ИЗКУСТВО

Бр. IV - 2010 (41)
 

 

Евгений Маточкин

"ЗНАМЕНА НА ИЗТОКА" НА НИКОЛАЙ РьОРИХ

(Продължение от брой III-2010)

 

ПАДМА САМБХАВА

Падма Самбхава. 1924

В картината на Рьорих всичко е пълно с динамика. Облаците плават,  мъглите надвисват,  водите на водопада се спускат с грохот, весело бърза водното поточе, духа вятър, който развява дрехите. И онова, което ни се струва, че би трябвало да бъде неподвижно, също така ни явява илюзия на променящите се в пространството форми. Планините ту се издигат, ту се спускат; хълмовете редуват заострените си линии. Дори зъбчатите скали на преден план са построени да сочат към главния герой на картината. Мъничката му фигурка не се изгубва сред развълнуваното  море на стихиите, напротив, изглежда, всичко движещо се намира в нея своето успокоение. Тя представлява фокусът, който уравновесява динамиката на  композицията.

Падма Самбхава постоянно е подчертавал изключително важната роля на човешкия разум в усъвършенстването на своето естество: “Контролиращият мислите си и позналият мисловния процес на своя ум автоматично достига освобождение”74. Рьорих прекрасно е изразил чрез езика на изобразителното изкуство тази, идея, която е една от главните в учението на индийския Гуру. Посредством съсредоточеността на мисълта светецът сякаш е концентрирал в своето същество цялата хаотична енергетика на света. “Тъй като външните явления представляват сами по себе си само един неустойчив поток, подобен на движението на въздуха, те не са способни да очароват и поробват”75, - казвал Падма Самбхава.

Затова пък всичките тези магически способности в пълна степен притежавал великият индийски йогин на ваджраяна от VIII–IХ век, един от бащите на будизма в Тибет, основателят на школата нингма Падма Самбхава (санскр. “Роден в лотоса”). Падма Самбхава превръщал местните божества и демони в защитници на будизма, подоно на библейския Мойсей  получил вода от суха планина, укротявал злите сили, летял във въздуха, можел да узнава миналото и бъдещето, превръщал пясъците в плодородни земи, обръщал течението на реките. В продължение на много векове художниците са изобразявали в каноничната иконография неговите легендарни дела. Рьорих описва видяната от него стара картина от манастира Далинг така: “Ето Учителят  като черноглав лама със Соломонова звезда на шапката си поразява дракона. Ето Учителят донася дъжд; ето спасява давещ се; пленява малки злобни духове; без оръжие покорява зверовете и с магически кинжал поразява тигър, предварително покривайки му главата със свещен триъгълник. Ето Учителят обезврежда змия; ето той заклина бурния поток и изпраща дъжд. Ето той безстрашно беседва с гигантски планински дух. Ето Учителят лети по-нависоко от всички планини. Ето от убежището на пещерата той бърза на помощ на света. И най-накрая, в кръга на едно бедно семейство той се моли за щастливото плаване на отсъстващия стопанин. Колкото и да е затъмнено днес неговото учение, но неговата жизненост е изобразена достатъчно”76.

В своето произведение Николай Константинович се спира на един от тези сюжети и пояснява по нататъшния изход от беседата: “Някой се гигант намислил да строи проход към Тибет и се опитал да проникне в Свещената Страна. Тогава Благият Учител се вдигнал,  извисил своя ръст и поразил дръзкия гигант. Така бил унищожен гиганта"77.

Рьорих рисува картината в стилистиката на източното изкуство. Светецът е откроен с червен цвят и с ярък нимб, подобен на блясъка на струите на водопада. Източникът на водопада, както и източникът на мъдростта, традиционно се свързват с небето. Падма Самбхава, озарен от висшето Знание, побеждава гиганта, който олицетворява низшите хтонични сили.

Падма Самбхава. 1924. Ескиз

Скицата с молив от нюйоркския музей дава рядката възможност да се види, как се е осъществявал творческият процес. След първоначалните скици художествената идея се въплъщавала в ескиза. За съжаление, много от тях не са запазени. Даденият ескиз представлява такова щастливо изключение. Тук вече почти всичко е уточнено, линиите придобиват релефна строгост, обмислено е тоналното решение. Връзката с китайското и тибетското изкуство се проследява още по-ясно. Ескизът притежава самостоятелна художествена стойност. Красотата на линиите го прави особено изящен: широки и гъсти на преден план и фини и трептящи, почти стопяващи се – на заден план. Но и самата идея за концентрация на енергиен заряд в неподвижната фигура на светеца е прокарана по-отчетливо. Статиката тук е синоним на вътрешната напрегнатост, на мощната потенциалност на образа.

Оценявайки ролята на Великия Учител на Тибет, Рьорих пише: “Хиляда и двеста години след Буда Учителят Падма Самбхава приближава до земните пътища учението на Благословения. При раждането на Падма Самбхава цялото небе било огряно от светлина и пастирите видели чудесни знаци. Осемгодишният  Учител се показал на света в цвят на лотос. Падма Самбхава не е умрял, но си е отишъл, за да научи нови страни. Светът би бил заплашен от опасност без неговото заминаване”78.

Падма Самбхава остава в тибетския будизъм “и като бог на знанието, приближава към достигането на състоянието на просветление”79.

  

САРАХА – БЛАГАТА СТРЕЛА

 

Сараха - Благата Стрела. 1925

Сараха (санскр. “Стрелец”) е един от 84–те махасидхи – велики светци, достигнали съвършенство посредством практикуването на йога. Точното време на неговия живот е неизвестно. Предполагат, че той е проповядвал приблизително през I век пр. н. е. или дори по-рано, предавайки будисткото учение от Великите Риши. В “Синята Летопис” се говори, че махабрахман Сараха се е появил на света 300 години след нирваната на Буда80. Счита се, че Сараха е бил учител на Нагарджуна в Наланда, най-големия университет по онова време.

Сараха, син на дакини, е роден в град Роли в източна Индия. И макар, че бил брахман, той изучил Дхармата на Буда и повярвал в тантристкото учение. Той можел да ходи по вода, да променя теглото на тялото си, него не го изгаряли врящо масло и нагорещена мед. Веднъж той пребивавал в медитация непрекъснато в продължение на 12 години. Благодарение на своите чудесни способности Сараха спечелил спора с брахманите, и те се отрекли от своята вяра и станали будисти81. Сараха бил първият, който въвел учението на махамудра (Великия Печат), което увенчавало всички съзерцателни и религиозни практики82.

Сараха - Благата Стрела. 1925. Скица

На ескиза, нарисуван с молив, с набелязани светлосенкови отношения Рьорих откроява фигурата на Сараха на фона на белите снегове. Възлизащите към небето  стъпала на планинския масив придават вътрешно движение на образа, сякаш приобщавайки го към висшите сфери. Нагоре устремяват погледите си  и стволовете на дърветата с редуващи издигащи се клонки. Сараха, който е седнал в поза за медитация със стрела – символ на Благата вест, е представен като свързващо звено между земята и света на Висшата мъдрост. Тази връзка сочи и подчертано яркото оперение на стрелата (може би послание), също такова бяло, като заснежените склонове. На картината Рьорих е смекчил до известна степен схематичния строеж на ескиза, усилил е и е оживил ефекта на “дишане” на планините.

Според класическата тибетска иконография Сараха се изобразява като старец, почти гол или леко прикрит с тъкан83. Докато при Рьорих Сараха е доста млад човек с широки скули, облечен в червен халат и конична шапка – всичко типично монголско. Рьориховия персонаж, изобразен без нимб, е далеч от условния канон на танките, неговият облик е жив, съвременен. Художникът смело протяга нишката от древността до настоящето време. Героят на нашите дни – монголският лама, е приел Благата вест от Великите Риши и светеца Сараха.

Рьорих е бил свидетел на обновлението на Монголия, възхищавал се е от подема на народния дух и е писал: “В лагерите сред юртите и стадата, по хълмовете на Гоби се разнася песента на нашите монголци. Пеят песента на Шамбала, неотдавна съчинена от монголският герой Сухе-Батор: “Ние отиваме на свещената война на Шамбала. Нека ние се превъплътим в свещената страна...” Така бодро и звънко изпращат монголците в пространството своите надежди... През всичките мълчаливи пространства на Азия се рее гласът за бъдещето”84.

   

ЗНАЦИТЕ НА ХРИСТОС

 

Знаците на Христос. 1924

В своите експедиционни дневници Николай Константинович съобщава, че в подножието на Хималаите са се срещнали със сказания за пребиваването на Христос. “Впоследствие ние се убедихме, доколко из Индия, Ладак и Централна Азия е разпространена легендата за пребиваването в тези места на Христос по време на Неговото продължително отсъствие, указано в Писанията”85. Рьорих е бил удивен, че будистите в своите планински манастири съхраняват високия и близък на всички народи облик на Христа. “И не е никак странно, че ученията на Христос и Буда събират всички народи в едно семейство, не е странно това, че светлата идея за общината е изразена толкова ясно... И земната община толкова лесно и научно се влива във великата Община на всички светове”86.

Рисунката, която се е запазила в нюйоркския музей показва, колко грижливо Рьорих е изобразявал на черновата си образа на Христа. На един неголям лист от хартия той го е изобразил три пъти. Художникът изпробвал различно изобразяване на кичурите коси, падащи на раменете, рисунъка на главата, раменете, гърба. Той се спира на един от вариантите и рисува цялостно фигурата на Христос, която държи пръчка. Рисунката е поразително немногословна, линиите тук са обобщени, внимателно проявени. Също така проста и лаконично нарисувана е и самата картина, която ни впечатлява с монументалността на образите.

Знаците на Христос. 1924. Скица

Тя е била създадена въз основа на записките на Елена Ивановна Рьорих. На нея художникът е изобразил Христа, седнал на хълма и гледащ на пясъците, залети от лунна светлина. Далече надолу се виждат хълмове, потънали в нощната синева. "И, като взе бамбукова пръчка, Той очерта квадрат около отпечатъка на Своята следа, добавяйки: “Истинно казвам – с нога човешка”, след това, като отпечата дланта си, също така я очерта в квадрат: “Истинно – с ръка човешка”. Между квадратите Той начерта подобие на колона, която покри с нещо като полусфера. Той каза: “О, как Аум ще проникне в съзнанието човешко!” Ето, Аз направих плодник и над него описах дъга, и заложих основата в четирите посоки. Когато с нозете и ръцете човешки бъде построен Храмът, където ще процъфти заложеният от Мене плодник, нека по Моя път минат строителите. Защо да чакаме пътя, когато той е пред нас?” И, ставайки, с пръчката  разбърка начертаното. “Когато Името на Храма бъде произнесено, тогава ще се сбъдне предреченото. Запомняйки Моето съзвездие, квадрат и девет звезди ще засияят над Храма. Знаците на стъпалото и ръката ще бъдат начертани над крайъгълния Камък. Той Сам каза това в навечерието на новолунието. Жегата в пустинята беше голяма”87.

Пестеливостта на изобразителната трактовка на сюжета, пълната липса на какъвто и да било намек за “божественост” на персонажите на героите на платното, суровата голота на пустинният пейзаж – всичко  това подчертава жизнената важност на Завета на Христос, изразен чрез разбираеми за всички човешки символи. Навярно в назиданието всичко да се извършва със собствен труд се съдържа главният смисъл на тази загадъчна картина.

  

ЛАО ДЗЪ

 

Лао Дзъ. 1924

Лао Дзъ, според съвременното изписване Лао-Цзъ (кит. “Престарелият младенец”, VI–V век пр. н. е.) е знаменит мислител на Древен Китай. Той получава своето име поради това, че се е родил сякаш беловлас, способен да говори и ходи. Съгласно преданията, веднъж в планините той се среща с велик дух, който му преподава овладяването стихиите на природата и лекарството, което дава безсмъртие. При династията Чжоу той  бил архивар. Виждайки упадъка на царството, разочаровайки се в хората, загубили пътя на истината и доброто, той се уединява в планините, където написва трактат в две глави “Дао дъ дзин” (“Канонът на Пътя и неговата Сила”). Написан на афористичен, метафоричен език, той става класика в даоизма.

Фундаменталните категории на учението на Лао Дзъ са понятията Дао (Път) и Дъ (Добродетел). Дао е несътворената, неродената и вечна енергия на природата, източник на пълнотата на блаженството и щастието. Природата, също както и човекът, достигайки чистотата, придобива покой, и тогава всичко се слива в едно с Дао88. Дао – това е и абсолютната простота, началото и краят на всичко живо. Човекът, който е познал Дао, който е отхвърлил преследването на славата и богатството, е мъдрец, за него простотата е идеал, той е приобщен към хармонията на Универсума.

Както се съобщава в легендите, веднъж към неговата колиба в планините се приближил бивол и застанал на прага. Едва Лао Дзъ седнал на него и животното го понесло някъде далеч на запад. “Никой не знае къде е умрял той”89 – така завършва биографичния животопис на философа първият китайски историк Сима Цян.

Лао Дзъ заминава на Запад. Статуетка. Китай

Сюжетът с бивола станал традиционен в изкуството на Китай. Рьорих повтаря в живописта си каноничните скулптурни изображения на Лао Дзъ, седящ на гърба на рогатото животно. Художникът предава характерният облик на светеца: гол череп, широка гъста брада, набръчкано лице със златист цвят, огромни очи, дълги уши, уста квадратна, нос със двойна горна част на носа. Последният път на Лао Дзъ напомня алеята на славата, оградена от кралски бамбук.

Видните дейци на световната култура с голям интерес винаги с голям интерес са възприемали оставеното от великия китайски мислител учение. Неговата същност, както е смятал Лев Толстой, е същата, каквато е същността и на християнството. Той пише: “Основата на учението на Лао Дзъ е една и съща, както и основата на всички велики истинни религиозни учения. Тя е следната: човекът осъзнава себе си преди всичка като телесна личност, отделена от всичко останало и която желае благото само на себе си. Но, освен това... всеки човек осъзнава себе си още и като безтелесен дух, точно такъв, какъвто живее във всяко същество и дава живот и благо на целия свят... Човекът може да живее за тялото или за духа. Ако човек живее за тялото, то тогава и животът е мъка, защото тялото страда, боледува и умира. Ако живее за духа, то тогава животът е благо, защото за духа няма нито страдания, нито болести, нито смърт.

И затова, за да бъде животът на човека не мъка, а благо, човек трябва да се научи да живее не за тялото си, а за духа. Именно на това ни учи и Лао Дзъ. Той учи на това, как да се преминава от живот за тялото към живот за духа. Своето учение той нарича Път...”90.

Из “Дао дъ дзин”:

“Висшата добродетел е подобна на водата. Водата принася полза на всички същества и не се бори (с тях). Тя се намира там, където хората не биха искали да бъдат. Затова тя прилича на дао.

(Човек, който притежава висша добродетел, също както и водата), трябва да се заселва близа до земята; неговото сърце трябва да следва неговите вътрешни подбуди; в отношенията с хората той трябва да бъде дружелюбен; в думите си той трябва да бъде искрен; в управлението (на страната) той трябва да бъде последователен; в делата  си трябва да изхожда според възможностите си; в действията си трябва да отчита времето. Доколкото (той), също както и водата, не се бори с вещите, (той) не извършва грешки.

Онзи, който следва небето, следва дао. Онзи, който следва дао, е вечен...

Който (служи) на дао, е тъждествен с дао.

Великото – то е в безкрайното движение. Намиращото се  в безкрайно движение не достига предел. Не достигайки своя предел, то се връща (към своя пръвоизточник). Ето защо е велико дао, велико е небето, велика е земята...

Познаващият хората е благоразумен. Познаващият себе си е просветен. Побеждаващият хората е силен. Побеждаващият самия себе си е могъществен.

Благодарение на единството небето станало чисто, земята – непоклатима, духът – чувствителен, долината – процъфтяваща и така започнали да се раждат всички същества.

Превръщането в противоположното е действие на дао, слабостта  е свойство на дао. В света всички неща се раждат в битието, а битието се ражда в небитието.

Познаването на хармонията се нарича постоянство. Познаването на постоянството се нарича мъдрост. Обогатяването на живота се нарича щастие...

Небесното дао принася полза на всички същества и не им вреди. Дао на съвършения мъдрец е действие без борба”.

 

НАГАРДЖУНА – ПОБЕДИТЕЛЯ НА ЗМЕЯ

 

Нагарджуна - Победителя на Змея. 1925

Сред знаменитите мислители и поети на Древна Индия едно от главните места по право принадлежи на Нагарджуна (санскр. “Победителя на Нага”), заслужил епитета “Втория Буда”. Той е автор на обширно писмено наследство и основоположник на махаяна – пътя на Голямата колесница. Махаяна преодоляла рамките на манастирските обители и станала широко обществено културно течение на държавите от Индостан, Централна и Източна Азия. Огромната сила на Любовта и Състраданието към всичко живо определили непреходната ценност на неговите трудове.

Според ламаистката традиция Нагарджуна е роден около четиристотин години след паранирвана на Буда, тоест през I век пр. н. е., и е живял шестстотин години. Най-достоверното време на неговата дейност се отнася към II и III век от н.е. Преданията донасят един интересен епизод от неговия живот, свързан с това как безстрашният Нагарджуна почерпил мъдрост от беседите с Нага, царя на змиите.

Нагите в индийската митология са змиеподобни полубогове. “Те са по своята същност стражи на съкровищата и свещените граници, предпазват всичко свято от всякаква профанация и позволяват до него да се докосне само посветеният и достойният. Змиите символизират мъдростта”91. Известна е легендата за това как веднъж Буда срещнал две змии, които изригвали дим и огън. С помощта на висшите сили Просветленият победил змиите и ги обърнал в своята вяра. Смята се, че  Буда е криел своята истинска доктрина, която предал само на нагите. Тя е трябвало да бъде пазена от тях дотогава, докато хората не съзреят за нейното разбиране.

В най-древното житие на Нагарджуна се описва как царят на драконите Нагараджа го взел в своя дворец на дъното на езерото и му показал седем скъпоценни хранилища с книги, които имали съкровено съдържание- Нагарджуна чел тези книги в продължение на 90 дни  и постигнал единния смисъл на сутрите. След това Нагараджа му връчил съхранените сакрални текстове92.

До наши дни са достигнали две подготвителни рисунки към картината. Едната от тях съдържа първичното изложение  на замисъла. Както винаги, зараждащата се идея при Рьорих се въплъщава с леко, едва забележимо докосване на молива с многократно повторение на щрихите, с “търсещо” движение на ръката за обрисуването на нужните очертания. В центъра на рисунката е  изправящата се  от езерото Юмцзо фигура на Царя на нагите в човешки облик, с корона на главата. Пространството се затваря от конуса на планините. В долния ляв ъгъл е изобразен седящия Нагарджуна. В окончателния вариант той ще бъде преместен вдясно.

Нагарджуна. Езерото Юм Дзо. 1924. Скица

Поразява ни това, какъв огромен път е изминал художникът от този ескиз до готовата картина! Колко творчески мъки са били изпитани, преди окончателно да се оформи живописното платно!

Нагарджуна - Победителя на Змея. 1925. Скица

Във втората рисунка, композиционно вече по-близо до картината, Рьорих специално е проработвал образа на Нага. Тук линията е по-бърза и уверена. Интересно е, че авторът е тръгнал към известно усложняване на сюжета и е възпроизвел в общи черти митологичния сюжет на раждането на висшето божество, твореца на света – Брахма. Съгласно легендата, Брахма се е появил върху лотосов цвят, който разцъфнал от пъпа на Вишну. Самият Вишну по това време удобно бил възлегнал върху змията Шеша заедно със своята съпруга Лакшми. С няколко пестеливи линии са обрисувани божествените персонажи с  лотосовия цвят в обкръжението на змийски глави.

Раждането на Брахма. Рисунка. Индия

  

Брахма. Фрагменти от рисунката и от картината на Н. Рьорих

На картината на Рьорих Вишну и Лакшми отсъстват, но за това пък на гърдите на Нагараджа се вижда Брахма в огнено сияние. Традиционно той се изобразява в червено, с четири глави и четири ръце, сияещ подобно на хиляда слънца, седящ върху разцъфнал многолистен лотос. Царят на нагите се явява в облика на многоглава змия, подобен на чадър, направен от качулките на кобрите. Тук Рьорих следва традиционната иконография, която е ярко изобразена, например, в каменните скулптури на Аджанта от VI век. Тялото на Нага обвива вулкан, сдържайки адския подземен огън и не давайки да загине чудесното цвете на всепобеждаващата Мъдрост. Неподвижната като планините фигура на Нагарджуна олицетворява духовната непоклатимост: именно тя му е открила пътя към съкровените знания на Царя на нагите.

Смисълът на тайнствените знаци, изсечени върху скалата, в левия ъгъл на картината, се прояснява благодарение на изказванията на самия Нагарджуна:

Знай, че мислите са подобни на рисунки

Върху водната повърхност, земята и камъка.

Първите са по-добри за омрачените;

Последните са по-добри за праведните, чистите93.

 

За какво пророкуват древните знаци? Нима не за гибелта на света? Та нали неслучайно тревожно пламти небето. Та нали според плановете на Брахма след калиюга огънят, изригвайки от дъното на океана, ще унищожи Вселената.

Ще стигне ли днес знанието и мъжеството у праведните и чистите, за да спасят планетата от заплашващата екологична катастрофа или ядрен взрив? Ще се вслушаме ли в древната мъдрост и ще спасим ли красотата на Земята? Такива мисли, изпълнени със съвременно звучене, ражда тази картина, вдъхновена от дълбоките символически образи на индийската култура.

 

ДРЕВНАТА ЗМИЯ

Древната Змия. 1924

Последна в списъка с произведения от серията “Знамената на Изтока” Рьорих поставя картината “Древната Змия”. В нея загадъчно се сливат две сюжетни линии – тези на дракона сред хаоса на световните води и раждането на Афродита. И в двата случая могат да бъдат посочени първоизточниците, които цитира Рьорих. Източната линия, по всяка вероятност, води своето родословие от свитъка “Драконът и водопадът сред скалите” на старинният китайски майстор Чен Юнг (Музей за изящни изкуства, Бостън), западната – от известния паметник на античността “Трон Людовизи” (Национален музей, Рим).

Раждането на Афродита. Централен релеф от трона Лудовизи. Пароски мрамор. Около 460 г. пр. н. е.

Едно такова съединяване на толкова различни източници би могло да ни се стори изкуствено, ако не беше оправдано от онези синтетически идеи, които са заложени както в съдържателната структура на серията, така и в нейното живописно решение. Самата цветова гама на картината, изградена върху контрастни начала – слънчевото жълто и мрачното синьо, сякаш ни говори за противоборството на светлината и тъмнината. Архетипните образи от картината ни отвеждат при древния култ на Азия – култа към жената и змията, за които пише Рьорих в своите дневници “Алтай - Хималаите”94.

Жена пред жертвеник (вляво) и куртизанка с флейта (вдясно). Странични релефи от трона Лудовизи. Пароски мрамор. Около 460 г. пр. н. е.

Произведението на Рьорих е символично, нееднозначно и допуска различни интерпретации.  Източният зрител ще види тук великия змей Ананда и сюжета, как “от облачното вълнение се издига блестящата Лакшми за щастието на света”95. А западния е възможно да бъде привлечен от изказването на В. С. Соловьов, свързано с Апокалипсиса. “Жена, облечена в слънце, вече се мъчи от родилни болки: тя трябва да яви истината, да роди словото, и ето древната змия събира против нея своите последни сили и иска да я потопи в отровните потоци на благовидната лъжа на правдоподобните измислици. Всичко това е предсказано, и е предсказан и краят: накрая Вечната красота ще бъде плодотворна, и от нея ще произлезе спасението на света...”96. Този изход – спасението на света чрез красотата, несъмнено е съзвучен със самата същност на Рьориховата серия “Знамената на Изтока”, с несломимата вяра на художника в това, че “човечеството все пак живее с красотата”97.

 

Литература:

74. Цит. по: Буддийская мудрость. Минск: Лотаць, 2000. С. 198.

75. Пак там. С. 195.

76. Рерих Н. Алтай – Гималаи. Рига: Виеда, 1992. С. 50-51.

77. Пак там. С. 62-63.

78. Пак там. С. 62.

79. Кычанов Е. И., Савицкий Л. С. Люди и боги страны снегов. С. 215.

80. Гой-лоцава Шоннупэл. Синяя Летопись. С. 250.

81. Абхаядатта. Жития 84-х махасиддхов // Гаруда. 1998. No. 1. С. 21-22.

82. Гой-лоцава Шоннупэл. Синяя Летопись. С. 438-439.

83. Джанжа Ролби Дордже. Древо Собрания Трехсот Изображений. СПб.: Алга-Фонд, 1997. С. 27. Рис. 11.

84. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 294.

85. Рерих Н. Цветы Мории. Пути благословения. Сердце Азии. Рига: Виеда, 1992. С.  169.

86. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 85.

87. Рерих Елена. У порога нового мира. М.: МЦР, 2000. С. 120.

88. Блаватская Е. П. Даодэцзин // Теософский словарь. С. 147.

89. Сыма Цянь. Лаоцзы // Лаоцзы. Обрести себя в Дао. М.: Республика, 2000. С. 274.

90. Толстой, Лев. О Лаоцзы // Лаоцзы. Обрести себя в Дао. М.: Республика, 2000. С. 314.

91. Цит. по: Андросов В. П. Нагарджуна и его учение. М.: Наука, 1990. С. 45.

92. Пак там. С. 227.

93. Цит. по: Буддийская мудрость. С. 142.

94. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 59.

95. Рерих Н. Цветы Мории. Пути благословения. Сердце Азии. Рига: Виеда, 1992. С.  163.

96. Цит. по: Лосский Н. О. История русской философии. М.: Высш. шк., 1991. С. 173.

97. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 77.

                                                                                  

 

  
 

 

  

  

 

© Евгений Маточкин. © Дияна Златева, превод. Публикувано в  на: 26.12.2010.

Бр. IV - 2010 (41)