КРАТКА ПРОЗА

Бр.28/януари-април 2007

Ще започнеш упражнения всеки ден. Положението ще се промени. Нима е проблем това да вдигнеш ръката си? По-рано не се чувстваше така. А  сега гледаш вяло през прозореца и нищо не виждаш. Само снега, който липсва. Нали е 25 юни. Усмихваш  се с една извънземна усмивка, която казва, че нищо не може да те нарани, нищо не може да се измени, нищо лошо  не може да се случи. За съжаление, не се случва и нищо добро. Стоиш си в своята стая и мислиш. Мислиш? Всъщност и това е забравено, както всичко останало. Само отвреме-навреме си повтаряш, че хората не прощават нищо. Да, никой не те разбира, наистина, това, за което живеят другите, при тебе липсва, но не те притеснява самият факт. Остава само въпросът защо живееш. Но когато има серия от филма е друго. Тогава се съживяваш, разтварят се цветята. Поглъщаш всичко. Един час ти си будна, дишаш, нещата от живота засягат и теб. Ти си като другите, вълнуваш се, а не изпадаш само в неовладени изблици на гняв, който те погубва. Да, напоследък загубваш всякакъв контрол над себе си. Говориш какво ли не, обиждаш кого ли не, зариваш  с думи всичко. Вървиш с думи и стигаш не до една осветена поляна, а до един безводен кладенец и влизаш в него. Превръщаш   се  в едно полуавтоматична нищо, което е в тежест на другите. Утре   ще започнеш да чуваш, да виждаш това, което става около теб и вънре в теб. Сега не можеш. Всичко боли и от всичко боли. Зная, че се държат с теб така, че да ти покажат някои неща. Ако не стигаш до самоубийство, крепят  те единствено глупостта и безразличието, в които нарочно се въвличаш, зада не виждаш, да не чуваш. Но какво друго ти остава, освен да живееш? Има ли друга възможност?

– Няма ли друга възможност, докторе?

Музиката светеше в нощта.

© Мирослава Панайотова. Публикувано в  на: 04.04.2007.

Бр.28/януари-април 2007