имат по-силно лоби в лицето на някои политически сили. Освен това тези букви имат наглостта да обсебват Интернет пространството, а аз моите кирилски служители рядко се намира работа. Писна ми от тези латински връзкари, които се уреждат навсякъде. Онези непрокопсаници, компютрите, все се оплакват, че нямали добри програми, за да може да се работи на кирилица. Какво ми се правят на ударени тия, бе! Не знам ли аз кой ги прави тези програми. Пак привърженици на латиницата. Навсякъде връзкарство и корупция.

Ох! Чакай да се успокоя, че се възбудих. По- добре да не говоря повече по този въпрос, защото ми е слабото място. Просто съм си пристрастна. Нека да се върна към историята си, макар че вече не е толкова интересна.

Както разбираш, обичам да подслушвам чужди разговори, но дойде едно време, когато никой нищо не казваше или не беше искрен. Млъкнаха и моите метални части, защото ги беше страх да не бъдат подслушвани и след това унищожени по политически причини. Да си призная и аз не бърборех много, не ме гледай, че сега непрекъснато говоря, та ме мислиш за шизофреник. Толкова мълчах, че сега искам да се изприкажа. То и на вас, хората, се отрази. Мълчахте, мълчахте, а когато дойде демокрацията, всички започнаха да говорят и да се оплакват. Никой не работи както трябва, защото от говорене не му остава време. преди беше епохата на голямото мълчане, а сегашната епоха може да се нарече време на великото оплакване. Оказа се, че всички са страдали и се оплакват, а никой не е виновен.

Можах да разговарям чак когато ме бракуваха и откараха в един склад за метали и пластмаса. тогава такава беше съдбата на всички уволнени или пенсионирани предмети. Днес заради крадливите цигани младите предмети, най-вече металните не могат да натрупат трудов стаж и някои мургави ръце рано ги уволняват от работа и отнасят за вторични суровини. Може ли така, бе хора, смилете се над нас! Знаем, че сте безработни, но отнасяйте само тези, на които им е време за пенсия. Някои чакат пенсия, а никой не ги пенсионира, на други им се работи, а вие ги отнасяте. Гледайте нещо по-старичко бе, хора! И ние имаме чувства.

Някои от предметите, с които разговарях в склада, имаха твърде лоша слава и сякаш бяха символи на тогавашното време. вие, хората, днес правите голяма глупост, като търсите сред вас агенти и доносници на държавна сигурност през онези времена.  Знаете ли колко безмълвни доносници живеят във вашия дом? Може би не. Но аз разговарях с един, който погуби живота на своя собственик – един нагъл телефон, който и до днес не иска да си признае вината. попитах го веднъж:

- Как не те е срам? Ти погуби един човешки живот. как ние да ти имаме доверие?

- Виж какво, скъпа – отговори ми той – нека и на теб да ти бяха монтирали едно подслушвателно устройство, че да видим тогава как щеше да се чувстваш.

- Щях да си призная вината. Може да съм нямала избор, но фактът си съществува.

- Ние, предметите, не можем да носим вина за глупостите на хората, защото не ни е дадена свободна воля като на тях.

- Тогава защо аз се ядосвам на тези неща? Сигурно не бих се държала като теб.

- Щеше и още как. Ние, предметите, нямаме друг избор.

- Но тогава защо са ни тези чувства?

- За да наблюдаваме и да се учим.

- На какво?

- Да мислим правилно.

- Те, хората, не винаги мота, че ние ли.

- Е, да си човек е голяма отговорност. Всеки допуска злото у себе си, но важно е да го усети и да съжалява за постъпката си.

- А ти защо не съжаляваш?

- Че аз човек ли съм? Очевидно не. Да отговарят тези, които ми монтираха подслушвателното устройство.

- Е, все се оправдаваш с хората.

- Заслужават си го. Имат толкова много, а се заяждат един с друг и си причиняват сами страдания. Чак им се чудя как може толкова разумни на пръв поглед същества да причиняват толкова много злини.

- И какво ти е обяснението?

- Тежи им свободната воля. Имат право на избор, но искат да са като нас, предметите – друг да им направлява постъпките, защото се чувстват слаби.

- И как се справят с това?

- Едни търсят спасение в религията, но продължават да правят глупости, когато попът им прости прегерешенията, а тези, които са атеисти, са още по-нагли и са заместили попа с партията и партийния водач, тогава стават още по лоши, защото партийният водач има по-голяма фантазия за лоши дела. попът иска само да му дадеш нищо за хапване и пийване и ще ти прости всичко и повече няма да ти досажда, а партията и вождът не те оставят на спокойствие никъде.

- Някога и поповете правели така.

- Е, те тогава са били и попове, и вождове едновременно.

- Ясно. Хората търсят оправдание в други хора, а ние, машините, се оправдаваме със същите тези хора. Каква е тогава разликата между нас и тях?

- Хората, които постъпват по съвест, се различават много от нас, в тях има повече разум, но други само се движатп по своя воля и това е единствената им отлика от нас.

- Явно им трябва повече вяра в техните сили.

- Така е.

- Знаеш ли, започваш да ми харесваш. Но все пак поне да беше казал, че съжаляваш за ролята, която си играл.

- Вече мисля, че достатъчно се обосновах – приключи разговора телефонът – единствената ми вина е, че съм телефон. Все пак хората да не се отплесват с излишни разговори. Аз съм предназначен само за делови диалози.

Като си помисля сега, телефонът имаше право. Явно някои хора трябва да престанат да се държат като предмети и да поемат отговорност.

Другият събеседник, с когото разговарях в склада, беше един самолетен двигател, заради който беше станала самолетна катастрофа. както се досещате, той вини за това хората.

- Не те ли е срам и теб, че толкова хора загинаха по твоя вина? – попитах го аз.

- Че защо – отвърна той – не чу ли какво ти каза телефонът?

- За неговото подслушвателно устройство знам, но ми е интересно ти защо се повреди.

- Обявих стачка.

- Какво?! Намерил си кога.

- По-скоро участвах по принуда в стачката на техниците за по-високи заплати.

- Абе вие сте луди, тоест те. Как може да стачкуват, като убиват хора?

- Това е психологически протест, скъпа. Как така?

- С две думи – оставиха си ръцете.

- Мързелували значи. А защо не помолиха директно за заплати?

- Не знаеш ли, че протестите и стачките са забранени?

- Абе ясно, както върви, на хората ще им забранят да живеят.

Така казах тогава на двигателя, но сега ви позволиха стачките, а промяна няма никаква. Отказът от отговорност при вас е като вирусно заболяване – всички се заразяват като при геометрична прогресия. Да ви кажа честно, побързайте с изнамирането на някаква ваксина, че ви е спукана работата. От всичко, което съм чула досега, си мисля, че е по-добре да си пишеща машина. Като гледам как живеят повечето от вас, хич не съжалявам.

Какво? Май взе да се прозяваш. Добре. Хайде лягай си вече, че си уморен. пък и какво да ти говоря повече? Ще започна да се повтарям. То във вашия живот все едни и същи проблеми, навсякъде еднакви глупости. Може би и на теб това ти доскуча. Моли се да не доскучае и на читателите, че загазваш и ти. Знам те а тебе, като ти е толкова акъла да показваш написаното на хората, сам си носи отговорност и бери срам. Всички тебе ще винят за глупостите, които си написал. Не се надявай да повярват, че разказът е мой. Най-много да те пратят на преглед. То и без това всички те смятат за малко чалнат.