120 години от рождението на Николай Райнов

Бр. II - 2009 (35)

Николай Райнов

КОПНЕЖЪТ НА НАРОДИТЕ

(Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)

Кой може да оспори факта, че съвременният човек, въпреки големите културни придобивки, е недоволен – било от себе си, било от условията, в които живее? Не чезнат ли най-скъпите ни сили в унизителна борба с нарастващата скъпотия? Не душат ли ни мъки, не тревожат ли ни чемерни страхове, не тръпнем ли пред толкова несигурното бъдеще? Всеки търси нещо, жадува за нещо, което не може да намери, безпокои се, топи се от грижи. Не се ли всички весден оплакваме?

Много от тия поплаци наистина не са нови: хората са се винаги оплаквали. Но има една важна черта, на която трябва да се обърне внимание: днес недоволството е всеобщо. Ясно е, че нашият живот е неестествено изострен; ние живеем сред мъчителни условия; животът ни е зле построен; борба на личност с личност, на класа с класа, на народ – с народ. А какви са международните ни отношения? Не потискат ли силните по-слабите, няма ли економично робство, не са ли все още лукавите думи “защита на малцинствата” очебийна лъжа?

Понякога човеку се струва, че ние водим още органичен живот. Защо? Защото – моля, никой да не се обижда – ние все още живеем като зверове. В органичния живот долните видове се жертвуват за по-горните и това е съвсем естествено. Минералът се руши, за да даде почва, от която черпи своите сокове растението; билката и тревата стават храна на животното, а човекът се храни с вещества от целия органичен свят, като мисли, че той е приготвен за него: вода, сол, зеленчук, зърна, плодове, мляко и месо – всичко взема оттам, всичко смята за своя собственост. Обаче, у най-горния вид животни се явява вече общественият нагон. Те се бранят едни други и си помагат взаимно: силното закриля слабото, самецът защитава самката от напад на врагове, а самката брани рожбите си, като излага без страх своя живот. В тоя факт на самопожертвуване се коренят наченките на общежитието; тук нагонът за самосъхрана е ограничен и надвит от нагона за общественост. Единицата губи своята цена пред общото.

Днешният човек, обаче, както се види, се е отбил от естествения път на развой. Той не само не следва примера на най-горните животински видове, но слиза в някои отношения много по-долу от зверовете. Съмнявате ли се? Погледнете тогава американските милиардери. В Америка има тръстове. Неколцина предвидливи богаташи се спогаждат да обсебят отделни отрасли от търговията и промишлеността; само те произвеждат известни предмети, без които човек не може, или закупуват чрез хитро спекулиране продуктите от първа необходимост; възползувани от всеобщата нужда, те подигат цената на тия стоки – и хората де принуждават да плащат висока цена, защото от другаде не могат си купи потребното. Високите цени се поддържат винаги изкуствено. Един тръст закупува, да речем, царевица. Беритбата е тая година много добра. Огромните складове на тръста са препълнени – и наивните хора де радват, че ще поевтинее храната. Получава се известие, че в Австралия, или кой знае де, имало твърде много царевица. Тръстът закупува и оттам колкото може повече. Евтинията е, наглед, осигурена. Но що става? Понеже царевицата ще се спари или развали, тя трябва да се разпродаде на ниски цени. В такъв случай, разбира се, печалбите не ще бъдат много високи; хората от тръста не ще са доволни. И що правят те? Натоварват на кораби милиони тонове царевица и я хвърлят в морето. Не е ли жестоко това деяние на оногова, който се кичи с името “човек”? Бог дава на хората хляб, и го дава в изобилие, а златолюбецът го хвърля в морето, за да обрече старците, жените и децата на глад…

Неведнъж недоволството избухва във вид на граждански войни и революции. Не трябва да се забравя, че една от причините на тия жестоки явления е често пъти бедността и страданията ва мнозинството, които пряко зависят от ненормалното благосъстояние на малцина хитри користолюбци. Ние не сме още разбрали, че човечеството е едно огромно семейство, че – ако единият изяде хляба, другите ще останат гладни, особно – когато хлябът не достига. Страданието на едного винаги гриза щастието на другите – без да желаят те това. Ако в Русия има глад, кожите в Австрия ще поскъпнат, а хартията, що иде в България, ще се продава на двойно по-висока цена; вследствие на това издателите ще се ограничат да продават, без да издават – и писателите ще трябва да живеят в още по-голяма оскъдица. Защо? Защото хартията иде у нас от Австрия, а австрийците купуват кожи от Русия. Економичните явления ни показват, че животът на отделен народ е брънка в една по-голяма верига – животът на цялото човечество – както животът на отделната личност е свързан тясно с живота на народа. Тъй всекидневният опит ни натрапва неуморно нуждата – да насърчаваме само онова, що спомага за общото благо, а не – за личния придобив на тогова или оногова. Въпреки това, обаче, ние още не сми разбрали, както се види, че и личното добруване зависи от общото, че трябва жертва, че трябват грижи за другите, или – просто изразено – че трябва да последваме примера на пчелите, мравките и рогачите, или тоя на Тургеневото врабче.

Не е ли позорно за нас, че в същото време се смятаме за културни люде? Но – нека видим, каква е тая култура, с която се гордеем. Най-гордият показалец на тая култура е науката. Нека разгледаме малко по-отблизо тая наука. Безспорно е, че тя дава знание. Но знание не стига, за да бъдеш честит, или поне – за да бъдат и другите честити като тебе. Ония в Америка са също учени, те са големи финансисти, опитни економисти; те знаят законите на политическата економия – а хвърлят царевицата в морето и предизвикват по изкуствен път епидемичен глад. Нашата наука не прави човека по-човечен, а го – напротив – ожесточава. Ще кажете, че науката не е виновна. Без съмнение. Виновни са хората. Но защо същите хора се гиздят с тая наука като с безценен накит, когато намират у нея оръжие за своята жестокост? Та не използуват ли все тия учени вековния научен опит и знанията на сума поколения от труженици, за да създават нови мъчилища за своите братя? Военните аероплани, избухливите вещества и задушливите газове не идат ли от скъпо платените усилия на научния ум – да разрушава човешкото общество, когато би можал със същите знания да работи за мир, благосъстояние и човешка доброчестина? Пастьор не беше ли също учен? Мигар Маркони, Кюри, Едисон, Крукс и др. не са учени люде? Къде е тогава бедата? Очевидно, човешкият разум се е извратил, изродил се е, станал е чудовищен: той се продава, гони себелюбиви цели, служи на разрушението, на пъкъла; той е прокудил присъщата на здравия човек нравствена чувствителност. Това не е напредък, а отпадък, поврат назад – към кървавите векове на дивашка жестокост и безчовечност.

Но, ще речете, не всички учени са такива. То се знае. Много от тях работят искрено за благото на страдащото човечество. Те изглеждат високо благородни, човеколюбци, едва ли не спасители на човешкия род, когато разсичат в лабораториите си живи зайци, морски прасета и жаби, или им впръскват под кожата какви ли не зарази, за да видят как действуват новият серум или новата ваксина. Тия учени заявяват, че правели това, за да облекчат страданията на своите недъгави братя. Те често правят подобни опити дори над хора, чиито минути са преброени, понеже боледуват от неизлечима болест. През сетните дни или часове от късия живот на болника тия спасители му присаждат нова болест, понеже прежното присаждане се било оказало несполучливо – и не забелязват непосилните мъки, от които страдалецът умира, защото са потънали в своите наблюдения. Подобни жестоки опити ще намерите описани подробно в редица книги на австрийски, немски и италиански медици. Не е ли вивисекцията за такъв учен случай – да се сблъскат у него две сили: желанието да открие нова природна тайна – и състраданието към измъчваното животно или човек? Той казва, че го правел от върховна нравствена подбуда – да пресече пътя на болестта у другите хора. Това е възможно. Ала не е ли явно дълбокото и живо противоречие? Мигар е естествено – с цената на чуждо страдание да помагаш на страдащите? Култура, в която разтварят своите челюсти подобни противоречия, не е здрава: тя се е отбила от естествения си път; у нея има нещо болно – нещо, което се разлага.

Що да се каже за изкуството – второто труфило на съвременния културен човек? Болната страна на днешното изкуство е посочена още от Толстоя в книгата “Що е изкуство?” От ден на ден, обаче, колкото повече възраства нуждата от хубост в околния живот на човека, толкова повече противоречия изпъкват в тая област. Изкуството е уж особен род творчество, а ето че повечето художници ни дават готов препис от природата, снемат с багри, глина или мрамор същата досадна действителност, с която очите ни са свикнали до втръсване. Изкуство ли е това? Та де му е творчеството, когато цветната фотография и отливките от восък биха могли да му съперничат – без претенции, че дават изкуство? Вън от това, мнозина, които се наричат художници, служат на продажен занаят, като сочат очевидния отпадък на това, що е било някога изкуство: такива плодове са съблазнителните илюстрации, разпътните романи, оперетки, балети, фарсове, фокстроти, лека музика и др. от тоя род.; с подобни “творби” користолюбивите занаятчии в тая област печелят пари, като продават на висока цена духовен сифилис…

И тук ще ми възразите, че не всички художници са такива. Слава Богу, не са. Истинските художници не са такива. Но кой ги цени? Не налита ли не само широкото мнозинство, но и уж културното малцинство на тия примамки? Колцина ценители има същинското изкуство? Но тук са виновни и самите художници – поне толкова, колкото и ония, които са техни зрители и слушатели. Изкуството не е още добило съвременен изглед, още се чуждее от хората, не е проникнало във всекидневния живот, не е станало нужда: то е за мнозина още забава. Художниците се стремят към недостъпност, не развиват у целия народ способността да се възхищава от хубавото и да го цени, да го обича, да го дири; художествените творби не украсяват всекидневната среда на човека, както е било в ония епохи, когато хората са били наистина художествено културни; през Възраждането, или във времето на Перикла.

Безукорна ли е нашата образователно-възпитателна система? Какъв е нейният отличителен белег? Тя дава знания, без да развива способности. Приучва децата не да се жертвуват за другите, а да отнемат, да грабят; те научават преди всичко, че има борба за съществуване. Те не свикват да си сътрудничат и помагат, а – напротив – да си съперничат. Разбира се, след подобно възпитание, момъкът не ще закриля по-слабите, а ще се стреми да ги притеснява, за да се издигне сам, да им къса от хляба, за да се обогати, да не работи нищо, а те да се трудят вместо него.

Изглежда, че ни остава поне една сигурна утеха: религията, светлото християнство, което отличава европееца и американеца от диваците, та се пращат мисионери и цели параходи, натоварени с библии – дано се пръсне в ония диви страни светлината на спасителното учение… Но – нека погледнем и тая културна област по-отблизо. Влязло ли е християнството в живота ни? Променило ли е нашите възгледи, нашите нрави, нашите отношения един към друг? Никоя страна не иждивява толкова злато за библии и проповедници, колкото Америка. Християнска ли е тая страна? Усвоила ли е тя завета на Христа – “Любите друг друга”? А кой пращаше през 1915-1918 год. снаряди, патрони и разрушителни прибори на обезумяла Европа със същите параходи, с които преди това се пращаха библиите? Но Америка не е самичка в това отношение. В името на Оногова, Който бе произнесъл преди 20 века светлото слово за обичта, Който бе казал: “Ако те ударят от една страна, обърни и другата!” – малко ли свещеници водеха на война народите един срещу друг? И то – не дори срещу езичници, а срещу християни! Немците и ние бяхме написали на своите знамена “Gott mit uns” и “С нас е Бог”. Дори едни и същи думи стояха предизвикателно над главите на ония, които се бяха срещнали в смъртоносен бой. И от двете страни все свещеници, дори православни българи и руси – се молеха все на един и същи Христос – да дарува победа на ония, към чиято група принадлежат. Как можеше Христос да се разкъса на две, за да помогне и на двете страни? Има ли по-голямо противоречие от това – религията на обичта да зове към война?

Цивилизацията трябва да осигури благоденствието на хората, поне на мнозинството от тях, ако не на всички; инак не заслужава това име. Съвременната цивилизация, както видяхме, не ни дава това. Следователно тя е цивилизация само по име. Ние имаме нужда от нова цивилизация, от ново отношение към света и към подобните нам. Кой ще ни даде това отношение? Кой ще ни даде тая цивилизация? Тоя незнаен Исполин, Който би сторил това – Него зоват народите в своята мъка, към Него лети копнежът на човечеството.

Да видим, основателни ли са тия надежди; да видим, не ще ли погине безплоден тоя копнеж. Събитията от началото на общоевропейската война насам доказаха с неоспорима сила едно: че европейската цивилизация е стигнала до мъртва точка, избила е в сляпа улица; ние не сме се още очовечили – и тя не може да ни очовечи. А страхът от по-голяма война (сигурно – последната в историята, война всесветска, не вече между народи, а между цели раси, между белокожи и тъмнокожи, между Европа и Азия: страхът от подобна война доказва, че и световната цивилизация стои в мъртва точка, че и Изток е луд като нас. Основателен ли е тоя страх? Досущ безосновен не е. Франция и Англия се надпреварват, без да крият, да изнамират вси по-нови и по-ужасни разрушителни средства, в Мароко има война, па и друга сякаш начева – между Англия и Китай. Това са явни личби на безумица. Да се защитава един народ от несправедлив напад, като употреби по необходимост оръжие, е напълно естествено: отбранителната война прави чест на ония, що я водят, защото излагат като херои живота си, за да запазят своите братя. Но да се избиват хиляди хора и други да се откъсват от мирна производителна работа, било за да се бият, било за да се снабдяват биещите се с разрушителни средства, е ужасно, като се вземе предвид, че целта е – да се задържи властта над поробени другоплеменници, обсебени като колония, за да се смуче кръвта им. Исполинска енергия и неизброими средства се иждивяват, за да се приготвят колкото се може повече военни припаси, които подир това се заравят в земята или хвърлят в морето. Не е ли това, наистина, крайна лудост, до която себелюбието може да доведе човека.

Не е ли настъпило, наистина, онова, което Освалд Шпенглер нарече “Залез на Запада”? Много показалци сочат натам. Общата криза във всички области, бързият – дори трескав – развой на събитията, несполучливият опит на Русия да разреши тая криза чрез съветско-републикански ред, страданията на толкова народи, на чиито плещи тежат неизплатими дългове, несигурността на международните договори, липсата на плодоносна система във всички области, бързата смяна на мнения, водачи и правителства, общата несигурност и неустановеност: тия признаци, очевидно, показват, че старото е вече негодно, че то се руши и скоро ще се разпадне съвсем. Ала – иде ли ново? Нека се съгласим с безнадеждните изводи на Шпенглера: нашата цивилизация наистина загива. Но ще се свърши ли с нея светът? Не може ли да се посочи някой сигурен път на копнеещото за доброчестина човечество? Вижда ли се от върховете, на които стои нашето познание, тоя път?

За щастие, нашата цивилизация не е първа в историята. Изглежда, че не ще да е и последна. И други цивилизации са умирали, задушени от своите противоречия: египетската, месопотамската, гръко-римската. Но винаги тяхната смърт се е придружавала от появата на нова цивилизация, в която човечеството е виждало по-добър път за развой, по-сигурна област за духовна работа, по-плодоносна почва за творчески живот. Мисълта, че в развоя на отделните цивилизации царува закон за ритъм, е била споделяна от мнозина философи и учени. Има зараждане, цъфтеж, узряване; сетне иде отпадък, и цивилизацията загива. Но винаги – преди да загине – се е явявала нова, в чийто градеж взимат участие досущ нови творчески сили. Годните единици от загиналата цивилизация се преливат в новата, стига да се приспособят към нея. Тъй се осигурява безспирният напредък на човешкия дух.

Ние съзираме една честита възможност, стига да се възползуваме от нея: като се създаде идната цивилизация, да последваме примера на нейните строители, да им помогнем, да влеем силите си в потока на новото творческо дело. Но кога ще се зароди тая цивилизация? Не ще ли бъде късно? Не ще ли отвлече някоя всесветска катастрофа, която вече начева с близката всеобща война, всички останки от нашата култура (па и от прежните) в небитието? Не. В това отношение можем да бъдем спокойни. Има неоспорими признаци, че новата цивилизация вече начева; нещо повече: вече е наченала. Копнежът на народите не ще умре бездетен.

За да оценим както е редно тия признаци, трябва да знаем как се раждат и как умират цивилизациите. Всяка от тях е плод на известно религиозно съзнание, което се отпосле оформява в особна вероизповедна система, когато се яви някой голям ум да оцени нуждите на времето. Тъй, от голямата арийска раса са се отделяли една по една големи групи преселници, поели път на запад; една след друга, всяка от тях се е обособвала според новите условия на живот, а нейните потомци са се явявали с нови телесни и душевни признаци, отлични от тия на своите предци. Тъй са се зародили отделните подраси, каквито са египетската, староперсийската, гръцкоримската, латинокелтската и тевтонската. Едно трябва да се запомни: цивилизацията се винаги основава на отделна религия. Вие знаете, че във Вехтия Завет се предписват не само култови повели, а и такива, що засягат хигиената, поземната собственост, половите отношения, правовите въпроси, съдебните и наказателни мерки. Свещените писания на старите народи определят вървежа на целия обществен живот и дори предначертават политиката, що трябва да води подрасата.

Знайно е, че основните догми на всички религии са тъждествени по съдържание, макар и различни по форма. Един и същ идеал се дава в тях: да стане човек едно с Бога, съвършен като Него. Но неоспорим е и друг факт – всяка религия особено набляга на известна идея; тази идея става характерна за цялата цивилизация на подрасата, която се обагрюва – тъй да се рече – в нейния тон. Изчерпи ли се господствуващата идея, цивилизацията отпада, засушава се от противоречия, а сетне загива. Наколко примера. В индуизма преобладава идеята за дълг. Затова идва и кастовата уредба: човек се ражда в такива условия, каквито е заслужил през миналия си живот: пред него стои строго определен дълг (тъкмо това съдържат “Законите на Ману”). Тоя дълг е тъждествен с истината, той е върховната истина за човека (санскритската дума Dharma значи и “дълг”, и “истина”).  Изпълнява ли си личността дълга, тя ще напредне, през идния живот или през някой друг ще се роди в по-горна каста. В египетската религия преобладава идеята за наука; а цивилизацията се стреми да опознае силите и възможностите на физичната област. У персийската пък господствува идеята за чистота. Огънят и слънцето са символи на чистотата. Всеки от персите сутрин дава обет на Ахурамазда да мисли, говори и действува през деня чисто. Затова и тяхната цивилизация е била в основата си предимно етична, а не естетична, каквато е гръцката. Последната има за основа схващането, че хубостта е божествен признак, затова културата на Елада почива върху хубостта. Римската пък са гради върху закона; там е от първостепенно значение дългът на личността към обществото, към държавата, която се смята за обществено нещо, за притежание на всички (res-piblica).  Рим стои върху закона, затова неговите граждани завладяват народите и смогват цели векове да ги държат под властта на своя авторитет. Будийската религия се опира на мъдростта. От Гаутама Буда насам, индийските философски системи твърдят, че вси скърби, напасти, несполуки и беди на човека идат от незнанието. Развоят на личността се схваща като постепенно опознаване на света, дето живее човек, на самата човешка душа и на световните закони.

У християнството преобладава идеята за спасението. Цялата християнска цивилизация е възникнала върху схващането, че човешката личност е нещо много ценно. Всеки има тук, наземи, да свърши нещо; той трябва да служи на другите доброволно, непринудено, да се жертвува за другите, за да спаси душата си. Напредъкът се схваща като личен подвиг, като закрепване на силна и себевластна личност. В това е разликата между източните цивилизации и нашата, западната, че първите са тачели семейството или народа, а ние тачим личността; те са говорили само за длъжност, а ние говорим изключително за права. Доведе ли се до крайност основното схващане, ръководната идея се изчерпва – и цивилизацията рухва. Тъй рухна и индуизмът със своите касти, тъй рухва и християнството с учението за лично спасение. За човечеството е било потребно да създаде силни личности, затова учението за прераждане се премълчава: за него говорят само отци като Оригена, когото църквата осъжда, и секти като гностиците, богомилите и западните албигойци, които се смятат за еретични. Когато учениците запитват Иисуса, минавайки край слепородения, той ли е сгрешил, или родителите му, та се е родил сляп. Учителят им – наистина не възразява, че прераждане няма и че вярата на есеите е лъжовна; но все пак той се не спира на това учение, макар че е имал не един повод за това. Подбудите са ясни: ако се приеме прераждането, личността може да забави своя развой; а щом знае, че живее смо веднъж и че от извършеното през земния живот зависи вечният и живот след смъртта, тя ще се изостри, ще дорасте да подвиг, ще развие всичко индивидуално у себе си. Тъй се ражда западната цивилизация, дето владее борбата, съперничеството, здравият разум, опитът, силната личност. На второто Христово учение – това за жертвата, за службата на другите – се обръща внимание само в първите векове: след епохата на мъченичеството то бива някак забравено и не дава плодове; а тъкмо то е било предвидено като спирачка на първото. Естествено е, че плод на такова схващане ще бъде демократизмът; всеки народ трябва да се щади също тъй, както и отделната личност, да се развива на свобода. Но след време личности, па и народи, осъществили християнския идеал в тесен смисъл, начеват да си съперничат, да се борят за надмощие, да си оспорват земята, въздуха и правото на живот: себелюбието се озъбва и дори идеята за спасение чрез вяра и дела се забравя.

Затова днешната цивилизация не ни задоволява. Тя е пред своята смърт. Ние сме изчерпили съдържанието на господствуващата идея, личността се е изострила; тя не желае да се самопожертвува за другите, не желае да осъществи второто искане на великия Учител – службата за другите. Затова нашият демократизъм е лъжлив. Ние виждаме, че всяко същество има право на минимум удобство, а системата, що сме усвоили, не отговаря на това изискване. Но ние не знаем с каква нова система да заменим негодната, нито ни е ясно – как да направим замяната. Ето че демократизмът се изражда в жестока теория – дори в своето крайно осъществяване – комунизмът. Някои подсказват, че в международния живот е необходима общоевропейска конференция – и ние сме склонни да се съгласим, че няма още мост към тая идеална форма.

Като разгледахме накъсо зараждането на религиите, за нас става ясно, че през всяка една от тях човечеството изживява по една степен от своя развой. Всеки Учител идва в свое време между оня народ, който ще усвои, разпространи или изживее религията му. Всъщност появата на една религия – която е винаги отраз на вътрешния живот у човека – предхожда всякога появата на религиозния наставник: тя се е родила вече в душите на хората, които смътно очакват да се яви един синтетичен ум и да им каже как да живеят. Не веднъж се е повтарял в историята един и същи факт – когато една религия умира, другата е била вече родена.

Ние видяхме, че християнството се е изчерпило като възможност, поне в оня вид, както ни го дава църквата. Има ли признаци, по които да съдим, че се е зародило някакво ново религиозно съзнание? Има. Преди всичко в някои среди начева да се проявява все по-широк дух на братство. Такива са, най-напред, младежките съюзи и организации. Друго: възраства важността на духовното; каквито и да са възгледите и хората, стремеж към жива духовност установяваме в идейни течения като теософията, мистицизма, окултизма, “християнската наука”, “новата мисъл”, метапсихиката, дъновизма и др. Тяхната главна жажда е алтруизмът, стремежът да се направи нещо за другите. Възраства и усетът към хубост; желанието да общува човек със света на изящното навлиза все повече и повече в самия живот и става част от него. Религиозното съзнание се мудно променя. По-рано се вярваше в личен бог, отделен от света; а сега хората почват да си представят Бога като едничък, но всеобщ живот, разлян във вселената, като световно съзнание. Идеята, че бог е внедрен в света, е основа на пречистения пантеизъм, тясно свързан с двата посочени признака на новото съзнание – нуждата от всеобщо братство и от всеобща хубост. По-рано цареше догматизмът: вярата в положения, които външен авторитет налага като истини. Сега почва царството на мистиката: самата човешка душа, божествена по естество, опознава истината чрез вътрешен опит. Мистиката, която е някога създавала изстъпленици и светии, днес ражда поети, философи, музиканти и художници. От двадесет години насам – ние стоим пред редица любопитни художествени опити. Старите академични правила падат. Иде ново, живо изкуство: по-важно е художнишкото чувство за света, отколкото самия свят, който всеки може да види. В областта на изящните изкуства, на музиката и поезията – става революция, откак се яви експресионизмът: нови схващания бликват, налагат се за време, за да остареят скоро-скоро и да се заменят от новодошли, още неизпитани. Но те всички имат една обща черта: трябва да се изобразява душата, а не светът.

Забелязва се обрат и в научните схващания. Старите теории бързо падат пред обилието от нови факти, настояващи за обяснение. Предишната представа за молекулата и атома се вече не споделя. Очаква се нова пореда научни познания, добити по пътя на някакъв нов опит. Досега се боравеше само с твърди, течни и въздухообразни тела, но ето че над тях се простира обширното царство на веществото в ефирно състояние; ефирът начева да се мярка пред учените като факт, подлежащ на изучване, но той се нито мери, нито тегли, нито разглежда с микроскоп. Очевидно, за да се справи човек с тая област, необходимо е по-рано да развие у себе ония по-тънки сетива, за които говореха Гюйо, Рише, Жорес и Джеймс: ясновидството и яснослушането. От друга страна пък, в областта на медицината се вече избягват лекарствата – поне за много болести – и се минава към лекуване по умствен път, чрез внушение (Бодуен, Куе, Дюрвил, Лешински и др.); използува се въображението, като творческа сила, която има власт и над човешкия организъм.

Най-сетне, и в света на човешките отношения, идеята да братство, сплотеност и сътрудничество намира от ден на ден все повече ценители. Кооперативното начало прониква в промишлената област; дори в Америка – срещу самолюбивия тръст се изправя смело кооперацията, като справедливо средство за работа, държащо сметка за труда на вси участвуващи. Доколкото може да се предвиди по всички тия признаци, идният тип цивилизация ще бъде идеализуван социализъм, основан не толкова върху грижата за производството на блага, колкото – на тяхната справедлива разпредялба; при това, разпространяван не с насилие, кръвопролитие и разрушение, а с убеждение, довод и доказателство.

“Но”, ще кажете, “къде са хората на тая нова цивилизация? Къде е новата подраса, която се отличава по всичко от нас?” най-напред трябва да отбележа, че тая подраса не е още оформена, че нейният тип се още създава. Но поне признаците на тоя преходен, подлежащ на усъвършенстване тип ние можем да видим. Какви са тия признаци? Човек от нашата раса се различава, да речем, от китаеца или японеца преди всичко по лице и по общ строеж на тялото. Етнографското бюро във Вашингтон е събрало фотографии, восъчни и гипсови отливки от новата раса, наречена от учените “американска”; това име е несполучливо, тъй като деца с подобни признаци се раждат и в Австралия, но най-често в Калифорния. На последното заседание на Британското обединение в Единбург през 1924 г. секретарят на Антропологичното дружество изказал, въз основа на редица факти, пред учените смело мисълта, че се е зародил вече нов човешки тип. В калифорнийските вестници има често изображения на деца от тая нова подраса. Чедата на много семейства, най-вече в Южна Калифорния, се рязко различават по краниологични белези от своите родители: черепът им има друга форма, с други издадини и размери.

Има обаче разлика и в нервната система. Китаецът може да изтърпи тежки рани и ужасни телесни мъчения, каквито ние не можем понесе: нашата нервна система е по-тънка, по-чувствителна, тя отговаря на трепети, които китайката не може да възприеме. Много от днешните деца се все повече доближават до типа на идната подраса в това отношение. Тяхната нервна система възприема още по-тънки, по-бързи трепети, затова и нервните болести, най-вече между младите, зачестяват особно много в последно време. Човекът от новата подраса се развива по-бърже от средата, в която живее. Тия хора ни бързо отминават. Условията, при които живеем вие, може да са добри за нас, а сигурно са още по-добри за някои люде, по-груби от нас; но за новите хора те никак не подхождат: чувствителните деца не понасят нашия шум, гърмежа на големите градове, глъчката по улиците, суетнята, блъскането, грижите и вълненията ни, споровете и борбите ни. Благодарение на тая нервна чувствителност, те са по-психични от нас: между тях се срещат много лица, склонни към ясновидство и към яснослушане. На западния американски бряг, дето сякаш атмосферните условия спомагат и електричното напрежение стига до голяма висина, такива случаи са особно чести: там много хора, когато слушат музика, виждат цветни фигури, лъчисти спектрални потоци и трептящи многоцветни дъги. Това свидетелствува за усиления вътрешен развой на слуховите и зрителни органи. Вие си спомняте, че още Уилям Крукс в 1891 год., когато съставяше своите таблици за трепетите, посочи, че в нашето съзнание има празнини за звуковите и багрени трепети: съществуват звукове и багри, чиито трепети са толкова бързи, че никой не може да ги чуе или види; естествено, те са налице, но ние не можем да ги възприемем, тъй като ни липсват съответни органи. Не ще и дума, тия трепети са уместни в среда от по-тънко вещество, над въздухообразното състояние.

Новата подраса е била изучвана и от психолози. Те са установили у децата интуитивност, живо въображение, силна воля и внезапни пориви на идеализъм. А не казваше ли Бергсон преди години, че идният етап в развоя на човешкото съзнание ще бъде етап на интуицията и че коренно ще се различава от разсъдъчния? Разсъдъкът гради своите наблюдения според това, що вижда отвън, а интуицията кара човека да се слее с живота на съществото, що наблюдава, да се отъждестви с неговото съзнание; такъв човек гледа отвътре навън. Затова новите люде ще постигат непосредно истините, които ние приемаме или на вяра, или след основна проверка.

Най-сетне, има и белези от съвсем друго естество, по които някои съдят, че водата и сушата ще получат в бъдеще ново разположение; подобни прояви са често придружавали проявата на нова раса, тъй като обикновено последната се заселва и на нова земя. Във вулканичната ивица на Тихия океан се явява наистина нова земя: из водите се подават вече острови, върховете на бъдната суша. Близо до Чили се силно подига морското дъно.

Установихме исторично, че при появата на всяка нова подраса идва и един свръхчовек – да даде съответна религия на хората, да отговори на вътрешните им нужди, да посочи пътя на зачеващата се цивилизация. Нуждата от такъв духовен исполин се живо чувствува вече в наши дни. Наистина, нам не са нужни нови истини: доста е да се обяснят старите, като се изложат в съвременна форма и ни се каже – или, по-право – покаже, как да ги живеем, как да преобразуваме живота си според тях. Не че няма люде, готови да работят, за да ощастливят близките си: има ги, но не знаят съществените средства за такава работа, затова не успяват и се отчайват. Трябва да дойде някой, надарен с дълбоко прозрение, с голям опит, с исполинска воля – да ги научи с пример. Копнеж на народите се рее, всъщност, по свръхчовека, който ще стане идеен изразител на новата религия и създател на новата цивилизация. Само личност със свръхчовешки способности, личност изключителна, гениална – може да примири безбройните противоречия в съвременния живот, да опрости страшните въпроси и да ги разреши, да сбере около себе си чисти и дейни сътрудници, та да набразди с тяхна помощ общите черти на плана, по който ще тръгне общочовешкият развой. Нужна е духовна катализа: без нея не може да се образува бъдната цивилизация. Известна ви е важната особност на ония вещества, които вършат в химията каталична работа. Такова вещество е гъбовидната платина, особено черната, която има свойството да поглъща кислорода – и затова помага да се прехвърлят някои съединения в състояние на по-високо окисление. Ако внесем, да речем, серен двуокис в кислородна среда, той няма да се превърне в серен триокис, макар че е заобиколен с кислород; но доста е да загреем тръбица от платинуван азбест до 4000°, да прокараме през нея двуокиса и кислорода в сухо състояние, за да получим в съседната хладилна колба искания триокис. Платината в случая не губи от веществото си; доста е присъствието й, за да стане съединението на другите елементи. Средата, в която ще действува новата подраса, е готова; хората са също налице. Защо не начева още, в такъв случай, новата цивилизация? Защото липсва каталичният елемент, липсва свръхчовекът.

Цялото човечество с трепет ожида неговата поява. Не чакат ли християните второто идване на Спасителя? Казано е, че той ще дойде “при свършването на века”, сиреч в края на определен период време, в края на нашата цивилизация. Евреите също чакат своя Месия да застане начело на избрания народ, че да завладее света. Простият тълмеж на тая горда надежда е, че след Неговото идване за човечеството ще настъпи щастие и благоденствие и всички хора ще изповядват една религия. Индуизмът пък очаква Калки-Аватара, възседнал на бял кон (образ на мир), да дойде и спаси света. Будистите вярват, че ще дойде Бодисатва Маитрейя, Учителят на ангели и люде. Зороастрианците ожидат идването на Саошиант, Спасителя. Мохамеданите чакат Имам Махди, велик Вожд и Наставник, южноамериканските червенокожи твърдят, че щял да дойде Кветцалкоатл, великият бял Учител, роден някъде отвъд морета и океани. Адвентистите и ирвинтистите пък всеки ден говорят за второ пришествие и страшен съд.

Миналият път говорих доста нашироко за свръхчовеците, които ръководят общочовешкия развой; те са “световна промисъл” – по думите на философа. Като имаме предвид това, ние не бива да смятаме света за някакъв безреден сбор от единици, вървящи – предоставени на случая – към някаква никому неизвестна цел. Напротив, светът е ръководен от свръхчовеци, както ни доказва това историята. Не е за невяра мнението на учени индуси като Браман Чатерджи, йог Рамачарака и Джинараджадаса, според което начело на човешкия род стои духовен цар, а край него има други, изпълняващи волята и наредбите му. Това е действително и фактично олицетворение на “световната промисъл”, за която говореше Гюйо. От тая светла група свръхчовеци изхожда всяко ръководство и всяко религиозно учение. Те знаят нуждите на света, знаят – кога кого да пратят, за да напъти или поведе човечеството.

В августово време, когато гръкоримската цивилизация клонеше също към залез, всички будни души – и езичници, и евреи – очакваха да дойде някаква голяма личност и да преобрази живота. Тогава, наистина, дойде чаканият – Иисус от Назарет. Ще бъдат ли измамени днес общите надежди на човечеството?  Сигурно – не. След като проследихме признаците на загиващата цивилизация и тия на идващата, ние можем да се надяваме, че новото религиозно съзнание ще се затвърди, че свръхчовекът ще дойде, за да начене своята величествена работа. По признаците на това религиозно съзнание може да се съди и за отличителните черти на новата религия, за особеностите на изгряващата цивилизация. Духът на всеобщо братство бездруго ще оживява идните човешки творби във всички области на културата; отношенията между личностите и тия между народите ще бъдат също тъй определяни от тоя дух на братска взаимност. Новата религия не ще има толкова догматична, колкото етична и естетична опора: тя ще се позовава на вътрешния религиозен опит и ще легне в основата на личния и – главно – обществен живот. Тя же бъде практична, а не теоретична религия, преживелици, а не догма. Старите религии ще попаднат под влиянието й, навред ще се издигне глас за едни и същи общочовешки идеали, мъртвите догми ще паднат. Великият Учител, който ще дойде да поведе людете към нова Обетована земя, ще обедини вярващите във вси досегашни религии, като им съобщи едничката мъдрост, синтеза на религиите. След векове, когато голямото преобразование бъде свършено, между отделните религии едва ли ще има разлика.

За всички, които виждат малко по-далек, лъчезарният ден на новата цивилизация е сигурно явление! Ето че днес вече се сгъстява един мощен духовен поток, който ще увлече вси годни умове, готови за жертва сърца и копнеещи за подвиг воли. Всеки, който застане на страната на доброто и се опълчи срещу себелюбието, насилието и злото, влиза в тоя поток. Тъй се осигурява още повече приближаването на светлия ден. Онези, които Го чакат, се стремят да бъдат готови, та да го срещнат, когато дойде. Те възвестяват благата вест и на другите, за да не се явят с угаснали светилници, когато сред тъмната нощ на световното отчаяние се зачуят кротките стъпки на Небесния Младоженец. На лазурното небе вече изгрява лъчезарната звезда: свечерява се, настъпва нощта, когато ще дойде Той.

Кои ще Го срещнат?

Кои ще го познаят?

През милионите векове Учителят не е бил признаван, когато е идвал при братята си. “При своите дойде, и своите го не познаха”. Едва поколенията след тях разбират Неговото същинско величие и жалят, че не са се родили по-рано. Защо става това? Защо братята Му не Го познават? Защото душата на горделивеца прилича, както казва един мистик, на зеница: колкото по-силна светлина я озарява, толкова повече се свива. А от думите и делата на богочовека се лъчи толкова обилна светлина, че заслепеният себелюбец и зажумелият невежа Го не виждат.

Как ще Го срещнат хората?

Ония, които не разбират величието на духовния подвиг, ще го замерят негли с камъните на присмеха, подигравката и клеветата. Но тия камъни не ще Го стигнат: не се е родил още човекът, който ще стигне с камъка на своята злина слънцето, що поддържа неговия живот. И слънцето на новото цивилизация ще свети с обич над просторната обновена земя, лъчите му ще проникват навред, където има страдание, недъзи, мъки и неволя, за да вливат радост и бодрост в душите. Днес над притихналата земя се вече издигат кротките бели ръце, за да благословят подвига на утрешния ден.

© Николай Райнов. Публикувано в  на: 02.05.2009.

Бр. II - 2009 (35)