РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
Мирослава Панайотова
СНЯГ
|
Вън валеше сняг. Беше красиво. Беше бяло ... Светла не можеше вече да бъде искрена с него, защото той не се усмихваше. Не я гледаше, а драскаше с нокът по масата и местеше часовника. – Защо направи това? - попита го тя. Той се усмихна, но вече по непознат начин. – Можеш да правиш, каквото си искаш, когато си с нея – каза тя. – Можеш да и обясняваш света. Тя не говори никога. Да бъде с всички и с никого, да мълчи като риба – това е нейното призвание. Ще говориш ти, обичаш това и говориш добре ... Топлият ти глас запълва пространството, заглажда пукнатините, прави въздуха мек и гальовен. Сладост се разлива по тялото ми, когато те слушам... Омайваш очите ми ... Но ти толкова обичаш шума около се бе си, че жертваш заради него всичко дори достойнството си... – Твръде много си приличаме с теб, за да можем да живеем заедно – каза той. Тя не каза нищо. Все пак, помисли си тя, вън вали сняг ... След като помълчаха малко, Светла реши да смени темата: – Виждаш ли снежинките? – Да, виждам ги, и какво от това? – Красиво е ... – И какво от това? – Нищо, просто е красиво ... Важното е, че гледаме заедно с теб снежинките, не разбираш ли? Не е важно с коя ще бъдеш, важното е, че ние чувстваме по еднакъв начин красотата, че обичаме света по еднакъв начин. Аз не мога без теб – това не тили е ясно? И ти не можеш без мен. Аз съм в теб и ти си в мен ...Не мога да те изтръгна от себе си. Това единствено има значение, не разбираш ли? – Не – каза той, – важно е, че ти постъпваш като дете. На теб не може да се разчита. Това е важно. Ти си лекомислена и вятърничава. Ти просто си безумна. – Подражвам ти – каза тя. Вън валеше сняг. Беше красиво... Беше бяло....
|
||
|
|
|
© Мирослава Панайотова. Публикувано в
|
|