РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
|
Мария Домбровска
ЕСЕННОТО ПАЛТЕНЦЕ
Моята хазяйка Франчишка обича да разказва, а аз обичам да я слушам. Тя има навика да застава край нашата маса и да ни наглежда как ядем, като ни побъбри или даже ни се поскара. Ще речеш, закача се със стоката си в двора, на която тъкмо е дала храната, приготвена с грижовна и майсторска ръка. За себе си като болна от черен дроб, а и както прилича на някой, който има домашни животни, тя поддържа отделно меню, в което не обича да се бъркат. Но затова пък охотно и с постоянно мърморене следи съжителите и да се хранят така, както тя би искала. Ако обаче на масата се води оживен разговор, Франчишка млъква, престава да внимава дали сте получили достатъчно “супичка”, “зелчице” или “пирожхи” и слуша с интерес, разпитвайки от време на време за това, което не е разбрала. А рядко се случва разговор, който не би могла да приправи със съобразен с обстоятелствата собствен разказ. Това са истински притчи от самия живот, в тях се побира мъдростта на Франчишка, нейното духовито, страшно трезво, колкото шеговито, толкова и съчувствено знание за човека. Понякога по един въпрос ще излее две или три притчи, понякога ще ни угости само с една. Ако разказът е по-дълъг, разполага се удобно в мекия, широк фотьойл и подкрепя досаждащите и думи с богатата игра на своето тръпчиво-шеговито лице, което напомня премръзнала и малко безформена, но още румена ябълка. От многото разкази на Франчишка предавам тук един, който изключително силно се е запечатил в паметта ми. Един януарски ден разговаряхме за опустошенията, които ужасът на неотдавнашната война е извършил в човешките умове, атакувайки най-деликатните инструменти на нашата духовност- мозъкът и нервната система. Някой от присъстващите илюстрира това с необикновен пример за един негов познат, изселен след Варшавското въстание в Германия. Този човек попаднал в един от американските или английски лагери за така наречените displaced persons, което на полски може да се предаде с помощта на израза: “Лагер за хора, свалени от седлото”. Човекът не искал да се върне в Полша, страхувайки се да не бъде изпратен в Сибир. Но измъчен от лошото отношение и от още по-лошата храна, се явил да кандидатства за работа. Преодолявайки шест квалификационни комисии на чуждестранни служби за работа, като силен и здрав мъж, бил определен за тропическата джунгла. Изпращат го в субтропична местност, съответно екипиран и го заселват край гниеща река, на самотна длъжност, в девствена гора, от гъсталака на която маймуни хвърлят по него кокосови орехи. Човекът изпаднал в такава страшна мъка и отчаяние, че в скоро време се обесил, а за станалото своевременно било известено, акуратно и загрижено на семейство му. Като изслуша този разказ, над който всички се бяхме замислили с горчивина, Франчишка каза: ”Гледай ти, виждате ли, боял се от хората, а загинал между маймуните.” След това се отпусна на фотьойла и произнесе скромна родна притча на близка тема. – Това лято – казва – през юли беше, отидох на Поле Мокотовске и седнах на малките парчета земя, както знаете, че обичам така да си поседя. Там има такъв хълм от руини, който вече е обрасъл с чимове и храстчета са се спуснали по него. Седя. Горещина. Приятно е. И сяда близо до мен някаква женица – нестара още, негрозна, носеше в себе си есенно палто, доста хубаво, провесила го през ръка и така седи. “Какво, пани – подпитвам – носите това палтенце в тая жега?” А тя казва: “Навярно си мислите, че съм оглупяла. И истина е, защото вече така съм оглупяла, че навсякъде нося със себе си това палто, дори и в най-горещото лято, и в най-големия пек, не се разделям с него. Виж пани, какво качество, какъв модел, подплатата... И ватата – добавя тя още – вълнена. Това е най-хубавото, което имам, боя се да не го загубя. При тези думи и отговарям, че и другите хора също имат по нещо такова, само че никой не го носи през лятото, а си го пази вкъщи и още срещу молци го поръсва с нещо. ”Да не би човекът – казвам – да е гардероб, та през лятото на него да висят палта.” Е, и така, знаете, говорим си едно и друго, като хората. Докато тя рече: “Аз, пани, ще Ви кажа едно нещо. През септември, когато започна войната, бяхме излезнали с мъжа ми и децата от къщи за погребение, трябваше да погребем свекървата. А когато се върнахме, къщата вече я нямаше. Всичко разрушено, изгоряло- пепел и руини. Всички останахме само в това, с което сме излезли от къщи. После, при на немците, знаем колко беше тежко, за всичко смърт. За това, че си жив- смърт. И така постоянно ни убиваха – казва тази жена – убиваха, но не ни убиха, не се дадохме. Мъжът ми е зидар, работеше на разрушените къщи, при ремонтите. Аз за масло, за месо ходех. Добрахме се и до някакво жилище в Чернякув, и с полянки. И децата учеха в основно училище. Ето, дойде въстанието. И така се случи, че отново не бяхме вкъщи. Мъжът беше във Воля, в тая- казва жената – както и викат акция. А мен ме хвана в града и вече в нашия район не можех да стигна в никакъв случай. Чак след два месеца, когато отивахме към Чернякув, то летяхме като птици, защото децата ни бяха останали вкъщи! Като пристигнахме за малко сами не паднахме мъртви. Защото пак нямаше къща, само развалини, а в тях всичко беше затрупано, и децата ни бяха затрупани!” На това място разказът на старата Франчишка се прекъсна от кратък плач, който познахме само по рязкото спадане на гласа. Изтривайки с длани очите си , продължи спокойно нататък. “Така, казва ми още тази женица, освободихме се отново от нашите неща, а освен от нещата – и от нашите любими деца. И аз така веднъж завинаги се наплаших, че сега никъде не ходя без това мое палтенце, да ми остане поне то, защото постоянно ми се струва, че отново всичко ще се срути. И не може да се каже, че живеем зле. Мъжът ми работи по възстановяването и нищо не ни липсва. Мъжа ми даже по вестниците го имаше, и снимката му, като първенец. Виждате ли палтенцето, какво хубаво ми го е взел. Друго жилище също си намерихме. Четири стаи бяха празни, та ги разделихме между четири семейства, всяко семейство – една стая. И естествено, в разбирателство живеем всички, даже в кухнята не си пречим. И всичко би било добре, само че така съм се наплашила вече, че навсякъде ходя с това палто, чак хората ми се смеят, а на мен все ми се струва, че щом палтенцето е до мен, съм в безопасност. – По-добре да не бях говорила на тази жена нищо. Защото и самата аз имам такива нерви, не веднъж ме връхлита страх за моите глупави парцали, и макар да ме е срам, и вече всичко да е друго, то често си въздъхвам за онзи мой пухен юрган от сиромашкото ми легло, което загубих през въстанието. Но както знаете, за другите всеки е по-умен от отколкото за себе си. Повече не и разказвам нищо за това, само и думам, че по-скоро ще загуби това палто, ако така продължава да го носи, защото някъде ще го остави или в трамвая в тълпата ще го изгуби, или някой ще и го издърпа от ръката, защото и такива има. “И какво си там в безопасност – говоря и аз – за палтото ще внимаваш, докато сама ти паднеш под някоя кола и загубиш главата си или осакатееш.” А тя отвръща: “Аз самата знам, че това е лудост, защото какво е някакво палто, като ми погинаха децата. И пак не мога да се спра, и като го забравя, то веднага се връщам от града и летя, и ми се привижда, сякаш цялата къща е в огън и вече се срутва. А когато взема това палтенце със себе си, то ми се струва, че може да няма повече на света война.” – Ей тъй тая страшна война на хората главите повреди! С тези думи Франчишка свършва своя разказ за есенното палтенце.
1948
|
||
|
|
|
|
|
©
Мария Домбровска. ©
Ирена Петрова, превод. Публикувано в
|
|