ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Бр.7 /май 2004

        "Догматизъм и догматика" на свещеник Павел Флоренски е текст с необичайна съдба. Подобно на някои произведения на Лев Толстой и неговата първа публикация е на български език - в сп. "Християнска мисъл" от 1907 г., в превод на Г.Х.Попхаралампиев - състудент и приятел на П.Флоренски от Московската духовна академия. Текстът представлява програмна реч, четена на 20 януари 1906 г. на първото, тържествено заседание на философския кръжок към академията. Публикуваният на български вариант не е окончателен, а представлява по-ранна редакция, в която липсват някои важни пасажи. За целта на настоящата пълна публикация те бяха допълнително преведени от редакцията на "Палитра". В останалата част от текста е следван преводът на Г.Попхаралампиев, като е проверено съответствието му с първото руско издание (от 1994 г.) и са осъществени някои малки осъвременявания и уточнения.

 Павел Флоренски

ДОГМАТИЗЪМ И ДОГМАТИКА

На Единствения Приятел

Сергей Семьонович Троицки 

ДЪЛБОКОПОЧИТАЕМО СЪБРАНИЕ!

        Предварително се извинявам за отсечения тон на настоящите мисли - тон, който твърде много не съответства на невежеството на техния автор... Необходимо беше постановката на въпросите да бъде до известна степен стилизирана, да се очертаят ясно контурите на засегнатите въпроси. Причина за това не е самоувереността, забравяща за оттенъците и полутоновете на мисълта, а страхът да не се получи разводняване в "макар че" и "от друга страна". Недостигът на време подтиква автора към по-резки формулировки, отколкото би искал...

                                                                                            "Вий не знаете на що се покланяте...

                                                                                                                    но ще дойде време, и дошло е вече, когато

                                                                                                                    истинските поклонници ще се покланят

                                                                                                                    на Отца в дух и истина.

                                                                                                                    Бог е дух: и тези, които Му се

                                                                                                                    покланят, трябва да се поклант в дух и истина."

                                                                                                     (Йоан, 4:22,23,24)

        Богопоклонение в дух и истина - έν πνεύματι æαί άληθεία - това се иска от дваж родените. Обновеното съзнание не се удовлетворяв само с това, че Бог е даден, а иска още Неговото оправдание. - Човекът иска да се покланя на Бога не само като на факт, не като на всеразрушителна сила, нито като на свой покровител или стопанин; - тази Сила, този покровител може да бъде предмет на поклонение само като на Истина, като Праведност, като Отец. Преди антронодицеята се търси теодицеята.

        Антроподицея и теодицея! Ето онези два момента, които съставляват религията, понеже в основата на религията лежи идеята за спасението, идеята за о-божаването на цялото човешко същество. Първият от тези моменти е предимно Тайнство, мистерия, т.е. реално слизане на Бога при човечеството, самопринизяване на Бога или кенозис. Но за да бъде възприето от човечеството това спосително и пречистващо (катарзисно) самопринизяване Божие - самопринизяване, оправдаващо човека пред лицето на Бога, той трябва да изпълни вторият от споменатите моменти - оправдаването на Бога. Тази страна от религията представлява предимно учение, догма и поради това - съзнателно възхождане на човечеството до Бога, възвеличаване на човечеството или о-божаване, теозис (но само съзерцателен). Но сега ние говорим само за последния момент, за необходимостта на Бога, за догмата, установяваща правото на Бога да изисква оправдаването на човека.

      Нито от страх, нито от интерес, нито от благодарност не ще се преклони този, който може да каже

                    "...Със слънцето на Емаус

                          се позлатиха дните ми"

                                                    (В.Иванов)

или този, който е озаряван от блясъка на това Слънце, макар и много пъти отразен. Той ще се преклони само от чисто благоговение към Светинята.Трисвятое, взето от небесните сили, е най характерното песнопение на новия човек: викът "помилуй!" той отправя към Същество, което признава за Бог заради неговата Святост, и което е силно (крепкий) - в светостта Си и за това безсмъртно, и то пак чрез това, което е свято."Свети", което се туря при вяко обръщение не е равноправен признак с другите: той е много по-централен, по-основен в характеристиката на Благия и обуславя за съзнанието възможността на останалите.

        Наказва ли Бог или благодетелствува неще се склонят колената пред Неговата неоправдана сила, пред мощта, която не е позната като втора страна на светостта. И, щом не носи в себе си оправданието си, той необходимо ще се подчини на веленията на неумолимата Ата: такава е участта на всичко неабсолютно. И тогава богоборецът Прометей, богометежните титани и цялата плеяда герои бунтовници против Бога за истината и доброто стават безконечно близки на просветеното с "добра вест" съзнание. Видимото богоборчество се явява пред оздравените очи като богоносене, а предобразователят Прометей, страдалец за любовта си към человеческия род в богоборчеството си се явява като довременен християнин. Но да прохлади вътрешния огън и да докосне кръга на болезнените бълнувания на това преждевременно пробудило се съзнание може само очакването на грядущия Христа; само самодоказателният лъч от Тавор ще освети натегналата тъмнина: само от топлотата на Емаус ще "пламти сърцето". Мощта на призрачните обитатели на небето гори мъченика; но въпреки това племената, дошли до богопознание, с висок глас искат правда.

                "Кой богоносец е? Кой богоборец е?

                      Страшно е на боговете докосването,

                      целувката тяхна!

                      Бога позналият, - с бога той бори се;

                      огън позналият, избранник на огъня,

                      потапя се в пламъка с дух дръзновен,-

                      пръстта изгорена е..."

                                            ("Тантал", Вяч. Иванов)

        Да си спомним идеята за о-божаването, която като звезда пътеводителка е стояла неподвижно на духовното небе на Християнския аскет, овладявала подвижника и като магнит привличала към себеси желязната му воля. Да си спомним смелите думи на великия Кападокиец, казани на Кесаря: "аз имам заповед сам да стана божествен и не мога да се покланям на твар". Не се ли носят тука със страховито буботене богоборческите гръмове, еднородни с гръмовете на древността, които доведоха Прометея на брега на пълноводния Фазис, при вековечните карпи на многовърхия Кавказ? Не се ли чува и тук тътнежът на от падащите по урвите на Пелион и Оса главини, дигнати и натрупани, една върху друга от титаните-богоборци?... Но онова, което е било беззаконие за митологическото съзнание, същото това е станало непременно искане, дълг за Християнското съзнание. Това е великата революция на духа, внесена от Христа в света; тук е узаконено Якововското отношение на човека към Бога.

        В съзнанието се появило ново искане - да се покланяме Богу "в дух и истина". Както и да се отнасяме към христианството, но това негово искане с такива дълбоки корени е оплело и проникнало всяка душа, щото няма и не може да има връщане към миналото. Този комуто на пътя за Дамаск внезапната мълния на обновлението слепила очите, той вече органически не е в състояние да признае Бога за просто даден. Новият човек е станал Прометей и докато със собствени очи не види, че Той е Свет, до тогава възроденото съзнание остава съвсем без Бог. Съвременният човек ще се мъчи от призрака на "шеола" (ада), безкрай и безспир ще пада в "тъмнина", ще се къса "да вика из глубины души" към Господа, когото не знае, но не ще може да се преклони пред Тогози, който, може би, има само правото на силата, който може би е само идол и узурпатор. Струва ни се , тази именно глъбина на христианското съзнание понякога произвежда   най-върлите Савловци и най-жестоките богопротивници. С Христа "незнайният Бог" става вече велико contradictio in adjecto, деспот, силен потъпквач на божественото в човека, и християнският храм може да бъде посветен само на "знаемия Бог", както е писано над портала на един храм.

    "На знаемия Бог" - на Бога, познат нам като Бог, като Безусловност, като Дух - като Светост и Правда, - тази е формулата на християнското богопочитание."Знайността" е коренно и неотделимо искане на изкупената личност. "Вий не знаете на що се покланяте, казва Христос на езичниците, "но ще дойде време, и дошло е (['Αλλ'] έρχεται ωρα, æαί νυν έστιν), - когато истинските поклонници ще се покланят на Отца в дух и истина ([οτε οί αληθινοί προσæυνηταί προσæυνήσουσιν τω πατρί], έν πνεύματι æαί άλητεία)..." (Йоан 4:22-23). И като  за да разкрие, че това пророчество е почнало вече да се осъществява, в прощалната си беседа той отбелязва промяната в съзнанието. "Аз не ви наричам вече слуги (Ούæέτι ύμας λέγω δούλους οτι ό δουλος), казва Иисус на учениците Си, защото слугата не знае (οτι ό δουλος ούæ οίδεν), що прави господарят му, а ви наричам приятели ([τί ποιει αύτου ό æύριος] ύμας δέ είρηæα φίλους) защото ви съобщих всичко, което чух от Моя Отец (οτι πάντα ά ήæουσα παρά του πατρός μου έγνώρισα ύμιν)" (Йоан 15:15).

       Истинското богопоклонение е несвойствено на езическото съзнание, защото то не знае предмета на почитанието си; възприема го робски, външно, не свободно и следователно не притежава сили да проникне във вътрешната Му същност - в Личността на Бога: "Никой никога не е видял Бога" (1 Йоан. 4:12). Обратно, на християнското съзнание са известни тайните Божи; то познава Отца, на когото се покланя и затова се отнася към Него като приятел и син, а не като роб, прониква в личността на Бога и не се ограничава единствено с явленията на Божиите Сили. "Който е видял мене - казва Синът Божи - видял е и Отца" (Йоан 14:9). Древното богоборчество не могло да се удовлетвори със съзерцаването на Божиите Сили, иманентни за света и поради това чужди на божественото начало у човека. Християнството издига съзнанието над всичко иманентно за света и го поставя лице в лице със самата трансцедентна Божия Личност. С това основният факт на християнството се оказва основен въпрос за извънхристиянското богоборчество.

        Тази потребност - да се покланяме на Бога като на Истина - се удовлетворява, когато личността преживява Божеството, защото само тогава Бог може да съществува за човека като реалност, и само в реалността, а не в понятието, което ний си създаваме, се открива същността на Бога, в което implicite се съдържат основания за оправданието му. Само лице в лице с Бога, с просветлено съзнание постига човек правдата Божия, за да благослови Бога за всичко. "Но в това е и величието, че тук има тайна - че преходният земен лик и вечната истина тук се докосват. Пред правдата земна се осъществява действието на вечната правда" (Ф.Достоевски). И когато това "докосване до други светове" се е осъществило, тогава изведнъж затрептява и се разкъсва от неописуема радост изуменото сърце. И запява то изгарящо-ликуващ химн на своя Господ, благодарейки и славословейки и ридаейки заради всичко и за всичко - за онова, дори предимно за онова, което на непросветленото съзнание се струва ужасно и скверно: "Защото Бог затвори всички в непокорство, та към всички да покаже милост. О колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби, и неизследими пътищата му! Защото кой е познал ума на Господа? Или кой му е бил съветник? Или кой от по-напред Му е дал нещо, та да му се отплати? Защото всичко е от Него, чрез Него е за Него. Нему да бъде слава във векове. Амин." (Рим. 11:32-36).

        Със светозарен лъч ще прониже тогава Бог мъгливите миазми на неизкупеното съзнание и прохладен ветрец ще разнесе задушната омара на древния мит... на някъде си. Като ясно слънце  ще погледне Бог Отец в очистената атмосфера през разпръснатите облаци. Мнимото бого-борчество ще излезе упорно търсене на Бога   - Отца и пред намерения Отец сами ще се преклонят колената на Прометея. "Отче наш, Ти Си святост и благо. Ето аз се смирявам пред Тебе, ранен в сърцето от Любовта ти. Ето аз искам това, което и ти искаш, защото аз зная, че волята ми, - мисълта ми ще изберат много по-лошото, отколкото Твоята воля. Подчинявам Ти се  не защото си силен, не защото Ти ме притискаш и чупиш. Но защото виждам правдата Ти, Господи, Твоята истинност. Не Ти искаш от мене доверие към волята Си, а аз самичък с радост ти се отдавам. Аз се колебая и моля да ме отмине чашата на земните страдания. Но, като направих усилия над слабостта си, отново казвам: "нека бъде Твоята воля, а не моята, защото зная правдата Ти и светостта Ти".

        Тъй ще рече Прометей. Това, което понапред не можаха да изтръгнат от него ни ужасът на богоборчеството, ни греховете на Зевсовци, ни ужасните мъки на разпятието, това сега самичък той като дете дава на Небесният Отец, щом узна неговата правда в молитвените преживявания на очистеното съзнание.

II

           Но и историята и всекидневният опит идват да ни докажат, че за целия ни живот не са достатъчни само молитвените преживявания, тези вечно подвижни елементи на съзнанието. Това е така дори в областта на естетиката, където външното има толкова голямо значение. Ето какво казва поетът-философ:

                                "Прочетох ви отново, но без да ви позная.

                                Това са стиховете, писани от мен.

                                Нима тъй стари сте? Очите ми блуждаят.

                                Сърцето ви роди, ала слухът е изумен,

                                като че първата му среща с тях това е.

                                О бедни стихове, плод на любовен пламък,

                                какво прекрасно днес умря във вас?

                                Или за чувства вчерашни сърцето ми е нямо?

                                Нима съм вкусвал свежестта им аз?

                                Как темата ви тъй ненужна стана?

                                Но вий, читатели, от мойте стихове

                                стократно сте далеч! Каква ли сянка бледна

                                ще ви се сторят те! На ланшни ветрове

                                подухване, отминало безследно.

                                Копнежът ми напразно ви зове,

                                стремежите ми в тях напусто чезнат.

                                Забравени са мойте стихове.

                                Но в тези отгласи сърцето ми туптеше!

                                Във тях животът, любовта ми беше!

                                О бедни мои стари стихове!"

(М.Гюйо, "Моите стари стихове")

            Толкова повече е необходимо да се повтори това за изцяло вътрешните религиозни преживявания.

        "Аз хванах тази мисъл насред път и се възползвах от първите неподходящи думи и побързах да я вържа, преди да е отлетяла. А сега тя умря в тези жестоки думи и е увиснала и се люлее в тях, и аз едвам си спомням, като я гледам, защо толкова съм се радвал, когато съм хванал тази птица".

Ницше, Весела наука, 298

        Това, което е ясно днес, толкова често потъмнява утре! Това, което в преживяванията на известен момент е решено твърдо, в друг момент изново изтъква като вечен въпрос. Преживяванията на молитвата са твърде подвижни, твърде пърхащи и това е тъй не само при простите хора, но и при най-великите подвижници. Необходимо е те да се оформят, на живата плът на преживяванията да се даде скелет от понятия и схеми.

         Понятията, които сами по себе си нямат ценност, получават условна ценност, когато се съединят с преживяванията, които те схематизират, също както изменчивите преживявания се разчленяват, формират, фиксират и стават нещо постоянно чрез понятията, които ги схематизират. Непосредствената работа с преживяванията се заменя с работа върху понятията, и с това се достига същата полза, както и с писмото в областта на мисълта или с книжните пари в икономическия живот. Преживяванията се привеждат към еднакъв знаменател и могат вече да се сравняват едно с друго. Безспирното течение на миналото се задържа, тъй, че опитът се трупа и расте, става по-богат и по-разнообразен. Придобитата, най-после, ориентировка в кривините на душевния живот, наличността на географската карта за преживяванията и възможността да се възпроизведат миналите опити - всичко това прави за нас съвършено необходима една система от понятия и схеми.

        Историята нагледно ни дава да видим тази неотстранима потребност - потребност да се схематизират преживяванията. За да се удовлетвори тази потребност, са възникнали науката и философията, както богословската, тъй и общокултурната. И наистина, що представя от себе си историята на съборите, ако не упорит, неуморен опит да се създаде такава система от понятия и схеми, която би стилизирала, очертала границите на нужните (должныя) преживявания, и при това най-икономично, с колкото се може по-малко термини. Пред всеки св. отец е стояла задача: да съедини най-голямата пълнота на схематизируемия материал с най-малката сложност на схемите, които се обедияват в едно здание. Отделни отци са се опитвали да построят такава система, но неизбежно-едностранчивата постройка необходимо е била твръде тясна и затова не е могла да обхване в себе си всичкия духовен живот на Църквата. Оттук произтича необходимостта от съборния разум, надиндивидуалното колективно съзнание и свръхличната организация на Църквата. Пълнотата на духовния живот в Църквата предпазва от едностранчивост и позволява да се създаде система от понятия, които най-просто, най-икономично да обхващат всичкия духовен живот, духовните въпроси и стремежи на Църквата в даден момент. И действително, трябва да се учудваме на чисто математическата точност и изразителност на Християнските формулировки, които не позволяват да се измени ни едно понятие. Системата на схемите е построена тъй цялостно, че ако бутнем едно нещо, непременно ще разрушим всичката архитектурна маса. Също тъй, що представя от себе си историята на науката и философията, освен постоянно опитване да се изработи кръг от понятия, които най-икономично биха свързали в едно научния материал?

Следва продължение