ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Бр.8 /юни-август 2004

Павел Флоренски

ДОГМАТИЗЪМ И ДОГМАТИКА

(продължение от брой 7)

IІІ

        Необходима е догматика в най-широк смисъл, в смисъл на система от основни схеми за най-ценните преживявания, като кратък пътеводител за вечния живот. Преди всичко това се отнася до религиозната област в по-тесен смисъл. Жадно и с дълбок копнеж търси формули съвременното съзнание.

        "Ето идат дни, казва Господ Бог, когато ще изпратя на земята глад, - не глад за хляб и не жажда за вода, но жажда за думите Господни. И ще ходят от море до море и ще се скитат от Север до Изток да търсят словото Господне, и не ще го намерят" (Амос 8:4).

        Гърлото пресъхва, жаднее цялата вътрешност, все по-силно и по-силно се разгаря гори жаждата за догматика. Но... наместо догматика ний имаме догматизъм.

        "Ами "Силвестър", двамата "Филаретовци", "Макарий", ще ми кажат, "какво искате още? Или Вий искате нови догмати?" Бързам да успокоя всички ортодоксални и неортодоксални слушатели: аз признавам съдържанието на този догматизъм и говоря не за създаване на нови догмати, а съжалявам, че старите не знаем, че е почти непреодолимо трудно да ги знаем като религиозни истини. В отговор на Вашия въпрос аз бих Ви попитал: как се струва Вам нашата догматика, напр, на Макарий?"

        Нека за една минута моите слушатели да спрат да сдържат всички непосредствени движения. Тогава в отговор на въпроса ми биха се чули - аз туй предвиждам - прозевки неправославни и православни и по предимство последните.

        Няма да търсим кой е виновен тука. Но ний сме заставени да признаем факта: че на системата на вероучението е направена най-голямата вреда, която може да се направи на духовна ценност - тя е обезценена за съзнанието. Солта е обезсолена, светлината е потъмняла. Огнището не грее вече съзнанието, центърът на живота е вън от живота. Това, което е единствено нужно, съвременното мнозинство го счита за излишно и непотребно. С една дума, нашата догматическа система е досадна, дотолкова досадна, че даже не намират за нужно да полемизират с нея; а тези, които я хвалят, съзнават, че догматиката е добра, но не за тях, а "за някого другиго". С една дума, тя съществува не за хората, не за живота, а се приготвя за бъдещето, но за кого - не се знае.

        Леките прозевки в отговор на въпроса за догматиката са лека покривка, която скрива провалните ями на съвременното съзнание, и в звънките бездни са пропаднали светините и най-великите съкровища на духа. Но туй, поради своята безгрижност, ний даже не забелязваме, както не помним и собствената си задача."Освети ги в твоята истина (Αγίασον αυτούς εν τη αληθεία σου); словото Ти е истина" (Йоан. 18 : 17), моли се Христос за нас "Да знаят тебе - единия истински Бог",- казва Той за нас. И, ако тези думи не беше ги произнесла самата Любов, те щеха да ни звучат като непоносим присмех: нима ние възприемаме религията като истина, нима ний знаем Бога като истинен, като основа на всяка истина и всяка достоверност? И имаме ли  какво да е отношение към Живия Център на нашата религия?

        Няма защо да си крием главата в пясъка на пренебрежението, като щрауси да се крием от опасността. Сега, повече от кога и да е, трябва да се разбере, как се отнасяме към християнския мироглед. Струва ми се, че е близко времето, когато не ще може вече да бъдем полухристиани, полу-атеисти, "не студени и не горещи", а само"топли", "възтопли", когато ще трябва щем не щем решително да застанем или от страната на свободата или против нея. Отбелязват, и съвършено справедливо, разни недостатъци в Догматиките от "отечествена фабрикация"; особено си изпаща преосв. Макарий. Разбира се, необходимо е да използваме тези указания, но да се задоволим само с тях, ще рече да излеем две-три лъжици вода върху запалена къща. Наистина, недостатъците, които се отбелязват, нарушават архитектоническата ценност на догматиката. Но трябва ли да съжаляваме за туй, когато се повдига по важен въпрос: виждат ли тази цялост и стройност тези, тези които изучават догматиката. Виждат ли те как са скачени отделните брънки, защо подир една е поставена друга? Замислят ли се учениците върху върху математически-точно формулираните догмати; сплетени като тъканта на някоя дантелена фигура? И не вижда ли им се тази тъкан повече като "изтъкана от грешки и мечтания"? Ясно ли им е единството на плана, взаимната съразмерност и зависимост на отделните понятия и положения, които служат като органите в един организъм на едно планомерно дело? Доколкото ми е известно - всичко туй остава съвършено тъмно и догматиката се представя не като система, не като построение от схеми, а като куп натрупани текстове и думи.

            След показаната по-рано поправка, необходимо трябва да се внесе и тази, която е по-важна. Но и тя не е още достатъчна. Ний имаме система от православни догмати; ала трябва да дадем и православна догматика, като действителен религиозен мироглед: с други думи, за системата на догматите е потребна пропедевтика.

            Повтарям: нито поправянето на частните дефекти на догматиката, нито схващането й като нещо свързано, като логическа вереница от майсторски избрани термини, не са достатъчни сами по себе си. Има едно по- сериозно обстоятелство.

            Животът ни върви вън от нашето вероучение, и вероучението ни върви вън от живота. Под думата живот аз тук разбирам не някакъв някакъв си икономически или политически живот. Не, даже още по-дълбоки пластове на духа - най-интимните вълнения в необятната широта на духа, се оказват вън от туй вероучение. Друг е въпросът, могат ли теченията на живота да се не разлеят по блатата на измамната мистика или по пясъците на безплодния позитивизъм. Но фактът е този, че даже чисто-вътрешният нравствено-религиозен живот живот си е изровил място за своето течение в други области. Блъскат се в брега разярените вълни на буйния поток, пляскат се в корените на многовековните дъбове и ги подкопават, със страшна бързина се спущат надолу, влачейки греди от разрушение сгради, покъщнина и семейни светини ...

        Откъсната от всичко живо, от всичко интимно, от туй, що е близко и безконечно мило, което обхваща сърцето ни с мъчителна тъга за далечното, измирисала се от аромата на личния религиозен опит, системата на религиозните понятия е изубила убедителността си за тези, които я приемат. Вече не може да се приказва за вярващи и невярващи, като синоними на православни и неправославни. Сега съществуват вярващи атеисти, както и невярващи православни. Доколкото последните, нямайки религиозно съдържание, са готови да приемат, при своето тъпо равнодушие, всяка схема с известна марка, само да се не мъчат с умствен труд, и предварително изповядват всичко, върху което е написано "avec apprabation et privileges du Roi", било то символ на вярата или нещо измъдрено от някого; - дотолкова първите, измъчвани от потребност да оформят пламъка на духовния живот, съвършено не умеейки да се възползват от готови вече схеми, не желаят и не могат да ги приемат робски, без да видят тяхната правда. И ако от "православен" можем да чуем понякога цинично да заявява: "мен не ми е нужен Бог, важен е само култът", то от устата на атеиста по някой път се откъсва срамежливо признание, че му е нужен Бог и само Бог, а всичко останало му се представлява като покривка и външни украшения. Но няма Бог в нашата догматика. И не без основание отбеляза Лев Толстой, че мнозина вярват не в догматите, а в това, че в тях трябва да се вярва: закостенялата празна форма не носи в себе си вътрешна правда и поради това представлява идол. Тук не помага ни тънката обработка на догматическите понятия, ни дълбокото съдържание на системата, нито пък традицията. Системата е станала безднадеждно скучна и безднадеждно неубедителна за мнозинството и често даже за онези,  които искрено признават всичкото Евангелие. Би било обаче твърде прибързано да обвиняваме тези, които се честно признават за отпадането си. По добре би било да се вгледаме, няма ли елементи от същото настроение и у много други, които не са отпаднали, и, след като признаем печалната действителност, да обясним причината на равнодушието. Само когато отстраним причината, ние ще можем жизнено да се отнесем към системата на догматите - към тази тънка, нежна тъкан от кристали, тъкана много векове от най-нежните и благоухани издишки на душата към небето  в очистителната студенина на разсъдъка.

        Догматиката е заменена с догматизъм - ето ви разгадката на нашата хладност към нейните прекрасни, но безжизнени за нас форми. В съвременното съзнание догматиката не стои вече във връзка с живи чувствания и живи възприятия. Тялото и душата на религиозния мироглед са разделени. Ние се грижехме само за себе си, не искахме да слезем от своята гледна точка, и като резултат - забравихме как сме попаднали върху нея. Не е чудно, че другите хора не могат да намерят вратата на грандиозния готически храм, който е прекрасен и изцяло и в частност, но който няма ни паперт, ни стъпала. Мрачно се чернеят многобройните прозорци, заплетени с паяжина, и минувачът боязливо поглежда и отива в домашната си молилня. А верните, които не знаят изхода на храма си, ходят бледни и безжизнени между величествените колони, поглеждат през острите прозорци и устните им вместо молитви бъбрят анатема за онези, които минават по улицата и които, може би (а това се случва толкова често), биха поискали да се молят в храма. Наместо взаимна помощ, наместо съвместна работа ние се сърдим на тези, които не могат да разберат нашата "мъдрост", и които, оставени на произвола на съдбата, вървят по пътя си. Или пък ние сами обръщаме гръб към несметните съкровища, събрани от миналите поколения, - обръщаме гръб, вместо да вземем върху себе си натрупания грях и с истинския жар на богопознанието да разтопим всички ледове, сковаващи великите съоръжения на св. Отци, нашите предшественици, които имаха святото дръзновение да напишат над портала "Ведомому Богу" (На знаемия Бог - бел.прев.). Да, забравени са традициите на светите догматици, забравени са заветите на древните руски философи, строили храмове на св. София - Премъдрост Божия и стремили се да се покланят "на знаемия Бог". Но какво да прави минувачът? Къде са църковните "остпари"? Къде са ключарите? Каква тайна дума ще му отвори вратата на величествения портал? Трябва да бъдем разбрани и убедителни за хората от другите лагери; не трябва приятно да заспиваме под одобрителните възгласи на нашите единомишленици, при това не рядко придружавани от авгурски усмивки; трябва да отхвърлим нелепия навик да почваме изследванията си с догматизиращи положения. Не стига, че тези положения са съвсем незадължителни за когото и да било, докато те не са тъй или иначе доказани (като разбираме думата "доказани" в най-широк смисъл), - но те са  и абсолютно непонятни, тъй като се състоят от термини, които нямат при това изложение никакво реално съдържание. Преди да разговаряме с някого, трябва не само да определим термините (тази работа е последната), а и да ги обясним, т.е. да ги напълним с живо конкретно съдържание, да се обърнем към туй, което събеседникът ни е преживял или пък да му помогнем да преживее новото. В противен случай се получава постройка от думи, аргументация от думи, която се завършва с притискане противника до стената... на думи. И когато вие, изпотени, празднувате победата си и си въобразявате, че нещо сте направили, че нещо сте доказали на противника, че в нещо сте го притиснали да стената, - той си е напълно спокоен и се отнася към поражението си повече от равнодушно. Стената, до която сте го притиснали, за него е от дим.

        Да оставим настрана праздните разговори за ползата от подобно въздействие върху обществото, въздействие, което се свежда към самоуслада, и да погледнем на работата практически.

        Аргумент, който не е свързан с преживявания, не е прозрачен за интуицията, не е убедителен психологически, при всичката си доказателност непременно непременно ще бъде видоизменение на  argumentum baculini. Не трябва да се забравя, че човек преди всичко е практик, а сетне теоретик: теоретическите положения са само схеми, знакове, граници на действителните преживявания, че в последните се съдържа източникът, животът и целта на цялата теория. Не трябва да се забравя, че аргумент в областта на религията и наравствеността има пълна сила само тогава, когато е убедителност, т.е. когато истинността се възприема интуитивно върху определен материал. Теориите и системите, когато се откъснат от живота и духа, увисват във въздуха, а красивите бои на преживяванията потъмняват, както угасват шаровете на някои морски животни, изхвърлени на брега от родната им стихия, и оставят един пепеляв и досаден куп от отпаднали схеми. Взаимното отношение на понятията, тяхната относителна топография, лесно обозрима в живия мирогледен организъм, се забърква в кълчищообразните безжизнени остатъци: така се топит по крайбрежните скали кристалните цветя на извадените на сушата медузи.

            Какво бихте казали за математически формули, които нямат нито начало, нито край? Ако вие механично извършвате известна последователност от действия, без да знаете към какво е насочена цялата работа, от какви данни произлиза тя, какво означават едни или други знаци, то цялата работа ви се струва безкрайно неубедителна, макар и в нито една точка да не намирате в себе си сили да възразите срещу верността на формулите. Всъщност вие не само не можете да покажете тяхната лъжливост, но и ни най-малко не виждате истинността им. В най-добрия случай именно такова е състоянието на съвременната догматика, опираща се механично на авторитета на св. Писание и св. Предание и (при най-благоприятни обстоятелства) не даваща повод за възражения срещу нея; но и истинността и е невидима за мнозинството.     

            Убедителността на аргументацията е нейната доказателност, която никой път  не се превърща само в формално "притискане до стената", всякога преминаваща от един пункт към друг, като се опира върху твърдата почва на преживяванията, а не прави въздушни пътешествия в областта на произволно измисленото - само мислимо, но реално изобщо непреживявано.

            Такава именно убедителност липсва на нашата догматика и резултатъта от това е пред очите ни. Често даже се срещат хора, които си дерат гърлото да спорят, за някакви незначителни догматически и обредови различия, например за някакви си безквасни хлебове или за начина на кръстенето, без да са убедени в най-същественото. А колко основин идеи, които някога дълбоко са вълнували човечеството, са станали чужди за съзнанието на мнозинството и се консервират в догматиката само да се получават заради тях лоши бележки (в училище) и да се обвиняват някои хора в неправославие (в живота) - за туй вече и не споменавам. Понятието за злото, напр., е   изчезнало от духовния хоризонт, и представата за него като недостиг на доброто пелагиански влияе върху всичкото мироотношение, макар че в разговорите това полупелагианство и пелагианство се прикрива с безсмислено повтаряне на църковното учение. С още по-голяма увереност може да се каже, че целият кръг от есхатологически идеи за мнозинството се представя само като удобно оръжие за борба против социалистите от различни партии - да бъдат изобличавани за туй, че идеалната уредба е невъзможна на земята... Такива примери има колкото искате. Но не за тях е думата сега. Като нямаме собствени психологически устои, ние сме съвършено безсилни пред детски наивния, но убедителен натиск на другите мирогледи, без да говоря вече за пълното ни безсилие да повлияем върху другите.

        "Съветите, казва негде В.В.Розанов, могат да бъдат глупави; това са тези съвети, които произтичат от насторението на лицето, което ги дава, - и умни - това са тези, които произтичат от обстоятелствата на лицето, което иска съвет... Първите съвети, които ний нарекохме неумни, произлизат от душевната дребнавост, от глухия към всичко безграничен егоизъм и от инстинкта за безгранично душеразширение, ако може тъй да се рече: съветникът би искал с душата си да се разшири и изтика всички разнородни души. Вторите съвети, мъдрите, произтичат от необикновената проницателност на съветника, от неговото душеумаление и безконечен интерес към мириадите чужди души, чужди животи..."

        Всяка система от понятия има за цел да регулира потока от преживявания, да го оформи и разчлени, да внесе в него ред и устойчивост. В този смисъл тя прилича на съвет, и догматиката е също тъй съвет. Розановите думи за съветите и съветниците прекрасно могат да се отнесат и към догматиката, и, според неговата терминология, нашата догматика трябва да наречем система от глупави съвети.

        Нашата догматика вече не ни удовлетворява. Но не може повече да ми се изопачи мисълта, ако "не ни удовлетворява" се разбере като "негодна". Напротив, ние не умеем да се ползваме от несметните съкровища, събрани от миналите поколения, не умеем да превърнем в своя плът и кръв концентрираното творчество на много векове - не умеем, защото сме забравили как да пристъпим към омагьосаното съкровище, което виждаме, но което не можем да докоснем.

        Не Ви давам нова истина върху старо място, а ново място искам за стара истина, защото това място в съзнанието, където трябва да турим тази истина, е затрупано с всякаква смет.

Следва продължение