Слънчевият човек. Спомени за Петър Димков. Книга първа. Сп. "Палитра", бр. II-2008 (32)

Отдавна имам дълбокото убеждение, че в историята на нашия народ, започнала от безпаметни времена, та чак до днес, има вътрешна духовна щафетност. Всяко събитие е имало и има свой незрим езотеричен смисъл, който бива долавян от онези индивиди, които са постигнали “единението си с цялостния космичен ЧОВЕК”. Бях удивена, когато в последния ден отидох на изложбата за Гео Милев и неговата епоха и открих там два текста. Единият беше написан с едри букви така, че да се прочете от всеки посетител:

Човекът е всичко:

и цел, и мечта,

и красота, и любов,

и изкуство, и дух,

и свят, и Бог.

Гео Милев

А другия съвсем случайно открих в една от папките, които бяха подготвени с висок професионализъм и вещина от организаторите на изложбата:

При един сравнителен преглед ...може вече да се установи с една доста голяма вероятност, че именно музиката на балканските народи, а особено тая на нашия народ, крие в себе си досега още запазени елементи на една хилядилетна култура, допираща се до епохата на асировавилонците...

Васил Божинов

За мен и двата текста станаха чудесен знак, тъй като ме насочиха към размисъл за същността на развитието ни като народ и за стойностите, които не чезнат никога от душите и сърцата на обикновените хора, независимо че понякога никой друг не се е докосвал до тях...

Докато работехме с мои приятели през последните години над книгата “Петър Димков – добре познатият ...непознат”, не ме напускаше чувството, че всяко добро човешко дело има своите основи и бъдно съществуване... и че във всеки миг – тук и сега – чрез човека се концентрират силни и чисти сътворяващи енергии... Как би описал живота си Лечителя? – Не зная, но аз вече го възприемам като постоянно сътворяване на здраве и лична отговорна мисия за бъдещето на народа ни... Затова, след като излезе книгата на Николай Кафтанджиев и я представихме в Народно читалище “Славянска беседа” на 23 март 2005 година, естествено бяхме вътрешно подтикнати с мои приятелки да започнем да събираме “живите спомени” за Лечителя, за да разширим собствената си представа за него.

Първите няколко спомена получих днес от Боряна Баракова, която се зае основно със задачата... В тези спомени се осмелявам да направя само някои правописни и дребни стилистични поправки, за което ще поискам и съгласието на авторите.

13 май 2005 година

Сърдечна благодарност изразявам към г-жа Лили Димкова. Тя издири най-близките излекувани, които впоследствие са станали духовни приятели на татко й, а някои от тях – и негови верни съратници. Тя ме помоли в началото на книгата да включим и спомена на Блага Димитрова.

Невяна Керемедчиева (издателка)

<към началото на книгата>

ПЕТЪР ДИМКОВ – ЧУДОДЕЙНИЯТ ЛЕЧИТЕЛ И ЧОВЕК

Блага Димитрова (14 януари 1994 г., в-к “Слово”)

Неволята ме доведе до прага на скромния дом с градинка на Лечителя Петър Димков. Сега благославям тази тежка болест, която ми даде възможност да срещна една неповторима личност.

Бе минал 90-те години, но никой не би повярвал – дребен, пъргав, спретнат, с алабастрено бяла кожа, опната като на млад човек, с приветлива усмивка. Високото му чело бе озарено от някаква спокойна светлина, сякаш мислите извътре грееха... Седнах в тясната стая на стол до прозореца. Той прегледа ирисите на очите ми с малко апаратче. Работеше без очила. Изненада ме с признанието за добрата операция, която са ми направили хирурзите. Обикновено лечителите обвиняват официалната медицина за всички патила на болните. И най-естествено ми разкри безпокойството, което уж не показвах: “Не се съмнявайте, няма никаква опасност за живота Ви. Остава сега да съдействате на изстрадалия си организъм да си помогне сам. Как? – Съвсем просто: чист въздух, ритмичен дневен график, здрав сън. И за засилване на съпротивителната жизнена енергия – ще пиете бъз!”

И разказа с вдъхновение на поет как е наблюдавал целебните тайни на природата:

Когато невестулката влиза в двубой с отровна змия, притичва от време на време към бъзов храст, хапва бързешком от черните зрънца и отново се хвърля срещу змията... И змийската отрова не я досяга. А лястовичките преди полета към юг непрекъснато две седмици зобат от бъза – неслучайно зърната му узряват в края на август, началото на септември. Така малките птички набират сили за голямото пътешествие над морета и суши, срещу бури и изтощение...

Та и аз за дългото уморително възвръщане към живота берях бъзовите черни зърна от храстите из Драгалевци. Хората ме предупреждаваха изплашени: “Те са отровни!” Но аз помнех урока от невестулката и от лястовичките... По рецептата на Петър Димков бъзовият сироп наистина има чудотворно въздействие.

И на моите опити да му благодаря той повтаряше своята известна фраза: “Не на мене, а на Бога благодарете!” На Бога трябва да благодарим, че на нашата земя живя и се труди за всички хора най-безкористният и най-мъдър природолечител – Петър Димков.

<към началото на книгата>

ПРИМЕР ЗА ЖЕРТВЕНО СЛУЖЕНИЕ

Славка Цветкова

(София, ул. “Димитър Манов”, бл. 14, вх. Б, ет. 5)

Чичо Петър бе пример за жертвено служение и любов към хората. Той посвети целия си живот – и до последния си дъх – да лекува и съживява страдащите. Такъв човек не може да се забрави! Той не беше обикновен – имаше дар от Бога.

Приемаше хората с усмивка. Слагаше ръката си на главата на пациента (на ум размишляваше – или се молеше) и с помощта на една лупа (която беше винаги в джоба му, когато излизаше) виждаше всичко през очите, откриваше болестта и даваше напътствия за лечение. Окуражаваше хората да не се отчайват, а да си пеят “Цвете мило...”. При него самовнушението беше на първо място: “Всеки ден ставам все по-добре и по-добре...” – И резултатите бяха налице. При него идваха хора, отписани от лекарите.

Аз съм водела много хора – бездетни са се сдобивали с рожба; с язва – и са оздравявали; гръдоболни – излекувани; задух, хронични бронхити; бъбречноболни и много, много други – и винаги с положителни резултати.

Един ден му се оплаках: “Чичо Петре, защо някои хора са толкова неблагодарни? Една жена, която доведох при тебе, се излекува и роди рожба, а сега се прави, че не ме познава...” А той ми каза: “Ти си религиозен човек и знаеш, че Бог всичко вижда... Благодарността от хората не е важна.” И наистина той помагаше на хората по библейски: “Даром ти е дадено, даром давай!”

Хилядите хора, които изцеляваше, а и всички, го уважаваха и ценеха искрено.

Като гледам и разглеждам неговите издадени томове, върху които е работел неуморно цял живот, не мога да се начудя и обясня как може един човек да знае за абсолютно всички болести, които съществуват, и техните признаци и лечение... Докато хуманните лекари имат специалности – очни, уши-нос-гърло, нервни, вътрешни болести, кожни, гинекологически и пр., и пр. А чичо Петър знае всичките. Това е неповторимо – дар Божи. Какъв непосилен труд – цял живот да събира, да научи, да напише!

Той ми беше поставил задача: да приготовлявам сироп от бъз за лечение на всички болести и за засилване на организма. ...А сега невежи хора го унищожават отдъно и няма как да го набавям.

Приготвям си също лекарство по негова рецепта от кестени. Настъргани с кората, поставят се в шише, да запълнят 2/3 от обема му, заливат се със спирт, и на седмия ден се поставя по една чаена лъжичка сяра, нафталин, нишадър, салицил и камфор на прах. Всеки ден сместа се разклаща, за да се разтопят съставките, и накрая се слагат 3 супени лъжици терпентин. Маже се при всякакви болки – кръст, крака, ръце, гръб, гърди и пр. Чичо Петър казваше: “Това мъртви възкресява.”

Очите, за да не се получават пердета, всяка вечер и сутрин се плискат 15 пъти с вода, хладка, от чешмата.

Чичо Петър прилагаше природосъобразен живот. Беше вегетарианец, както и цялото му семейство. Леля Мими, съпругата му, готвеше прекрасни вегетариански ястия. Тя беше неотлъчно до него – незаменима помощница във всичко... Бяха рядко семейство.

Толкова много добрини правеше на хората и Бог го прибра леко – както си спеше.

Няма да забравя какво ми се случи, когато бях при леля Мими, през нощта, преди тя да умре. Исках да отменя Лили, защото много се преуморяваше с грижите си, и останах през нощта. По едно време полегнах на леглото на чичо Петър и изведнъж чувствам, че някой ме докосва леко по рамото, скочих, но нямаше никого. Погледнах леля Мими, беше спокойна. Беше се съмнало. Лили дойде при мене и ми каза, че също е почувствала присъствието на чичо Петър. Каза ми да си отида вече вкъщи да си почина. Точно си пристигнах у дома, и Лили ми се обади, че леля Мими е починала...

Чичо Петре, ти вечно ще живееш и ще помагаш със своя безценен принос на хората. Благодарим ти!

Той остави всичко на своя внук, носещ неговото име – д-р Петър Димков, който също лекува хората и продължава неговото дело.

<към началото на книгата>

ВИНАГИ Е В МОЛИТВИТЕ МИ...

йеромонах Киприян

Казвам се Михаил Спасов Манолов – йеромонах Киприян, игумен на Араповския манастир “Св. Неделя”, с. Златовръх.

За мен той е велик човек и никога аз няма да го забравя, първо, защото не можех да ходя, а той и упоритостта на моята майка Верка Петрова Манолова успяха да ме вдигнат на крака – да продължа да живея. Той имаше чудни рецепти, които мама спазваше най-строго. Никога няма да забравя рецептата с кестени и орехи, нито рецептата с алое, мед и вино – така се започна гледането на цветето алое в нашата къща. Също така няма да забравя и думите му: “Той ще живее и ще стане голям, истински, добър човек!” И действително, ето, вече съм игумен на манастира, и винаги с гордост говоря за моя любим кръстник Петър Димков, и казвам: той е лекар, като него няма, той е велик... Когато служа служба, винаги е в молитвите ми.

Никога няма да забравя и великото тайнство “кръщение”, когато той дойде вкъщи и ме прие след кръщението – той ме прие за свое дете. Този миг за мен беше много силен, защото аз бях непрекъснато в неговите обятия и приех неговото бащинство. Той беше лекар на лекарите и изключителен баща. Никога няма да забравя и картичките, които ми подаряваше, за да се уча да пиша.

Също така няма да забравя колко хора бяха около него. Бях радостен, че и аз съм до тях.

Никога няма да забравя и неговата съпруга, леля Мими. Когато произнасях тези имена “чичо Петър и леля Мими”, мед ми капеше от устата, защото те бяха много скъпи за мен. Няма да забравя и чудните обеди – за мен беше радост, че съм приет на трапезата им, че я споделят с мен. Много пъти ходехме с мама на обяд в техния дом – и когато той преглеждаше, когато станеше готов обядът, леля Мими му даваше сигнал – с един бастун му почукваше. Те бяха истинско – показно за добро – семейство. Той беше вечно усмихнат, не знаеше какво е мъка или тъга. Винаги неговият дом беше широко отворен по всяко време за всеки.

След неговата смърт винаги си спомням с най-добри чувства за него и никога няма да го забравя... Преглеждайки всеки един, когато започваше, той полагаше ръце върху главата му и произнасяше молитва за него, и тогава го преглеждаше. Винаги той преглеждаше само с едно фенерче в очите – ползваше ирисовата диагностика.

За мен беше голяма загуба, когато съобщиха вкъщи, че Лечителя е починал, голяма загуба, защото нямаше вече при кого да ходя – да ме озарява с усмивка. Посещавайки гроба му, виждам, че той има и там необикновено излъчване – и винаги, когато посещавам София, винаги ходя на гроба му.

Никога няма да забравя и момчето, което растеше на всеки пет минути, аз му изпратих негова снимка, и той успя да помогне за спирането на този процес. Не помня откъде беше момчето, но той успя да му помогне.

Той ще е незабравим за мен. Вечна да бъде паметта му! Бог да го прости!

С уважение,

йеромонах Киприян

<към началото на книгата>

ПРИМЕР ЗА ДОБРОТА И ЧОВЕЧНОСТ

Душко Николов Маслинков

(ул. “Златовръх”, бл. 51, вх. В, ап. 54)

По случай 120-годишнината от рождението на този изключителен човек искам да припомня някои случки от живота му и неговата дейност като природолечител от 1941 и 1942 година.

Бях на около 18 години, когато една сутрин се събудих изгарящ от температура – около 40 градуса. Майка ми, изплашена, веднага се обади по телефона на г-н Димков, но той не беше вкъщи. Позвъни в поликлиниката, откъдето изпратиха лекар, който, след като ме прегледа, каза, че съм много зле – имам плеврит и бронхопневмония, – изписа ми куп лекарства и обясни, че лечението е много продължително, трябва много да се пазя и да спазвам определен режим. След около един час дойде г-н Димков, погледна в очите ми (работеше по ирисовата диагностика) и отсече – плеврит и бронхопневмония! Майка ми му обясни, че е идвал лекар, който е поставил същата диагноза, и му показа рецептата. След като я погледна, той каза, че не трябва да взимам нито едно от предписаните лекарства, и обясни на майка ми как да ме лекува.

След два дни г-н Димков отново дойде да ме види, а аз вече бях много по-добре. Температурата беше спаднала. Попитах го дали мога след седмица да отида на курорт в Обзор (приятелите заминаваха), той се усмихна и ми разреши, при условие че първите няколко дни се къпя в морето само по пет минути на ден.

На ул. “Васил Кирков” живееше семейство с двама сина. През 1941 г. големият, с когото бяхме приятели, се разболя и го закараха в болницата, в която майка му работеше като медицинска сестра. Два-три дни след приемането му главният лекар я извикал и й казал, че синът й е болен от менингит, и тъй като тази болест не се лекува, я посъветвал да го прибере вкъщи, за да не умира в болницата. Представяте ли си какво й е било на тази майка! Прибрали го у дома и помолили г-н Димков да го прегледа. Той веднага отишъл, прегледал болния и поставил диагноза – менингит. Майката се разплакала, но той й казал да не се притеснява, защото синът й ще бъде излекуван. Тя не повярвала, но много стриктно изпълнявала процедурите, предписани от г-н Димков. Приятелят ми бе излекуван, завърши с отличие Художествената академия и живя още дълги години.

Това беше г-н Димков! Той не беше човек, а беше светец!

За дейността си той не взимаше никакви пари, а лекуваше нуждаещите се безплатно, с много внимание и любов. Такива хора не трябва да умират, а да живеят вечно, за да служат за пример на всички със своята доброта и човечност – особено на съвременните лекари!

Но аз съм уверен, че спомените за този велик човек и лечител са живи в умовете и сърцата на тези, които го познаваха, и те ще ги предават на поколенията!

<към началото на книгата>

ДОКОСВАНЕ

Беба (Мария Дондова – учителка)

Има една поговорка, че птиченцето каца само веднъж на рамото. На моето рамо кацна славейче, когато Бог ми помогна да влезна в една двуетажна къща в кв. “Лозенец”. Там потърсих помощ. Намерих я. И не само помощ за здравето, а и светлина за душата. Всички членове на моето семейство са лекувани по рецептите на народния лечител Петър Димков. Ние толкова му вярвахме, че когато малкият ми син на 1 година и 4 месеца се разболя от бронхопневмония (доказана с рентгенова снимка), започнахме да го лекуваме със “солена жилетка” и не му дадохме предписаните антибиотици. Само след четири дни на контролен преглед лекарката каза, че е станала грешка – детето не е имало бронхопневмония.

Започнах често да посещавам тази къща. Тя е необикновена. Каменните й стълби са издълбани на места от обувките на тези, които са я посетили. Такива стълби съм видяла само в палата на Мострения панаир в Лайпциг. Представяте ли си камък издълбан, както едно ждрело от водата, течаща през годините? Колко хора са я посетили... В тази къща народният лечител приемаше болката и страданието. Не пазеше стаята, в която спят с жена си, от тежките излъчвания.

А жена му, колкото крехка на вид, беше един гранитен стълб за него. Петър Димков сподели с мен и моята майка, при едно посещение у нас, че не може да живее без Мими и един миг. Затова си отиде преди нея.

Всички знаем какво правеше този велик дух, не само за нацията. Беше достатъчно убедителен да накара и “мързеливите хора”, а и тези, които не бяха достатъчно убедени, да полагат неимоверни усилия, за да лекуват близките си, защото лечението бе тежко, но успешно.

До този невисок човек, но с дух на светец, стоеше “невидима сянка”. Тя е раждала децата му, тя беше стопанката, която издържаше целия наплив от хора. Имаше невероятен усет. Но и нейното сърце бе голямо. Тя помагаше и на непознати хора – и им помагаше с каквото може. При едно от моите посещения я видях с голяма игла в ръце. Нещо шие. Една изтривалка доста дебела, но с дупка в средата. Тази дупка е пробита от хорските обувки, а тя я попълваше с дунапрен. Обясни ми, че я кърпи, защото не може да намери подобна. Тя, както бе дребна (но не и по дух!) и крехка, кърпеше изтривалки, забиваше пирони, а как готвеше – по-големи вкуснотии от нейните ястия не съм вкусвала. Тя като автор на готварска книга за вегетарианска кухня още през 30-те години показваше и на практика знанията си. Често, когато ходех у тях по обедно време, чичо Петър настояваше да седна с тях на масата. Кратка, звучна молитва се казваше преди ядене. Да, в онова време на неверие...

Със смъртта на тази двойка сродни души ние изгубихме много. Останаха неговите деца и внуци. Аз лично изключително много се радвам, че животът “до дедко” на внука му д-р Петър Димков е допринесъл много за изграждането му – на един истински лекар. Добре, че внукът продължава делото на дядо си, в противен случай само ние, които сме се докосвали до неповторимия Лечител, трябваше да убеждаваме младите, че неговите съвети са безценни.

<към началото на книгата>

СЪБИРАНЕТО НА СПОМЕНИ ПРОДЪЛЖАВА...

Още в края на март разпространихме с няколко от моите приятелки една листовка, която ще дам и тук, защото мечтая започнатото дело да не секва, а да намери отклик колкото е възможно по-широко в българското общество:

СЪРЦЕТО ЧОВЕШКО СЪХРАНЯВА ПАМЕТТА...

Издателство ХРИКЕР се обръща към всеки българин – индивидуално – с молба да помисли дали сред неговите близки по света не се пази някакъв конкретен спомен за Лечителя на българския народ. Какъвто и да е този спомен, моля, пишете на следните адреси:

Удивителни са практическите индивидуални методи на работа на този невероятен български титан на духа. До каквото и да се е докоснал през своя почти вековен живот, оставил ни е блестящи реализации – достатъчно доказателство са няколко съхранени паметника от историята на народа ни и систематизирането на българската народна медицина... Но най-удивителното в делото му е ежедневната помощ за десетки, а може би стотици хиляди болни чрез диагноза по ирисите на очите и пробуждане по уникален духовен път на дълбинните естествени енергии в човешкото тяло. За него се разказват легенди не само в България... Той е един от онези безбройни незнайни будители на човечеството, които отвеки веков градят икономиката на милионите слънчеви сърца.

Издателство ХРИКЕР очаква писмото Ви, скъпи Приятелю!

Днес получих още няколко материала, по които са работили моята млада приятелка Димитринка Цветкова Ценова и нейната майка Мария Димитрова Ценова – най-напред са записали с диктофон разказите (за което особено им е съдействала Лили Димкова), а след това са ги записали на хартия. Те са и така озаглавени – “разкази”, за разлика от дадените в писмен вид спомени. Всички получени вече текстове са изключително ценни със своята искреност и непосредственост. И в тези разказани спомени ще има малки стилистични корекции и незначителни съкращения на някои повторения...

С особено внимание издателството запазва стила и емоционалните окраски на всички разкази и спомени.

Баща ми беше голям приятел с г-н Петър Димков, много се тачеха, още повече, че бяха почти връстници. Той страдаше от бронхиална астма и г-н Димков му спаси живота. Но на стари години (70) баща ми замина за Ямбол, да пише някаква история, и там сам не се опазил, разболял се от остра бронхопневмония и се върна в София. Петър Димков идваше вкъщи да го лекува – упорито, и се стараеше, – но баща ми беше доста стар и почина преди приятеля си г-н Димков.

Лично мене ме е лекувал много по-късно – от стомашни болки. Отидох в къщата им. Посрещна ме жена му – майката на Лили, сърдечна жена. Петър Димков извади една лупа и погледна в очите ми. И както правеше своята диагноза точно, ми каза, че имам язва на пилора – колкото зърно на леща. И други лекари са ми казвали, че имам язва, но къде и каква – никой не уточняваше. Единствен Петър Димков даде диагноза и рецепта за лечение. Пазех диета и няколко месеца спазвах точно указанията за лечението с билки, които жена ми приготвяше. Но не си ги спомням сега. Всичко беше подробно написано, защото беше доста сложно.

За г-н Димков мога да кажа, че при него идваха хора от Гърция, Македония и откъде ли не – за лечение, помощ или съвет. Не връщаше никого и не вземаше пари. Беше уважаван в целия квартал. Все ми се струва, че който е имал работа с него, е разбрал, че той е необикновен човек, с дарба “да вдига човек от гроба”. Имаше нещо вродено, ореол... Бог има пръст!

Още през 1936 година той имаше издадени 2 тома с описани болести и подробно лечение. През 70-те години пак издадоха негови рецепти. Аз и тях си набавих – и сме ги ползвали.

Петър Димков беше не само надарен да лекува, но имаше изключителна човечност. Идваха при него отчаяни хора за съвет, да ги утеши, да ги насърчи за живота. И рецептите, които предписваше, бяха точни и добри, но трябваше с много упоритост и постоянство да се изпълняват. И много, много вяра, че ще му се помогне на болния. Това беше най-голямата сила в неговото лечение.

Чувал съм, че в тази, същата, къща са идвали и от тогавашните големци. (“Но татко мълчеше по този въпрос, колкото и пъти да сме го питали” – допълва Лили Димкова.) Мисля, че благодарение на това, че излекува Брежнев, той за благодарност е съдействал да се запази мястото-градина на Петър Дънов (Беинса Дуно) в кв. “Изток”, близо до Руското посолство, и с подкрепата на Людмила Живкова.

Петър Дънов, който беше и съветник на царското правителство, го отричаха по тоталитарно време. Но когато още беше жив до 1944 година, аз ходех на Изгрева. Там живееха такива чисти хора – чисти и на външен вид, и по душа. Живееха като в комуна – имаха кухня обща, хранеха се заедно. Сутрин рано в бели дрехи посрещаха изгрева на слънцето, свиреха на различни инструменти, най-вече на цигулка, и танцуваха танци. Аз се бях влюбил в едно много хубаво момиче – Анелия. Беше ме омаяла чак, а аз, като момче, се притеснявах да я погледна в очите. Та ходех там повече заради нея. Затова знам и съм виждал тези неща, които ви разказвам.

А с Лили Димкова се познаваме от младини, защото аз бях нещо като режисьор в едно читалище – “Пробуда”. Там поставяхме пиеса – “Пътешествие по света”, а Лили танцуваше “Болеро” на Равел. Тя стана художничка, а от онези хора, с които се виждах на Изгрева, излязоха много добри музиканти. Както и от нашия квартал. Бяха будни хора. И спортисти имаше известни и други образовани личности. Аз 3-4 години бях дипломат, икономист съм по професия. Имам две деца и четирима внуци, а сега най-голямата ми внучка ще ме дари с правнук. От случая с язвата почти нищо не ме боли, не се оплаквам, над 70 години съм и още работя.

При Петър Димков идваха толкова много хора, че без помощта на съпругата си Мария той не би могъл да смогне. А тя, винаги засмяна и любезна, настаняваше дошлите, докато им дойде редът. Тя беше най-верният му помощник. Той сондираше мнение с нея за някои рецепти. Двамата се допълваха страшно! “След години – казваше тя на внука си, – само ти ще заместиш дядо Петьо, защото друг не проявява интерес.” Внукът им сега е доктор – ирисодиагностик, точно като дядо си.

Да ви кажа и за запознанството ни с чичо Петьо – стана чрез едни роднини (на моята сестра зълва), съседи на чичо Петьо, които скоро се бяха преместили. И се лекуваха при него. Аз проявявах интерес към медицината, защото мечтаех, много исках да следвам медицина, но положението се промени, когато се омъжих... Бях чула за неговите трудове за билколечение и понеже бабата на мъжа ми също е познавала и събирала много билки (с които можела да лекува доста болести – та и от селата чак идвали при нея), по тази причина потърсих и прочетох томовете на Петър Димков още отпреди 9-ти септември 1944 година и просто ги имах като настолна книга... И четях много, намирах и всевъзможни други книги... Веднъж в разговор той ми каза: “Ето, това е повод да започнеш. Впоследствие всичко ще научиш постепенно.” Така той поощри моите интереси, като предложи семейството ни да открием едно магазинче за билки, в което да започна да прилагам сама наученото за неговото лечение. И това стана. Нарекохме магазинчето “Салвия” – от името на градинския чай. То беше на ул. “Граф Игнатиев”, преди пл. “Славейков”. Там правехме билкови комбинации, той изпращаше хора при нас със своите рецепти – и аз подробно обяснявах на всеки как да ги изпълнява, защото бяха доста труднички процедури (компреси, налагания, чай в различни комбинации). Често хората нямаха представа от такова лечение. Разяснявах как се провежда лечението с всички подробности на приложението му. Обяснявах на болните и ходех по къщите да им помагам в лечението – всичко правех безвъзмездно.

В един разговор с чичо Петьо му казах, че прабабата на мъжа ми Жоро правела бъзов мармалад от зърната на полския бъз и лекувала с него. Наричали го “ковет-маджун” (от ар.-тур. kuvvet – сила – бел. ред.). Чичо Петьо прояви много голям интерес и ми каза, че и той самият е наблюдавал прелетните птици, които преди отлитането си на юг зобат основно от тези зърна на полския бъз. И ни предложи да продаваме в магазинчето и бъзов мармалад. Отначало го правеше баба ми, а после – и аз. Събират се зърна от бъз – ниския, змийския, – храста, който смятат за отровен, но не е. Добре узрелите зърна се пресоват, за да излезе сокът. Той трябва да се прецеди през сито, след това – и през тензух, за да не останат парченца от семчиците и от люспичките. Вари се с малко вода (без захар!), на тих огън доста време, като се маха непрекъснато пяната – тя горчи повече. Вари се, докато се сгъсти, но не много. Дава се за подсилване на имунната система – против анемия, за пречистване на кръвта и въобще за укрепване на целия организъм... Като млада булка, когато бях 40 кг., си спомням, че доста го вземах, за да се подсиля. А после, както вече ви казах, и той го препоръчваше в своите рецепти, та хората, които лекуваше, си го купуваха от нашето магазинче.

А в магазинчето ни имаше удивителни случаи. Ще ви разкажа за един от многото. Една ослепяла жена я доведе синът й при чичо Петьо за лечение. Това беше една страхотна любов между майка и син! Едно от нещата в лечението беше пиенето на сок от моркови, които съдържат каротин, и чичо Петьо много държеше на него. Синът й извърши просто подвиг. Тогава нямаше машинки и той е стъргал морковите на ренде... постоянно, без прекъсване, около 500 килограма моркови! ...И по едно време майка му прогледна!!! Когато двамата дойдоха в магазинчето и тя вече виждаше, всички плакахме от радост...

Имахме дълго сътрудничество с чичо Петьо... Всички го боготворяха, защото в крайна сметка намираха лек. И ние вкъщи, цялото ни семейство, само неговото лечение прилагахме. Майка ми имаше тумор в коремната кухина и защото беше възрастна (68-70 години), не можеше да се оперира. Когато чичо Петьо я прегледа, й даде нещо против повръщане, гадене и болки – компреси (лапи) от зеле + квас + праз и други неща. Излекувахме я без операция. За майка ми, Менка, чичо Петьо казваше, че в минал живот са били брат и сестра – и много се обичаха...

И аз прилагах неговото лечение – особено след раждането на дъщеря ми (преди това имах две починали деца като бебета – по различни причини). След втория път лекарите ни предупредиха да изчакаме една година. Но ние много искахме дете и когато трети път забременях, лекарите ме задължиха да изкарам бременността на легло. Раждането беше трудно, защото малко съм се движела дълго време. И така се роди дъщеря ми, като изрично ми забраниха повече деца. Но когато тя поотрасна, все повтаряше: “Защо другите си имат братче или сестриче, а аз нямам?” Аз споделих с чичо Петьо, а той ми казва: “Мичон, ще мине леко бременността и леко ще родиш, но ще минеш през лекуване.” Но мъжът ми беше против – той се страхуваше за мене и не беше съгласен да имаме повече деца. Но аз съм упорита и тайно вечер, след като той заспи, и сутрин, преди да се събуди, правех процедурите, които ми бяха предписани – три месеца промивки, тампони, лапи. Но почти към края мъжът ми ме усети и аз не довърших лечението. Но действително забременях – имах лека бременност и леко раждане. През бременността също пиех билки. Това беше едно от най-важните лечения. Родих прекрасен син без никакви усложнения...

Мъжът ми имаше болки в стомаха – язва, а лекарите казаха “рак”. Веднага отидохме за преглед и консултация при чичо Петьо и той ни успокои: “Няма страшно, Мичон!” Съпругът ми излезе от болницата и започна веднага лечението за язва на стомаха. Ще ви кажа една рецепта, която той даде, но не е включена в книгите му. 10 супени лъжици прах от цвета на жълт кантарион, 0,5 кг. пчелен мед, 3 пресни яйца, 3 лимона, 0,5 л. чист зехтин. Яйцата + кантарионът + медът + лимоните (настъргани без семките и вътрешната бяла люспа) се разбъркват добре и накрая капка по капка се добавя зехтинът. Всяка вечер се взима на гладен стомах: между 24 и 1 часа – една супена лъжица, сутрин между 5 и 6 часа – 1 супена лъжица, и след закуска – 1 суп. лъжица. В денонощието стават три супени лъжици. Ние направихме 2 дози – и толкова години вече нищо му няма.

В живота на чичо Петьо имаше много тежки моменти. Веднъж той замина за Пловдив, както много често в провинцията го викаха близки хора, които събираха свои близки за преглед. Но не се върна и ние всички се безпокоехме – двете семейства бяхме станали много близки – чувствахме се като едно семейство... При това отиване в Пловдив милицията прави блокада около къщата и арестува всички болни заедно с чичо Петьо. Тях ги освобождават, след като те казват, че той не им е взел никакви пари. Него обаче са го задържали и ние не знаехме десет дена какво става с него... Мъжът ми пътуваше всеки ден до Пловдив и се мъчеше да разбере нещо, но не успяваше... След десетия ден чак разбрахме, че той е в едно управление на милицията, и деня, в който ще бъде освободен. Мъжът ми отиде да го посрещне и заедно си пристигнаха в София. Чичо Петьо едва се държеше на краката си. Държали се много жестоко с него, сложили го в едно подземие... Той нямаше да издържи на условията, но тогава по Божия милост разбира за неговия арест жената на началника на милицията, която той по-рано бил излекувал, и ходатайства да бъде преместен в затвор. Така той бе спасен. Ако ви кажа, че всички сме изживели такава трагедия! Но това не му попречи, той не се отказа да продължи делото си - да преглежда и лекува.

А Министерството на народното здраве му забраняваше да лекува. Спомням си, една делегация, хора, излекувани от него от нелечими болести, отидоха в това министерство да молят да се разреши на чичо Петьо да лекува свободно. Министърът Рачо Ангелов им казал: “Да видя, че мъртъвци е възкресил, няма да му разреша!”

Внукът му д-р Петър Димков го наследи – продължава делото му и ...носи неговото име. Всеки, който желае, сега може да го потърси и да получи добър съвет от него – точно както по-рано даваше съвети дядо му...

До последния ден на чичо Петьо бях с него, помагала съм му и винаги съм била много осторожна... Трябва да ви кажа, че много го обичах и ще продължавам да го обичам, докато съм жива...

Мария Йосифова Каменова (Бобчева по съпруг)

Искам да разкажа за близостта между нашите две фамилии – сем. Димкови и сем. Каменови. То датира от много дълги години. Майка ми е имала гръбначно заболяване и след дълги лутания по лекари се е добрала до истината, намирайки г-н Петър Димков, когото по-нататък ще наричам “чичо Петър”, тъй като аз съм се родила благодарение на неговата намеса при лечението на майка ми. Та благодарение на това лечение тя успява да получи едно цялостно пречистване на организма и въпреки напредналата си възраст успява да забременее и да ме роди на 44 години. Оттогава и аз съм била под негов надзор. Била съм нежно и крехко дете и често се е налагала неговата намеса. И поради тези чести контакти семействата ни са се сближили и аз имах възможност да бъда често под благотворното влияние на чичо Петър и неговата мила съпруга, която наричах “танте Мими”. Обичах да отивам в техния дом и да си играя с играчките на техните деца. Чичо Петър бръкваше в джоба си и добродушно ми подаваше бонбонче. Танте Мими също се стараеше да ме поглези, какво да си хапна, и така растях под грижите и вниманието на двамата. И когато един ден се омъжих и имах дъщеря, тяхното топло внимание и грижи се прехвърлиха и към моята дъщеря, която също имаше нужда, като мен, от помощ. Спомням си един случай, като малка, в училището тя получи едно много силно оригване, почти неудържимо – и чичо Петър, само като сложи ръка върху главичката й, това оригване спря и дори не беше нужно друго лечение. И това са много, много случаи.

Моят брат, който е 22 години по-възрастен от мене и е лекар по професия, също се интересуваше от алтернативната медицина... Заедно със зам.-главния лекар на Военна болница - ген. Герганов - бяха замислили създаването на кабинет в нея, в който да се прилагат методите на лечение на Петър Димков. Но идеята, за съжаление, не се осъществи...

Моята майка беше много напреднала духовно душа. Те двамата (тя и чичо Петър) често разговаряха на окултни теми и това ги сближаваше още повече. И двете семейства имаха окултни възгледи за живота и за всичко.

Мама и татко са искали да направят скъп подарък на чичо Петър и обмисляйки този въпрос, татко с интуицията достига до решението, че най-добре е да му купят пишеща машина “Ерика”, която беше най-ценната вещ за чичо Петър. Той дори я е взимал и по почивките, за да твори. Пишещата машина беше до последната му минута на бюрото му и той я ползваше до последния си дъх.

Аз също имах много силна духовна връзка с чичо Петър, която продължи и след неговата кончина. През всичките 40 дни след неговата смърт аз си спомнях как той си слагаше ръката на моята глава, спомнях си благотворното му влияние и бонбончетата, с които ме е черпил, и всичко, което е станало през целия ми живот. И на 40-ия ден, в църквата “Св. Неделя” в София, една жена се отдели от всички и застана пред мен с пълна кутия бонбони, махна целофана и изсипа цяла шепа бонбони в ръцете ми. Аз приех, че това е самият чичо Петър. Вечерта, когато излязох на разходка с моето куче по реката на бул. “Евлоги Георгиев”, аз го срещнах в хубав костюм, усмихнат, с добро разположение и той ме съпровождаше през цялата разходка. Бях безкрайно щастлива. Друг път, работейки в студиото на Радиото, имах тежко главоболие. Почувствах, че той протегна ръка и я положи върху главата ми – болката моментално отмина. И така, при тежки ситуации в живота ми, аз съм го призовавала за помощ и винаги съм я получавала. Често го сънувам. Той помага и на дъщеря ми по този начин.

Искам да кажа, че преди два месеца, като отидох при дъщеря му Лили (известна художничка), с която сме приятелки цял живот, от деца, той (чичо Петър) ни беше дошъл на гости – сред нас. И двете усетихме присъствието му. Срещата ни беше прекрасна, неописуема с думи – тя само може да се преживее. Това бяха неповторими мигове, в дълго блаженство бяхме и двете.

Чичо Петър дълбоко ценеше духовното изкуство на Лили. Картините, които тя твори, носят една невероятна благодат. Тя рисува други светове. И затова на нейните изложби се чувствам необичайно. А веднъж, на поредното изложение на ул. “Шипка” 6, влизайки в залата, видях една дълбочина (не картините), други светове, излязох от тялото си. Това е невероятно, неописуемо изживяване. Но една жена преднамерено ми прекъсна тази дълбока среща с отвъдното и аз си тръгнах огорчена. Но по пътя усещах, че съм на половин метър във въздуха, олекотена, замаяна и все пак удовлетворена от силното въздействие на духове, които ме съпровождаха тогава.

Спомени на един щастливец, щедро дарен от един богат и мъдър човек – от народния лечител Петър Димков. С него съдбата ни срещна през 1975 година. Повод за срещата бе необходимостта от лечение на съпругата ми Елена. За нейното състояние тя сама най-подробно и най-добре ще пише.

Кой всъщност беше и е за мен, моето семейство, а впоследствие за всички, които идваха при него, Народният лечител Петър Димков. Беше и си остана Чичо Петър.

Нямам намерение да изброявам колко много хора търсеха неговата помощ и идваха при него, как и какъв го почувствах и какъв остана в моето съзнание.

Над пет години два пъти седмично (обикновено вторник и петък) бяхме заедно. Около 16 часа го вземах с колата от дома му и го закарвах на адреси, на които правеше прегледи и диагностика. Връщах го вкъщи около 21 часа, а понякога и по-късно. Тези пет часа бяха дар за мен и щастие за моето семейство. Всичко, от което се нуждаеше Чичо Петър като помощ, преписване и размножаване на планове за лечение, го получаваше от мен и моята съпруга с много обич и уважение. Така че впечатления и изживявания имам в изобилие.

Спомням си, когато се довършваше строежът на Националния дворец на културата, като го вземах от дома му, Чичо Петър ми казваше: “Митко, мини покрай строежа, да видим докъде е стигнал строежът на Двореца.” Радваше му се като бъдещо средище на културата, както той може, а го можеше от сърце и душа. Казваше ми: “Митко, помни от мен. Всичко, което се строи за културата, ще е от полза и ще се ползва от поколенията.”

Спомням си един такъв случай. Трябваше да го откарам до Асеновград с моята кола, а оттам го поеха добри хора, като д-р Сийка Михайлова, сърдечно уважаваща Чичо Петър и ползваща неговите съвети. Беше му осигурено място за почивка и отмора в една почивна станция. Когато го вземах, от неговия дом, преобладаващият му багаж бе пишещата машина и много хартия. Питам го: “Чичо Петре, отиваш на почивка, защо ти е пишеща машина?” Той ми отговори с усмивка: “Митко, аз без пишеща мащина не мога да почивам. Искам да напиша всичко онова, което знам и мога. Да го оставя като дар на поколенията.”

Чичо Петър не беше само народният лечител Петър Димков, добрият диагностик, познаващ до съвършенство ирисовата диагностика, а един духовно скромен вярващ човек. Той бе пратеник на Бога – дар за българската нация, дар за всички вярващи хора на Земята. Притежаваше в изобилие доброта, топлота, спокойствие. Умееше чистосърдечно да прощава на всеки и за всичко.

Това, че владееше до съвършенство ирисовата диагностика, му даваше възможността да поставя много точна диагноза. Не си спомням да е сбъркал или дал неточна диагноза през периода на нашето общуване. Вече повече от над двадесет години, откакто сме разделени физически, чрез спомените и даровете, които чувствам, духовната ни връзка съществува...

Как контактуваше Чичо Петър с хората, които идваха при него? – С много търпение и уважение. Прихващаше главата на пациента, след което поглеждаше в двата ириса. Голямата му сила беше в това, че той чувстваше и душата на човека. Знаеше, че тя се нуждае само от любов. Затова Чичо Петър никога не налагаше. Просто предлагаше какво е необходимо човек да направи – сам да си помогне, да повярва в себе си, че ще оздравее.

Питам се дали всеки, който – по какъвто и да е повод – е прочел трите тома “Българска народна медицина”, чиито автор е Петър Димков, или се е запознал с някои от плановете за лечение на различни болести, дали е успял да вникне в смисъла и думите на тази кратка програма (за някои много трудна за изпълнение). Просто във всеки план има онова, от което се нуждае човек. Да започнем с думите при ставане от сън: “Всеки ден се чувствам по-добре и още по-добре.” Силата на тези думи е човек да събуди Вярата в себе си. Вярата, на която човек трябва да се уповава. Да осъзнае, че разковничето на оздравяването и здравето е силната вяра. Вярата в чистотата на човешката душа, вярата в Бога.

В спомените ми са не един или два случаите, когато, преди преглед, даден човек се чувства смазан и потиснат, а след прегледа си тръгва окрилен. На въпроса: “Чичо Петре, какво направи?” той ми отговаряше: “Митко, този човек, който излезе преди малко, е половината оздравял. Той повярва на себе си, подсказах му, че освен вяра в мен, повтарям, да повярва най-вече на себе си.”

Следващото нещо, което носи успех, е воденето на природосъобразен живот. Самият индивид да съумее да се освободи или най-малко да ограничи вредните си навици.

На трето място за мен е начинът на приемане пиенето на билковите отвари и налаганията на трите центъра – главата, гръбначния стълб и корема (слънчевия възел). Много важно е човек да ги приеме като необходимост, а не като задължение. Само тогава човек ще има желания успех. Всичко изброено по-горе дава възможност организмът да бъде изчистен и сам да отрегулира получените аномалии в него. Какъв по-голям подарък човек може да дари на тялото и душата си и да даде възможност на жлезите с вътрешна секреция да отрегулират сами функциите си?

Голямата помощ, голямата доброта човек за себе си може да получи и с необходимото търпение и – пак ще кажа – с много Вяра.

Като споменавам “Вяра”, ще кажа, че Чичо Петър я притежаваше и тачеше като нещо чисто и свято. Вяра в себе си. Вяра в Бога. Вярата в частицата от Бога, която притежава всеки един от нас.

Ще повторя, че неговата Вяра бе и си остана в чистия вид, а не в измислени идоли и кумири.

Читателю, прочитайки горните редове от мен, опитай се да ме разбереш, да почувстваш себе си. Ако не успееш първия път, опитай пак и пак. На мен ми бе необходим немалък период от време на опитване, за да осъзная себе си. Да почувствам себе си. В този мой живот е било заложено през определен период от него да общувам с Чичо Петър, да приема неговите “подаръци”, дарени ми не в сдъвкан вид, а под формата на хапки. Вече над двадесет години от нашата физическа раздяла аз чувствам вкуса им. Колкото повече дъвча тези хапки, толкоз повече усещам вкуса им. Щастлив съм, че близостта ми с Петър Димков в определения ни от Бога период на нашия живот ми даде възможност да открехна прозореца на духовното в себе си. Да осъзная, че всяка ситуация в живота на човека е предизвикателство към самия него. Човек, живеейки, е необходимо да учи двата най-дълги урока: урока на смирението и урока на прошката.

Ако всички хора на Земята прегърнем с любов тези два урока, ще станем по-добри и както казваше Чичо Петър, “ще спестим на Майката Земя, на Майката Природа, излишни страдания.”

Запознанството ми с народния лечител Петър Димков през 1970 г. бе по повод продължително боледуване на нашата дъщеря. След приложеното негово лечение тя бързо се възстанови и бе отново здрава. При контролния преглед той се поинтересува дали имам възможност да му сътруднича при размножаване на написаните от него планчета за лечение при различните заболявания. Тогава не му отговорих. Той явно бе видял в моето мълчание неизказаното ми неверие, плод на невежеството ми по традиционната медицина, и каза: “Помисли си добре и знам, че пак ще се срещнем, но не избирай да вървиш по трудния път, за да те принуди животът да дойдеш при мен.” Тези думи запомних, без да осъзная тяхното значение, и след време наистина бях принудена да се обърна към него за помощ.

През месец февруари 1975 г. лекарите ми поставиха диагноза “тумор в главата” вследствие на травма, получена при пътно-транспортна катастрофа през 1973 година. Независимо от проведеното медикаментозно лечение на съвременната медицина за разсейване на съсирека в областта на малкия мозък, той се бе превърнал в тумор. За неговото отстраняване ми предложиха операция на главата. Това бе голям шок за мен, но състоянието не ме отчая, а предизвика силното ми желание за живот, да потърся други методи за лечение.

След катастрофата бях забравила да се обърна за съвет към народния лечител Петър Димков, защото повече вярвах на официалната медицина. При прегледа през м. април 1975 г. той потвърди заболяването ми, без да съм го информирала за него. С прецизността и бързината, с която постави диагнозата, показа, че отлично е овладял ирисовата диагностика. Спокойно изрази мнението си, че ако започна веднага да прилагам и спазвам указанията му, ще ми помогне, но ако ги отложа за по-късен период или се оперирам, едва ли ще дойде подобрение. Благозвучният тон, с който поясняваше и предлагаше лечението си, без да ми го налага, а аз сама да взема решение, ми даде смелост да приложа неговото планче. То бе комплексно лечение с външно въздействие при поставяне на лапи върху важни центрове на тялото – главата, гръбначния стълб и корема, и правене на бани, с вътрешно въздействие от поемане на билкови отвари, капки и храна. За тяхното приготвяне се използваха естествените продукти на природата, съчетани с природосъобразния начин на живот и самовнушение: “Всеки ден ставам все по-добре и по-добре във всяко отношение.” Всичко това подпомагаше и позволяваше на организма сам да се справи със заболяването, да се освободи от него и да възстанови жизнените функции на всяка клетка в моето тяло. Имаше кризи, но и резултатите бяха налице.

За мен всяка среща с него бе неописуемо щастие и с нетърпение очаквах контролните прегледи – да ме озари с лъчезарната си усмивка и с бащинска нежност да ме поощри, като казваше: “Дотук ти пиша шесторка, защото си изпълнителна, и знай, че ще оздравееш.”

Той лекуваше не само с процедурите по плана, но въздействаше с общуването си, защото всяка негова дума бе изразена мъдрост, изречена не само от знаещия, а представена с умението му на можещия да дава знанието си, за да доставя радост в живота на другите. То ме зареждаше с оптимизъм, с още по-силна вяра в успеха на лечението ми. Това, което получавах от неговото излъчване при полагане на ръцете върху главата ми, от близостта на главата му до моята и с гледането на очите му в моите, е трудно да се опише – то може само да се изживее вътрешно. След това винаги се чувствах променена, възродена и пречистена от болките и страданията, жизнена и енергична да се справям с предизвикателствата на живота.

След шестмесечно лечение отидох на проверка в болницата и лекуващият лекар бе изненадан от резултата на рентгеновата снимка – на нея липсваше стряскащото петно на тумора в сравнение с предишната. Виждайки резултата, лекарите се поинтересуваха за приложеното от мен лечение и с неприязън приеха възхищението ми от способностите на народния лечител Петър Димков... За мен той бе станал вече чудесният приятел “чичо Петър”.

С лечението изчезнаха силните болки в главата, проблемите ми в говора и двойното виждане.

През 1979 г. нашият син загуби зрението си на дясното око и се разболя от вирусен хепатит след прекарана грипна инфекция. Според лекарите зрението на окото бе безвъзвратно загубено, защото вирусът бе умъртвил очния нерв. След приложено лечение по планче на чичо Петър започна виждане с 14 диоптъра, постепенно сваляхме диоптрите и стигнахме до употреба на очила с нисък диоптър само при най-дребен шрифт и голяма преумора. Също така за кратък период бе възстановен в нормални граници на опипване черният дроб, а кръвните показатели за него – в допустимите стойности.

С написаното дотук ви запознах с оказаната ни ценна безвъзмездна помощ от неговата лечителска дарба, но той имаше и други възможности, които искам да опиша, за да придобиете по-ярка представа за него.

В края на лечението ми предложихме с моя съпруг да му помагаме според нашите възможности в неговата благородна мисия на лечител и да изразим благодарността си към него. И така в продължение на повече от пет години общуване имах възможност да опозная духовната му същност. Бяхме на различни места с него – да приема и преглежда вечер нуждаещите се от помощта му, защото му бе забранено свободно да практикува и прилага лечителските си способности. Независимо от обстановката, с внимание той изслушваше всеки, спокойно правеше бързи и точни диагнози, предлагаше лек за всяка болест, защото вярваше, че за всяка болка има билка. Към всекиго намираше отделен подход в общуването, за да повярва в общите усилия на лечението. За него бебетата и малките деца бяха най-чистите и красиви създания, представени и пратени ни от Бога. С тях не разговаряше, а само ги гледаше с бащинска нежност и милваше главичките им с ръцете си. Те безрезервно му вярваха и позволяваха с лекота да надникне в очите им, за да прочете болката им. Те взаимно се разбираха и усмихваха по непознат за другите начин.

Истинско удоволствие бе да слушаме след прегледи в нашия дом неговите виждания и разбирания за нова и непозната за нас по това време тема, а именно за духовната същност на човека. Разкриваше ни нови хоризонти и поприща от познания, които променяха представите ни за живота и вселената. С това ни помагаше да премахнем невежеството си и отваряше прозореца на духовността в нас. По време на такъв разговор се обърна към мене с думите: “Ленче, ти си добра майка, добра съпруга, добра дъщеря и т.н. и въпреки че се излекува от болестта си, не се научи да си добра към себе си.” Много ме впечатлиха неговите слова, защото всяка дума бе изразена мъдрост. С дни разсъждавахме върху тях, но не осъзнах значението им. Обърнах се за пояснение, а той се засмя и ми отговори: “Виж колко си пораснала, а все търсиш готови отговори и указания, като в учебниците, но знай, че друг може да те посъветва, а ти се научи да питаш себе си, да чуваш и разбираш отговора, който е вътре в теб.”

Въпреки неразбирането ми, реших да покажа, че съм станала добра към себе си, като промених външния си вид. А той, виждайки моето духовно невежество, простичко и нагледно ми обясни: “Ленче, човек е като една къща. За да е чиста, спретната и уютна, се почиства и поддържа не само отвън, но и вътре стаите да са чисти и подредени. А какво правят хората? – Сменят дрешките с нови, подстригват си косите, слагат си герданче и смятат, че всичко е наред. Те не поглеждат безпорядъка в стаичката вътре в тях, изпълнена с обиди, огорчения и неразбиране.” Тогава някои думи разбирах, но ми бе необходимо време и непрекъсната работа върху себе си, за да ги осъзная по-късно – как да разбирам себе си.

В трудни моменти от живота ми неговите напътствия се появяваха в моето съзнание и чрез тях се научих по друг начин да разбирам себе си, стремях се да се променям и приемам другите такива, каквито са, спокойно да изразявам и отстоявам себе си, да искам и давам прошка. Осъзнах, че всеки момент е предизвикан от самата мен чрез мисълта, създадена в моя ум. Вече не търся причината за тях в другите, а анализирам, за да разбера мисълта, довела тази ситуация, и да я премахна от моите разсъждения.

Подаръците, получени от несдъвканите хапки на мъдрите му слова, ми помогнаха по-късно да преоткрия себе си, като почувствам силата на невидимата част в мен, наречена “Душа”, която поддържа живота в моето тяло. Започнах да вярвам в себе си и на силата, обитаваща стаята вътре в мен, която е част от голямата сила, създала всички и всичко във вселената, наречена от едни Бог, а от други – Космически разум.

Чичо Петър предаваше информацията и знанията си по най-прост и достъпен начин, за да има разбиране от по-широк кръг от хора, особено от по-младото поколение, като ги наричаше “творците на утрешна България”. С уважение и любов представяше мисията на богомилите по нашите земи, говореше за древните цивилизации, за просветените будители, като Авицена, братята Кирил и Методий, за Петър Дънов и др., за преражданията и че в Природата нищо не се губи, а само се видоизменя, за невежеството и отношението ни към природните закони и природосъобразния начин на живот.

Сбъднаха се предсказанията му, че човечеството ще почувства глад от тази духовна култура, толкова актуална и необходима днес, описана и предадена по различни поводи, но най-важното – търсена от много хора.

С гордост на родолюбив българин бяха изпълнени разказите му за историята на нашите предци, за героичните подвизи на българските воини по бойните полета, за бездушието на общинските власти и усилията му при опазване къщата на Васил Левски от разрушение и за много исторически и културни събития в неговия живот. Непрекъснато повтаряше, че историците са длъжници към народа си по вписване и предаване на историческото ни минало, каквото е било в действителност. Това разминаване се е отразило на самочувствието ни като българи, което се потвърждава от живота и днес.

Споделяше с преклонение и синовна обич за предадените му житейски уроци от неговите родители, с благодарност за разбирането и помощта на неговата спътница в живота – леля Мими, – споделила с него радостни и тъжни мигове в 60-годишния им съвместен живот, поела отговорността и задълженията на семейството, като му дала възможност да реализира мечтата си на лечител, за да помага на хората. Умееше да изразява бащинската си гордост от децата си. Възхищаваше се от начина на рисуване на тяхната дъщеря Лили и от умението й чрез картини да показва своя душевен мир. Радваше се на желанието на своя внук да следва медицина, за да съчетава медицинските знания, придобити от университета, и неговия опит в ирисовата диагностика и природолечението. Наистина той завърши медицина и се реализира като уважаван опитен специалист по очни болести – д-р Петър Димков.

Бях удивена от огромната му кореспонденция, която получаваше, като имах възможност да обработвам част от нея. В едни писма имаше зов за помощ, в други – благодарност към него. Нима мога да забравя писмото на девойката от Москва, страдала от множествена склероза, която му съобщаваше, че вече ходи пеш самостоятелно, на ден изминавала по 5 километра и го канеше на гости да сподели щастието си с него на своята сватба. Също така за малкото детенце с диагноза “акушерска пареза” от Приморско, което проходи след лечението и сега е красива девойка. За излекуваните от болестта на Бехтерев Цветан Ганчовски от Плевен и Владимир Мициос от Солун. Той намираше време за всяко писмо, приемаше хиляди нуждаещи се за преглед, независимо от постове, социално положение и народност, защото пред него всички бяха равни с болежките си.

За пояснение на планчетата при лечение му съдействаха опитните сътрудници Цветанка Йосифова от София (ул. “Одрин”), Райна Николова от кв. “Иван Вазов”, София, Стоянка Апостолова от кв. “Подуяне” – София, д-р Сийка Михайлова от Асеновград и други от страната.

За мен е голямо щастие, че срещнах и общувах с чичо Петър, оставил светла диря в моето съзнание, която ще свети до последния ми дъх – като духовен учител и баща. Моите родители ме дариха с живот, а той ме дари с насоките да намеря пътя към себе си в този живот.

Драги Читателю, такъв го видях с моите очи, такъв го почувствах с моята душа, такъв остана в моето съзнание и такъв се постарах накратко да представя извисената духовна личност в човешки облик на лечителя Петър Димков. Такава личност е Божи дар за всеки народ и ние като българи трябва да се гордеем и тачим неговото дело, достойно за уважение и преклонение. Да осъзнаем, че Животът е движение за усъвършенстване на всеки индивид, че живеем в нов век, различен от миналия, и е необходимо да се поучим от неговия пример, за да постигнем хармония със себе си, в съответствие с изискванията на новата ера...

Накрая искам да благодаря с думите, които идват в мен: “Благодаря ти, Господи, че те срещнах и опознах чрез чичо Петър, благодаря ти за чудесата, които видях и получих от теб чрез него, за да преоткрия и самоопозная себе си. Блажена бях от теб чрез близостта с духовната личност Петър Димков!”

Поклон, дълбок поклон пред скромния, но величествен по дух българин Петър Димков!

Като студент в Чехия, където учих кинорежисура, много често боледувах от ангина. Всяка зима повтарях по няколко пъти това заболяване и накрая свършвах в болница със силни антибиотици.

Когато си дойдох в България, вече тридесетгодишен, лекарите ми предложиха да се оперирам. Насрочиха ми ден и час за операция на сливиците. Бях се вече психически подготвил, че няма друг изход, когато моята колежка, режисьорката Людмила Шишкова, ми предложи да ме заведе при чичо Петър. Тя беше близка с Петър Димков и се подготвяше да снима документален филм за него.

Людмила ме заведе при Димков. Като разбра защо съм при него, още преди да извади прословутата си лупа, той възропта: “В цивилизованите страни със закон е забранено рязането на сливиците!” Прегледа ме и ми назначи проста народна рецепта:

ДВЕ ТВЪРДО СВАРЕНИ ЯЙЦА, ОТДЕЛЯШ БЕЛТЪКА, НАМАЧКВАШ ГО С ВИЛИЦА И ГО РАЗСТИЛАШ ВЪРХУ ПОДГОТВЕНИЯ КОМПРЕС – КЪРПА, ТЕНЗУХ ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО. ПОРЪСВАШ ВЪРХУ НАМАЧКАНИЯ БЕЛТЪК ЕДНА ПЪЛНА ЧАЕНА ЛЪЖИЦА ПУДРА ЗАХАР. СЛАГАШ КОМПРЕСА ВЪРХУ ПРЕДНАТА ЧАСТ НА ВРАТА, ТАКА ЧЕ ДА ПОКРИЕ ОТВЪН МЯСТОТО НА СЛИВИЦИТЕ. ЖЪЛТЪКА ИЗЯЖДАШ ПО ЖЕЛАНИЕ. ТАКА ПРЕСПИВАШ С ТОЗИ КОМПРЕС. СУТРИНТА СВАЛЯШ КОМПРЕСА, ДАВАШ БЕЛТЪКА НА ГЪЛЪБИТЕ И ПРАВИШ МАСАЖ – 15 ПЪТИ.

Направих тази процедура около две седмици и оттогава до ден днешен не знам какво е това, възпаление на сливиците.

Ако се прилага на деца, тази рецепта се прави с белтъка на едно яйце. И още една подробност – лечението не се прилага при гнойни сливици, защото се получава подуване на лимфните възли. Най-напред се премахва възпалението и тогава се прилага тази съвсем проста рецепта.

Една любопитна подробност. Двадесет години по-късно снимахме филм в Петрич. Реших да се възползвам от случая и да се видя с Ванга. Нямах сериозна причина, но ме теглеше любопитството и желанието да се запозная с тази велика жена. Ванга разбра това, но не ме изгони, а поведе един хубав разговор. Говорихме за нашата филмова студия, за гарсониерата, която в момента подреждам с голям мерак, и даже “видя” цветните стъклописи на художничката Екатерина Гецова. И изведнъж изтърси: “Имал си много проблеми със сливиците, но си бил при Петър Димков и си ги излекувал. Оттогава сливиците са се свили и повече не правят беля.”

Минаха няколко години. Минаха и няколко бурни събития в личния ми живот – смъртта на родителите ми, проблеми в брака, разводи. Тези стресови ситуации доведоха до сърдечни проблеми. Бях при кардиолог – ЕКГ-то показваше начална гръдна жаба.

Отново при Петър Димков. Извади лупата и погледна очите ми. Ирисовата диагноза бе “начална гръдна жаба”. Не бях му казал, че съм си направил кардиограма. Димков беше видял повече от кардиограмата – само с една обикновена лупа. Назначи ми лечение. Тук е мястото да кажа, че много хора се плашат от неговите рецепти – виждат им се много сложни. А всъщност няма нищо сложно – само трябва да се организираш, да систематизираш кога, какво, как да вземаш. През деня мъкнех в чантата си по няколко бурканчета с билкови разтвори, които се пият на определено време.

Ще спомена някои от нещата, с които Димков лекува. Сутрин, събуждайки се, още в леглото си казвам 25 пъти следното: “Днес се чувствам по-добре от вчера и с всеки изминат ден се чувствам по-добре и по-добре...” След това излизам в парка, слава Богу, Ловният парк беше близо до нас. Там ходя бос по росна трева около половин час и правя физкултурни упражнения. После следват билки и отвари, предястия от типа глава печен кромид лук или салата с много магданоз и т.н. Вечерта си приготвям лапата от селски квасец и настъргани диви кестени и я слагам на главата си. Така преспивам с нея до сутринта.

Мога да си призная, че по време на това лечение бях много стриктен – абсолютно точно спазвах всяка процедура. След месец и половина отново се явих при Димков. Той погледна с лупата и каза: “Браво! Организмът е реагирал много бързо. Няма и следа от болестта.”

Без да обиждам лечителя си, аз реших да си направя за всеки случай и кардиограма. Резултатът бе: нито следа от гръдна жаба. Лекарите, пред които съм споделял, че по Димков съм излекувал гръдна жаба, не вярват. Това не било възможно.

Минаха няколко години. Режисьорката Людмила Шишкова снимаше филм за Петър Димков. Тя правеше дълги наблюдения с камерата на неговите прегледи и общувания с болните хора. Но самата тя се оказа, че имала вроден двоен порок на сърцето, тръгна да се лекува с лапите на Димков, но беше ...късно. Почина. Не след дълго почина и самият Димков. Останаха километри заснета кинолента за народния лечител.

Един ден синът на Петър Димков ми предложи да направя монтажа на заснетия материал. Това фактически е пасивна режисура – подреждаш филмовия разказ според кадрите, с които разполагаш. Така се появи пълнометражният документален филм “Петър Димков – с обич и уважение”. Българската телевизия го мота филма доста дълго време с размишлението, дали да го излъчи. Най-после го програмира в следобедните часове на Ефир-2 и го излъчи само веднъж. Оттогава минаха повече от двадесет и пет години. Филмът за Петър Димков не е излъчван втори път.

Ние, българите, не ценим своите велики личности!

Беше краят на м. януари 1971 година. Мисля, че беше ден вторник. Доколкото си спомням, в понеделник Лечителя не приемаше. Благодарение на много близка на семейството ни и наша колежка по професия ние за първи път влязохме в дома-храм на Петър Димков. Бяхме аз, съпругата ми и първородният ни син. Пред нас имаше и други хора за преглед. Като дойде редът ни, ние влязохме в стаята. Посрещна ни възрастен мъж. Стаята беше повече от скромно уредена. В единия ъгъл имаше масивна маса, върху която лежеше пишещата машина и много изписани листа, а в другия – две легла.

Изуми ме прегледът му. Той изреди редица проблеми при нашето дете. Аз само преди броени дни го бях извел от една от първокласните за времето градски болници. Близки и добре познати лекари ни консултираха и ни отпратиха с уверението за добро здраве. Тяхната епикриза и диагнозата на дядо Петър се различаваха по своята задълбоченост и конкретност. На кого да вярваме? На лекарите или на един “старец”? Слушах внимателно неговите наставления. В онези години аз все още дълбоко и безрезервно вярвах на единствената наука, продукт на “марксистко-ленинската материалистична методология”. Дядо Петър се обърна към съпругата ми с думите: “Носите ли пликче, за да изпратя планчето?” Жена ми отговори утвърдително и подаде плика. Той добави: “Аз ще ви изпратя плана, а вие – както решите.” Тръгнахме си. Бях толкова изненадан, че не знаех какво да предприема. Прекарах една седмица в размисъл и обсъждане със съпругата ми. Хрумна ми идеята да отведа повторно сина си в същата болница за нов преглед с мотива, че по мнението на семейния лекар на майката и бащата на жена ми детето ни има съответни заболявания, които установи “един старец”. (Да ми прости Господ за лъжата! Тъстът и тъщата ми действително имаха семеен лекар, не личен, и той познаваше страданията на цялото семейство в продължение на три поколения.) Използвах една с добра репутация млада лекарка и моя много добра позната. Тя прие идеята ми и се назначиха нови изследвания...

Събота е, малко преди обяд. Аз съм в болницата за резултатите. Лекарката ме хваща под ръка и ми съобщава: “Изследванията потвърждават констатациите на д-р Маринов. Няма обаче нищо страшно. Всичко е на границата. Лесно ще овладеем нещата.”

Не намирам думи да предам онова, което преживях в онзи момент. Нещо в мен се бунтуваше, нещо ме разкъсваше. Възмущавах се против самия себе си. Идваше ми да викна с все глас, но се сдържах. Разделихме се чак на портала на болницата. С тази лекарка останахме добри семейни приятели дълги години. Ние обаче взехме твърдото решение: ще приемем лечението на дядо Петър и ще му служим и ще го следваме до края на живота си. Щом той можа за броени минути да диагностицира, ще може и да помогне.”

От този момент станах скептик към онова, което ми се предлагаше в ежедневието – било от пресата, радиото, телевизията или от страниците на научните списания. Твърденията в тях проверявах, доколкото можех. Ето защо казвам, че това е повратна дата в моя живот, в която ми се даде шанс да видя същината на живота и да навляза в неговата дълбочина, да разбера, че човекът не е само съвкупност от тъкани.

Цялото ми семейство е благодарно на съдбата, че се запознахме и общувахме с неповторимия познавач, систематик и аналитик на Българската народна медицина, народния лечител г-н Петър Димков. Малко повече от десет години продължиха нашите добри и непрекъснати общувания, срещи и разговори – за болни и здрави, за миналото и настоящето, но никога за политика. Съпругата ми му преписваше плановете за лечение, аз от време на време се включвах също в тази работа. Просто не усетих и сега още не мога да разбера и да си обясня как и защо г-н Димков започна да обсъжда с мен един или друг случай. По негова препоръка си закупих малката книжка по ирисова диагноза на д-р М. Мадаус, преведена на български от третото допълнено немско издание от Иванка д-р Кадиева и отпечатана през 1934 г. от издателство “Водолей” на Никола Нанков. Не я четях непрекъснато, изоставях я, след време пак я вземах или, както казваше г-н Димков, “за да разбереш Евангелието, трябва да го прочетеш седемдесет пъти по седемдесет, и пак не би следвало да кажеш: аз всичко зная и всичко съм разбрал.”

При един преглед на опериран от рак, на който присъствах като обикновен наблюдател, г-н Димков се обърна към болния и му каза: “Ето, този господин, който седи тук, може да Ви излекува.” За мен това беше като светкавица из ясно небе, останах вцепенен. Нито имах смелостта да му възразя, а още по-малко да му откажа. Замълчах с надеждата, че като се видя с него, ще успея да го убедя, че това е много, което иска от мен. Нямах никаква увереност. Една такава моя постъпка приемах като дързост. Последва раздяла. Дни наред се опитвах да се видя отново с Лечителя, но той все отсъстваше. Не помогна и опитът на жена ми да му предаде готовите преписани планове – и така да установя нов контакт. Оперираният дойде при мен с предписанието. Аз започнах да му обяснявам кое как да си приготви. Надявах се по този начин да изляза от затрудненото положение. В изражението му долових, че моите обяснения не го задоволяват и че очаква от мен още нещо. Бях поставен на изпитание. Какво да правя? Нямах никакво време. Ако откажа, дали няма да навредя на дядо Петър? Дойде ми идеята да му предложа моя въпросник, чрез който се разкрива душевното страдание на болния. В момента нямах нищо систематизирано. Въпросникът се явяваше на бял свят като продукт от разбирането ми, че на всеки страдащ най-напред се разболява душата. Силно беше заседнал в моето съзнание години наред изразът на нашия народ “болна ми е душата”. Тихомълком търсех отговор на този въпрос. Здрава ли е душата, здраво е и тялото. Следователно трябва да се укрепи душевно човек, за да е успешно лечението.

За да избегна ударите на социалистическия закон и философия, бях му сложил заглавието “Психично състояние на...”, което запазих и до днес. Формулировките в него звучат като състояние, а не като въпроси. Отговарящият ги възприема като въпроси, а отговорите разкриват състоянието на неговия дух. Една болест може да се породи, или да се предразположи организмът към нея, от няколко фактора. И един и същ фактор може да породи различни заболявания, различни симптоми.

Помолих господина да ми отговори на всички въпроси, след обстойни анализи и дълбоко вникване в тяхната същност и съдържание... Този човек и до днес е жив и все още работи.

Димков върна към живот дете на един академик от БАН, който впоследствие се зае с отпечатването на томовете по народната медицина.

Димков започна все по-често да праща хора при мен. Беше септември 1981 година. Предстоеше ми пътуване до СССР – Москва, по линията на съвместна работа, като ст.н. сътрудник. Готвех се усърдно. Един ден преди да отпътувам, около 15-16 часа след обяд пред вратите на жилището си заварих мъж и жена. Жената беше със силно отекли крака и бе обута само по джапанки. По това време не очаквах посещение от никого. Мъжът ме изпревари и попита дали съм Куновски. След моето потвърждение той извади от вътрешния си джоб визитка и се представи: “Подполковник от ДС.” Обсипа ме студена пот. Бях вече си имал работа с хората на МВР. Случи се наскоро след смъртта на Людмила Живкова... Той продължи да обяснява, че идва при мен по личен въпрос, и настоя да влезе вътре. Отворих вратата и вежливо ги поканих.

“Идваме при Вас, защото ни казаха, че Вие можете да ни излекувате.” Жена му бе претърпяла операция, последствията от която бяха застой на лимфен поток в долните крайници. Започнах един упорит диалог. Аз отстоявах, че не се занимавам с лечителска дейност, че само мога да му съдействам да го приеме дядо Петър. Това беше и моята норма на поведение. Уверих го, че на 21 октомври имаме насрочена среща. Щом се завърна от командировката, веднага ще ги поканя, като им съобщя и часа. Най-сетне те склониха, аз бях доволен от изхода на обстановката. На 21 октомври действително беше насрочена поредната среща на г-н Димков с неговите последователи и почитатели. На тези срещи, които се провеждаха в нашата къща, се събираха около 20-30 човека. След срещата ни през м. април същата година, която бе посветена на светла дата от живота на г-н Димков, синът ми Радослав написа едно малко стихотворение, което намирам, че отразява добре както нашето лично възприемане и отношение към дядо Петър, така и характера и следствията от тези почти ежемесечни срещи, и как едно 16-годишно момче е възприело този бележит българин. Предполагам, че ще е интересно на идните хора, поради което ще си позволя да го съобщя.

За да допълня представата за нашите взаимоотношения, ще си позволя да цитирам автографното пожелание от Лечителя: “На милото семейство Сашка и Живко Куновски за добър спомен от...”

По-големи подробности за влиянието на Петър Димков върху мен и за моето уважение към него биха могли да се намерят в предстоящата за отпечатване многотомна книга “Лечебната традиция на българите”. Нека ми бъде позволено да отбележа, че книжовното наследство на г-н Петър Димков не е рецептурен справочник, а философия, наука, извор на знания.

...Смъртта на Петър Димков ме завари в Москва. Опитах се да се завърна веднага, но се оказа, че е невъзможно. Съветските народи празнуваха новата си Конституция. От летищата ми отказаха смяна на полета. Не можах да изпратя любимия дядо Петър до вечното му жилище.

Изповядвам вярата, че ние пак и пак ще се срещаме...

Първите ми спомени от семейството на чичо Петър Димков са от далечната 1936 година, когато започнах уроците си при цигулковия педагог Иван Константинов, живеещ в кв. “Семинарията”, на бул. “П. Яворов” (точно зад гърба на къщата на семейство Димкови). Заедно с мен – час преди или след моя – учеше цигулково изкуство големият син на Димкови – Любчо. С него се срещахме в малкото дворче на учителя ни. Тогава се видях и за първи път със семейството на Любчо. На вратата винаги усмихнатата леля Мими, с кок на главата, ни срещаше, обиколена от няколко пухкави красиви котки. По-късно се видях и с чичо Петър, а съвсем бегъл е споменът ми от малката им дъщеря Лили, ученичка с черна престилчица и бяла якичка и големи усмихнати очички. Почти нямам спомен от по-малкия син Владимир.

Войната, бомбардировките над София, евакуацията и тежкият ни живот около и след 9-ти септември, когато къщата ни на бул. “Баучер” № 6 бе заета от немските, а по-късно от руските войски. А и цели две години реквизирана напълно от Съюзната контролна комисия (един съветски генерал, съпругата му и ординарец). През това време семейството ми бе пренесено на ул. “Паскал Паскалев” № 30 (сега бул. “Христо Смирненски”). Когато ни върнаха само в част от дома ни, баща ми преживяваше тежки години. Много труд, много отговорности и преживявания, за които не искам да разказвам. Получи сериозно влошаване на болестта си – диабет, – лежа по болници, започнаха и жестоки стомашни болки – уж язва на дванадесетопръстника, а много по-късно, когато ни посети нашият съсед – чичо Петър Димков, той установи, че има рак, и то в много късен стадий, с метастази. Макар и с доста уговорки, той му предписа успокояващо лечение, но предупреди, че разширената му аорта не ще издържи оперативна намеса. Или по-точно, не повече от три дни след такава намеса, баща ни не ще успее да издържи.

За най-голямо наше съжаление, точно това се случи в края на октомври 1954 година. Главният хирург на Републиката проф. Стефан Димитров оперира шест часа баща ми. Тежко ми е да разкажа за последните три дни на неговия живот. В малката болнична стая на Втора хирургия на бул. “Пенчо Славейков”, надвесен над леглото на баща ми, с кислородна маска му давам последен дъх! И ...край! Бедното му сърце не издържа. За жалост, прогнозата на чичо Петър се сбъдна!... Той също съжаляваше, че твърде късно бе потърсена неговата помощ и интервенция.

Първата среща на съпругата ми Антоанета с Петър Димков е била през 1948 г. след едно дълго – повече от девет месеца – лечение от холицистит в Първостепенна болница и Еврейската болница при проф. Цончев. Условие да кандидатства за висше образование е било тя да бъде бригадирка в младежка бригада и да получи бележка. Тя работи на обект “Физкултурен комбинат – Захарна фабрика”. При непосилно лоши условия, липса на хигиена, след две седмици заболява от тежка форма на коремен тиф, холицистит. Даже е поставена зад параван в болницата – да си умре. След изписването състоянието й вкъщи се влошава и е потърсена помощта на Димков. След стриктно спазване на неговите препоръки и лечение с билки и лапи тя се възстановява учудващо бързо, даже започва работа и заживява пълнокръвно. Това бе поставено под съмнение от лекуващите я лекари проф. Цончев, д-р Недкова, д-р Деветаков, д-р Дончев. Обаче лечителят Димков спечели нейното абсолютно доверие и признателност.

След женитбата ни с Нети, някъде около 1955 г., имахме среща с чичо Петър на парцела на бъдещата ни вила в Киноцентъра, Драгалевци. Той си спомни с изненада, че край голямата скала е било място, от което Учителя Петър Дънов е провел своя беседа с членове на Бялото Братство. Посочи ни място, къде да копаем за кладенец, и прогнозира наличието на подземни води. То се оказа съвсем точно. Накрая той ни пожела да бъдем щастливи на това “благословено” място. То се сбъдна – там изживяхме близо четиридесет години с милата Нети.

Спомням си един инцидент в “Софпроект” – участвах в екипа на ГЕНПЛАНА на София и околоградския район. Беше през 1959 г., при аранжиране на картен материал в една зала, паднах отвисоко и счупих 10-11-12 ребра вдясно. В болницата ми поставиха ластичен корсет и започнаха моите мъки – повече от една година. Сериозни затруднения при дишане, говорене, смях, а лекарите ме успокояваха, че ще ми мине от само себе си. Преминах на работа в КИП “Главпроект”, започнах проектиране на първия районен план на Черноморското крайбрежие. Един ден посетих чичо Петър и между другото му се оплаках, че мъкна болката в гърба си повече от година време. Той ме попита дали ходя често по плажовете на крайбрежието, отговорих му, че не минава месец да не бъда край морето, и тогава той ме накара да седна на стола да види в очите ми какво е станало с мен преди година... Чичо Петър усмихнат ми погледна ириса и каза: “Е, лекът ти е в теб и след 2-3 сеанса на плажа ще забравиш, че си държал с дясната ръка кръста си. Ще паднат пак валсови танци с Антоанетка.” – Но как? – попитах аз. “Е, това е просто нещо. Между 10 и 12 ребро се е натрупала съединителна тъкан, която блокира мястото и гъвкавостта на ребрата. Като отидеш на плажа, ще разстелеш и изравниш от двете страни на тялото си пясъка. Загрее ли се добре, обгръщаш с горещ пясък болното място. Като изстине пясъкът, се преместваш на другата страна, пак по гръб, и с другия загрят пясък правиш същото. След 2-3 процедури, до 2-3 дена ще се разтопи съединителната тъкан между ребрата и ще си пееш “Цвете мило, цвете красно...” и обезателно след това ела да си поговорим за морето и курортите. Там ще оставиш болките и даже няма да си спомняш за това премеждие!... Антоанетке, стягайте се с Гошо за нови валсувания! Това е! Хайде, идете си със здраве!...”

Това бе той – чудесен, усмихнат и винаги точен в диагнозите, винаги даващ надежда и кураж и преди всичко с най-точно и евтино, и сполучливо лечение. И аз, като един от хилядите негови пациенти, отново сполучих, като с магическа пръчка за дни оздравях и мигом забравих болките и мъките. Благодарен съм му от сърце!

В годините често посещавахме чудесния дом на семейството. Нети страдаше понякога от възпаление на лимфните възли на врата и се нуждаеше от медицинска помощ. Чичо Петър помагаше със съвети за спазване природосъобразен начин на живот, а Нети стриктно изпълняваше указанията. Но за беда, животът, семейните и служебни ангажименти – и още, и още – не й даваха така нужното успокояване и пълно оздравяване. Нашето семейство, както казах по-горе, имахме щастието да бъдем често гости на чичо Петър, леля Мими и децата им, да споделяме високо етичните им възгледи – като личности, приели убежденията на Дъновото учение като път в живота. Верен последовател от дете на тях бе и моята Нети.

Спомням си една весела случка, разказана ни от чичо Петър. Той пита Антоанета за впечатленията й от посещението й в СССР. И със смях разказва как писателят Николай Тихонов, като го развеждал с кола из булевардите на Ленинград преди няколко години, посочвал архитектурни забележителности и му задал въпроса: “Били ли сте друг път в Ленинград?” – “О, да! познавам Санкт Петерсбург от 1906-1909 година. Тук бях курсант и завърших Военната академия. Прекрасен град, чудесни хора, мили спомени, за които ще Ви е интересно да Ви разкажа. Щастливи години изживях тук!” Смаяният разводач млъква и не знае какво да каже след тази сърдечна изповед на чичо Петър. И той с усмивка сподели: “Много интересна беше физиономията му, не бих могъл да я забравя и сега!...”

Много съм щастлив, че макар и много малко, почти инцидентно, съм му помагал с моята пишуща машина “Ерика” при напечатването на части от книгата му “Ирисова диагностика”. Това бе много отговорна задача за мен, която изпълнявах с голяма гордост. Нали благодарение на неговата безгрешна ирисова диагностика и прилагане при лечението на методите на народната медицина – билколечение, природосъобразен режим на живот и пълна вяра в своето изцеление – стотици хиляди люде бяха лекувани и излекувани от него. Е, при това най-красивото нещо в неговия живот, отдаден на болните и страдащите, е, че чичо Петър не вземаше от никой никакъв хонорар за лечението им. Той казваше на болните: “Това, което давам на Вас сега, не съм го получил с пари. То е даром от Бога, споделял съм опита на българската народна медицина, опита на моята майка, която беше много добра билкарка и лечителка” ...Колкото за това, как посреща нуждите на живота, той казваше: “Имам пенсия като полковник от нашата армия, мога да изхранвам семейството си. Други нужди нямам!”

Това беше Петър Димков, един прекрасен пример на духовен, Божи човек! Вечна да е паметта му!

С Антоанетка имахме един много интересен случай. По това време в зала 5 на “Софпроект”, на ул. “Сердика” проектантите от ГЕНПЛАНА през по-голяма част от деня “лежеха” – чертаеха върху големите чертежни плотове с размери 2 на 4, 2 на 5 метра. Това неудобно положение измъчваше много хората, но без това не можеше тогава. Една вечер, като се завърна у дома, Нети се оплака от остра болка долу вдясно под стомаха. Изкарахме нощта с болкоуспокояващи и на сутринта тичаме във Втора хирургия на Александровската болница. Младият лекар отсече: има проблем с апендикса. “Ще направим изследвания, рентген, и ще я приемем за операция.” След малко смутено казва: “От данните не личи, че е апандисит, но напипвам спаднал бъбрек, ще я отворим и ще видим.”

Двамата изтръпнахме. Как ще я отворят, като не са убедени в диагнозата за апандисит. Питаме ги сега ли да постъпи. Да, но понеже няма свободни легла в стаите, ще остане в началото в коридора, и утре евентуално!... Ние казваме в един глас: “Живеем на 200 метра оттук, на ул. “Иречек”, ще дойдем утре” – “Добре!”

Качваме се на рейса пред болницата и право при чичо Петър. Той я прегледа и казва: “Притиснала си нерв с нещо твърдо и ако сложиш една мушамичка, полежиш ден-два, всичко ще мине и ще дойдеш да ми изпееш песничката “Цвете мило...” Всичко е наред, нито апандисит, нито бъбреци, нищо тревожно!”... Щастливи си тръгваме, за една глупост щяхме да се подложим на операция, а от големите плотове е станало и това злощастно притискане на нерв. Сложихме лечебната мушамичка и след ден забравихме за тревогата...

Годините си вървят. Мъча се с получената в казармата язва на дванадесетопръстника, заради която ме уволниха в ЦВГ (Военната болница) като негоден за строева служба. Мъкна язвата от есента на 1953 до 1972 година. Чичо Петър търпеливо ми дава ежегодно “планчета” за лечение. Но аз се плаша от тежките процедури – лапи, билки и т.н. Само спазвам строг хранителен режим. Не хапвам необелен плод, зеленчук, пържени храни, люто, кисело. Но и не смея да започна неговите процедури за лечение. По препоръка на кварталния ми лекар д-р Петър Арнаудов изпробвам всички “НОВИ” и “МОДНИ” лекарства за онова време, като бусколизин, спазмалгон, мараславин, рудотел, мецофорте и т.н., резултати обаче нямам. Даже при работата ми в Хавана (Куба) спуках язва и едва не умрях от кръвоизлива. Както и да е, чичо Петър е безкрайно търпелив с мен. Като се видим, винаги ме пита: “Как е Фидел Кастро?” и т.н. Но идва в живота ни един тежък период. След непоносими болки постъпвам в IV градска болница на “Руски паметник”. Гледат ме на рентген, определят ми в началото на седмицата операция при известния хирург д-р Чернев. В съботата една млада лекарка-полякиня се отби в стаята ми: “Вие сте млад, умен човек. Едва на 43 години, баба Ви е починала от рак на стомаха, баща Ви също – от рак на дванадесетопръстника. Вие мъкнете язвата си толкова много години. В понеделник ще Ви отворим, имате тумор като необелен орех, ще видим какво е положението и ще решим!...”

Има и още нещо. В желанието си да ме подготвят за операцията ми слагат няколко инжекции, от които имам уртикарии от главата до петите. Организмът ми е алергичен към серума... Като чух словото на полякинята, незабавно напускам болницата и право при чичо Петър. Гледам го с гузен поглед: “Чичо Петре, досега съм ти обещавал поне десет пъти да се лекувам по твоите методи, но все не ми достигаше воля за това. Моля те, спаси ме! Искат да ме режат след два дни!”... А той се усмихва: “Е, мили, милейши ми Гошо, дай да махнем угрозата от тези раци, жаби – и да си заживеете, както следва. Утре ще ти дам ново планче! Разчитам на теб! След три месеца ще дойдеш на контролен преглед и ще се отървеш от този кошмар. На кого искаш да оставиш хубавата Антоанетка? Стегни се и ще успеем!... Но преди всичко трябва да се справим с тази голяма алергия, която те е украсила добре. Имаш ли стотинки? Иди на пазарчето на “Римската стена”, купи си 100 грама ръж. Попари 2 супени лъжици в 500 гр. вода и го пий през деня, утре пак – и ще се отървеш от обрива.”

След окуражителните му думи и благодарение на ежедневните грижи на съпругата ми и на моята тъща “Мамо Личе” – със стриктно спазваните указания, ежедневните лапи от печен лук и накиснати сини сливи за през нощта, билките и голямата ми вяра в лечителя Димков, след като изтърпях дотогава двайсетгодишна сага, се излекувах само за 4 месеца (бях болен от август 1953 г. до лятото на 1973). Колко много години минаха оттогава! Приемам всякаква храна, не пазя диета, нямам никакви болки, но не пуша (нито цигара в моя живот), рядко пия по чашка алкохол, не ям кисело, люто, яденета със запръжки – и имам здрав стомах и дванадесетопръстник. Това дължа само на чичо Петър и неговото лечение.

През тези години семейството ми изживя много трудни моменти. Един от тях бе, когато научихме, че чичо Петър бил арестуван в Пловдив по обвинение на един млад мъж, чиято съпруга починала месец, след като я завели при г-н Димков. Той недвусмислено казал на мъжа, че е много късно, болната имала рак с много метастази, и той й предписал само болкоуспокояващи билки, но за спасяването й било твърде късно. За беда, болната починала и съпругът й – в изблик на отчаяние и озлобление – раздухал случая в пресата и поискал от прокурора да бъде задържан и съден г-н Димков като главен виновник за смъртта й, че не успял да я спаси! Съвсем безотговорно местната власт хвърля осемдесетгодишния народен лечител в ареста! Веднага с Нети написахме изложение до министъра на народното здраве д-р Кирил Игнатов, в което изложихме всички добрини от чичо Петър и благодарности за неговото изключително умение да лекува безплатно всички нуждаещи се от народната медицина (прилагам копие от него).

Ще споделя един интересен случай, с който се сблъсках неочаквано. Без всякакъв повод, един ден, на излизане от службата ми (в “Македонския дом” на Пиротска) на петия етаж внезапно на стълбищната площадка ми блокира лявото коляно с голяма болка. Наложи се колегите ми да ме свалят на улицата и с такси до поликлиниката на Руски паметник. Хирургът ме посъветва да отида в ИСУЛ при доцент Хр. Лекарят ме успокои, че имам спукване на менискуса, даде ми десетдневен отпуск, предписа лекарства и каза да се явя на контролен преглед. Прибрах се вкъщи с болката си. Десет дни минаха без подобрение. Явих се отново в ИСУЛ. В кабинета друг специалист. Заяви, че трябва да се оперирам, да ми свалят капачката на коляното, да ми фиксират сребърен пирон в желаното от мен положение – изправен или сгънат в коляното крак. Подсказа, че може болката да се пренесе по симпатичен път и в другото коляно, даде ми отново отпуск и ми каза да дойда с решение за операцията.

Отчаян взех такси и право при чичо Петър. По цялото стълбище опашка чакащи. Милиционерът взе написаната от мен бележка: “Чичо Петре, жестоко окуцях, искат да ме оперират – коляното. Моля те, приеми ме! Гошо.” И след малко милиционерът: “Да влезе куцият Гошо!” Чичо Петър с голямото си чувство за хумор: “Абе, шампионе, как ще танцуваш с Антоанетка, като се подпираш на този бастун? Я да те видя, сядай!” И следва въпрос: “Имаш ли мед вкъщи? Имаш ли стотинки да си купиш от аптеката 20 гр. сяра и 20 гр. нишадър? Ще сложиш лъжичка мед в чашка, чаена лъжичка сяра и на върха на лъжичката от нишадъра, ще го разбъркаш, ще намажеш болното коляно и след 2-3 дни ще си танцуваш. Момче, имаш усукване на коляното. Нещо си скочил неправилно, ще ти мине по-бързо, отколкото очакваш! Ха, върви си със здраве!”

Спомних си, че вечерта, преди да ми блокира кракът, като закачвах пердето в спалнята, при слизането от стола стъпих накриво (усукано) и ме преболя изведнъж. Но мина, а на следващия обяд – пълен блокаж. В ИСУЛ бяха готови да ме инвалидизират завинаги с патерица или количка... Такъв бе чичо Петър. Човек и лечител!

Голяма беда сполетя семейството на чичо Петър. Една небрежност ослепи леля Мими. Това потресе всички нас, близки на семейството. Тя обаче геройски преодоляваше страданието и мъката си. Поклон пред вярната му съратница и другар в живота!

Когато през лятото на 1981 година моето семейство почна да тръпне при появата на първите симптоми на тежко заболяване на съпругата ми Антоанета – т. нар. колагеноза – със симптоми, наподобяващи грипно заболяване, отпадналост, температура, подобряване и отново, не знаехме какво ни предстои... За дребни неща не искахме да безпокоим чичо Петър. През юли тя постъпи в Четвърта градска болница. Една лекарка почна да се кръсти пред мен и моли Бог да не е вярно нейното предположение за сериозно системно заболяване, аз реших, че трябва да сезирам чичо Петър. Преди преместването й в ИСУЛ я заведох при него. Той я прегледа и каза, че открива сериозни неща, но ще се заеме да ги преодолява едно по едно. Нищо повече. И само след 10-15 дни, когато позвъних у дома му, разбрах, че чичо Петър предишната нощ, по време на съня си, на 95 години е починал. Краката ми се подкосиха. Предупредих тихичко болните от стаята на Нети и медицинския персонал да запазят в тайна от нея смъртта и погребението на чичо Петър. Самият аз бях на това тайнство. Салютите на кадетите, погребващи полковника от запаса Петър Димков... Плаках с хилядите негови почитатели и страдащи люде. На следващия ден в болничната стая влезе братът на една от болните – Камелия, и още от вратата каза, че гледал по телевизията голямото погребение на народния лечител Димков. Млъкнах. А Нети потресена промълви само: “Свършено е с мене. Чичо Петър ме остави тук да страдам!”... От този момент тя се затвори в мъката и отчаянието си, безсилна да намери алтернативен отговор – какво я чака занапред. През тежките ужасни години на жестоката болест на кръвта и кръвотворните органи, сполетяла скъпата ми Нети, ние продължавахме да мечтаем как да отдалечим “леталния изход”, а аз си мечтаех... да прескочим бедата... Единствен доц. Никола Беловеждов (по-късно професор) я прие веднага..., каза, че боледува от най-леката форма на колагенозата (Боже Господи, той се отнасяше към нея точно като чичо Петър!!!) и се зае с лечението й с ударни дози кортизон. След четири месеца я изписа в много добро състояние..., следеше ежемесечно състоянието й и въпреки многото падове през годините от 1982 до 1992, до нейната кончина, се бори за живота й. Проф. Никола Беловеждов прояви нечувана упоритост и тя – с тази тежка диагноза (включваща още 12 болести спътници) – живя цели десет години... В нея се породи желание да не се предава и да се бори. Единствено тя с тази болест в България единадесет години срещаше и отблъскваше смъртта. За това голям дял имаха проф. Беловеждов и неговият екип. Вечно ще бъда благодарен за грижите им!

В този период внукът на чичо Петър и син на Лили – д-р Петър Димков, завърши медицина, започна работа като очен лекар в Александровската болница. При едно странично заболяване Нети получи глаукома и следваше ослепяване на едното око. Той също се включи в нейното лечение. Наследил е скромността и обаянието на своя дядо при общуването и лечението на болните хора. Започна и да помага на болните с методите на своя дядо – народната медицина.

Тук е мястото да отбележа, че и сега, макар и по-рядко, посещавам с голямо удоволствие скъпия за мен дом на семейство Димкови. Общувам с голямо удоволствие с Лили Димкова. Гледам с благоговение старинните мебели от интериора на дома й, свързани със спомените ми от чичо Петър и леля Мими. Всяка вещ излъчва от флуидите на доброта и човеколюбие, с което бяха изпълнени сърцето, погледът, очите, топлите ръце на прекрасния лечител Петър Димков.

В един брой на в-к “Втора младост” прочетох интервю на Мария Минчева с Лили Димкова. Наред с чудесните спомени от живота на прекрасната художничка и нейното семейство, срещнах една мисъл на репортерката – т. нар. начало на великото дело на Петър Димков – трите тома “Българска народна медицина”. Тук ще споделя мое мнение по въпроса: Петър Димков издава още през 1936 г. своите първи три тома “Българска народна медицина”, а не през 1979 година. За съжаление те много рано са изчерпани, срещат се като библиографска ценност и рядкост. Колкото до второто издание от 1978 (а не 1979 година), цели 34 години след 9-ти септември, под “редакцията” на проф. Стефан Тодоров, издание на БАН, то бе посрещнато с голям интерес. Тогава имаше в София две медицински книжарници – на бул. “Витоша”, до ул. “Солунска”, и Академичната – до арката на Александровската болница. В два последователни дни бе пуснат за продажба определен тираж от книгите, по списъци и с раздадени номера. Наредих се на опашки цели две вечери до следващия ден. Опашката на “Витоша” бе съставена предимно от студенти по медицина и граждани-поклонници на Петър Димков, а тази пред Александровската болница – от млади лекари, сестри, студенти, но и помощен персонал от болницата (редящи се за лекари от по-големи възрастови групи или ранг). И то при положение, че официалната медицина не пропускаше случай да отрича и се подиграва на неговото благородно дело. С голяма упоритост, търпение и неспане две нощи успях да си купя два пълни комплекта от ценните книги с общо 2000 страници комплекта.

Обидното в това издание бе ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО на издателството в началото на всеки том, което гласеше:

“Предлаганата книга отразява богатия опит на известния у нас народен лечител Петър Димков, неговите представи и схващания по различни въпроси на народната медицина. С нейното издаване се цели да се запази вековният опит на народните лечители. Лечебните методи и средства се съобщават в книгата така, както ги е дал авторът. Книгата НЕ Е ПРЕДНАЗНАЧЕНА ЗА САМОЛЕЧЕНИЕ. При всички случаи болните трябва да търсят СПЕЦИАЛИЗИРАНА ЛЕКАРСКА ПОМОЩ.”

Може ли да се добави нещо към тези неделикатни предупреждения, заблуждаващи читателя?

Въпреки тези предупреждения, хиляди граждани, в това число и много лекари, успели да се снабдят с тази ценна литература, получиха възможност да ползват вековния опит на народните лечители, но и многогодишния практически опит и успехите на народния лечител Петър Димков, да изпратят мислите си на благодарност към него!

Трябваше да падне тоталитарният режим, за да се издадат наново трите му тома, книгата му “Очна диагноза” и т.н. Както тогава, така и сега продължава интересът на българите към народната медицина, към опита на природния лечител Димков. Много клиники и частно практикуващи лекари съвсем официално обявяват, че в своята дейност прилагат “ирисова диагностика”. Лесно им е сега, свободно и добре заплатено да работят. Но да си спомним половинвековната борба на чичо Петър срещу рутината и закостенелостта, за новото, перспективното, надеждното.

Но това, което бе и остава, е паметта за прекрасния човек Петър Димков. То не е заличено и следва да се пази и оценява като един човешки подвиг, продължил повече от 50 години – безплатна отдаденост на народа си!

Радващо е, че неговият опит в безпогрешната диагностика и целесъобразно прилагане опита на народната медицина, билколечение, природосъобразен режим на живот вече има своето продължение в дейността на неговия внук, носещ името му – д-р Петър Димков. Дано и нему Бог помага в това дело!

Това са част от моите спомени за големия българин, Лечителя, спечелил си приживе и сега името “НАРОДЕН”, защото болееше за народа, лекуваше болестите му, молеше се Богу да го спаси, раздаваше всичките си сили и умения до дълбока старост, с усмивка, широко отворени ръце, с търпение и получил благодарността и любовта на всеки, докоснал се до неговото голямо сърце!

Спомен на журналистката Магдалена Асенова

Във връзка с честването “13 века България” от средата на 1980 година по двете програми на Българското радио (“Хоризонт” и “Христо Ботев”) се излъчваше предаването “Ние, българите”. То вървеше в кратък вариант от 5-7 минути по “Хоризонт” и разширен вариант от 30 минути по “Христо Ботев” всеки ден. В него от първо лице, със собствения си глас, изтъкнати българи със значим принос в цялостния живот на страната разказваха за своя труд, произход и постижения. Предложих да включим за участие и изключително популярния и обичан от много хора у нас природолечител Петър Димков. Работех като редактор в радиото и главният ми редактор Дамян Обрешков ми възложи аз да се заема с тази задача. Достъпът до Лечителя тогава беше много труден и записа с него възприех като голяма чест. Обрешков ми поръча: “Димков е велик българин. Питай го за всичко, което ти хрумне. Не гледай минутите. Нека разказва. Изтръгни цялата му мъдрост. Животът му е истинска легенда. Поколенията ще са ни благодарни за това.”

Срещата ни се състоя на 15 април 1981 година. Беше чудесна пролетна сутрин. Зазоряваше се, когато се озовах пред къщата му на ул. “Лука Кунев” (сега “Златовръх”) № 47 в столицата. Пред малката портичка вече ме чакаше тоноператорът Димитър Друмев, натоварен със записната си техника, който припряно ме подкани: “Хайде по-бързо да влизаме, докато ония още не са дошли!”

“Ония” бяха милиционерите, които “охраняваха” къщата на Петър Димков и разпъждаха чакащите за среща с Лечителя хора от зори до късно през нощта. Те ги отпращаха с “благовидното” обяснение, че Димков е вече много болен и стар човек и трябва да бъде щаден. Всички знаехме колко лицемерна е тази загриженост, защото управниците използваха силата си и се домогваха до услугите на Лечителя с всички средства.

В този ден първото нещо, което привлече вниманието ми, беше залепеното върху портичката листче със саморъчно написан от П. Димков текст: “Добри хора, не си губете времето, идете първо в Окръжната болница в София. Там ще ви определят кога ще можете да дойдете при мен. Извинете!”

Тъкмо поради тези забрани всеки търсеше заобиколни начини, как да се свърже с този благороден човек и получи необходимата му помощ – за себе си и близките си. Петър Димков никого не връщаше. Той по всяко време и на всеки (казваха хората) е бил готов да се притече на помощ. Но го преследваха, пречеха му, създаваха му всевъзможни неприятности. Болните споделяха, че той категорично отказвал да взема от хората пари в знак на тяхната благодарност. Благоговейно се разпространяваха думите на Лечителя: “Правете добро и вие на другите – това ми стига!”

Разбира се, за да се справя със задачата си, и аз потърсих “връзки” да се срещна с прославилия се българин Петър Димков. Помогна ми приятелят ми от детските години Николай Кафтанджиев, за когото отдавна знаех, че се е нагърбил с благородната мисия на биограф на Лечителя. Той уреди всички подробности около тази моя с криминален привкус среща с Петър Димков.

И ето ни сега в уречения час пред къщата. Позвъних на вратата и начаса от прозорчето на горния етаж в смълчаната къща се показа съпругата на Димков. Казахме си уговорените думи и тя веднага пусна отгоре увития в хартийка ключ от входа. Той хлопна точно пред обувките ми. А тя шепнешком помоли: “Отключвайте си и бързо влизайте! Чакам ви горе!”

От тази първа и единствена среща с Петър Димков и до днес пазя най-свиден спомен. Като тогава сякаш го виждам жив, одухотворен, достолепен като патриарх. Жена му ни въведе в работната му стая. Димков ни посрещна удобно разположен в дърворезбования си стол зад масивно бюро. Вече гладко обръснат, усмихнат, облечен в костюм, с вратовръзка. Като на официален прием. Излъчваше ведрина, непринуденост. Неговата гостолюбивост, добре позната на всички, които са имали щастието да общуват с него, изведнъж премахна естественото ни притеснение. И започна нашият почти петчасов разговор с този невероятен българин...

Иска ми се да разкажа за първите ми впечатления от обстановката, която беше в изключително ползотворна хармония за работата, която ни предстоеше. Скромно обзаведена стая. Всичко наоколо трепти от чистота и ведрост. Много цветя по прозореца ни се усмихват и ни поздравяват. Огромното бюро е отрупано с книги. Етажерките също са натежали от грижливо подредени всевъзможни издания. От стените ни гледат фамилни портрети, картини. Широко таблено легло с по войнишки изпъната постеля. На пода пъстроткана черга допълва неповторимата българска атмосфера. Погледът ми беше привлечен от един кашон (навярно от някаква голяма домакинска покупка) с метнато отгоре му цветно избродирано кенарче. Проследил любопитния ми поглед, Петър Димков изпревари въпроса ми: “А, това е нещо като съкровищница, книжната ми ракла. Откакто се помня, все в нея трупам записки, бележки, рецепти, които съм записвал през обиколките и срещите си с хората. С каквото ми попадне, върху това записвам. Ето, тук даже съм ползвал и цветен бакалски табак, нямал съм други листове, та затова съм писал върху него. Важното е, че съм отбелязал и съхранил голямо богатство от народния опит в билкарството, в природолечението. (Смее се с характерния му заразителен начин.) Все ще се намери някой да обработи всичката тая безценна руда. Аз няма да смогна да приведа в пълен ред това богатство, но се надявам един ден внукът ми, и той е Петър, да го стори. Студент е по медицина, та на него най ще му прилегне това мое завещание!”

Настъпи доста дълго мълчание. Лечителя сякаш се пренесе в някакви свои далечни светове и забрави за нашето присъствие. Митко Друмев тактично изключи магнетофона. Аз търпеливо изчаквах да се завърне отново при нас този невероятно духовен човек и да продължим записа на толкова богатия му разказ за неговия ползотворен, съдържателен и безценен живот. Нека си помечтае, нека си отдъхне и събере сили, че ние – в желанието си да се награбим с колкото се може повече “злато” от житейската му съкровищница – май се поувлякохме и не му даваме дъх да си поеме...

Какво пък, сега съм се добрала до Петър Димков, нека разказва... Нали такава е задачата – да запишем, съхраним и предадем за поколенията изключителното богатство на творческия и човешкия жизнен принос на големия българин Петър Димков...

В “Златния фонд” на Българското радио се пази лентата със записа от тази среща – под сигнатурен N 3443, времетраене 156,30 минути (два часа и половина).

Под сигнатурен N 2482 от 3.03.1978 година се пази запис също с интервю на Петър Димков, взето от репортера Тодор Василев – 90,5 минути.

Надявам се, че се съхраняват и записи от други предавания и разговори, посветени на един от най-обичаните и благоговейно тачени от признателните хора (не само у нас) българин Петър Димков.

Аз съм безкрайно благодарна на случая и възможността да се срещна, разговарям и дам своя скромен принос да пребъде жив и съхранен за поколенията споменът за безсмъртното дело на Лечителя Петър Димков.

Следвайки колелото на своя житейски път, на човек какво ли не му се случва. Радва се на успехи и страда от разочарования. Среща се с различни хора – едни известни, други не; едни добри и благородни, други объркали пътя и попаднали под властта на пороците и суетата. Срещи, които понякога се оказват съдбовни. Преди време четох в една книга, че никоя среща не е случайна и че всяка носи някакво послание за всекиго от нас и една програма, която е закодирана в човека още от раждането му.

През живота си срещнах много хора. За някои от тях съм забравил отдавна, за други си спомнях известно време, но за някои не забравих през целия си живот. Такава бе срещата ми с народния лечител Петър Димков – среща, която носеше послание и навярно е била “програмата” на моето бъдещо духовно познание и развитие. Като си спомням за него, често изплуват в паметта ми онези дни на последната ни почивка заедно в родния ми град Сапарева баня... Беше топла настъпваща вечер, горда и величествена се извисяваше Рила планина и като че ли и тя също се беше приготвила да чуе мъдри слова...

Цялото семейство се бяхме разположили на голямата открита тераса около чичо Петър. Всеки от нас бе погълнат от думите му и по своему размишляваше върху тяхното значение. От време на време той спираше да говори и се замисляше, съзерцавайки билото на планината. В такива моменти никой не нарушаваше тишината, а аз самият много пъти се опитвах да разгадая къде се рее душата и мисълта му в тези мълчаливи мигове. След тях започваше поредният разказ за живота – такъв, какъвто го разбираше в цялата му същност.

“Всяко раждане на човек не е случайно. Той има своята мисия, своята духовна задача и призвание. Някои от хората следват това призвание, без да го разбират, но когато го осъзнаят, техният живот коренно се преобразява и тогава човек разбира защо се е родил в тази страна, точно в този град и точно от тези родители.

Задавайки винаги правилните въпроси към себе си и живота, към хората – само тогава можем да намерим и правилните отговори. Такъв е пътят на поетите, художниците, писателите, учените и творците.

Проблемите, които решаваме, пречките и трудностите, които срещаме в живота, се преодоляват с усещането за онази силна енергия, която изпълва този, който следва правилния път на своето духовно развитие.”

Разказвайки ни за частиците от общата енергия на добрите същества, които се борят с тъмните сили, за да подобрят еволюцията на планетата, чичо Петър отново замълчаваше и прехвърляше мисълта си към планината, а ние очаквахме да продължи. Тези дни и вечери за нас бяха празник и времето с него минаваше неусетно. Просто казано, бяхме между малкото щастливци, които имаха възможност да черпят мъдростта и здравните съвети направо от извора. Друг е въпросът, какво разбирахме, колко поехме от тази мъдрост, какви хора сме като характери и какъв духовен потенциал носим в себе си. Правилно ли прилагаме в живота онова, което слушахме и възприехме от този не само лечител, но и отишъл много напред във времето на духовното си израстване човек.

Спомням си колко често повтаряше и съветваше:

“Много може да прочетеш, много да си научил и знаеш, но запомни, че едно е да знаеш, но съвсем друго – и трудно – е да го прилагаш. Ако пък не прилагаш това, което си научил, няма никаква полза нито за теб, нито за хората.

Ето защо не бързай и не искай да знаеш всичко. Полекичка! Учи бавно! Не може от второ отделение да те запишат в трети клас (на прогимназията – бел. ред.). Прилагай наученото! Най-напред изправи себе си, своите постъпки и мисли. По този начин правиш голяма услуга на човечеството. Всеки ако изправи себе си, останалото е дело на други много по-висши от нас същества.

Хората трябва да взимат пример от пчелите. Ние трябва да работим като тях, всеки ден по мъничко, съзнателно да трупаме блага за всички хора по Земята. Това най-правилно можем да свършим, когато не мислим лошо за никого и не допускаме да се зареждаме с отрицателна енергия.”

Спомням си един ден, бяхме в стаята, в която преглеждаше. Това беше и работният кабинет на г-н Димков. Той беше наредил върху леглото, по бюрото, че даже и по столовете планове за лечение и разпределяше по тях пликовете с адресите си, които болните оставяха при преглед. Разговаряхме за една забележителна изложба, която наскоро бяхме посетили и в продължение на два-три часа разглеждахме уникалните платна на Светослав Рьорих. В този момент в стаята влезе съпругата на чичо Петър и каза, че е пристигнала жена, която има предварително уговорен час за преглед. Поканиха я да влезе. Забелязах, че котката беше легнала на стола, на който сядаше той, когато преглеждаше. Побързах да я махна, но чичо Петър ме хвана за ръката и тихичко каза да я оставя. След това взе друг стол, постави го встрани, седна и започна прегледа на жената. Когато посетителката си отиде, той погледна към котката, замисли се известно време, след което се обърна към мен и каза: “Запомни, че животните също си имат своята мисия, която ние не знаем. Ти искаше да попречиш на нейната мисия, която може да е по-важна от твоята, от моята и от тази на много хора. Нашите прадеди и техните предци са наблюдавали поведението на животните и в много неща са се ръководили от тях в живота си.”

Тогава ми разказа притчата за мъдреца в пустинята, който примирал от глад и с последни сили вечерта запалил огън. Полегнал до него и започнал да се унася от изтощение и слабост. В този момент от тъмната нощ изскочило едно зайче, спряло до огъня, загледало се в мъдреца, след което скочило в огъня. Така зайчето, жертвайки своя живот, спасило този на мъдрия човек.

След като чух този разказ, не свързах по никакъв логичен начин двата примера. Изкушавах се да го попитам, но ми беше неудобно. В същото време бях убеден, че чичо Петър разбира какво ме вълнува, но мълчи. Оставя нарочно въпроса висящ, за да мисля и да търся отговора сам... Такъв си беше. Имаше си своите принципи, явно продиктувани от разумни и мъдри правила, които не нарушаваше, и трябваше да мине време, докато разбера притчата, която ми разказа, и ролята на кармичните закони.

Петър Димков за хората беше народен лечител, но въпреки това по причини, които не бих желал да споменавам, защото са известни, нямаше законното право да лекува и помага на народа си. Както пише и в някои изследвания за живота му, на входната врата на дома му беше поставен убиващ и последната надежда “надпис”, че не приема болни и не преглежда. Въпреки забраната, имаше два дни в седмицата, в които по предварителен списък се приемаха болни с тежки и неустановени диагнози. Прегледът се насрочваше в късния следобед. Обикновено г-жа Димкова ми даваше този списък с категоричните си указания да се приемат само болни, чиито имена фигурират в него.

Приключвайки прегледа и на последния болен, чичо Петър почти всеки път питаше по един и същи начин: “Е, какво, свършихме ли с болните?” Той много добре знаеше колко хора чакат цял ден пред вратата му и какво ще му отговоря аз. Но това беше въпросът на благородния компромис от негова страна към страдащите и търсещи помощ хора, повечето от които трудно стояха на краката си, а други държаха болни деца по два-три часа на ръце.

“Хайде, дай бързо някое детенце или ако има някой много зле.” ...И така списъкът се увеличаваше с още няколко болни.

Обикновено след прегледите, ако не бързах, ме канеха да вечерям с тях. Сядайки около масала, г-жа Димкова почти винаги задаваше обичайните си въпроси: “Петьо, как мина? Измори ли се много? Пак много закъсняхте!” С чичо Петър се споглеждахме съпричастно, като ни беше ясно, че не можем да я излъжем, но както винаги той й отговаряше: “Много тежки случаи, Мими. Налагаше се дълго да се обяснява на болните да разберат лечението, за да не объркат нещо.”

Понякога се случваше тези, които придружаваха някой болен, след прегледа му да започнат да настояват и молят да бъдат прегледани. Един ден дойде за преглед тежко болен мъж заедно със съпругата си. Когато прегледът завърши и трябваше да си тръгват, изведнъж жената хвана ръцете на г-н Димков и започна да моли да я прегледа. Погледнах я – на външен вид не личеше да е много болна, но навярно и тя, както някои други, се ръководеше от правилото: “Щом си стигнал до Рим, трябва да видиш папата.”

Възхищавах се на чичо Петър, който умееше по много кротък и категоричен начин да разрешава подобни проблеми, без да обиди човек. Спокойно обясни на жената, че напълно здрави хора няма, но най-напред трябва да изгоним мечката (както често обичаше да казва), пък после бълхите. Тя трябва да помага да се излекува мъжът й, а след това ще прегледа и нея. Така жената си тръгна малко разочарована, но явно доволна и с голяма надежда.

Често си мислех: когато е изпълнен с голяма любов към всички и всичко, което го заобикаля, човек е извор на необикновена сила и чудодейна енергия, която излъчва. Винаги приемах като свещен ритуал онзи момент преди прегледа на болните, когато те сядаха на стола срещу своя лечител, притихнали и смирени, приличащи на хора, които очакват някаква присъда. А той полагаше ръце върху главата на болния, затваряше очи и изглежда, че преминаваше в някакъв друг свят...

Когато ходехме в Сапарева баня, чичо Петър обичаше да се разхожда до един лековит извор в подножието на Рила, който се наричаше “Света вода”. От детските си години помня, че хората, отивайки при извора, откъсваха конец от дрехите си (обикновено червен) и го слагаха върху лесковите храсти, надвиснали над кладенчето. След това плискаха очите си и хвърляха в извора дребна монета, а други пък оставяха китка здравец на малкия иконостас, поставен до самия извор. Чичо Петър сядаше встрани от извора под големите борове и обичаше да наблюдава хората, които идваха.

Един ден, както обикновено, бяхме поседнали до изворчето – чичо Петър, баща ми, аз и двете ми деца. По едно време по пътеката, която се виеше покрай боровата гора, се зададе мъж, подкарал няколко кози, които се връщаха от паша. След като си пийнаха вода, докато козарят си плискаше очите, козите се нахвърлиха върху сочните лескови храсти и една от тях събори иконостаса. Козарят започна да ги ругае и налага с тоягата, поправи иконостаса, прекръсти се и подкара козите си. Чичо Петър се позасмя, поклати глава и заговори: “Духовното развитие на човека трябва да преодолее страха. Хората привличат в своя живот два вида събития – тези, в които вярват, и тези, от които се страхуват – и то много често неосъзнато. Трябва да се познават законите, на които е подчинена природата, и да се спазват. Природата трябва да се съзерцава – през деня да се гледа синият цвят на небето, а вечер – звездите. Не можем да се молим само когато имаме нужда, а трябва да благодарим от сутрин до вечер. Да се вслушваме във вътрешния си глас – той е най-верен. Да има в душата и сърцето ни любов и да можем да прощаваме, защото истински прощава само този, който е изпълнен с любов. Това е пътят, който човек трябва да следва, за да разбере мисията на живота си.”

И днес, когато се връщам назад в годините и зная пътя, който съм извървял, независимо колко е бил дълъг и колко е бил в правилна посока, със сигурност не бих минал по този път, ако не бях срещнал своя духовен баща и Учител, незабравимия народен лечител Петър Димков.

От мои познати бях слушал за народния лечител Петър Димков. Разказваха ми много болни, които той е излекувал. Донесоха ми и томовете му, издадени преди 1944 година. Четях ги с голям интерес. Боледувах от болестта на Бехтерев. На няколко пъти съм постъпвал на лечение в болница, но се убедих, че медицината е почти безсилна да лекува това заболяване. Това ме накара да потърся помощта на Петър Димков.

Понеже му беше забранено официално да лекува, аз помолих майката на моя позната – Връбка Чернева от гр. Ловеч, да ми уреди среща с Петър Димков. Тя и семейството й са се лекували при него и бяха много доволни.

Преди това сам намерих къщата му. На входа имаше бележка, че не приема болни за лечение. Г-жа Чернева уреди срещата и ме заведе лично. Качихме се на втория етаж, влязохме в стаята му. Зад бюро, отрупано с книги, ни посрещна възрастен засмян човек, който излъчваше доброта и положителна енергия. С помощта на лупа и фенерче той прегледа очите ми и потвърди диагнозата: “Да, Бехтерев.” Допря челото си до моето, като държеше главата ми отзад с две ръце и шепнеше нещо. Имах чувство, че той се свързва с космически сили и чете някаква молитва. Впечатли ме също, че той отказваше, не вземаше никакви пари. Поиска само да му оставя плик с моя адрес и след известно време получих рецептата му за лечение на болестта “Бехтерев”. Беше сложно за изпълнение, свързано с поставяне на лапи на главата и гърба, диета и пиене на билкови отвари. Аз спазвах стриктно указанията му. След време отидох на контролен преглед. При вратата му чакаха няколко човека. В това време той излизаше и викаше жена си, която беше на първия етаж. Когато тя се качи, попитах я нямат ли звънец, с който да я вика. Тя ми каза, че има, но се е развалил. Тогава й предложих да се опитам да го поправя. Отстраних повредата, която беше незначителна. Жена му се зарадва много и ме заведе при него. Каза му: “Това момче е добро, поправи ми звънеца, да му обърнеш специално внимание!” Но той с всички се отнасяше много внимателно. Освен за болестта, говорихме и на други теми, като му задавах различни въпроси. Следващите ни срещи и контролни прегледи ставаха на други адреси. Един от тях беше в кв. “Суха река” в семейството на Митко и Лена Тодорови, много мили и сърдечни хора, с които поддържам приятелски отношения и в момента. При едно от посещенията ми носех фотоапарат, кинокамера и касетофон. Помолих го да ми разреши да го снимам и да запиша разговора ни. Запазил съм снимките и касетата със записа. Получи се малко интервю.(Снимките и интервюто бяха направени със съдействието на нашия приятел Радослав Димов.) Петър Димков имаше мъдро, философско виждане за живота. На въпроса ми, какво е нужно, за да бъде човек щастлив, той отговори: “Чисти мисли, чисти желания, чисти думи и чисти дела!”

Попитах го на какво се дължи неговото добро здраве и дълголетие. Той ми отговори: “На умереност във всичко. Винаги съм се придържал към златната среда.”

Бях силно впечатлен от познанията му по астрономия. Той беше убеден, че има живот на милиони други планети. Говорихме за НЛО.

По онова време се говореше, че той лекува Брежнев. Попитах го дали е вярно, на което той мъдро ми отговори: “Ако Брежнев ме помоли, ще го лекувам и него, но ако ме помоли да не казвам на никого за това, то няма да казвам.” От отговора му разбрах, че действително го е лекувал.

С голямо увлечение говореше за нашата история, за корените на българската народна медицина, за Боян Мага. Водил съм на преглед при него няколко мои познати, на които също помогна и останаха доволни. По-късно се запознах с богатата му биография и разбрах, че това е един голям българин, патриот и родолюбец. Той обичаше хората, беше всеотдаен и хиляди хора с благодарност си спомнят за него. Неговите три тома са настолни книги в дома ни, винаги ги препоръчваме на близки и познати, които имат здравословни проблеми. Винаги с благодарност и признателност ще си спомням за добрия и слънчев човек – чичо Петър Димков!

С народния лечител Петър Димков се запознах през зимата на 1978 година. За този човек може да се говори с много уважение и дълбока обич. Дъщеря ми беше в деветия месец, когато проходи, и разбрахме, че има луксация на лявото краче. Започнахме лечение в Горна баня, което продължи близо две години и без никакъв положителен резултат, напротив, положението се влошаваше.

Тогава съвсем случайно разбрах от един мой приятел, че дъщеря му се беше излекувала от тумор в бъбрека при Петър Димков. Намерих адреса и се опитах да се свържа с него. Това стана благодарение на моите големи приятели Митко и Лени Тодорови. Те ми помогнаха да се запозная с този светец. Казвам светец, защото той се раздаваше за доброто на хората.

След като ни прие, прегледа дъщеря ни и постави точна диагноза. Започнахме лечение, което продължи близо година. Дъщеря ни беше излекувана напълно. Тогава тя му подари, в знак на уважение и признателност за това, което той направи за нея, кутия бонбони и цветя, а той с присъщ за него хумор каза: “Няма да ми носиш подаръци сега, на твоята сватба ще ме даряваш.”

За народния лечител Петър Димков – каквото хубаво да каже човек, то ще бъде като капка в морето в сравнение с това, което вършеше този свят човек.

(София, бул. “Ботевградско шосе” бл. 4, вх. В, ап. 9,

Повод за нашето запознанство бе дългогодишното заболяване на черния ми дроб. На 10.09.1954 г. бях на Пловдивския панаир, където се разболях от хепапита на Боткин. Лекувах се дълги години частно – 12 години, – влошавах се много често, лежах в най-различни болници и през 1965 година бях в Александровска болница – след два дни ми казаха, че съм болна от цироза на черния дроб и това ще продължи 2 години – и край на моя живот. Аз прецених, че мога и вкъщи да си изживея живота сред семейството си. Съпругът ми се беше свързал с Тодор Маринов, който фактически ме свърза с дядо Петър Димков. Дядо Петър и леля Таска, негова помощничка, дойдоха по покана на Тодор и съпруга ми. Причината, за да дойдат, бе, че бях много болна – коремът ми беше голям като на бременна жена в последния месец. Дядо Петър и леля Таска ме изненадаха, запознахме се и му разказах, че от Александровска болница са ми казали “цироза” и аз излязох по мое желание срещу подпис. Той ме прегледа с едно фенерче в очите и лупа в ръцете и се засмя, като каза да не се безпокоя, че това е асцит – неправилно функциониране на черния ми дроб, и се пълня с вода. Това така ме успокои, все едно че имах криле – че ще оздравея. След два дена получих плана за лечение и го прилагах шест месеца, като бяха 36 вида билки – приготвяха се в шест вида лекарства. Строго по плана изпълнявах всичко – по часовник се гледаше на изпълнението, на всеки месец имахме срещи за контролен преглед. Но аз бях напълно убедена, че той ще ми помогне, и всеки ден се чувствах по-добре. На контролния преглед след шест месеца аз се чувствах напълно добре, без вода – като съм изкарвала по пет-шест литра дневно вода, и всичко стана много добре, и той ми каза, че съм здрава, и да си тръгвам на работа. Толкова бях доволна и изненадана от него, че цялото ми плащане за лечение от шест месеца беше само един шоколадов бонбон на първата ни среща. За мене той е най-Великият лекар, добър човек – затова живя над 95 години, защото сигурно е спасявал хиляди като мен. Благодаря от сърце и се подписвам: (п)

На 54 години съм, от София. Лекуван съм успешно от дядо Петър Димков. Случаят е следният. На 2 юни 1978 година по обяд на връх Ушите в парк Витоша бях ухапан от пепелянка. Около една седмица бях в “Пирогов” на лечение. След излизане от токсикологичното отделение имах остри болки в зоната на черния дроб. Лекарите от “Пирогов” ме посъветваха да не ям месо, млечни произведения, мъхести плодове и още много други храни – около 40 дни, за да нямам здравословни проблеми. Спазвах стриктно лекарските предписания, но болките не намаляваха. Отидох на изследвания в ХVIII, ХХII поликлиника и Първа градска болница. И на трите места изследванията бяха едни и същи – 8,5 Велтманова проба, което означаваше увеличен черен дроб. Близо една година и половина бях основно на варен ориз, варени картофи, плодове и зеленчуци, извара, приготвена в домашни условия, за да е прясна и безсолна, но нищо не се подобряваше. Моите родители успяха да се свържат със сем. Иванка Генчева и Христо Стоев, в чието жилище преглеждаше безнадеждно болните дядо Петър Димков. Посетих жилището. Дядо Петър влезе и ние станахме на крака, за да го поздравим. Той излъчваше за неговите 94 години жизненост, доброта, спокойствие, увереност. Беше 1980 година. Дядо Петър отдели децата от възрастните, като всички застанахме в една редица. Аз бях тогава на 28 години, но попаднах, съгласно вижданията на дядо Петър, при децата. Леко усмихнат, той слагаше своята длан върху фонтанелата на всяко дете. Когато дойде срещу мен и постави длан върху моята глава, усетих преминаване на някаква вълна в посока от главата към краката. Накрая каза, че всички ние ще се оправим. Процедурата по прегледа беше следната при мен. Аз седнах на един дървен стол с прибрани крака, а дядо Петър беше срещу мен. Извади от джоба си една лупа с 2,5 пъти увеличение, сложи ръце върху коленете ми, наведе глава, затвори очи, няколко секунди се концентрираше, след което взе в другата ръка едно малко джобно фенерче и го насочи към зеницата на окото и каза: “Имаш седем невидими за рентген камъчета в жлъчния мехур. След 30 дена ще ядеш и пиеш всичко.” Повярвах, защото майка ми беше лекувана от дядо Петър. Останах да вечеряме заедно с домакините Ив. Генчева и Хр. Стоев. Показах на дядо Петър индийска схема за лечение чрез масаж на активните точки на стъпалото. Той каза: “Три са основните подходи на лечение. Аз лекувам началото на нерва, т.е. мозъка, китайците лекуват средата на нерва чрез иглотерапия, като убождането е в зоната на кръста, но иглите са керамични. Това е стара семейна китайска тайна, която се предава от поколение на поколение, но не се изнася извън семейството. Аз самият не зная точното място на тази точка и каква е процедурата. През тази точка минават всичките човешки нерви. Тази терапия няма нищо общо с упражняваната иглотерапия от китайци, работещи с метални игли, или от други народи. Методът е изключително ефективен.” Индийската методика, според дядо Петър, има същия ефект, както неговият, но е 3-4 пъти по-бавна, т.е. 3-4 пъти по-дълго време продължава лечението.

Направи ми впечатление изключителната информираност на дядо Петър за всичко, което става по-света, за това, че не ползва очила на 94 години, вижда всичко в ретината, без никакви очни апарати, това беше невероятно за мен, той беше гений, мъдрец, добър, сърдечен – той беше за мен Христос. Запитах дядо Петър какво мисли за допинга и за неговото временно стимулиране на организма по време на спортни състезания, а той ми отговори: “Момче, това не е стимулатор, а блокатор.” Съвсем се обърках, а той продължи: “Тези лекарства изолират тока, който тече от главния мозък към съответните органи по нервите. След като се разположат по нервите химикалите, колкото и да се натоварва спортистът, той не се уморява, защото защитната му система не работи. Ако има по-слаб орган, той излиза от строя и следва смърт.” Запитах дядо Петър какво означава, ако ме боли някой вътрешен орган, дали вече е повреден. Неговият отговор: “Когато чувстваш болка, това означава, че органът е здрав, но има някакъв проблем и трябва да се вземат мерки. Мозъкът чрез нерва създава това болезнено усещане. Ако не се вземат мерки до месец-два, може да настъпи заболяване на органа. Нервът не трябва да бъде замърсен, защото връзката му с мозъка ще бъде по-слаба и по-късно ще бъде предадена информацията, затова, момче, нервите трябва да се поддържат чисти, за да бъде навреме уведомен човекът за събитието.” Запита ме дядо Петър какво е това “рецепта” и какво образование имам. Казах му, че съм завършил ВХТИ, а той ми доказа колко вредни аналогии прави човек, когато е образован... Разказа ми случай със сина си. След счупване на ябълка на крака в Русия, счупеното не зараствало доста време, въпреки лекарствата, които вземал неговият син. Рецептите на дядо Петър не помогнали – по думите на сина му. Когато дошъл в България, направил рецепта синът: вместо да разбие белтъка с дървена лъжичка, взел миксера. Дядо Петър го накарал да изпълни всичко по рецептата... и той оздравял. Грешната аналогия: “Щом е записано не с дървена лъжица, а с метална, значи няма окисление и може да се използва миксер, но дефицитът от време е причина да не се синтезира ензим, без който не може да зарасне счупването.” Дядо Петър извади джобния си часовник и каза: “Какво ще стане, ако извадя една халка от верижката?” Отговорих: ще падне часовникът и ще се счупи. “Това е смисълът на рецептата, момче, нищо да не променяш сам.”

Изказвам моята благодарност, уважение и преклонение пред Човека, хуманиста, гения и мъдреца, народния лечител дядо Петър Димков, на неговото семейство, близки и роднини за това, че е върнал живота и здравето на много хора.

ст.н.с., д-р Георги Пенчев (ул. “Оборище” № 6, София)

Лечителя Петър Димков (1886 – 1981 г.), или както много от нас го наричаха “чичо Петър”, бе в нашето общество ярка личност, за която може да се пише и говори много, но не е лесно да се предаде с думи онова, което е почувствал човек при срещата си с него. Имах щастието да го познавам за един сравнително кратък период от време – последните три години от живота му (между 1979 и 1981 г.), но срещите ми с него и семейството му през тези години останаха незабравими за мене. Запознахме се по повод необходимостта от поставяне на точна диагноза на заболяването на сестра ми. Още при първата ни среща почувствах радост в душата си и веднага разбрах, че се виждам с човек, който е не само отличен народен лечител, но и личност с огромен духовен заряд и обаяние, която излъчва светлина, морална чистота и благородство. Всяка следваща среща с него беше за мене като празничен ден. Съдбата ме дари с щастието не само да се запознаем, но и бързо да се сприятелим (както и нашите семейства), независимо от голямата разлика във възрастта ни – тогава аз бях студент по право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а той вече бе преминал почетната възраст от 90 години! Като повечето младежи и аз обичах да слушам и разказвам весели случки за разтоварване и добро настроение и с удоволствие констатирах, че той също има чувство за хумор и обича да се смее. Имаше обаятелна усмивка, смееше се естествено и “заразително” за останалите. За него смехът беше здраве и понякога ми казваше: “Гошо, идвай по-често при мене, за да се посмееме малко!”

Различни страни от неговия живот и общественополезна дейност вече са били обект на изследване в нашата литература, поради което аз няма да се спирам подробно на тях[1]. В тези публикации са изтъкнати неговите заслуги предимно за развитието на българската народна медицина и за културно-историческото строителство на нашата родина. Сравнително в по-малка степен са засегнати неговите духовни възгледи, може би защото той ги е споделял с неголям кръг хора – негови съмишленици. Необходимо е да се посочи и обстоятелството, че бяха създадени няколко филма, посветени на него, за чест на нашата кинематография[2].

Въпреки че са известни, би било полезно според мене, и главно заради по-младото поколение, което не го помни, макар и накратко, да се отбележат приносите му за: а) възстановяването на родната къща на Апостола на свободата – Васил Левски в Карлово; б) изграждането във Варна на мавзолея “Владислав Варненчик” и на арката в памет на загиналите за обединението на България войници от Приморския полк; в) провеждането на редица благоустройствени дейности с важно екологично значение в градовете Стара Загора, Варна (напр. изграждането на парка, който се намира на мястото на останките от Аспаруховия вал) и Свищов, а сигурно и в други населени места, за които нямам информация. Накратко казано: където е минал и живял този пламенен родолюбец, оставил е светла диря (златни следи) след себе си. Могат да бъдат посочени много положителни черти в характера на Лечителя, които привличаха като “магнит” хората около него и същевременно го оформят като образец за подражание в личния живот на всеки човек. По-нататък ще посоча само някои от тях, които са ми направили най-силно впечатление при контактите ми с тази обаятелна, благородна личност.

В много разговори с него съм имал възможността да се убедя в пословичния му патриотизъм и любов към “всичко българско и родно”. Струва ми се, че дори и някой да не е възпитаван патриотично, след срещата си с него би станал в определена степен “българофил”. Разказвал ми е за героизма на българските войници по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, в които е участвал; подчертавал е, че ние, българите, трябва да се гордеем с това, което сме дали на света: напр. постиженията и традициите на нашата народна медицина (а той беше неин брилянтен представител!), богомилството и делото на светите братя Кирил и Методий (славянската писменост). Винаги се стремеше да подчертава факти и събития, свързани с приноса на българския народ за развитието на духовната и материалната култура на човечеството. Като един от примерите сочеше българската народна медицина, която съчетава опита на траките, прабългарите и славяните.

2. Безкористно, безплатно лекуване на пациентите му и готовност да помогне на всеки, който е в нужда (беда)

Освен многото пациенти, които обикновено чакаха на дълги опашки пред вратата на къщата му, той получаваше много писма, на които отговаряше, давайки ценни съвети за лечение. Бих желал да изтъкна обстоятелството, че когато в разговорите ни ставаше дума за ясновидството, той ми казваше, че мога да различа истинският ясновидец от “шарлатанина” по това, че първият не взема пари за дарбата си, а ако взема – рано или късно тя ще му бъде отнета или той ще понесе съответните други неблагоприятни последици. Според него както лечителят, така и ясновидецът трябва да помагат безкористно на ближните си. По мое мнение, той имаше ясновидски способности и дарби, но не ги афишираше, защото в противен случай опашките пред неговия дом щяха да се увеличат значително поради желанието на много хора да им се предскаже бъдещето, а в този случай той нямаше да може да си изпълни пълноценно мисията на народен лечител. В един от разговорите ни той сподели, че “светлината вече идва в България” – вероятно имаше предвид предстоящите демократични промени в нашата страна след 1989 г. (т. е. около 10 години по-рано той предсказа това!).

Лечителят беше един от най-трудолюбивите, работоспособни и творчески личности, които познавам. Известни са не само у нас, но и в чужбина немалък брой от книгите и статиите му в областта на народната медицина и природосъобразния начин на живот. Някои от тях бяха отпечатани след физическата му кончина, но предполагам, че има все още неиздадено негово творчество с духовна и медицинска насоченост. Когато нашето семейство ходеше с него и любезната му съпруга Мария Димкова (наричахме я “леля Мими”) на почивка в Родопите, той носеше със себе си пишеща машина. Работеше много и ние с нетърпение очаквахме да свърши “ежедневната си писмена работа”, за да седнем и да си поговорим с него. Тематиката на разговорите ни беше изключително разнообразна.

4. Скромност и чистота – физическа и морална

Тези негови качества в характера правеха силно впечатление не само на мене, но и на много други негови приятели и познати. Той никога не се самоизтъкваше, независимо от горепосочените заслуги в развитието на народната медицина и културно-историческото строителство на страната. Поставяше на преден план винаги България и българския народ. Независимо от напредналата си възраст, той ходеше свободно, без бастун, четеше без очила, правеше упражнения за физическо и духовно здраве, изговаряше “формули” и молитви, за да установи връзка със силите на природата и невидимия за нас свят.

Семейният живот на Лечителя също може да бъде образец, пример за подражание за всяко семейство. Той се стремеше и постигаше необходимата хармония с членовете от семейството си, прилагайки не само медицинските, но и духовните си знания. Тук е мястото да се отбележи и ролята на преданата му съпруга, леля Мими, за постигането на тази семейна хармония. Тя беше много мила, любезна със всеки от гостите му жена, която със своята скромност, финес в обноските и чистосърдечност ми правеше също много силно впечатление. Бих желал да изтъкна факта, че в най-трудните моменти от живота на Петър Димков (гонения и неприятности с властите както преди, така и след 1944 г.!), тя е заставала плътно до него и го е подкрепяла безрезервно. Нашият народ има мъдрата поговорка “приятел в нужда се познава”. Според мене тя беше не само неговата съпруга, но и истинският приятел в живота по смисъла на тази народна поговорка. Нейната привързаност към него беше толкова голяма, че тя се помина не много дълго след него. Смятам, че те бяха две чисти души, “родени един за друг”, много рядък пример за хармоничен семеен живот, като се има предвид съвременното равнище на “стабилност” на браковете. Отгледаха и много добре възпитаха три деца – двама синове и една дъщеря – като всяко едно от тях стана достоен гражданин на нашата родина.

Лечителят Петър Димков беше нещо като “подвижна енциклопедия”, притежаваше огромни познания в различни области на науката и социалната практика. Той беше не само мой, но и на редица други хора, любим събеседник по много широка тематика. Разговаряли сме по най-различни проблеми, свързани с историята, народната медицина, източната философия, включително йога и духовните науки. Притежаваше не само Библията, но и Корана и редица други произведения от духовното наследство на човечеството, например книгата “Заветът на цветните лъчи на светлината” от Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) и томчета с негови беседи и лекции. Четеше много и най-разнообразна литература, поради което имаше този “енциклопедичен ум” и впечатляваше силно тези, които общуваха с него. В разговорите си с него те обогатяваха своята обща култура. Всичко това се дължеше не само на неговата любознателност, но и на непрекъснатия му стремеж към съвършенството и духовната чистота.

7. Силно развито религиозно чувство и духовна извисеност

Петър Димков имаше безпределна вяра в Бога, беше истински религиозен, вярващ човек (за разлика от религиозните фанатици или от тези, които външно се афишират като вярващи, а делата им показват нещо по-различно!), със стремеж не само да познава, но и да прилага Христовото учение и библейските морални норми. Същевременно огромните му познания в областта на окултните науки и източната философия му даваха възможност да вижда “рационалното зърно” в тях, да ги прилага и изявява пред другите хора по един блестящ и непринуден (естествен) начин. Известно е, че той се е познавал с Николай Райнов и други духовно извисени за времето си личности. Особено важна роля в духовното му израстване, както и за живота му като цяло, оказва срещата му с Петър Дънов, наричан от своите последователи “Учителя” (на Бялото братство – бел. авт.). Струва ми се, че това е била кардинална за него среща, която окончателно го е оформила като привърженик на идеите на Бялото братство. Определено би могло да се направи изводът, че Лечителя беше истински ученик и последовател на Учителя Петър Дънов, защото с живота и делата си изявяваше основните принципи на тази духовна школа (учение), а именно: Любов, Мъдрост и Истина.

Една от любимите теми на разговор с Лечителя беше богомилството и ролята на богомилите за духовия напредък не само на нашия народ, но и на другите народи. Той смяташе, че богомилите са “гордостта на българския народ” и имат огромна заслуга за Ренесанса в Западна Европа. Посочваше, че великият български цар Иван Асен ІІ е имал за съветници богомили, които са настоявали след битката при Клокотница да не се избиват военнопленниците. В резултат на това всички крепости, включително в градовете Солун и Дубровник, отварят вратите си за него и го посрещат с почести. Същевременно Петър Димков отбелязваше, че девизът на френската буржоазна революция “Свобода, равенство, братство” всъщност е израз на богомилските идеи, защото близък роднина на императора Наполеон Бонапарт е бил привърженик на богомилите.

Петър Димков беше отличен познавач на източната, особено индийската философия, включително будизма и йога-системата за физическо и духовно усъвършенстване. В разговори препоръчваше да не се започват йога-упражненията (асаните) без подходящ учител, защото климатичните условия в Индия и Европа са различни и това се отразява на кръвообращението, а оттук – и на качеството на упражненията. Той споделяше идеята за прераждането на душите като етап в еволюцията на отделния човек. В тази насока отбелязваше, че има карма (т. е. “съдба” – закон за причините и последиците – бел. авт.) както на отделния човек, така и на съответния народ и на цялото човечество. Във връзка с това той подчертаваше, че основната причина за падането на България под турско робство е била гонението на богомилите по нашите земи.

За периода, в който живя, Петър Димков беше един от “строителите на съвременна България” не само в материално, но и в духовно отношение и същевременно един от най-достойните синове на нашата родина. Определено бих го посочил като най-добрия човек, когото познавам. В днешните времена на тежки социални, морални и екологични проблеми не само у нас, но и в световен мащаб, България има голяма нужда от светли и обаятелни личности, като Лечителя Петър Димков.

Пенка Пенчева (ул. “Оборище” № 6, гр. София)

Срещата ни с народния лечител полк. Петър Димков не бе случайна. Имахме проблем с член от семейството, на когото официалната медицина не бе поставила точна диагноза. Ето защо аз търсех достъп до него, тъй като бях чувала от много места за неговата безпогрешна очна диагностика и успешно лечение. За щастие наш близък, чиято съпруга бе медицинска сестра, ни свърза с близка на Лечителя, която осъществи връзката. С вяра и надежда очаквах първата ни среща. И не останах излъгана. Напротив. Още с първото си посещение в нашия дом Лечителя излъчваше благост, спокойствие и една предразполагаща положителна енергия, която се отрази на всички в семейството. Постепенно, освен за болестния проблем, разговорът доби по-общ характер. И така неусетно разбрах, че пред мен стои не само лечител, но и човек с особена духовност (присъща не на всеки човек), от съприкосновението с когото можехме да имаме само полза. И нашето семейство пожела по-близки връзки с него – не само като лечител, но и като човек, от общуването с когото можем да научим много за нашето духовно усъвършенстване... За наше щастие това се случи! Преодолявайки многобройните чакащи пред вратата на неговия дом, ние бяхме приемани в удобно, свободно от други срещи време, за да можем свободно да общуваме. Така се запознахме и с членовете на неговото семейство, като особено се сближихме с неговата съпруга Мария (наричана от нас по-късно “леля Мими”) и дъщеря му Лили – известна художничка. Станахме свидетели на едно патриархално и рядко хармонично семейство. Леля Мими беше не само отлична домакиня, известна със своето готварско изкуство, грижлива майка, но и предана съпруга, не само в обикновения смисъл на думата. Тя бе и пръв помощник на Лечителя, негов личен секретар. Тя осигуряваше спокойствие и ред в атмосферата около него, нагърбвайки се с обикновените житейски задължения в дома. И разбрахме, че ако Петър Димков може спокойно да преглежда и лекува толкова много болни хора, това се дължи до голяма степен на щастието да има до себе си такава предана и много добре организирана другарка и съратница. Нейната любезност и отзивчивост, съчетани с огромно търпение, предразполагаха чакащите болни да споделят най-напред с нея тревогите си.

Всяко посещение у чичо Петър (така го наричахме, когато се сближихме) беше за членовете на нашето семейство малък празник, от който си тръгвахме винаги ободрени и заредени с положителна енергия. Но като имахме предвид неговата голяма ангажираност с множеството чакащи за преглед хора, ние се стараехме да не му отнемаме много време у тях. Затова пък бяхме безкрайно доволни, когато той дойдеше у нас и можехме свободно и по-продължително да слушаме интересните и увлекателни разкази за неговия нелек, разнообразен и превратен житейски път. Тогава той разкриваше черти от характера си, които едновременно ни удивляваха и възхищаваха. С вълнение слушахме неговите разкази във връзка с участието му в трите войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна). Почувствахме неподправения патриотизъм, който лъхаше от всяка негова дума, умението му да води към победа поверените му войници и най-вече това, че той непрекъснато изтъкваше преди всичко техния героизъм – и нито една дума за своята роля на опитен военачалник за преодоляване на трудностите в неравните боеве по пътя към победата. Почувствахме голямата му грижовност за здравето на войниците, за спасяването им от епидемии (с чесън и камфор), които често са съпътствали военните действия. Пред нас стоеше не само един голям българин родолюбец, но и опитен, смел и грижовен военачалник, който нито веднъж не спомена за своите заслуги и за болките, които е изпитал при многобройните си наранявания.

Скромността бе типична черта и за всички членове на семейство Димкови. Скромност лъхаше и от обстановката в къщата, и от начина им на живот. Неведнъж аз и мои близки сме се питали защо Лечителя не взема и най-малкото възнаграждение за своя изморителен труд. При този наплив от чакащи за преглед и идващи от цялата страна, това би облекчило скромния бюджет на семейството. Но той вършеше всичко безплатно. Нещо съвсем непознато и непонятно за нашето твърде меркантилно време!...

Особено незабравими ще останат дните, прекарани заедно с чичо Петър и леля Мими по време на съвместното ни летуване в Родопите – в една вила на Дирекция “Язовири и каскади” при летовище язовир “Васил Коларов”. Там бяхме свидетели на необикновената самодисциплина и работоспособност на Лечителя Петър Димков. Неговото работно време започваше веднага след закуска и траеше до времето за обед. След кратка почивка и следобедно кафе, той отново се усамотяваше в своята тиха стая (вилата бе отдалечена от останалите профсъюзни сгради). И там необезпокояван, вдишвайки чистия боров въздух, който влизаше в стаята през отворения прозорец, той пишеше своята книга за духовното здраве на човека. Чичо Петър неведнъж подчертаваше, че физическото здраве трябва да се съчетава с духовното, че за да бъде здрав физически, човек трябва да се грижи за душевната си чистота не само в мислите, но и в действията си. Своето голямо човеколюбие той искаше да внуши и на другите. Той чувстваше своето призвание в живота си на Земята като лечител, който лекува не само тялото, но и душата. По време на нашия престой в Родопите той рядко си позволяваше да ни придружава при нашите разходки в близката гора, както и в екскурзията до живописно разположения язовир Доспат, тъй като спокойното време за писане за него бе твърде ценно. Но затова пък несравнимо удоволствие оставаха за нас вечерите, в които отново бяхме заедно двете семейства. И отново пред нас, чрез неговите разкази (а той беше сладкодумен разказвач), се разкриваха познати и непознати черти на неговия характер. Разбрахме, че извън преките задължения на професионален военен, той със своите смели и рисковани действия е спасил за бъдещите поколения ценни исторически паметници, като къщата на Васил Левски, Аспаруховия вал и други, навличайки си лични неприятности. За съжаление единствената награда, която е получавал от тогавашната власт за родолюбивите си действия, е преместването му от един гарнизон в друг. Но за наша изненада не доловихме у него нито сянка на лично огорчение от тази несправедливост, а само удовлетворение от изпълнението на не едно народополезно дело, с което е давал нагледен урок по родолюбие в действие на своите войници, увличайки и тях в строителните работи. Поемайки рисковете от самостоятелни решения и бидейки убеден републиканец, той е бил недолюбван от царските военни власти.

Чичо Петър притежаваше висока обща култура, широк спектър от знания в различни области. С увлечение ни говореше за лечителските способности на лекарите при старите българи, които още на бойното поле са изцерявали ранените, за да влязат отново в бой. Особено голямо бе неговото възхищение от Боян Мага и от борческия дух в действията на богомилите.

По време на тази почивка открихме и още една ценна черта в характера на известния лечител и учител за духовно усъвършенстване на човека – неговата изключителна деликатност. Известно ни бе, че той предпочита вегетарианска храна, откъдето идеше и нашето притеснение, тъй като се хранехме в стола на работещите по поддръжката на язовира, а там не всякога се сервираше такава. Но какво беше нашето учудване и облекчение, когато чичо Петър използваше само соса и гарнитурата от основното ястие, а месото слагаше в чинията на леля Мими. Човекът, от чийто услуги се възползваха не само обикновените хора от цялата страна, но и служители от най-високите етажи на властта у нас и в чужбина, бе останал чужд на възгордяването и проявяваше, освен познатата ни вече изключителна скромност, но и голяма деликатност, за да не създаде и най-малкото притеснение на своите домакини.

Толкова силни и удивителни са моите спомени от това летуване, че то ще остане незабравимо до края на живота ми. За огромно съжаление, много скоро след това той си отиде така неочаквано завинаги, като потопи в дълбока скръб всички близки и познати. Но нашето семейство винаги ще остане благодарно на съдбата, че ни помогна да се запознаем и се доближим до забележителния Лечител, учителя – радетел за висока духовност и действен родолюбец с възрожденски дух, Човека – с главна буква – Петър Димков, за да му изкажем своето огромно и сърдечно “благодаря” за това, което направи за нашето семейство и за хората на България. И ако днес или в бъдеще се яви някой нов Симеон Радев, за да пише нова книга за строителите на съвременна България, то напълно заслужено сред тях челно място би намерил и Петър Димков. Защото хора като него се раждат може би веднъж на сто години.

Една римска мъдрост казва, че човек истински умира, когато хората престанат да си спомнят за него. А следите, които чичо Петър остави след себе си, са такива, че ще си спомнят за него, докато са живи, с уважение и любов, всички онези многобройни българи, с които той споделяше своите знания и умения и които даряваше безотказно и безвъзмездно със своята подкрепа. А посланията, които той отправи в своите книги, ще звучат актуално далеч във времето за всички, които се стремят не само към физическо здраве, но и към духовно усъвършенстване и желаят да бъдат истински полезни на род и родина.

Бях на 18 години, когато получих тежко маститно възпаление на едната гърда. Беше зимата на 1949 г., само няколко години след края на войната. Лют студ сковаваше разрушената ни столица и неистов глад стържеше празните ни стомаси. Нямаше продоволствие, нямаше стоки и аптеките бяха безнадеждно празни. Гърдата ми приличаше на узрял патладжан, болката беше неописуема. Интернистът в поликлиниката свиваше безпомощно рамене, хирургът предложи оперативна интервенция, но не веднага, защото маститът трябвало да “узрее”.

“Те само това знаят – да кълцат, ще вземат да ми окепазят детето” – коментира баща ми, който нямаше никаква вяра на набързо пръкналите се социалистически доктори. Спасението дойде съвсем неочаквано. Мой познат, разбрал за бедата ми, предложи да ме заведе при един билкар, лечител, практикуващ народна медицина, вече доста известен с безпогрешните си диагнози и резултати от лечението, и то само като гледал в очите на болния. За народната медицина, честно казано, имах съвсем оскъдни познания, а очната диагностика ми се видя направо фантасмагория, но положението ми беше твърде сериозно, за да имам право на колебание. Моят познат уреди среща и ме заведе лично в дома на лечителя. Къщата му, като по чудо оцеляла от бомбите, ми се видя много хубава, солидна, двуетажна, но кабинетът, в който ставаха прегледите, беше повече от скромен.

Лечителят, мъж преминал петдесетте, слаб, среден на ръст, ни посрещна приветливо, с блага усмивка и с още по-благ поглед. От него се излъчваше спокойствие и увереност. Седнах на стол срещу него, за да ме прегледа. Той положи меко двете си ръце върху главата ми и затвори очи. Изведнъж ме заля вълна на тиха радост и оптимизъм. Проблемът с болестта ми изчезна, изчезнаха всичките ми проблеми, изчезна дори болката – и бъдещето ми се появи обвито в розово сияние. Лечителят свали внимателно ръцете си, присегна и взе от бюрото до него малко продълговато фенерче и малка лупа и посочи с пръст основата на носа си. “Гледай тук”- нареди ми той, повдигна клепача на едното ми око, светна с фенерчето и гледайки през лупата, се взря внимателно. Повтори същата операция и с другото, като си подсвиркваше тихичко, после ме плесна лекичко по бузата и каза: “Няма нищо страшно! Тебе Господ те е дарил с прекрасно здраве! Илачът ти е за пет пари. Ще вземеш да свариш една чаша прясно мляко, един стрък праз, ще прибавиш малко царевично брашно за гъстота, ще го сложиш в един тюлбен и ще си наложиш гърдата. Няколко лапи – и ще си запееш Цвете мило, цвете красно. Разбра ли? Хайде сега бягай да се лекуваш!”

“Какво Ви дължа за прегледа?” – попитах аз, невярваща на ушите си. Изведнъж лицето му се изопна, приветливата усмивка изчезна и погледът му стана строг. “Не ти ли казаха, че пари не вземам? Бог ми е дал дарбата безплатно, безплатно я давам на хората!” Смутолевих някакво извинение и като насън излязох. Така Петър Димков влезе в живота ми, в сърцето ми и завинаги остана там. Човекът с голямо Ч, човекът роден от Бога, лечителят, наричан от всички, които го обичаха, чичо Петьо.

“Илачът за пет пари” излезе чудодеен. Няколко налагания с него – и от мастита ми и помен не остана. В този период от живота ми събитията следваха едно след друго, като някои от тях ми донесоха кардинални промени. Завърших следването си, после заминах на стаж, където срещнах бъдещия си съпруг. Омъжих се, роди ми се дъщеричка и така се изнизаха годините до 1960 година. През това време винаги, когато имах възможност, се срещах с чичо Петьо. Тези срещи бяха за мене прозорци към един чуден, необикновен свят, който в тези тъмни, безпросветни и бездуховни времена, беше вълнуващ и приказен.

По време на следването си имах колежка Лалка Кръстева, която е била ученичка на Учителя Петър Дънов. По вътрешен път знаех, че това Учение съществува, но до срещата си с нея не познавах никого, който да ми разкаже повече за него. Тя ми помогна да мина подготвителния клас на Училището, в което исках да влезна и на което, тук на Земята, пръв професор и Маг беше Петър Димков.

Сега, когато съм на финала на живота си и съм се срещала с безброй много хора от всички слоеве на обществото: добри и лоши, умни и глупави, духовни и материалисти, ерудирани, талантливи и какви ли не още, мога да кажа с ръка на сърцето: никога и никъде не срещнах ученик от школата на Учителя, на когото мога да дам това определение, както на него. Тих и спокоен, благ и усмихнат, отзивчив и съпричастен, той беше океан от мъдрост и знания от всички области на живота. Уникалната му памет, която той запази до последния си дъх, обогатяваше омайващо думите му с толкова имена, дати и събития, че оставяше събеседниците му зяпнали от изумление. Разпитвах го неуморно за всичко и той неуморно ми обясняваше. Нямаше въпрос, който да е останал без отговор. Жадно пиех вода от Извора на знанието. Чичо Петьо беше достоен пример за приложение на всичко, което е оставил Учителя на учениците си – молитви, формули, упражнения, медитация и работа със Завета на Цветните лъчи и Свещените думи, – неуморен работник на Божията нива и пословично скромен в живота. Много пъти съм го чувала да казва: “Нищо друго не искам, освен да вървя в Божия път, дори да съм последен от всички други, които вървят по него.”

През 1960 г. в живота на семейството ми влезнаха две редки придобивки – лека кола и телевизор. В столицата движението на превозни средства беше съвсем слабо, защото колата беше не необходимост, а лукс. Много пъти, след като свършеше прегледите, водех чичо Петьо на кратки разходки извън града за отмора и освежаване или до някой болен. Имаше няколко случая, в които той ме отпращаше, след като го оставях на адреса, и не искаше да го чакам. Един път обаче, когато отидох да го взема от дома му, той ми подаде няколко машиносписни страници с обяснението, че това е послание на хора от Венера, чиито кораби патрулирали около Земята, за да предотвратят опасността от ядрена война. Посланието беше получено от хора от цял свят, духовно напреднали, събрани в общество, което да прави връзка с извънземните и да получава техните послания. Не мога да опиша с какви чувства прочетох посланието, но мога да кажа, че нито за миг не се усъмних в неговата достоверност. И не само не се усъмних, а веднага го преписах в няколко екземпляра, които побързах да раздам на всеки, който исках да бъде осведомен за чудесата около нас. Мили Боже! Добре, че не ме прибраха на бърза ръка в психиатрията. С младежката си наивност смятах хората от Изгрева за чисти души, с висок морал. Колко много съм се заблуждавала, разбрах впоследствие, когато се разкри, че и в Бялото братство е имало доносници.

Не мога да продължа спомените си, ако не разкажа за двете му най-близки и скъпи същества – жена му, която, също като него, всички с обич и благодарност наричаха “мама Мими”. Нейният живот премина пред очите ми, от мига, в който стъпих в този дом, до мъчителната й и трагична смърт. Дребна слаба женица, с гъста леко прошарена коса, която носеше на плитка, навита на кок, с благата усмивка на добрия всеотдаен човек, тя стоеше неотклонно до рамото на съпруга си, поемайки върху крехките си плещи голяма част от огромния товар, който носеше той. Тя издържа до края безкрайната върволица от болни, които се точеха и окупираха дома им от сутрин до вечер. Посрещаше, изпращаше, изслушваше тирадите на болните, упътваше, разясняваше плановете за лечение и същевременно готвеше за петчленното си семейство. На масата във всекидневната винаги имаше най-малко един поканен на обяд, който с голямо удоволствие “нагъваше” вкуснотиите, които се сервираха. Г-жа Димкова беше ненадмината кулинарка и имаше дори собствени рецепти, които с желание споделяше с всеки желаещ. Ежедневието й беше изпълнено с неуморен труд в служба на другите. А другите, те дори не го забелязваха. Всеки смяташе въздесъщото й присъствие за нещо съвсем естествено – тя не боледуваше и никога, ама никога не се оплакваше.

Веднъж я заварих във всекидневната, сред купища писма, разхвърляни по масата, да чете едно писмо и да плаче. Смутена, аз се спрях на прага. “Влез, влез, Оле – каза тя тихо, като остави писмото обратно. – Мислех, че съм видяла най-страшните болки и страдания, но това писмо разтърси душата ми... Дано Пети да помогне!”

Няма да пиша за големите нещастия, които я сполетяха – загубата на едното око в по-късни години, загубата на любимия котарак и накрая загубата на великия съпруг. Желязното й здраве рухна и тя престана да се бори – предаде се безмълвно в ръцете на смъртта. Мила мамо Мими, където и да е отишла любящата ти жертвоготовна душа, която утеши и помогна на стотици болни страдалци, сигурна съм, че тяхната дълбока благодарност ще те намери и на най-високото небесно селение!

Годината беше 1968. Още като влязох в кабинета на Петър Димков, разбрах, че се е случило нещо. Той кръстосваше стаята и по всичко си личеше, че е дълбоко развълнуван. Целунах ръката му (това правех често, с повод и без повод) и застанах в очакване. “Учителя се явил на Лили и тя го нарисувала. Ще говоря с нея, кога може да отидем да го видиш.” Докато ушите ми приемаха чутото, а разумът ми се опитваше да го осмисли, емоционалната ми душа разбра всичко. “Учителя... явил се... нарисуван.... ама кога, как?” – “Спокойно, само спокойно” – каза той и сложи ръка на главата ми. Димков не обичаше много емоционалните изблици, а в мое лице съдбата му беше пратила точно такъв помощник. “Ще говоря с нея кога може да ни приеме.”

Лили Димкова обитаваше две стаи на долния етаж, в останалата част на апартамента бяха настанени квартиранти. Колкото и да е странно, ние с нея не се познавахме. Понякога я срещах на стълбите и скрито я поглеждах със симпатия и възхищение. Приличаше ми на индийска принцеса – с разкошната си дълга почти до кръста коса, с тъмните си големи блестящи очи и с най-нежната, бебешка кожа, която съм виждала. На лицето й, върху бузите, цъфтяха две чайни рози. Тя ни прие още на другия ден и аз с трепетно сърце прекрачих прага на ателието й. Портретът на Учителя беше закачен точно срещу вратата. Аз го погледнах и останах неподвижна и безмълвна. “Това е Учителя, това е Той, моят Учител” – мислех си аз с цялата обич, на която бях способна. Погледът му беше дълбок и проникновен. На устните му играеше лека усмивка, играеше в буквалния смисъл на думата – появяваше се и изчезваше за секунди. През годините, когато стоях и се взирах дълго, дълго в лицето му, разбрах, че тази чудна способност на портрета е само за мен. Поне не чух някой друг да е забелязал същото. Усмивката се появяваше, когато Той беше доволен от мен, и изчезваше, когато “сгазвах лука”. Погледът му ставаше строг и лицето – сериозно. Сигурна съм, че малцина, като четат тези редове, ще го приемат. За мене обаче това е факт – образът на портрета беше жив. От него се излъчваше светлина, аурата около главата трептеше във всичките цветове на дъгата, като се открояваха най-много белият отгоре и розовият и синият от двете страни на главата. С мъка откъснах погледа си от портрета, за да разгледам пейзажите, които бяха накачени навсякъде по стените. До този момент не бях виждала никъде подобно изкуство – толкова много красота, събрана на едно място, не можеше да се види другаде. Всеки, който е виждал картините на Лили, който е посещавал изложбите й, знае за какво става въпрос. И до ден днешен тя е ненадмината в своя изумителен начин да ни представи света, който ни заобикаля.

Петър Димков има и двама синове, но единствена Лили е наследила от него не само физическата прилика, но и неговата духовна същност. Много от болните, след смъртта на родителите й, буквално се втурнаха към нея за помощ, но наследила голямото сърце на баща си, тя нямаше неговата дарба – очната диагностика. За щастие тази дарба не се загуби, а се прероди във внука му, който наследи не само името му, не само тихия и благ характер и висок морал, но и възможността, като завърши медицина, да специализира офталмология. Сега работи като изтъкнат специалист в Медицинска академия. В кабинета си разполага с най-модерна апаратура – няма ги фенерчето и лупата на дядо му, но таланта и дарбата ги има. Д-р Петър Димков е достоен наследник на дядо си, паметта за когото продължава да живее в сърцата на хората и до днес.

Запознанството с Лили ми донесе нов подем и промяна в живота. Тя ми помогна да започна истинска работа и връзка с Учителя. Отдели много време и сили да ми намери необходимата литература, която не можеше да се купи отникъде. Преписа ми на ръка “Цветните лъчи”, необходима в школата на Учителя за работа с чакрите и за тяхното развитие. Получих и “Свещените думи”, които и до ден днешен са ми пряка, незабавна и истинска връзка с Него. Преписваше ми безброй формули, молитви, псалми... Сега за учениците му няма проблем – всичко, каквото им трябва, може да се купи от книжарниците.

През 1972 г. се случи нещо, което едва не отне живота на Димков. Не желая да обвинявам никого и ще изложа само фактите, на които бях свидетел. Ванга, така наречената пророчица, се лекуваше от инфекциозна бронхопневмония в Правителствена болница и поискала да й заведат на свиждане чичо Петьо. Той имаше принцип за никого да не ходи в болница, дори не го наруши за най-близките си хора, но тогава, по неизвестни причини, които и до днес остават в тайна, той наруши принципа си и това му коства тежко, почти смъртоностно заболяване. Ванга оздравя, а той дни наред лежеше в полусъзнание, с висока температура и мъчително дишане. Спаси го проф. Янчев, близък на семейството, но си беше и Божие чудо.

През 1974 г. стана първата изложба на Лили. Картините бяха изложени в галерията на ъгъла на бул. “Руски” и ул. “Раковски”. Изложбата беше посетена изключително добре. Бях потънала в съзерцание на един красив пейзаж, когато някой ме докосна по рамото. Обърнах се и видях Димков. Той беше дълбоко развълнуван, от очите му течаха сълзи, които не забелязваше. “Виждаш ли, Оле, изпратиха ни наш човек от горе, от Бялото Братство, да ни покаже истинско изкуство. Разбрах, че в този момент той мислеше за Лили не като за своя дъщеря, а като за изпратен от Учителя човек, който – правейки връзка със светове по-висши от нашия – ни радваше очите, стопляше сърцата ни и ни зареждаше с енергия.

От всички чичо Петьо най-много обичаше дъщеря си. Имаше известно преклонение пред таланта й и гордост, че е наследила умението му – да лекува чрез картините си. След тази изложба последваха много други, не само у нас, а почти по цял свят. Галериите, където излагаше картините си, бяха винаги посетени, хората разбираха творчеството й и му се възхищаваха. Лили и до ден днешен твори и излага картини.

През 1979 г. тя получи покана за изложба от Музея на Рьорих в САЩ. По това време се бяха случили известни неприятности, причинени от жената, която помагаше на баща й при прегледите. Лили ми предложи да помагам на баща й при прегледите. И така, докато тя се върне от Америка, няколко дни от седмицата аз му асистирах. Отидох за малко, а останах до края на живота му... близо три години. Работата ми се състоеше в това, да посрещам болните, да им повдигам клепача на окото, докато трае прегледът, да проверявам носят ли си пликове, надписани с адресите им, има ли вътре пари, оставени за преписването на плана за лечение, и накрая да ги изпращам. В пликовете се оставяха по 2 лв. за план от четири страници. Хората, които идваха за преглед, трудно възприемаха факта, че любимият лечител преглежда и лекува съвсем безплатно. В соцвремената корупцията се развиваше с бързи темпове. Затова много от тях се опитваха да хитруват и слагаха много повече от определената сума. Но още в самия й зародиш тази практика бе разкрита и прекратена. Имах нареждане да преглеждам съдържанието на всеки плик и ако в него има повече от два лева, наказанието беше сурово. Пациентът, добрал се с толкова големи усилия до Лечителя, биваше отпратен. Пликът с парите му се връщаше, но без план за лечение. Някои се опитваха да се измъкнат под предлог, че нямат дребни, но това не минаваше. Димков винаги държеше в чекмеджето на бюрото дребни пари и ги даваше вместо тях. Засрамени болните бързо-бързо намираха точната сума.

Веднъж на преглед бе дошъл големият илюзионист Астор. Той извади от джоба си дебела пачка бакноти, само от двайсетачки. Пребърка смутено всичките си джобове, но не намери нищо по-дребно. Чичо Петьо ми нареди да взема от чекмеджето два лева и да ги сложа в плика му. Астор дори не благодари. Това за него пари ли са? Пиша тези редове за всички ония, които хвърляха грозни обвинения, че Димков взима тайно пари за прегледите си. Може би има някой останал жив от клеветниците или пък някой негов потомък, да прочете тези редове. Нека знае истината!

Болните имаха само две задължения – да се събуят в антрето и да не сядат на леглата в кабинета, защото той служеше и за спалня. Голяма част от посетителите бяха скарани с хигиената, което си личеше особено лятно време. “Ароматите”, които изпълваха стаята, бяха невъобразими. Спомням си за един болен, който влезе направо бос в стаята. Ако има нещо, което не мога да понасям, това е лошата миризма – прилошава ми в буквалния смисъл на думата. И сега, преди да припадна, се измъкнах от стаята и напръсках носната си кърпа с парфюм. Изкарах криво-ляво прегледа и когато човечецът, без да подозира нищо, си тръгна, попитах чичо Петьо, който най-спокойно, без никакви видими притеснения си пишеше нещо: “Чичо Петьо, как издържаш?” Той ме погледна внимателно, разбра колко съм потресена, и изведнъж най-неочаквано прихна да се смее. Той винаги се смееше от сърце, с истински заразителен смях. После извади носната си кърпа, избърса влагата от очите си и вече сериозен каза: “Да знаеш, това е нищо! Я си представи само през време на войната, в землянката, когато войниците си събуят ботушите и партенките...” Не се опитах да си представя нищо и не казах нищо, само потръпнах и си помислих какво е преживял този невероятен човек...

Петър Димков държеше много плановете му да се изпълняват стриктно, а болните роптаеха срещу трудните процедури. “Г-н Димков, не може ли да ми дадете нещо по-лесно за лечение?” – чувах постоянно този въпрос. “Не може! – отсичаше той. – Ти цял живот си се мъчил, докато отгледаш тази болест, сега пък ще се помъчиш, докато я махнеш! Ясно ли е?” Аз си мислех, че лечението е свързано с тежката карма на болните: лекувайки се по този начин, те се разплащаха.

Имаше една болна, малко смахната, която няколко пъти се оплака, че лечението не й помага, въпреки че го прилагала съвсем точно. Лекуваше нещо в корема с компреси от кестенови листа, попарени с прясно мляко. “Аз, г-н Димков, си направя компреса преди лягане, но сутрин като го махна, нещо в корема ми прави вър насам, вър натам...”. Тя изразително върти ръцете си, нагоре-надолу около тялото си. Димков я гледа внимателно известно време, след което каза: “Не е възможно да спазваш правилно всичко и да няма резултат! Я ми разкажи, подробно и отначало, какво правиш!” Такъв беше големият Лечител – за него всеки болен имаше право на пълно внимание и помощ. Пена започна да разправя за процедурата по приготвяне на компреса и когато стигна до момента, в който трябва да покрие с вестник лапата, каза: “И така слагам един голям найлон...” - “Чакай, чакай! Как така найлон! Къде съм писал в плана найлон? Пено, Пено... – чукна я той с пръст по главата. – В тая глава ум има ли? Нали найлонът, душко, задушава и няма излаз на отровите, които компресът извлича от корема ти. Те си остават в него – и те правят това вър нагоре, вър надолу. Ясно ли ти е?” Пена мига смутено, но не се разбира, дали й е ясно. Този случай го разправям като пример за голямото сърце на народния лечител, за когото нямаше “специални” пациенти. Всеки един, дошъл при него за помощ, беше единствен и се радваше на изключителното му внимание, разбиране и съпричастност. Компресът с кестените се даваше много често и беше като панацея. Освен че извличаше отровите от органите, намиращи се в коремната област, той зареждаше с енергия втория енергиен център от седемте енергийни центрове в човешкото тяло, наречени чакри.

Трудолюбието и работоспособността на Лечителя бяха пословични. От ранни зори до късни нощи той посрещаше болни, ходеше на посещения, пишеше планове, дори е намерил сили и време да напише тритомната народна медицина – огромен труд, единствен по рода си у нас и в чужбина. Много пъти, когато се увличаше и оставаше до късно, г-жа Димкова влизаше разтревожена и го смъмряше нежно: “Пети, хайде да приключвате! Преуморяваш се, и утре е ден!” – “Добре, добре!” – отвръщаше той разсеяно. “Не съм уморен още – обръщаше се той към мен. – Ако изразходвам една конска сила, отгоре ми дават две.”

В днешно време демокрацията нарои плеяди от “енергийни“ лечители, екстрасенси, магове, ясновидци и какви ли не още, които предимно бъркат дълбоко в джобовете на пациентите. Единствени, за мене, обаче са рейкистите, които преглеждат и лекуват безплатно. Никой рейкист не лекува със собствена енергия, нещо повече, лекувайки болните, те лекуват и себе си. Всеки посветен в Рейки знае това правило: когато лекува, не само не се изморява, а се зарежда с космична енергия, на която е проводник. Исус Христос е бил рейкист, Учителя – също. Когато преди няколко години научих за Рейки, веднага разбрах, че и чичо Петьо е бил проводник на космичната енергия. Но по негово време никой нищичко не знаеше по този въпрос, затова се питахме изумени, как е възможно човек на неговата възраст да работи така – 95 години не са шега работа! Димков дори намираше време и сили да се интересува от всички новости. Освен на гости, ходеше на кино, посещаваше книжарници, за да си купи книга, за която е чул, посещаваше изложби и концерти.

Горещ почитател на Лечителя беше и моят съпруг Борис Чолпанов – полковник, военен историк и писател. Те имаха общ език по редица въпроси и съпругът ми го посещаваше често, за да си поговорят за войните, в които са участвали. Освен това той страдаше от няколко тежки болести и чичо Петьо го лекуваше и облекчаваше страданията му. Всеки път, когато се връщаше от среща с него, Борис споделяше изумен: “Това е просто невероятно. Само като си сложи ръцете на главата ми, кръвното ми налягане пада, пулсът ми се нормализира, силите ми се възвръщат, чувствам се направо нов. А с лупата като погледне в очите ми, вижда състоянието на всичките ми органи и веднага ми казва какво е положението. В поликлиниката за подобна диагноза ми трябват няколко дена, да се влача от кабинет в кабинет, да чакам ред – и накрая, кажи-речи, нито една напълно точна диагноза.” Вярата, която имаше в безпогрешността на народния лечител, и доверието, което изпитваше към него, окриляха съпруга ми и той стриктно спазваше нарежданията му. Това, години наред, го поддържаше в кондиция.

Не мога да не разкажа още един уникален случай (такива имаше безброй). Този касаеше най-първата ми приятелка от детинство. С нея сме родени в една година, в един месец, само с три дена разлика. Започнахме приятелството си, когато бяхме шестгодишни. То продължи през целия ни живот до деня на нейната смърт. Почти веднага, след като завършихме гимназия, заминахме като бригадирки на линията “Перник-Волуяк”. Условията на живот бяха кошмарни. Набутаха ни в набързо сковани бараки, с голи дървени нарове, окопи ни служеха за столова, хранеха ни само с боб, в който имаше винаги по няколко удавени мухи, липсваше елементарна хигиена. Трябваше да копаем мокра глина и да пълним вагонетки. Дневната норма за човек беше една вагонетка, която трябваше не само да се напълни, но и да се избута един километър по едно нанагорнище до мястото, където ги разтоварваха. Всичко това се отрази гибелно върху здравето на моята приятелка Нети и тя още първата седмица се разболя от коремен тиф. Върнаха я за лечение в София, но липсата на лекарства и медицинско оборудване усложни заболяването и тя получи чернодробен сепсис. Оцеля като по чудо, но оттук нататък, през целия си живот боледуваше непрестанно. Нямаше болест, която да я подмине. Нямаше почивен ден за болестите й – и когато се запозна с Димков, му създаде доста работа. Нети беше първата, която виждах с очите си как изпълнява стриктно, дори бих казала фанатично, плановете на чичо Петьо. Тя живя, омъжи се, отгледа дъщеря и внук, работеше като чертожник и през цялото време поддържаше живота и здравето си, прилагайки непрекъснато лечението на чичо Петьо. Много пъти в разговор ми е казвала: “Ако си отиде той, отивам си и аз!” Последната й болест, последна в пълния смисъл на думата, беше много страшна – наричаше се колагеноза – разграждане на белтъка в клетките на тялото. Чичо Петьо пое лечението, което беше много трудно и продължително, изискваше много сили и време. Той й каза, че трябва да вземе неплатена отпуска, за да може да се справи с всички процедури. За пръв път обаче тя не го послуша, притесни се, че ще губи пари – загуби живота си. Тя беше в болница, в тежко състояние, когато Димков напусна този свят. Близките й скриха от нея печалното събитие, за да не се влоши състоянието й. Когато на другия ден, след погребението, отидох в болницата да я видя, Нети имаше унил вид и ми каза буквално следното: “Сигурна съм, че чичо Петьо не е вече между живите! Сънувах го снощи, облечен в бяла дълга дреха, да върви по прекрасна ливада, обсипана с безброй чудни, невиждани цветя. Обливаше го бяла ярка светлина, съмият той излъчваше светлина, сияеше... Заминал си е, заминал си е, няма да го видя вече! – и тя жално се разплака. – Ако го бях послушала, сега нямаше да съм тука в това състояние.” Така си беше.

В годините, през които бях до чичо Петьо, видях много необичайни неща и излекувани болни, от които официалната медицина бе вдигнала ръце. Веднъж в кабинета влезе млад, с приятна външност мъж, чиято глава обаче имаше необичаен вид. Беше лишена от каквото и да било окосмяване, приличаше на току-що лакиран глобус. Той притеснено започна да обяснява, че това заболяване му е отскоро и е опитал какво ли не, ходил къде ли не, но нищо не му помагало. “Така си е – каза чичо Петьо, след като го изслуша внимателно. – Ти имаш алопеция – болестта, от която досега медицината не е излекувала никого. Ще ти дам план и ако го приложиш правилно, ще ти помогне.” След това го прегледа, за да види причината за заболяването. За всеки пациент Лечителя изготвяше индивидуален план. Затова не приемаше хората да се отнасят несериозно и лековато към лечението му. Подобно поведение си личеше от резултатите впоследствие. След известно време младият мъж дойде на контролен преглед сияещ от щастие. Главата му не блестеше като лакирана, беше се покрила с лек мъх. “Сега няма да се тревожиш – каза чичо Петьо. – Този мъх ще падне, и ако продължаваш в същия дух, ще ти поникне здрава и хубава коса. Потрудил си се здраво – и резултатът е налице.” Не зная след колко време, бях забравила за случая, този мъж отново се появи и този път на главата му имаше съвсем къса, явно отскоро поникнала, здрава кестенява коса.

Друг случай не по-малко вълнуващ и невероятен беше, когато един ден вратата на кабинета се отвори и в рамката й се появи един огромен букет цветя, вече не помня какви. Смайващото беше, че букетът се движеше съвсем самостоятелно към мен. Аз уплашено се отдръпнах назад на стола, докато букетът не легна на коленете ми. И тогава видях най-сладкото, най-прелестното личице на едно мъничко човече, джудженце, което я имаше, я не 50-60 см височина. Взех го на коленете си и започнах да го милвам и целувам. Родителите му бяха съвсем нормални на ръст хора. “Молим Ви, г-н Димков! Помогнете ни! Вие сте единствената ни надежда!” Чичо Петьо не трепна пред новото изпитание – чудото, което се очакваше да извърши. Прегледа момиченцето, щипна го по бузката и го попита: “А ти искаш ли да пораснеш?”- “Да! – твърдо каза детето. – Искам!” – “Тогава слушай татко и мама и се моли на дядо Боже! Той ще ти помогне!” ...След доста дълго време на вратата на кабинета пак се появи огромният букет цветя, но сега от него надничаше личицето на малката сладурана. Тя го постави пак на коленете ми и важно каза: “Това е за Вас, защото сте дама!” Родителите й плачеха, този път от радост. Момиченцето вече почнало да расте. Беше прибавило към ръста си 6 или 12 см, вече не помня точно, но отлично помня радостта и безкрайната благодарност на родителите й. Народният лечител си отиде от този свят, преди да завърши лечението на детето, и нямам информация какво е станало по-нататък, но от цялото си сърце се надявам това момиченце да е получило нормален ръст.

През един много студен зимен ден ние свършихме доста по-рано и останах да си поговорим. Най-неочаквано и за самата мен казах: “Чичо Петьо, имам чувството, че в минал живот съм била принцеса. В много от сънищата, които сънувам, ми се дават картини с такава информация, а и мои близки са ме сънували като такава.” Той ми отговори: “Няма нищо невероятно. Всички ние, в безбройните си прераждания минаваме през най-различни опитности – и много добри, и много лоши. Ако в един от предишните си животи човек е на върха, в следващия го пращат при много тежки условия, да си поразплати кармата и да научи по-трудни уроци. Нещо като топло – студено.” Изведнъж започна да се смее със заразителния си смях, от който му се насълзяваха очите. “Можеш ли да си представиш, къде се е преродила Клеопатра, след като е била царица на Египет? Пратили са я в едно бедно рибарско селце, в колиба, на брега на Италианското море. Всяка сутрин, преди изгрев слънце, тя излизала с баща си в морето, с една малка рибарска лодка, за да хвърля тежка мрежа с оловни топчета по края, и ловяла риба. Така хранела по-малките си братя и сестри... Тръгне ли човек в духовния път да се ограмотява, влезе ли в окултната школа, изпитанията са още по-големи. Те му се дават като проверка – какво е научил и доколко е способен да издържи. Когато Бог е възложил на Учителя задачата да дойде в България и да основе Школата, за да се повдигне българският народ и да се ограмоти духовно, той му казал: Ще ти дам добри ученици, които да прилагат Словото Ми, но ще ти изпратя и ученици от Черната ложа (тука чичо Петьо вдигна двата си пръста, за да изобрази символа на Рогатия, както го наричаше винаги – този жест му беше привичен, когато ставаше въпрос за тъмните сили, а това се случваше доста често), които ще се опитват да ти пречат и да те спъват. Ще бъдеш клеветен и обиждан по всякакъв начин, учениците ти също. Тази ще бъде проверката – кои сте мои и кои – на другия. Тъмните са неуморни – продължи той. – Винаги, където могат, пречат, изопачават Словото, препятстват и клеветят. Чрез някои от верните си слуги в расо – не казвам, че всичките са такива, – те от векове са изопачили стиха “и не ни въвеждай в изкушение” от Господнята молитва “Отче наш”. В оригинала е казано “и когато сме в изкушение”, защото Бог никого не изкушава, Бог е любов – а това е работа на оня, тъмния. Също така са махнали от Евангелието това, което Христос е казал за прераждането. Така хората винаги ще бъдат във властта на нисшите сили. Като вярват, че имат само един живот, много лесно ще се поддават на изкушенията – веднага да имат власт и пари, да прикриват престъпленията си, да мислят, че могат да ги вършат безнаказано и да не спазват десетте Божи заповеди. А после –Олеле, Боже, защо ме наказваш? Знай, Господ не наказва, защото Бог е любов. Всеки сам се наказва, когато не спазва законите, които са ни дадени, за да живеем правилно. Като не спазва законите на Природата, човек не само страда в този живот, но си трупа дългове – карма и за следващите.” – “Чичо Петьо – продължих да питам, – защо човек, като върши престъпления и като греши, не си плаща веднага? А така всички страдаме, без да знаем защо, след като, идвайки на Земята, ни е изтрита напълно паметта за миналите животи. Затова при големи нещастия хората мислят, че Бог ги наказва.” – “А бе, ти се благодари, че не помниш нищо! Само от един живот да си видиш безобразията, и косата ще ти побелее. Но сега Господарите на Кармата са ревизирали това положение. Решено е до края на века да почнем да си плащаме веднага, пито-платено.”

Откъде имаше това сведение, не ми каза, но аз го приех безрезервно – както всичко, което ми казваше. Замълчахме, после казах: “Чичо Петьо, преди известно време видях на сън предишен твой живот и все не мога да намеря пролука да ти го разкажа. Намирах се в красива маслинена горичка, пред мен имаше пътека. От лявата ми страна се зададе голяма група хора, които вървяха след един мъж. Когато стигнаха до мен, познах мъжа, това беше ти, само че малко по-млад. Хората около тебе се оказаха младежи, които се бутаха един друг, за да бъдат колкото се може по-близо до тебе. Всички викаха: “Учителю, Учителю!” Всички бяхте облечени в дълги бели роби. Стигнахте до една огромна каменна маса, с елипсовидна форма, и насядахте около нея и изведнъж се възцари пълно мълчание. Тогава ти започна да говориш бавно, тихо, но достатъчно ясно, за да те чуят всички. Слушаха те внимателно, без да те прекъсват. Аз обаче не чух нито дума от това, което ти говореше, и от напрежение се събудих. Сънят ми беше толкова реален, картината – толкова ясна, че дълго време не можех да се завърна в реалността. Ясно, че в древна Елада си имал школа, в която си учил много млади хора. Жалко, че не ми се даде да разбера на какво.”

Сънят ми направи силно впечатление на чичо Петьо. Замисли се дълбоко и дълго време мълча. После с присъщото си чувство за хумор каза: “Ти си била голяма Пития! Вярвам на това, което ми разказа. Ще се опитам да разбера какво значи.” Не знам дали е разбрал нещо по въпроса – никога повече не стана дума за това.

Когато дъщеря ми стана на 8 години, при един профилактичен преглед в офталмологичния кабинет на поликлиниката се установи, че има астигматизъм. Лекарите ми казаха, че това заболяване на очите е по рождение и не се лекува. До този момент не бях чувала нищо за него и не знаех в какво се изразява. “Ще трябва да носи очила до края на живота си – каза безучастно лекарката. – Жалко, че е момиче!” Тресейки се от ужас, си представих моята красива ненагледна рожба с огромни очила-лупи, от които големите й сини очи стават малки, миши оченца, как работи като архиварка или нещо подобно и цял живот нито един свестен мъж няма да я запознае с родителите си. Мечтаният принц на бял кон изчезна с пълен галоп в нищото. Ронейки сълзи като бобени зърна, без да губя нито миг, хукнах при народния лечител. Като изслуша доживотната присъда без право на обжалване, която официалната медицина произнесе над детето ми, Димков (тогава той още не беше чичо Петьо) само се усмихна и каза: “Пълни глупости! Напразно си се разтревожила! Астигматизмът се лекува много лесно и просто. Слушай ме внимателно! Вие всяко лято ходите на море. Ще накараш Лидка да се гмурка във водата и да гледа колкото се може по-дълго надолу към дъното. След това, като излезе на брега, да гледа хоризонта, после – пред себе си, пак морската шир до хоризонта, после пак пред себе си. Това е цялата работа, цялото лечение. Ти моряк с очила виждала ли си? Те, моряците, като пътуват по море, непрестанно се взират, гледат във водата и затова имат силно зрение до късни години.”

Не зная кога дъщеря ми се отърва от този недостатък. Просто в един прекрасен ден, пак при един профилактичен преглед, се оказа, че от астигматизма няма и следа и тя има орлово зрение.

Това беше той – народният лечител Петър Димков. Само един Бог знае на колко хора е помогнал, на колко хора, осъдени на смърт от погрешни диагнози, погрешно лечение, от липса на компетентност, от небрежност и бездушие, е спасил живота. Още в ония далечни времена ставаха подобни неща, а сега това е система. В последно време съм свидетелка на ужасни истории, случили се на мои близки приятели, но сега хората нямат този късмет да потърсят помощ от големия лечител, който с малката лупа и фенерчето виждаше ясно всичко в тялото на човека пред него и незабавно се заемаше да му помогне. За славата на Бога помагаше. Връщаше здравето и вярата им в доброто.

Когато започнах да пиша и отворих вратата на спомените, те като че ли само това чакаха – занизаха се на цяла върволица, минаваха пред очите ми като на филмова лента, като всеки един се смяташе за по-важен от другия – ето я жената, излекувана от рак..., друга – от пиелонефрит: вземи мен, пиши за мен... Ама вие сте толкова много, просто сте безбройни, всички ви обичам, всички сте ми скъпи..., но няма начин да пиша за всички. На небето всичко е записано. Не спазих хронологичния ред на събитията. Някои от тях са в по-късни години, после се връщам в по-ранни, но смятам, че това няма съществено значение. Всичко, което си спомням, е минало не само пред очите ми, но и през сърцето ми и най-вече през душата ми. Преди да затворя вратата на спомените, много ми се иска да разкажа още нещо.

На всички Лечителят даваше и следните съвети. Сутрин, обед и вечер да пият превантивно по 20 капки спиртен извлек от валериан, мента и глог /за сърцето и нервите/, сутрин и вечер да си казват по 20 пъти “всеки ден все по-добре ми става”, сутрин да си масажират сливиците по 15 пъти от ушите до гърлото и обратно и да си плискат очите по 25 пъти с хладка вода. По-тежко болните съветваше, ако си нямат котка, да си вземат непременно. Той имаше специално отношение към тези животни и твърдеше, че са ни изпратени от планетата Сириус – слънце на нашето Слънце. Те играят ролята на очи и уши на сирианците и докладват за нашето отношение към животните. Казваше още, че котките имат лечителски способности и чистят дома от нисшите сили. Помня как посъветва една жена да си слага котката на гърлото – имаше рак на щитовидната жлеза. Това ми се видя твърде жестоко за бедното животно и плахо попитах: “Чичо Петьо, тази жена сигурно си заслужава болестта, но какво е виновна котката, за да се обрече на подобна участ?” Не ми отговори веднага. Мълча известно време, винаги правеше така, когато трябваше да обмисли отговора си за нещо по-необичайно, след което каза: “Домашните животни – не само котките, а и кучетата – се жертват за стопаните си. Лекуват ги, когато са болни, и вземат болестите им върху себе си. А когато оная с косата дойде да вземе живота им, те предано отиват вместо тях. Има безброй примери за подобни прояви. Бъди сигурна, че котката на тази жена е започнала да изтегля болестта й. Аз само насочвам вниманието й да участва съзнателно в този процес.” Докато той ми обясняваше, аз си спомних няколко случая за животни, боледували от болестите на стопаните си, и за такива, които бяха жертвали живота си. В нашето семейство също имахме два такива случая. “Чичо Петьо, моля те, моля те, да ми простиш забележката! Изразът свещена простота не е случаен. Досега не бях чувала за подобни неща. Всеки път при теб научавам по нещо ново, което никой друг не ми е казвал.” – “Човек не може да знае всичко, затова се учи..., науката няма край” – ми отвърна той.

През всичките тези години, когато бях при него, никога не го чух да казва, че е излекувал някого, че е помогнал на някого, че е спасил някого. При него научих простата истина, че колкото по-велик е един човек, колкото е по-надарен с качества, колкото по-морален и благороден е, толкова е по-скромен. В това правило няма изключения. Не съм аз тази, която ще обсъжда качествата и необикновената нравственост на народния лечител. В течение на годините те просто предизвикваха у мен голямо преклонение и нестихващо възхищение пред уникалността на личността му. Нали народът е казал: “Изяж една торба сол с някого, за да разбереш какъв човек е!” Слънцето за мен, наречено Петър Димков, нямаше петна или, ако ги е имало, аз не ги забелязах.

Когато започнах усърдното си духовно ограмотяване, започнаха и безконечни изпитания от всякакъв вид. Засегнат беше предимно моят добър и благороден съпруг Борис. Той, подобно на приятелката ми Нети, страдаше от безбройни, малки и големи болести, болки и болежки. Болестите при него бяха като триглавата ламя – отсечеш едната й глава, на нейно място изникват цели три. Страдаше от камъни в бъбреците. Към тях се прибавиха хипертонията, сърцето, простатата и аз постоянно тичах при Лечителя. Той правеше всичко, което е по силите му, за да му помогне, но помощта беше по-скоро превантивна. Само облекчаваше болките и пристъпите. Борис беше от малцината, които чичо Петьо не можа да излекува – по простата причина, че самият той нямаше време да се лекува. След работа сядаше веднага пред пишещата машина и работеше до късни нощи. Преора българската история от край до край, като през цялото време имаше неприятности с “другарите”. Това го съсипваше и оттам идваха всичките му болести. Чичо Петьо често казваше: “Горкият Борка, как да му помогна, като самият той не си помага!”

Веднъж отидох при него силно разтревожена. “Чичо Петьо, заплашиха ни от ДС, че ще ни се случи нещо много лошо, ако Борис не се откаже от книгата, която пише в момента, в полза на ген. Кинов.” Генералът беше вече покойник, но семейството му искаше да присвои труда. Чичо Петьо се разтревожи: “Все на тебе ли, бе? Все на тебе ли? Това вече е сериозно. По-добре Борис да се откаже от книгата, отколкото да изчезне! Знам такъв подобен случай с един наш историк...”

Съпругът ми си запази книгата, но не си запази сърцето – получи много тежък инфаркт. Лечителят и този път беше на поста си. Вдигна го на крак, а на мен ми каза, че в царството на рогатия (вдигане на двата пръста) си патят предимно добрите и духовните хора. И ми разказа как навремето Николай Райнов решил да създаде в София Теософска школа. В нея влезнали почти всички от софийския хайлайф. Записали се дамите с капелите и скъпоценностите и мъжете с бастунчетата и лачените патъци. Започнали те усърдно да се просвещават, имали си всичко и сега оставало само с Бога да станат на “ти”. Но като започнали да им се случват разни нелицеприятни случки, започнали един по един да се измъкват от школата, докато накрая останал само основателят й.

“Стръмен е Пътят, който води при Бога, колкото по-нагоре се качва човек, толкова по-стръмен става той. Учителят казва: Малцина са тези, които ходят по тесния път. Но Бог не оставя тези, които Го обичат, които вярват в Него. Издържиш ли си изпитите, ще дойде благодатта и ще си запееш Цвете мило... Така е! А колкото до Рогатия (вдига двата пръста) той е много лош господар. Дава веднага на слугите си всичко, каквото поискат – пари, власт. Но когато Господарите на Кармата ги заставят да си плащат за сторените злини, той ги изоставя на собствената им съдба. Почни да светиш, за да те подгони бухалът! Той се интересува само от тези, които служат на Бога!

Един ден бях при Лечителя, когато вратата на кабинета се отвори, появи се Лили и ме повика да сляза долу при нея. Изтичах надолу по стълбите и отворих вратата на ателието й. На статива пред мен имаше картина на някакво приказно, както ми се стори в първия миг, същество, обвито във воали от разноцветни светлини. Минаха секунди, преди да разпозная в този образ себе си. Стоях захласната и не вярвах на очите си. Това ли съм аз, така ли изглеждам? Лили, с тънката чувствителност на художника, разбра моето изумление и каза: “Това е душата ти. Нарисувах я с много голяма помощ и присъствие на светли сили!” В този момент при нас влезе и баща й, почувствал, че се е случило нещо необичайно. Още щом погледна портрета, той каза : “Целунали са те седемте духа на светлината! Благодари на Бога!” След тези думи аз му целунах ръка, а той ме целуна по челото. Целунах и благословената ръка на Лили. Тя е гениална портретистка не само за мен. Преди известно време, като подреждах кореспонденцията си от минали години, попаднах на едно писмо, писано от съпруга ми. Цитирам: “... Не се притеснявай за мене. Аз не съм сам – имам твоя портрет. Всеки ден прекарвам щастливи мигове пред него и едва сега осъзнавам, че това е едно гениално произведение. Лили е изразила най-тънките нюанси на твоята душа, възвишените ти пориви, контактите ти с Божественото. Никоя икона, рисувана от големите майстори, не може да се сравни в това отношение с твоя портрет. Той има и магически свойства – представлява чудесен проводник за връзка с висшите светове. Всеки ден стоя пред него и се моля...” Писмото е писано двадесет години след получаването на портрета. Явно болестите и страданията бяха пречистили душата му и той в един миг е почувствал нежните лечебни вибрации, които се излъчват от всяка картина на Лили – както от образите, така и от пейзажите. Лили е получила в дар от баща си всичко това, което го правеше различен: неговата уникалност, неговата всеотдайност, неговата невероятна щедрост. Когато започнах да пиша тези редове, в първия момент почувствах известно неудобство – как ще ги възприеме Лили, и въпреки че ме познава добре, могат да й прозвучат като евтино хвалебствие. Но после, след дълбок размисъл, разбрах, че да напиша това е мое свято задължение. Животът си минава, утре няма да ме има и както са казали римляните: “Думите отлитат, писаното остава.” Нека всички, които застават пред картините й, приемат и почувстват вълнуващите им послания, нека имат поне малка, но вярна представа за техния творец.

Пиша тези редове от позицията на човек, прекарал в дома на семейство Димкови близо четиридесет години, който се е радвал с техните радости и е плакал с мъката им. И в никакъв случай като репортер или журналист с касетофон и микрофон, задаващ стандартните и банални въпроси за интервю. Нека и внуци, и правнуци знаят какви личности е имало в рода им.

През 1981 г. Петровден беше честван с небивало тържество. Още от сутринта започнаха да прииждат гости с цветя и подаръци. Хората идваха с препълнени от обич и благодарност сърца, а чичо Петьо беше необичайно оживен и радостен – приказваше, смееше се весело, остана до края, до късно вечерта, нито за миг не си почина. Явно неговите приятели “от горе” този път му бяха отпуснали не две, а няколко конски сили. С Петровден приключихме прегледите и започна лятната ваканция. Ваканцията, която аз очаквах като присъда. Знаех, че тя е последната, нямаше да има прегледи, нямаше да има вълнуващи разговори с него, нямаше да го има и самия него. Знаех го, защото малко преди това имах видение. Бях сама, в една празна стая само с един дървен кухненски стол, на който беше седнал чичо Петьо. Аз стоях наведена над него, целувах и двете му ръце и ридаех неудържимо. Той ме потупваше по рамото и тихичко ми казваше: “Хайде, стига, стига! Тръгвай вече!” Аз послушно тръгвах към вратата, но после някаква незнайна сила ме дръпваше назад, връщах се при него и плачейки, отново целувах ръцете му, а той отново ме потупваше по рамото, подканяйки ме да си вървя. Най-после си тръгнах, стигнах до вратата и преди да изляза, се обърнах и дълго, дълго го гледах. Той продължаваше да стои на дървения стол, в празната стая, загледан тъжно пред себе си... един самотен възрастен мъж, който явно очакваше някакво послание. Разтревожена му разказах съня с надеждата, че той, мъдрият, всеможещият, всезнаещият, ще се засмее и ще ми каже, че това са провокации на оня, рогатия, който винаги гледа да уплаши някого като мене и да му вземе енергията. Обаче, докато ме слушаше, лицето му посърна: “Аз също получих знак, че мисията ми приключва.”

Не повярвах на моето видение, не повярвах и на неговия знак. Ето го, стои пред мен здрав, бодър, както винаги ведър и спокоен, раздаващ вяра и упование в доброто на всички около себе си. Не може да си отиде, толкова много хора се уповават на него, толкова много живеят чрез него. Как така ще си отиде? А ние какво ще правим без него? Не вярвах, но знаех, че е истина, и когато на 15 септември започнахме прегледите, силно безпокойство обхвана сърцето ми. Вечерта в събота срещу 4 октомври отидох в тях. Бях правила баница със сирене, която чичо Петьо обичаше. Той дойде за малко при нас, след което се прибра в спалнята си. Ако знаех, само ако знаех, че това е последната ни среща, тука на земята... На другия ден рано сутринта Лили ми се обади по телефона и с несвойствен глас изхриптя в слушалката: “Татко почина! Ела веднага!” Не зная как стигнах до тях. От постоянното присъствие на Марийки и Стоянки нямаше и следа. Лили и мама Мими бяха в силно шоково състояние. Като в кошмарен сън се качих горе. Починал през нощта, в съня си, чичо Петьо лежеше спокоен, умиротворен и отсъстващ. На леглото лежеше празната му обвивка и ме гледаше с още по-празен поглед. Затворих внимателно очите му и отметнах завивката. Беше поставил лявата си ръка на гърдите, а дясната изпъната покрай тялото. Нищо не говореше за предсмъртно страдание или болка. Беше си отишъл със смъртта на праведниците. На помощ дойде Ели Джераси и с общи усилия го измихме, облякохме и толкоз... Имаше човек – няма го... Останаха обаче делата му, плановете му, книгите му, напътствията към всеки един болен.

Мили, мили, милейши (това прилагателно е твое) чичо Петьо! Не желая да пиша за погребението ти. Не искам да те погребвам. За мене ти сега си повече от жив! Напоследък много се пише и говори за тебе, но с присъщата ти скромност, зная, че там, където си, това не те вълнува, защото сега работиш с безкрайно по-големи възможности и знания, без помощта на “конските сили”, че ни обгръщаш с твоята обич и винаги идваш на помощ на този, който има нужда от нея. Не можах да напиша и една малка част от всичко преживяно с тебе, но то е толкова много, че може да излезе цяла книга. След като си замина, намери време на няколко пъти да дойдеш и да ми помогнеш. И сега, докато пишех тези редове, усетих благословеното ти присъствие и пролях благодарствени сълзи.

Мили чичо Петьо, след като си замина, не съм си задавала въпроса, дали ще се срещнем в отвъдното. Защото зная, че вървейки по светлата диря, която остави човекът, наричан тук на земята, Петър Димков – народният лечител, не е възможно да не те срещна, за да ти се поклоня и да ти целуна ръка!

Добрина Владимирова (Стара Загора, ул. “Слънчева” 4)

Беше толкова отдавна, а сякаш годините не са затрупали този светъл спомен на моята първа среща с големия Човек, лечител и родолюбец – Петър Димков!

За първи път чух името му в болничната стая от други болни. Някои вече бяха ходили при него и говореха, че там, където лекарите с установения начин на лечение нямат резултат, този човек знае и може да лекува! Само че му е забранено! Нямал лекарска диплома, бил полковник, който по-късно се заел с чудните свойства на билките, с ирисовата диагностика, с лечебните свойства на водата, масажите, дихателните упражнения, налагането с природни материали и самовнушението! Изучавал славянската, тибетската, китайската и арабската медицина. Събирал бисерите на народната медицина, които всъщност са многовековният човешки опит... Посветил се на болните и страдащите, той вече им отдал цялото си време, знания и обич! И от никого не приемал ни пари, ни подаръци! Просто един жив светец в нашето объркано, грубо и болно време!

Всичко това ми прозвуча като приказка. Дори не повярвах. Звучеше някак твърде хубаво, за да бъде реално и истинско. Де такива хора, такива герои сега и у нас! Пък и навсякъде другаде! Тях ги има само в народните приказки и в литературата. Там още свети “сърцето на Данко”! Но Петър Димков?! Кой и какъв е наистина той?! И той да носи горяща факла, но сочеща пътя на здравето и на живота! И то за онези, които вече са изгубили вяра, път и надежда... И във всичко това се убедих една година по-късно. Тогава вече нямах нужда ни от болница, ни от лекари, нито от лекарства. Всичко бе сторено и приложено. От добри лекари и с добри лекарства. Нямаше изцеление, нямаше нито помощ, нито надежда... От една млада, силна и жизнерадостна жена бе останала някаква сянка, като суха вейка. А кой не обича живота, светлината, красотата и децата си? И кой не се плаши от “оная с костеливите пръсти”, която не подбира? И е толкова ужасяващо и страшно, когато вече чувстваш приближаването й – и когато си още толкова далеч от старостта! И отново чух и дадох ухо на това, което се говореше за софийския лечител Димков. Човек с голямо сърце и човеколюбие, лечител с необятни знания и дарба, дадена му от Бога... Това, което той може и прави, никой друг не може. И че неговите пациенти са най-вече тези, пред които вратите на здравето и живота са се затворили... И че при него повечето болни търсят своя втори живот...

Удавник и за сламка се улавя! Често си повтарях сентенцията “Докато дишаш, надявай се!” И още, че “когато си в най-безизходно положение, вече изправен в ъгъла и до стената, макар и в последния момент, все може да се отвори някоя вратичка, през която да минеш и да се спасиш! И тази вратичка за мен беше адресът на Димков. Тогава още не вярвах твърде много в това, което се говореше за него. Беше прекалено хубаво, силно и благородно. Един твърде голям контраст с грубия, материалистичен и жесток свят. И все пак беше някаква светлинка, някаква искрица от надежда...

Седнах и му написах дълго отчаяно писмо. Какво точно съм му писала, вече не помня, но помня и никога няма да забравя неговото. Това беше най-късото, най-очакваното и най-хубавото писмо, което съм получавала през живота си. То гласеше: “Чакам те на 24 май в 12 часа! – П. Димков.”

На този най-хубав, най-тържествен и обичан ден, когато целият народ се весели, вълнува и празнува – дори и неговите преследвачи и съгледвачи, той ограбваше самия себе си, съкращавайки си празника, за да помогне на една съвсем непозната жена... Това беше риск, защото му бе забранено да лекува! “Дяволът си няма работа” и всичко можеше да му се случи... На най-можещия, най-знаещия и безкористен Човек и Лечител се забраняваше да върне вярата, надеждата и здравето на тези, които никъде другаде не са намерили лечение и облекчение!

И така, в ранната майска сутрин, преди 40 години, пришпорвах в мислите си дори и влака, за да стигна по-бързо до София, за да бъда в уреченото време на уреченото място, на моята първа среща с Човека, станал мит, легенда и знаме! А когато фактите говорят – и боговете мълчат...

Точно в 12 часа позвъних на ул. “Лука Кунин” 47, днес ул. “Златовръх”. Беше двуетажна къща с малко зелено дворче. Отвори ми не много млада жена с приветливо лице и голям кок. “Той те очаква!” – каза ми тя и ме поведе по стълбите към втория етаж. Едва се държах на краката си от слабост, болка и вълнение... Съпругата на Димков ме въведе в една малка стая и ме покани да си почина. Тук имаше малка библиотека с подбрани книги, повечето руска класическа литература. Вероятно тази мила и любезна жена ми даде малко време, за да се успокоя и отдъхна, защото видът ми съвсем не беше добър... Добре знаех състоянието си. Бяха ме лекували дълго и продължително добри и способни лекари – и бяха направили всичко. Повече не можеше! И все пак, сега бях дошла тук, с някакво отчаяние, но и някаква смътна искрица надежда, защото, тя, надеждата умира последна... и на човек му се иска да повярва в чудеса! И сега аз очаквах моя спасител. Никой не ми пречеше да повярвам в едно добро и желано чудо. И той влезе. Имаше нещо светло около него и вътре в него. Около главите на светците рисуват светли кръгове. При него тази приветлива светлина беше повече! Тя струеше от цялата му същност: от лицето, от усмивката, от думите му... Станах права, смутена, притеснена и вцепенена. Мълчах. Просто не знаех какво да кажа. Заговори той с тих и благ глас. Попита ме как съм пътувала, честити ми празника, защото от писмото ми знаеше, че съм учителка, поинтересува се и за семейството ми и след това ме покани в друга, голяма стая, която вероятно беше и спалня, и дневна, и кабинет на Лечителя. Вътре всичко беше много чисто и много старо. Сякаш железните легла, поизбелелите от времето губери, голямото бюро и двата виенски стола бяха като живи и одухотворени същества, вдъхващи спокойствие, сигурност и закрила. Това беше най-скромната обстановка, която съм виждала! Влизала съм в много богати и изискани къщи и апартаменти у нас и в чужбина. Виждала съм фантастично красиви мебели и подредби. Но с ръка на сърцето си и върху Библията бих се заклела, че тази в дома на Димков беше най-прекрасната. За мен тя остана завинаги свята и неповторима! Тук се раждаше новата надежда за здраве и живот. Тук живееха и служеха базкористно и всеотдайно на хората Мария и Петър Димкови!

И в тази стая – незабравима и скъпа за всеки болен, дошъл тук да потърси помощ, – не могат да се отминат с безразличие и мебелите. Двата стола. На единия сядаше Лечителя, а на другия – болният. На тези столове ставаше прегледът, там Лечителя определяше диагнозата и лечението на изгубилия сили и вяра човек. Нямаше маса или други удобства, имаше едно огромно бюро. Старото добро бюро, побрало толкова много книги, планове, ръкописи, човешки съдби! Диагнозата и лечението на всеки болен човек, който е бил в тази стая! Тук всеки предмет знае толкова много човешки страдания и безгласно може да разкаже за тях и за голямата вяра, обич и уважение към обитателите на този дом! Грехота е тези предмети и този дом да се затрият! За болните те бяха живата вода. А болните, минали оттук, бяха твърде много! Хиляди бяха. И целият наш народ знае кой е Петър Димков, какво е дал от себе си на другите! И неговите книги ги има в повечето семейни библиотеки – като една настолна книга за духовното и физическото здраве. За природосъобразния живот. За човешката чистота и добродетелност. Толкова ли е сложно, трудно или неосъществимо в София (сърцето на нашата мила Родина) къщата на Петър Димков да се превърне в музей?! Музей на здравето, на хуманността и човеколюбието! Музей на благодарността и признателността към големия лечител, родолюбец и писател на здравна литература! И най-истинския Човек! Той можеше да бъде един от най-богатите хора на България. Кой не би дал пари за живота и здравето си? – Не поиска и лекува безплатно. И живя в бедност! Добрите примери са поучителни и възпитаващи. Когато и аз бях излекувана, беше невероятно, но той успя, направи невъзможното възможно! Отидох да му благодаря.

- Подарихте ми втори живот! Толкова съм щастлива! Бих искала да Ви кажа най-хубавите думи и да Ви поднеса най-ценния дар като спомен. Но Вие нито пари, нито подаръци приемате. Как да Ви се отблагодаря?

Тогава той се усмихна със своята незабравима и струяща от благост и светлина усмивка.

- Има начин! – каза той. – Като правиш добро на другите хора, все едно, че го правиш на мен. Така ще възвисяваш самата себе си и Бога ще радваш.

После много пъти посещавах този дом и сякаш точно там се зареждах с доброта, смелост и сила. И с желанието да помагам на другите – както и с каквото мога.

Петър Димков и неговата съпруга отдавна са напуснали този свят и дома, в който са намерили изцеление хиляди хора. Сякаш и стените, и малката градинка са поели тяхната себеотдайност, мъдрост и добри дела. Макар и безмълвни, но те “говорят”, те събуждат спомени, размисли и чувства на гордост, обич, уважение и благодарност... Какъв човек е живял и работил тук! На колко много хора е помогнал! Какъв голям и велик българин, спасил още къщата на Васил Левски в Карлово, допринесъл и за оцеляването на зелената старозагорска перла “Аязмото” – парк, създаден от митрополит Методи Кусев. Съхнещите дървета и декоративни храсти, поливани от войниците на полковник П. Димков, когато е служил в старозагорския гарнизон, са оцелели и така се е запазил и съхранил този огромен парк – с български и чуждоземни дървета – гордостта и белият дроб на Стара Загора!

Винаги, когато отивам в София, едно от местата, които посещавам, заедно с другите забележителности, е една отсечка от ул. “Златовръх, където е къщата на Петър Димков. Сега там живее неговата дъщеря – Лили Димкова, художничка, известна и у нас, и в чужбина. Много хора са посетили нейните изложби и са се възхищавали от голямото й и вълнуващо изкуство. Още един Божи дар в този известен на цяла България дом! Сърцето ми винаги забива учестено и радостно, когато минавам по тази улица с хубаво име и нови красиви постройки. И най-значимото и забележителното е този свят дом! Къщата се е свила тъжна и овехтяла и бавно-бавно се руши, притисната и притеснена от нови, големи, надути и присмехулни блокове. Ако могат, биха я изхвърлили веднага, за да не ги загрозява... А в действителност тя е най-хубавото и най-забележителното нещо на тази улица и в този квартал! Добрата стара къща! А хората, които са намерили здраве, живот и спасение в този дом, които са се докоснали до Петър Димков и безценните му знания, които и сега четат книгите му за здравето на тялото и душата, правят мълчалив поклон пред този дом – дори по-дълбок, отколкото в църква и манастир. Този дом не бива да изчезне! Той трябва да остане като музей, като светиня, защото това е къщата на големия лечител, родолюбец и човеколюбец Петър Димков! Той обичаше България и българите! И те също го обичат! И трябва да го докажат!

Не може в министерствата на културата, на просветата, на здравеопазването, в управлението на музейните работници да няма истински и големи патриоти, родолюбци и ценители на големите българи, доказали се чрез големите си дела!

Едно от сияйните имена на ХХ век е и името на Петър Димков – Лечителя!

С Лечителя Петър Димков се запознах през 1945 г. – към него ме насочи големият хирург ген. Коста Стоянов. При него бях отишъл да ми оперира фистулата, но той препоръча да я лекувам с природна медицина, защото операцията може да не е ефективна.

Отидох при най-добрия природолечител с придружител – негов познат, защото Министерството на народното здраве му бе забранило да лекува. Това прочетох и на входната врата на дома му. Той ме посрещна любезно, с усмивка, в своя скромен “кабинет”, за 2-3 минути прегледа и двете ми очи и каза, че след 2-3 дена ще получа подробни указания за лечение с билки. След два дена пощата ми донесе писмо от 3 страници, написани на пишеща машина, с най-подробни указания. Започнах на следващия ден лечението и след две седмици почувствах облекчение. Това ме окуражи, за 3-4 месеца фистулата се затвори – и 32 години я бях напълно забравил.

През периода на лечение бях в контакт с Димков и се сближихме. Той бе обаятелна личност, общителен, винаги усмихнат, спокоен, много културен и единствен в България, служещ си с очната диагноза, която владееше до съвършенство. Това ме накара с удоволствие да му стана сътрудник.

През 1960 г. при мен дойде разтревожена и задавена от сълзи Гинка Йотова, сестра на мой голям приятел от гимназията, и ми каза, че брат й, Стефан Йотов, тогава лекар по гръдни болести – на около 35 години – е на смъртно легло. Идвайки при нея от Трявна, където той работеше, паднал на перона на софийската гара и го докарали при нея в безсъзнание. Това било в събота вечер. Тя извикала лекар от Александровската болница (която е срещу нейната къща), който не могъл да го прегледа, защото болният бил в кома, но от очите му разбрал, че има мозъчен проблем. На другия ден той отишъл в 9 часа сутринта с още двама лекари, които го прегледали обстойно – брат й бил в съзнание за около 30 минути. Наложило се да донесат от болницата медицинска техника и установили, че Стефан има тумор в мозъка, който е притиснал очния нерв, и се налага спешна операция. Тя могла да се извърши на следващия ден, понеделник, в 10 часа. Тази операция била много рискована, защото ще му отворят черепа, за да извадят тумора. Освен това много вероятно било да се засегне самият очен нерв и той да остане сляп. Затова било необходимо близките на болния да дадат декларация в писмен вид, че са съгласни и че лекарите няма да носят отговорност за последиците от операцията.

След прегледа Стефан пак изпада в кома, след един час пак дошъл в съзнание и поискал да ме види. Гинка веднага дошла при мене и аз реших да повикаме Димков – да го види. Отидохме с такси, той обядваше със семейството си, но веднага ни прие. Разказахме му подробно какво е състоянието на болния и той отсече: “Веднага отиваме!” Със същото такси отидохме при Стефан – беше още в кома, но Димков каза, че не бива да чакаме да се събуди, а изми ръцете си, накара ме и аз да измия моите, взе нощната лампа, извади абажура й и го даде на Гинка. Стефан лежеше по гръб с опънати встрани ръце на двойното спално легло. Очите му бяха затворени. Димков извади лупата от малкия джоб на сакото си и ме накара леко, много внимателно, да отворя долния и горния клепач на едното око. Гинка го осветяваше с лампата. Така Димков прегледа и двете му очи и прегледът свърши за 10 минути. Той въздъхна дълбоко и каза: “Гинке, Стефчо ще бъде спасен, без да му правят операция и без да разбиват черепа му. При таз операция те ще измъкнат тумора, а корените, от които е образуван и се намират в гънките на мозъка, ще останат живи и ще се активизират. Така след година-две-три отново ще образуват на същото място тумор, който ще е фатален. Освен това най-вероятно ще остане сляп. Аз видях тумора, голям колкото малко грахово зърно, но ще направя с лечението си така, че организмът му да го разсее напълно и да унищожи и корените му без никаква следа.”

Като чу тези думи, Гинка падна, обгърна колената на Димков и зарида с глас. Едва я успокоихме и той продължи: “За да направя всичко, което казах, е необходимо един човек за няколко месеца да бъде неотлъчно при болния, стриктно и под час да провежда лечението по предписанието: лапи на главата, инхалации, бани, чаеве и др.” Гинка веднага през сълзи отвърна, че тя ще свърши тази работа, никой друг, само тя – ще напусне работата си и ще се заеме с лечението му, колкото и дълго да трае то. Само да оживее, да бъде спасен Стефчо!

Димков поиска Гинка да отиде с него, с такси пак, за да й даде лично упътването – и след обяд лечението започна. Съпругът на Гинка пое изцяло домакинската работа, а тя се зае с лечението. При него Димков приложи (както той после каза) своята артилерия – най-силните лечебни средства. Няколко месеца ежедневно на главата на болния (оплешивяла и само с малко косми в полукръг на темето) се слагаше шапка с лапа от топли кравешки фекалии, поставени в двоен тензух. Отгоре се напръскваше с малко парфюм, за да не се дразни болният от неприятната миризма.

След месец броят на припадъците намаля, след два се облекчи главоболието, след четири се избистри и нормализира зрението, но лечението продължи, за да се унищожат и корените на тумора, още 1-2 месеца, през които започна да расте и коса по плешивата глава на Стефан, която го подмлади... Няколко месеца след оздравяването си той се ожени и му се роди дете.

Втори случай имам с моя първороден внук Венцислав през 1972 г., когато бе на 9 години. Появи му се заушка – подуване на жлеза – в лявата страна, под брадата. Майка му (дъщеря ми) го завела веднага в поликлиниката при лекар. Няколко дена подутината се увеличава и лекарят изпраща болния на лечение в Александровската болница. Там полагат усилия с антибиотици – да спрат и излекуват този процес. На няколко пъти му правили биопсия, вземали и тъкан от самата подутина и я третирали с всички видове антибиотици, включително и най-силните през 1972 година, но безрезултатно. След 25-я ден предписват да му се извърши операция в онкологията и изпращат писмо до нея за спешна оперция. Било необходимо съгласието на родителите на детето. Тогава дъщеря ми се уплашила и аз настоях да го види Петър Димков. Същия ден, вместо да даде декларация, дъщеря ми поиска да си вземе детето вкъщи (защото Димков каза, че не може да го лекува в болница). Подписаха декларация, че болницата не носи никаква отговорност за здравето на детето и срещу нея го изписаха. Димков го прегледа и ни каза, че ще бъде спасено. Той вижда, че има силно възпалени два нерва и подутината се е сляла и обхванала цялата му шия под брадата. Тя е стигнала до края и е предизвикала температурата – затова трябва да се действа незабавно. Даде ни упътването за лечение и същия ден то започна. През първата седмица температурата се нормализира, на края на месеца отокът започна да намалява и детето тръгна на училище. Следващия месец отокът се раздели на две, Димков обясни, че двете жлези са се отделили, и до четвъртия месец подутината изчезна. Остана само едно малко топче като лешник, което се подаваше при завъртане на главата встрани. Но това не се забелязваше и дъщеря ми спря лечението и бе съгласна така да остане.

Аз обаче не се съгласих и заведох детето пак при Димков. Той го прегледа и каза, че добре съм направил, и ми продиктува, без да чете, рецептата: ще направи детето 20 бани – по една на ден, в леко затоплена отварка от полски бъз (цвят, листа, стъбла и корени), върба (листа с клонки) и здравец. Аз лично се заех с това лечение и на 17-та баня топчето изчезна. На 18-я ден детето замина с родителите си на почивка на море.

Петър Димков винаги е признавал и ползвал българската медицина и се е гордеел с нея, като е търсил сътрудничество с лекарите – за продължаване лечението на свои пациенти. Такъв е случаят с моето собствено лечение. След като бях излекуван от Димков от фистула и в продължение на 32 години я бях забравил, през февруари 1980 г. тя отново се появи. След 20-дневна почивка в Нареченски бани, където ме изпрати лекар от Студентската поликлиника, фистулата за една седмица се възпали. Лекарят не можа да се справи с нея, въпреки че приложи най-силните съществуващи антибиотици, и тогава отидох при Димков. След като ме прегледа, той каза, че фистулата ми е възстановена и веднага трябва да се оперира, защото става опасна за живота ми. И след два дни се оперирах в Първа работническа болница. Операцията бе сполучлива и досега вече 27 години нямам проблеми.

Димков имаше голяма смелост, добър организаторски похват и енергия, която най-разумно, пестеливо и целенасочено разходваше, за да може повече от половин век да работи до последния си ден - и той отдаде всички свои сили и способности за добруването на българския народ. От общо 62 години, само през последните години към него се промени отношението на официалните държавни органи. (До последния миг от живота си Петър Димков беше подложен на непрекъснати гласни и негласни атаки от страна на властващите. Негови “опоненти” – отрицатели и гонители – са били Министерството на народното здраве – с всички министри от 9 септември 1944 до 10 ноември 1989 година – и официалната медицина, особено в лицето на акад. Атанас Малеев... Може би авторът тук иска да каже, че през последните години особено са го търсели за помощ властимащи..., без обаче да му се даде право да диагностицира и лекува. – Бел. ред.) През останалото време той бе преследван и гонен от официалните власти, които му забраняваха да лекува. Но през целия този половинвековен период той не се уплаши и нито един ден не спря своята високохуманна дейност – да лекува без заплащане хората, които търсеха помощ... Лекуваше в различни жилища на хора, на които вече той бе помогнал, а те бяха десетки хиляди из цялата страна и най-много в София. Те с радост и охота бяха готови да го закрилят, и му съдействаха, за да лекува и спасява и други болни, които не можеха да намерят спасение от лекарите на официалната медицина. Той бе една алтернатива, спасителна за такива страдащи. Помощта на вече излекуваните най-много се изразяваше в това, да предоставят само за няколко часа една стая на разположение на Петър Димков, за прегледи на пациенти – а те бяха винаги немалки групи. Спомням си, че той приемаше по 30 души наведнъж, тъй като в Пловдив съм организирал такива нелегални срещи в къщата на моя племенница. Властите не са гонили толкова дълго и така жестоко никой друг природолечител в България, а такива имаше десетки.

На няколко пъти Димков беше получил призовки за съдебни дела с обвинението, че е причинил смъртта на свой пациент, но благодарение на излекувани и признателни хора, които са имали възможността да се намесят, до съдебен процес не се е стигнало нито веднъж и той никога не бе осъден. Веднъж се престраших да го попитам защо приема да лекува болни, които са обречени, след като при прегледа им вижда, че са в неизлечима фаза и няма да им се помогне. Неговият отговор ме смая, аз се почувствах неудобно, когато той ми каза: “Аз съм лечител, който трябва винаги да вдъхва у пациентите вяра, че ще оздравеят – даже и в тези случаи, за които става дума. Щом болният е дошъл да търси последна помощ от мен, аз съм длъжен, призван да му я окажа, а тя е надеждата, вярата, очакваното от него спасение от смъртта. Затова за месец, седмица, дори и за дни, той се поуспокоява и така по-леко стига до своята кончина.” Каква дълбока философска мисъл! Колко хуманизъм и съчувствие към страданието на хората съдържат тези думи! Затова и никой съдия не го осъди, а мълчаливо се съгласяваше с философията му и го оправдаваше.

По друг повод за същите неприятни случаи Димков ми е казвал, че при него непознатите му (нови) пациенти идват главно, “преди да стигнат до попа”. И това бе вярно, защото при социализма здравеопазването бе достъпно за всеки човек, здравната помощ беше безплатна: лекарски прегледи, лекарства, процедури, болнична и балнеоложка помощ, операции и т.н. Всеки веднага получава здравна помощ. Само ако на болния не му се помогне, тогава той търси спасение при лечителите, които са десетки в България. А при Димков са идвали най-тежките случаи – преди болните да починат, т.е. да стигнат до попа. Виждал съм на улицата, пред къщата на Димков, спряла селска конска каруца, в която лежи тежко болен човек, а на вратата му стои жена в селски дрехи, която плаче, безпомощна, защото е прочела бележката на нея, че на лечителя Димков е забранено да лекува. Каква тъга е изпитвала тази майка, когато и последната й надежда за спасението на сина й е угаснала! Синът й е тежко болен и лекарите не могат да му помогнат. Майката стои и чака да се върне Димков вкъщи и да падне в краката му с молба да прегледа сина й. В такива случаи Димков се оглежда и ако няма хора, не отказва, като намира възможност да даде на близките на болния адрес на друга съседна улица – там да го прегледа, защото в неговата къща често го наблюдават цивилни агенти. При оживено движение по улицата той се качва на втория етаж и през прозореца наблюдава движението. Ако стане възможно, слиза някой от семейството, съобщава адреса на чакащия пред вратата, след това продължава, сякаш отива до съседната къща, и след минута пак се връща. Такъв е бил подходът на Димков към неговите пациенти. Търсил е всякаква възможност да им помогне...

Безспорни са качествата на Димков и като организатор. Той биваше подпомаган от много машинописки, които му пишеха рецептите, състоящи се от по няколко страници, които пък друг екип изпращаше по пощата ежедневно. Други негови помощници – главно от излекуваните от него, осигуряваха онези билки (например мармалада от бъз), които не се продаваха в билковите магазини. Купувал съм бъзов мармалад на по-ниски цени от къщата на една възрастна жена в Лозенец. Попитах я как осигурява такива количества от него и разбрах, че има много събирачи на този плод от Витоша сред излекуваните от Димков, именно те й го доставят.

Най-голяма и действаща като огромен механизъм беше спонтанно изгражданата мрежа от излекувани от него благодарни хора, които му предоставяха своите жилища за прегледи на други болни. Такива най-много има в София, но и в други градове. Поради наложената му забрана да лекува той ходеше при болните, вместо те да идват при него...

Петър Димков нямаше професионални тайни, каквито имаха болшинството от природолечителите, а се стремеше да предава знанията си на свои последователи. Той съобщава на пациентите си имената на билките, от които всеки сам си прави лекарствата... Той не криеше и своята професионална способност в областта на очната диагноза. Не криеше и източниците, от които я бе усвоил. В неговия кабинет имаше няколко силно увеличени табла с очи и показаните в тях сектори, в които се отразяват всички органи на човешкото тяло – от дясната му половина в дясното око, от лявата половина – в лявото око. На мене лично ми е обяснявал това. Обяснявал ми е и в какви форми се изобразяват различните болести в тези сектори. Сам той обучаваше двама-трима лекари в тази диагноза. Те идваха при него и той търпеливо им предаваше своя опит. Освен това той имаше книгата “Очна диагноза” на немски език, която беше преведена на български в ръкопис. Даде ми я да я прочета и препиша на пишеща машина. Тя беше много интересна, онагледена с много карти, с общ обем около 200 страници. С удоволствие я преписах в няколко екземпляра и му я предадох. Тази книга беше настолна и за обучението на неговите последователи. Тя беше основният учебник за студентите от Германския медицински университет, в който имаше тогава дисциплина “Очна диагноза”.

Сега, в ХХІ век, Петър Димков има вече последователи, но още не е достигнат, тъй като неговите знания и умения се дължат на над половинвековната му практика. Не бива да пропусна и хуманизма, проявяван от него. Готовността му да лекува безвъзмездно е уникална. Друг такъв пример не ми е известно да има у нас. Той предлагаше безвъзмездно своите знания и методи и на Министерството на народното здраве на няколко пъти, но тези негови предложения не са били приети – и то в продължение на половин век!!! Всички негови инициативи имаха върл противник – Министерството на народното здраве. То не само отказа да приеме неговата високохуманна помощ, но и най-жестоко го преследваше – него единствен...

Но ние, излекуваните от него хора, пазим дълбоко в сърцата си неизличими от времето спомени за човеколюбието, безкористната всеотдайност, патриотизма и всички човешки добродетели на Лечителя и с готовност сме търсили възможности да му се отплатим за неговата животоспасяваща помощ. За нас и нашите деца той беше и остава живият пример за природосъобразен живот и добротворство. Този пример беше заразителен в онези времена на забрана, но ни е нужен особено сега – за цялото ни общество.

Родена съм в град Тетевен на 11 юли 1935 година. През 1962 г. се разболях от азиатски грип и след него – от вирусна пневмония. След това, през 1963 г., започнаха да ме болят краката и ръцете. Болките бяха денонощни, а ръцете ми посиняваха заедно с ноктите. Започна ходенето по мъките от доктор на доктор, по болници: Ловеч, Плевен, ИСУЛ, Трета градска болница и накрая Александровската болница. Първо в клиниката на проф. Пухлев, после в клиниката по неврология – при проф. Божинов. След 7-месечен престой и 4 биопсии, след десетки изследвания диагнозата беше поставена: “Дерматомиозит”. Тежка и прогресивна болест от рода на колагенозите. За мой ужас прочетох в учебника по неврология, че – макар и бавно – ме очаква смърт. В същото време ме лекуваха с дехидрокортизон, витамини, аналгин мускулно. Опитах и вносни кортизонови препарати, но без успех. За сметка на това от 65 кг станах 85 кг и на много места по тялото се окосмих.

Пиша всичко това, за да се разбере какво преживях – млада жена на 28-29 години, с едно дете на 6 години. И тогава изглежда Бог се смили над мен. Една болна жена, шопкиня от Софийско, ми каза следното: “Теб ще те излекува лечителят Петър Димков. Майка ти е млада и жизнена, имаш съпруг и баща – всички заедно ще успеете, защото се изисква много труд и постоянство.” И преди да ме изпишат от болницата през м. август, аз изпратих писмо на чичо Петър (така го наричах след това цели 17 години). В него описах трагедията си и през м. октомври получих кратка бележка от него – къде и кога да отида на посочения адрес. Със съпруга ми се озовахме на ул. “В. Друмев” № 25 у Стефка Димитрова. По-късно разбрах защо именно там ме прати чичо Петър. Защото Лили, дъщерята на леля Стефка, е преболедувала от същата болест и чичо Петър я беше оздравил. Там се срещнах с чичо Петър. Аз му целунах ръка, казах си името, а той се засмя и ме попита: “На колко години си?” – “На 29.” – “Изглеждаш на 45, кортизонът е виновен.” Сложи ръце на главата ми, погледна ме с лупата и фенерчето в двете очи и за мое съжаление потвърди диагнозата от болницата: “Къде в този Балкан с чист въздух ти си хванала този дерматомиозит? Не се бой, ще оздравееш, но първо трябва да оправя жлезите с вътрешна секреция.” Така се запознах с този слънчев човек, който ми спаси живота – и сега съм на 71 години. Оправи ми жлезите, защото нямах мензис, и после, до 50-годишна възраст, бях като часовник. След това започна голямото лечение за дерматомиозита. То продължи цели пет години, защото имаше прекъсвания поради заболявания на други членове от семейството ми. Той спаси баща ми от седем болести едновременно и на шега му казваше “лауреат на болести”. Лекува майка ми. На нея казваше “моята асистентка”, защото тя спазваше точно наставленията му. Излекува дъщеря ми, съпруга ми. След това бяха излекувани и много тетевенци: момиче от енцефалит (сега е преподавател в Софийския университет), мъж от дисеминирана склероза, жена от тумор в главата, друга от тумор в хранопровода, две деца от епилепсия (сега вече са майки на по 4 деца), дете от склеродермия (сега адвокат), момиче от две язви – на стомаха и на дванадесетопръстника (сега медицинска сестра), две момичета от изкривявания в гръбначния стълб, мъж от остра астма, друг мъж от диабет, жена от ревматоиден артрит и много други. Всички те живеят благодарение на чичо Петър. Аз уговарях срещите, получавах плановете за лечение и показвах как се правят лапите, отварите, разтривките, баните с билките и други. С него станахме много близки и той ме помоли да му помагам чрез печатането на плановете за лечение. Тогава нямаше ксерокс и пишех на пишеща машина в 5 екземпляра – 4 за чичо Петър и един оставях за мен. Така станах втори асистент за нашия край. Най-важното, което искам да подчертая, е това, че той на никого и по никакъв начин не взимаше пари. Ако някой занесеше нещо в знак на благодарност, той го раздаваше на бедните. Беше много зает, на купища писма отговаряше, преглеждаше много болни и им даваше наставления. Беше всеотдаен и излъчваше духовна енергия, вдъхваше вяра и кураж. Така, благодарение на него и леля Стефка, която ми изпращаше билки, мушами и други лечебни неща, аз оцелях, оцеля и цялото ми семейство. Когато вече бях оздравяла, той ме изпрати на море със следните думи: “Николинче, сега ще отидеш на море и ще си пееш По море се скитам ази, а така също и песента Цвете мило, цвете красно, кой те тебе посади?” След като се върнах от морето и вече бях оздравяла, дадох обет пред чичо Петър и пред Бога, че докато съм жива, ще помагам на всички, които искат да се лекуват по неговия метод.

Спомням си един много щастлив момент за чичо Петър, когато излезе от печат първият том на книгата му. Тя беше дългоочаквана. Изненада ме, като ми подари тома със следния надпис: “На милата ми Николина Тодорова Иванова, най-ревностната последователка на народната ни медицина, в знак на почит и благодарност – от автора П. Димков – 29.VІІІ.1977 г., София”. Кой на кого трябва да благодари?!! – Невероятен беше, човек с висши духовни ценности! Учеше всички на обич към хората, към природата, да няма завист, злоба, лицемерие, да няма алчност... Той и семейството му живееха скромно. И сега си спомням неговата стая с кушетката, на нея – големия котарак, библиотеката, бюрото, отрупано с писма, двата стола – неговия и за пациента, и на стената схемата на ирисите – за дагностиката. Не мога да забравя неговите думи: “Бог съди за хората по делата им, а не по думите им.” И казваше още: “Бог ще ме прибере, когато си свърша работата на Земята.”

През 1970-71 година поканих чичо Петър и семейството му на гости в Тетевен. Бяха с колата на големия син Любомир, който бе чакал с години реда си в Мототехника. Чичо Петър, леля Мими, Любомир, Лили и малкият Пепи, сега вече д-р Петър Димков. Останаха всички очаровани от природата в Тетевенския балкан. Но след обяда и разходките чичо Петър не забрави своето родолюбие, преклонението си пред борците, паднали за свободата на България. Помоли ме да ги заведа в с. Рибарица, в местността “Костина”, където е убит Георги Бенковски, заедно със своите четници. Отидохме и там разказах историята достоверно, така, както я описва и Захари Стоянов. Чичо Петър беше потресен от предателството на двамата овчари, довело до убийството на Бенковски: “Боже! Българи да го предадат на турците!” Но след като им разказах за първия овчар – Нейо Крачунов, който ги е подслонил, – как с оковани ръце и крака скочил в буйните води на р. Вит пред смаяните погледи на заптиетата, за да се удави, но да не стане предател, чичо Петър възкликна: “Докато има такива българи, ще има България!” Аз знаех отпреди, че е спасил къщата-светиня в Карлово – бяха ми го разказали други хора, а неговата скромност не му позволяваше да говори за себе си. Пред паметника на Бенковски се снимахме за спомен. Лили направи снимките, които аз пазя като светиня.

Имам още един незабравим спомен за чичо Петър и леля Мими. Бяха поканени на сватба в с. Лесидрен. Женеше се Мишо Дръмчев, студент по медицина, излекуван от чичо Петър. Той бе приел да работи по ирисовата диагностика и природолечението. На сватбата е цялото село, а чичо Петър и леля Мими седят на подиум, надарени като кръстници с дарове, музиката свири, хората им се радват, а те се радват на щастието на всички, струпали се там, на сватбата. Незабравим миг е да видиш в очите на всички благодарността им към него!

След сватбата се уговорихме да ги заведа двамата до Гложенския манастир. Не можа да стане, защото заваля пороен дъжд, а тогава пътят за коли през с. М. Извор не беше направен. Той искаше да види с очите си килията на Васил Друмев (заточен там), и къде се е крил Васил Левски. Канехме се за друг път...

Не стана, защото чичо Петър внезапно почина. Това за мен беше страшен удар, защото той ми беше втори баща. За пръв път губех близък човек, човек, който ми е дал втори живот. Заминах за София, за погребението. Леля Стефка ме упъти къде да ида в централните гробища, да му се поклоня там насаме, защото после ще е невъзможно. Прииждаха хора от цялата страна. Когато отидох и го намерих сам, отрупан с цветя, положен в ковчега, почувствах, че нещо ми се откъсна от сърцето, че губя нещо много скъпо, че губя моя спасител, учител и покровител. Плаках много и гледах дълго лицето му, което излъчваше спокойствие и сякаш ми казваше: “Не се бой, аз съм жив!” И действително той за мен и семейството ми е жив – жив в сърцата и душите ни.

Така се разделих с чичо Петър завинаги физически, но не и духовно... Той за мен е един велик българин. Вечна му памет!

Все по-силно става убеждението ми, че дълбочинно са преплетени съдбите на хората, за да се извършва постоянно Ра-Бо-Та (от имената на Твореца в три древни религии – Ра, Бог и Тао) за пречистването на Майката-Земя. Вдън душата и сърцето си всеки човек усеща и знае какво трябва да прави – добро или нещо... друго... За миазмите в живота ни всеки носи някаква отговорност (та самата дума не означава ли Мий аза, мий!) – като работи вътрешно (езотерично) в душата си, за да се движи само по своя индивидуален невидим перпендикуляр – от егоизъм към безкористен алтруизъм... Вапцаров е казал най-точно: За него, Живота, направил бих всичко... Животът на Лечителя Петър Димков е пример за много хора по света, но преди всичко за нас, българите... Той е казвал: “Всички хора ми са братя.” С всеки миг достойно изживян живот той е съхранил и предал на следващите нови поколения щафетата на добротворството, на духовната ра-бо-та в името на Цялостния живот, на непоколебимата и неизменна вярност на своята вътрешна Божествена същност.

Неслучайно вековните духовни традиции избликват сега в живота ни, в ежедневието – та всеки човек, роден на нашата свещена земя, не носи ли троен вътрешен кодов сплит от древни траки, българи и славяни...? В края ще дам само няколко стихотворения от мои приятели, които изразяват един-Е-ние-то на човека с народните съдбини...

Ние, българите, можем и знаем как да подаваме с нежност и вътрешна радост поетата духовна щафета към нашите деца... В сегашната епоха, когато по цялото земно кълбо – в живота на всички народи – действа отвътре (езотерично) засилен, чист и свят Богородичният импулс, нека наистина го правим всеки миг – като незабравимия Петър Димков... Той всеки миг от почти вековния си живот е работел сред хората на Божественото ниво – с Мъдрост, Отговорност, Радост, Алтруизъм и Любов... Така той е спазвал повелите на висшия морал.

[1] Вж. например: Антонов, Н. Лечителят Димков. Пловдив, “Хр. Г. Данов”, 1987. 152 с.; От него, Петър Димков за живота без болести. София, “Гея-либрис”, 1994. 144 с.; Кафтанджиев, Н. Петър Димков: добре познатият... непознат. “Хрикер”, 2004. 388 с. Отпечатани са и немалък брой статии, свързани със спомени за Лечителя, интервюта с него или посветени на различни аспекти на общественополезната му дейност.

[2] Вж. например: “Срещи с Петър Димков” (1981); “Петър Димков: с обич и уважение” (1983); “Космичният българин: Петър Димков” (1996) и др.

	Спомени за Петър Димков	Бр. II - 2008 (32)


Книгата "Слънчевият човек" е публикувана в на 14.07.2008 с любезното съдействие на издателство "ХРИКЕР".	Бр. II - 2008 (32)