ИЗКУСТВО

Бр. IV - 2009 (37)

Евгений Маточкин

"ЗНАМЕНА НА ИЗТОКА" НА НИКОЛАЙ РьОРИХ

(Продължение от брой IV-2009)

МОХАМЕД НА ПЛАНИНАТА ХИРА

Н. К. Рьорих. Мохамед на планината Хира. 1925.

Мохамед, или Мухаммад (ок. 570-632) – е почитан в исляма като Пророк. След като получава от Аллах откровение – Корана, става проповедник на нова вяра и глава на първата община от мюсюлмани. Сюжетът на картината е посветен на едно знаменателно видение на Мохамед. То се случило в пустинната планина Хира недалеч от Мека. Тук, в една пещера Мохамед постил в усамотение, а през нощта се отдавал на молитва. Тук му се явява небесно същество – ангелът Джибрил (Гавраил). За това събитие гласи и пълното название на картината, за което съобщава авторът, – “Мохамед на планината Хира получава Заповед от Архангел Гавраил” [27].

В пътния дневник “Алтай – Хималаи”, размишлявайки върху създаването на своето произведение, Рьорих привежда думите на Ат-Табари от неговата книга “История на пророците и царете” за призоваването на Мохамед: “Първото, с което започнало откровението на Божия пратеник, били внушенията на истините, които  идвали подобно на утринната светозарност. След това той се изпълнил с усамотение и останал в пещерата на планината Хира. И ето, дошъл при нето предвечно Истинният. И му казва: “Мохамед, ти си Божи пратеник”.

“Аз застанах на колене – казва Божият пратеник – и стоя и чакам. След това излязох бавно. Сърцето ми трептеше. Аз отидох при Хатиджа и казах: “Завийте ме, завийте ме”, и страхът ми премина. И Той пак ми се яви и каза: ”Мохамед, аз съм Гавраил, а ти – пратеник Божи”.

Възклицанието “Завийте ме” придава такъв окултно истински характер на съобщението” [28] – коментира художникът.

Н. К. Рьорих. Мохамед на планината Хира. 1925. Скица.

В експедиционния бележник Рьорих нахвърля с молив идеята на картината – Мохамед стои пред ангела, който изниква в кълба от огън. В рисунката все още всичко е колебливо, неопределено; многобройните щрихи отразяват търсенето на нужното решение. Обмислянето на детайлите, подробностите на обкръжението – всичко това тепърва предстои; докато процесът на работа с молив се е раждал в най-общи черти замисълът на платното. В същото време още в ескиза се е отразил стремежът на художника да създаде светещия феномен на появата на ангела.

Отчитайки традицията да бъде скрито лицето на Пророка, в картината Рьорих го изобразява не в профил, както на рисунката, а в гръб. Ослепително огненият ангел му сочи с пръст съществуването на единния Бог. Безграничната панорама от планини подчертава съдбовността на небесното знамение. В Корана се казва: “Аллах е Светлината на небесата и на земята. Сиянието Му е като ниша, в която има светилник. Светилникът е в стъкло. Стъклото е сякаш блестяща звезда. Разпалена е от [маслото на] благословено маслиново дърво, нито източно, нито западно. Едва докоснато от огъня, маслото му озарява. Светлина върху светлина. Аллах напътва към Своята светлина когото пожелае и дава Аллах примерите за хората -; Аллах всяко нещо знае" (Сура 24:35).

КОНФУЦИЙ СПРАВЕДЛИВИЯ

Н. К. Рьорих. Конфуций справедливия. 1925.

Конфуций (от кит. Кун-Фу-цзи – “Уважаемият учител Кун”, ок. 551-479 до н.е.) е древнокитайски философ, мислител, Учител на живота. В своето всеобхватно учение той старателно възкресявал изгубените традиции и свързвал в единен строй на битието обичаите, морала, политиката, религията и другите страни на обществения живот. В традициите той виждал здравото начало, което съдържа в себе си дълбинния символичен смисъл на всички достижения. В конфуцианството като висша форма на религията изпъква културата – и като резултат от човешките творения, и като въплъщение на великия Път на мирозданието. За Конфуций истинното служение на Небето се изразява в служенето на хората. “Проповедникът на чистия живот” заедно със своите ученици сформирал небивала по-рано общност от хора, нещо като духовно братство, съществуващо съгласно светските закони и наставленията на Учителя. В края на живота си Конфуций определя своя жизнен път по следния начин:

На петнайсет години аз обърнах помислите си към учението.

На тридесет години имах здрава опора.

На четиридесет години не ми останаха съмнения.

На петдесет години аз знаех повелята на Небесата.

На шейсет години аз настроих своя слух,

А сега на своите седемдесет години аз следвам влечението на сърцето,

Без да престъпвам правилата [29].

Николай Рьорих коментира тези думи на Конфуций по следния начин: “И така, познанието, освобождението, разбирането на законите, вслушването в Истината – всичко довежда до следването на повелите на сърцето. Това най-кратко и най-пълно животоописание завършва със сърдечна молитва за праведните пътища. И не е съжалил великият философ за това, че е била запрегната колесницата му. Пришпорените коне, готови да препуснат до пътищата на сърцето, вече са били благословение. нима не към велики домове е трябвало да го носи колесницата не на изгнанието, а на достижението” [30].

Неизвестен китайски художник. Конфуций. XVI век.

В картината Конфуций не е условен персонаж, а герой, надарен с познаваеми черти и определено психологическо състояние. Рьорих го изобразява според спомените на съвременниците и в традицията на рисуване на китайски портрет. Лицето на Учителя Кун се отличавало с едри черти: големи очи, месест нос с широки ноздри, издадена горна устна, гъсти увиснали вежди и дълга брада. В Рьориховия герой се разпознават характерните особености на външността на Конфуций, но неговият образ, изпълнен с жертвеност и нравствено подвижничество, носи в себе си трагически нотки.

“Конфуций е трябвало да пътува като изгнаник от място на място. И неговата странстваща колесница е поставена в храма заедно със съчиненията му и музикалните му инструменти. Не е чудно, защото в основата на учението на Конфуций стои същата тази община. Да си спомним неговото учение: “Ако сърцата на смъртните бъдат възпламенени от любов, то целият свят ще бъде като едно семейство. Всички хора ще представляват в себе си един човек, и всички неща, по причина на удивителния взаимен порядък и съюз, ще изглеждат като едно и също същество. Ние трябва да обичаме другите, като самите себе си, следователно, трябва да им желаем всичко онова, което желаем на себе си” [31].

Към себе си привличат вниманието два йероглифа, ясно откроени от Рьорих върху колесницата на Конфуций. Тези два знака се четат като “шоу” и означават благопожелание, тоест могат да бъдат преведени като “дълголетие”. Тези йероглифи често се използват в Китай като орнамент при украсата на архитектурни съоръжения и декориране на тъкани. Учителят казвал:

“Човекът трябва да стане сътрудник на небето и земята” [32].

“Благодарение на светлото огледало се откроява обликът на нещата. Благодарение на познанството с миналото познаваш настоящето!...

Онова, което търси благородният мъж, се намира в самия него.

Онова, което търси низкият човек, се намира в другите. Ако човекът на сутринта познае истинният Път, на вечерта той може да умре без съжаление...

Благородният мъж постепенно израства; низкият човек постепенно се спуска по-ниско...

Хората, които вървят по различни пътища, не могат да вършат общо дело...

Ако един благороден мъж е отгледал в себе си могъщ дух, смъртта за него не е страшна. Ако един низък човек е отгледал в себе си сила, той няма да избегне наказанието” [33].

Неостаряващите мисли на китайския мъдрец – едно от духовните съкровища на Изтока – вече отдавна извоюваха уважение в Русия. Уместно е да си припомним тук за големия интерес на Лев Толстой към заповедите на Конфуций и споменаването му от Пушкин в черновите в първата глава на “Евгений Онегин”.

(Конфуций) мудрец Китая

Нас учит юность уважать,

От заблуждений охраняя,

Не торопиться осуждать [34].

БУДА ПОБЕДИТЕЛЯ

Н. К. Рьорих. Буда Победителя. 1925.

Произведението на Рьорих за Буда (санскр. и пали “Просветленият”) е многозначно и символично. Възможно е то да въплъщава едно известно предание от живота на Буда: “Благословеният седял над струите на едно дълбоко езеро. В дълбочината можело да бъде съзрян цял един свят от риби и водорасли... Ако там се спуснел човек, той би съкрушил с ходилото си всички призрачни чертози, но самият би се задушил. От такива дълбини човешкият дух не се издига. “Впрочем – усмихнал се Учителят – за всичко си има средство. Може да се пробие скалата и да се отприщи езерото. Охлювите би трябвало или да засъхнат, или да намерят друго съществувание, но човекът вече няма да загине” [35].

Не може да не се забележи иконографската общност на картината на Рьорих с някои канонични индийски сюжети. Един от тях е скулптурната композиция на външния декор на храма на Кешава от ХIII век в град Сомнатхпур в южна Индия. Кешава е едно от имената на Вишну [36]. Там в каменния релеф е изобразено божество, седящо в пещера около водоем в поза лотос. Възможно е Николай Константинович да е бил запознат с подобни сюжети, което е намерило отражение в неговата картина.

Кешава – “къдравият”, е епитет, който се е запазил от времето, когато Вишну е представян като олицетворение на слънцето. Слънчевите лъчи са били възприемани като неговите къдрици. Кешава е също така име на Кришна [37]. Тази слънчевост на образа присъства както в храмовата резба, така и в Рьориховата картина.

В същото време названието на картината “Буда Победителя” ни кара да търсим по-широка трактовка на сюжета. Шакямуни, който достига просветление, действително се нарича Победител на страстите, Победител на злото, Победител на смъртта. Художникът е изобразил своя герой в знаменателната нощ на Просветлението, когато той е придобил свръхестествената способност да пребивава във всички природни светове. Буда се е спуснал в долната част на Вселената – в царството на Мара – бога на смъртта, господаря на чувствените наслаждения. На езика на символите това потапяне в дълбочините на подземието означава потапяне в дълбочините на съзнанието. На него му предстояло да се срази с всесилното божество на преизподнята. И Гаутама устоял срещу всички изкушения на Мара, неговите синове, дъщери и други нечисти духове и излязъл Победител в изключително трудната битка. Това навярно е той, Мара – който се вижда в огромния каменен профил зад гърба на Буда.

Втората част на нощта е била всъщност Просветлението. Към нейния край във всичко пламва светлина, и тази светлина се излъчвала от Знанието – свидетелство на Всезнанието. Чрез съпоставянето на жълти и сини допълнителни тонове Рьорих постига поразителна цветова атмосфера, особено светоносна около Буда. Слънчевата светлина тук е пресъздадена като символ на неговото Учение. Самата живопис на картината ясно изразява идеята за Просветлеността. Буда е казвал, че победител е този, който е съумял да победи себе си – не заради унищожението на човешката душа, а заради нейното запазване. “Онзи, който е покорил самия себе си, е по-достоен да живее, да преуспява, да постига победи, отколкото робът на самия себе си” [38].

Като се избавя от обичайните привързаности, страсти и желания, Буда достига освобождението. Тази идея за освобождението е намерила оригинално художествено решение в руслото на традиционната будистка символика.

Художникът заобикаля Буда с воден поток и надводни пещерни образувания. Тук всичко диша с вечността, напомняйки за безкрайността на времето и за постоянната цикличност на космическите процеси. Редуването на спускащи се сталактити и издигащи се сталагмити, понякога много приличащи на човешки фигури, представлява един вид символична верига на безбройните съществувания. Водният поток, който непрекъснато се променя, се асоциира в традиционното разбиране с потока на съзнанието.

Както ни изглежда, Шакямуни, заобиколен от заградителната мрежа на острите зъбери, е принуден да се измъчва в затвореното пространство на адските страсти, както и целият свят, обречен на страдание, на вечните мъки на раждането и смъртта. Но Буда е намерил съкровения изход от плена. Той е станал Победител на страстите. И цялата някога съществуваща в тъмнината на подземието верига от животи, оставила след себе си само капки от вкаменили се сълзи на многострадалната земя, се е осветила от Светлината на Учението на Истинносъществуващия и е станала златна, приемайки в себе си лъчите на Слънцето на Мъдростта.

Художникът е поставил Просветления над потока: Буда се е възвисил над вечния кръговрат на ражданията, спасил се е от последствията на злите дела, достигнал е освобождение и е насочил своето съзнание, своя аскетичен живот към служене на хората. В Итивутака, сборника от откровения на Буда, се казва: “Любовта, освободителката на ума, вмества в себе си всичко, сияейки, блестейки и излъчвайки” [39]. Тази мисъл намира органично въплъщение в живописта на Рьорих, в неговия топъл колорит, в излъчващата се ярка светлина от фигурата на Победителя.

На своите последователи, на всички, живеещи в света, Буда е завещал: като избавление от страданията ще се яви състраданието – забравата на собствените мъки заради облекчаване съществуването на другите. Обличайки тази идея в живописни форми, художникът рисува подземен водоем, който просиява с нова светлина; сега той се възприема като безсмъртното езеро на нирвана, като неизмеримия източник на благодатта. “...Любовта, която учениците на Благословения е трябвало да възпитават в себе си, – отбелязва Елена Ивановна Рьорих, – е била като безпределен поток на добротата, който се излива в четирите посоки на света, надолу, нагоре, във всички места в цялото пространство на Вселената” [40].

Буда-човекът е останал в съзнанието на народите на Изтока като носител на идеите на новия живот, презрял собствеността, оценил труда и въстанал против външните различия, утвърдил първата Община в света.

Николай Рьорих пише: “Около тайнствената Урувела Буда се доближава до най-простото изразяване на всички натрупвания. И на брега на Наиранжара се озарява с решимостта да каже думи за общината, за отказа от лична собственост, за значението на труда за общото благо и за смисъла на познанието. Да се установи научен подход към религията е било истински подвиг. Да се изобличи користолюбието на жреците и брамините е било висше безстрашие. Да се разкрият истинските лостове на скритите сили човешки е било нечувано трудно. Да се яви Царят в облика на могъщ бедняк е било необикновено прекрасно!

В осъзнаването на еволюцията на човечеството облика на общинника Буда заема неоспоримо, прекрасно място” [41].

ЙЕНО ГУЙО ДЯ – ПРИЯТЕЛЯ НА ПЪТНИЦИТЕ

Н. К. Рьорих. Йено Гуйо Дя – приятеля на пътниците. 1925.

Йено Гуйо Дя – той е и Ен-но Одзуну, Ен-но Оцуну, по известен като Ен-но гьодзя (634 – след 700), е велик японски подвижник, основател на движението на отшелниците сюгендо, канонизиран като бодхисатва под името Дзимбен-дайбосацу [42].

В житието на японския светец се казва, че той е бил пръв в учението и е живял с вяра в Трите Съкровища. Той можел да ходи по морето, да лети в планините, да се възражда като феникс и да извършва други чудеса [43]. Прозвището гьодзя (отшелник) получава, защото по-голямата част от своя живот прекарва в планините, занимавайки се с медитация. Съществува предание, че на върха на планината Мино Ен-но гьодзя се бил срещал с Нагарджуна, а също така общувал с бодхисатвите и буда Вайрочана. В по-късните предания той фигурира като бодхисатва [44].

Сюгендо буквално означава “път на овладяване на магическа практика” [45]. Членовете на сюгендо – ямабуси – “спящите” или “укриващи се в планините”, са представлявали своебразно братство от странстващи монаси, планински воини и аскети. Ямабуси се заселили в планините, доколкото именно там, според тяхното мнение, е трябвало да обитават всички висши същества.

Можем да предположим, че моливният ескиз от нюйоркския музей представлява най-първото приближаване към сюжета за Йено Гуйо Дя (Ен-но гьодзя). Тук за първи път се появява тази самотна крачеща фигура в развяващи се одежди. Зад него се издигат непристъпни върхове. В картината художникът значително разширява пространствените рамки, а планинските хребети тук изобщо не са японски – това са същински Хималаи. В ръцете си отшелникът носи чаша за подаяния – разпространен атрибут на будистките светци, традиционен по изпълнение.

Акцентът върху пейзажния образ при Рьорих не е случаен, доколкото заедно с овладяването на сюгендо се е практикувала “школата на природното знание”, която е учела на постигането на истинния Закон в естествена обстановка, в автентично обкръжение. Именно затова Рьорих отделя толкова внимание  на зелените хълмове, планинския поток и особено на веригата от белоснежни гиганти – на всичко, което отразява основата на идеологията на сюгендо – поклонението на планините.

С понятието “чиста земя” във времената Ен-но са били тясно свързани представите за будисткия рай и култът към Майтрейя. С течение на времето на първо място излизат други божества, но след хиляда години отново се възражда вярата в Буда на Бъдещето. Това се случило, след като, както е според легендата, през ХVI век появата на основателя на сюгендо Ен-но гьодзя инициирал възкресяването на култа към планината Фудзи. След около сто години божеството Фудзи оповестило на последователите на сюгендо за приближаването на “ерата на Мироку (япон. Майтрейя)” [46].

“Приятел на пътниците” е, разбира се, символична картина. Нейният герой е приятел на онези, които са стъпили на пътя на просветлението, които са устремили своя дух към висините.

Литература:

27. Знамя Мира. М.: МЦР, 1995. С. 218.

28. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 237-238.

29. Малявин В. В. Конфуций. М.: Мол. гвардия, 2001. С. 42.

30. Рерих Н. Врата в будущее. Рига: Виеда, 1991. С. 89.

31. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 80.

32. Пак там. С. 81.

33. Малявин В. В. Конфуций. С. 102, 177, 350, 352, 354.

34. Пушкин А. С. Полное собрание сочинений: В 16 т. Л.: Изд-во Академии наук СССР, 1937. Т. 6. С. 219-220.

35. Рокотова Н. (Рерих Е. И.) Основы буддизма. Рига: Угунс, 1997. С. 84.

36. Серебряный С. Д. Вишну // Мифы народов мира. Т. 1. С. 239.

37. Махабхарата: Философские тексты. Ашхабад: ылым, 1982. Вып. VIII. С. 195.

38. Рокотова Н. (Рерих Е. И.) Основы буддизма. С. 65.

39. Рокотова Н. (Рерих Е. И.) Основы буддизма. С. 82.

40. Пак там. С. 83.

41. Рерих Н. Алтай – Гималаи. С. 79-80.

42. Игнатович А. Н. Буддизм в Японии: Очерк ранней истории. М.: Наука, 1987. С. 149.

43. Японские легенды о чудесах (IX - XI вв.). М.: Наука, 1984. С. 27-28.

44. Игнатович А. Н. Буддизм в Японии: Очерк ранней истории. С. 151.

45. Буддийская философия в средневековой Японии. М.: Янус-К, 1998. С. 220.

46. Игнатович А. Н. Буддизм в Японии: Очерк ранней истории. С. 293.

© Евгений Маточкин. © Дияна Златева, превод. Публикувано в  на: 20.04.2010.

Бр. IV - 2009 (37)