ТЕОСОФИЯ

Бр.28/януари-април 2007

От известно  време една теория, възникнала за първи път в най-старата измежду световните религии – ведизма, възприета по-късно от редица гръцки философи, впоследствие защитавана от средновековните теософи, но подложена на твърде примитивно отрицание от страна на мъдрите люде на Запада отново започна да придобива популярост, както всичко останало, в този свят на отрицанието, отново започна да получава признание. Този път, противно на правилото, хората на науката бяха тези, които започнаха нейното обсъждане. Статистика на събития от най-различно естество бива бързо натрупвана и обобщавана със сериозността, която изискват сериозните научни въпроси. Статистиката на войните и на периодите или циклите на поява на велики хора (поне на онези, които са били смятани за велики от съвременниците си независимо от по-късните мнения), статистиката на периодите на развитие и прогрес в големите центрове на търговията, разцветите и упадъците на изкуствата и науките, катаклизми като земетресения, епидемии или периоди на изключителни горещини или студове, цикли на революциите или на възходите и упадъците на империите и т.н. – всички те на свой ред са подложени на най-внимателен математически анализ. Най-накрая, дори окултното значение на личните имена и имена на градове, събития и други подобни привличат неочаквано внимание. Ако, от една страна, голяма част от образованата публика е усремена към атеизма и скептицизма, от друга страна е очевидно, че се засилва притокът на мистицизма в науката. Това е свидетелство за неукротимата потребност на човечеството да се убеди в това, че над материята има висша сила, окултен и тайнствен закон, който управлява света, и който ние трябва да изучаваме и внимателно да наблюдаваме, опитвайки се да се приспособим към него, вместо сляпо да го отричаме и да чупим главите си в скалите на съдбата. Не един мислещ ум, изучавайки благоприятните и неблагоприятните периоди в живота на народите и великите империи, е бил дълбоко поразен от една и съща особеност в тяхната история – неизбежното повторение на подобни исторически събития, случващи се във всяка една от тях през равни интервали от време. Тази аналогия е намерена между събития, които по същество представляват едно и също, въпреки че външно могат да се различават по формата на едни или други подробности. Така, вярата на древните в техните астролози, предсказатели и пророци би могла да бъде потвърдена чрез проверка на много от техните най-важни предсказания, без на тези прогнози на бъдещи събития задължително да се приписват някакви свръхестествени свойства. Доколкото предсказателите и авгурите във времената на древните цивилизации са заемали същите места, които днес са заети от нашите историци, астротоми и метеоролози, дотолкова и фактът, че първите са могли да предвидят упадък на империя или поражение в битка, не е по-учудващ от предсказанията на последните за завръщането на комети, промени в температурата или, да речем, за окончателното завоюване на Афганистан. Необходимостта и едните, и другите да бъдат проницателни наблюдатели, отдалечени от останалите хора, е могла да бъде причина някои науки да бъдат преследвани тогава, както и сега. Така днешната наука ще се уподоби на “древната” наука отпреди хилядолетия. Днес научното изследване е свободно и открито за всички, докато в онези времена то е било достъпно за малцина. И двете науки, древната и съвременната, могат да бъдат наречени точни – ако съвременният астроном осъществява своите наблюдения с помощта на математически пресмятания, то и древният астролог също е базирал своето прогнозиране върху не по-малко точни и математически наблюдения на непрекъснато повтарящи се цикли. И тъй като тайната на тази наука днес е изгубена, дава ли ни това правото да кажем, че тя никога не е съществувала или че, ако повярваме в нея, сме длъжни да приемем “магията”, “чудесата” и подобни неща. “Ако, предвид висотите, достигнати от съвременната наука, претенциите за предсказване на бъдещи събития трябва да бъдат разглеждани като детска игра или като преднамерена измама”, пише един автор в “Новое Время” – най-добрия всекидневен вестник в Санкт-Петербург в областта на литературата и политиката, “то следва да се обърнем към науката, която започна да разглежда въпросите в тяхната връзка с минали събития, изяснявайки дали съществува повторение на тези събития с определена периодичност, с други думи, дали тези събития се повтарят през един и същ интервал от време при различни народи, а ако тази периодичност наистина съществува, дали тя е обусловена от сляпа случайност или зависи от същите природни закони, от които повече или по-малко зависят много явления в човешкия живот”. Безусловно, вярно е последното.  И този автор има много добро доказателство за това в навременната пояна на трудове като рецензираната книга на доктор Е. Зас и някои други. Напоследък се появиха няколко научни труда, разглеждащи този мистичен предмет; ние ще разгледаме тук някои от тях и поместените в тях пресмятания, с още по-голяма готовност, доколкото те принадлежат на хора със забележителни познания. Тъй като в юнския брой на "Theosophist" вече беше съобщено за статията на д-р Бловиц “За значението на числото седем” у различни нации и народи – научна статия, появила се неотдавна в немското списание “Die Gegenwart”, сега ние ще обобщим изказаните в пресата мнения за относително по-задълбочената книга на доктор Зас, заедно с някои наши съображения. Неговият труд току що се появи в Prussian Journal of Statistics и представлява много сериозно потвърждение на древната теория на циклите. Тези периоди, които донасят отново и отново постоянно повтарящи се събития, започват от много малки, например 10-годишни, и достигат до цикли с продължителност 250, 500, 700 и 1000 години, вложени и наслагващи се един върху друг. Всички те се съдържат в Маха-Юга, “Великия век”, или цикъл според изчисленията на Ману, който самият се върти между две вечности – “Пралаи” или “Нощи на Брахма”. Както в обективния материален свят, или в системата на следствията, малките космични тела и планентите гравитират една към друга и всички заедно около Слънцето, така и в света на субективното, или в системата на причините, всички тези безбройни цикли са разположени между онова, което крайният интелект или обикновеният смъртен смята за вечност, и онова, което по-дълбоката, макар и също крайна, интуиция на мъдреца и философа вижда като вечност във ВЕЧНОСТТА. “Каквото е горе, това е и долу”, гласи старата максима на Хермес. Като експеримент в това направление д-р Зас е избрал статистическото изследване на всички войни, които са били регистрирани от историята, като предмет, който се поддава на научна проверка по-добре от всеки друг. За да илюстрира предмета на своето изследване по най-простия и лесен за възприемане начин, д-р Зас представя периодите на война и периодите на мир във вид на малки и големи вълни, преминаващи през пространството на древния свят. Тази идея не е нова, тъй като този образ е бил използван за подобни илюстрации от не един древен и средновековен мистик, в думи или рисунки – например от Хенрих Кунрат. Но тя служи добре на своята цел и ни дава необходимите факти. Преди да разгледа цикличността на войните, авторът привежда данни за възвисяването и упадъка на великите световни империи и показва степента на тяхнта активност в световната история. Той отбелязва факта, че ако разделим картата на стария свят на пет части – източна, централна и западна Азия, източна и западна Европа и Египет, ние лесно ще можем да видим, че на всеки 250 години една огромна вълна преминава през тези области, донасяйки във всяка от тях същите събития, които е донесла предшестващата. Тази вълна може да бъде наречена “историческа вълна” на 250-годишния цикъл. Нека читателят проследи това мистично число.

Първата от тези вълни започнала в Китай 2000 г. пр. н. е. – “златният век” на тази империя, век на философия, на открития и реформи. “През 1750 г. пр. н. е. монголите от централна Азия създават могъща империя. През 1500 г. пр.н.е. Египет се съвзема от своя временен упадък и разпростира влиянието си върху много области от Европа и Азия; и около 1250 г. пр.н.е. историческата вълна достига и преминава през източна Европа, изпълвайки я с духа на експедицията на аргонавтите; за да угасне през 1000 г. пр. н. е. при обсадата на Троя”.

Втората историческа вълна се появява приблизително по същото време в централна Азия. “Скитите напускат своите степи и към 750 г. пр. н. е. наводняват съседните страни и се насочват на юг и на запад; в западна Азия около 500 г. пр. н. е. започва епохата на разцвет на древна Персия; и тази вълна се движи към източна Европа, където около 250 г. пр.н.е. Гърция достига най-високото ниво на своята култура и цивилизация – и още по-нататък на запад, където, при раждането на Христа, римската империя се намира в апогея на своята сила и величие.”

И отново, през този период наблюдаваме подема на трета историческа вълна в далечния Изток. След продължителни революции Китай отново образува могъща империя, и изкуствата, науките и търговията отново са в разцвет. 250 години по-късно намираме хуните, които се появяват от дълбините на централна Азия; през 500 г. се формира новото могъщо Персийско царство; през 750 г. в Източна Европа възниква Византийската империя; и през 1000 г. в нейната западна част се разпростира втора римска държава, империята на Папството, която бързо достига изключително богатство и великолепие.

По същото време от Изток се приближава четвърта вълна. Китай отново процъфтява; през 1250 г. монголска вълна приижда от цетрална Азия, за да покрие огромни пространства, в това число Русия. Около 1500 г. в западна Азия се въздига в цялата си мощ Османската империя, която завоюва Балканския полуостров, но в същото време в Източна Европа Русия отхвърля татарското иго и около 1750 г., при царуването на императрица Екатерина достига неочаквано величие и се покрива със слава.  Вълната непрекъснато се движи на запад и, започвайки от средата на миналия век  Европа живее в епоха на революции и реформи и, както казва авторът: “ако е позволено да правим пророчества, около 2000 г. Западна Европа ще се намира в един от онези толкова редки в историята периоди на култура и прогрес”. Руската преса, като взима под внимание този намек, предполага, че “по това време източният въпрос ще бъде решен окончателно, ще приключат всички национални разногласия между европейските народи и началото на новото хилядолетие ще стане свидетел на ликвидацията на армиите и съюз между всички европейски империи”. Признаците на възраждане бързо се множат в Япония и Китай, като че показват приближаването на нова историческа вълна от крайния Изток.

Ако от циклите с продължителност два века и половина се спуснем към онези, които оставят своя отпечатък всяко столетие, и, като групираме събитията от древната история, разгледаме развитието и нарастването на империите, ще се убедим, че, започвайки от 700 г. пр.н.е. вълната с продължителност 100 години се е движела напред, донасяйки разцвет на следните народи – асирийци, мидийци, вавилонци, персийци, гърци, македонци, картагенци, римляни и германци.

Поразителната периодичност на войните също е отбелязана от д-р Зас. Започвайки от 1700 г. от н.е., през всеки 10 години е имало или война, или революция. Периодите на засилване и отслабване на военните вълнения у европейските народи представляват вълна, толкова непрекъсната и регулярна в своята периодичност, като че ли е инициирана от някакъв невидим закон. Същият невидим закон изглежда, че прави тези явления да съвпадат с астрономическата вълна или цикъл, който при всяка нова революция, е придружен от ясно изразена поява на слънчеви петна. Периодите, когато европейските сили са проявили най-голяма разрушителна енергия, са белязани от 50-годишна цикличност. Би било твърде продължително и уморително да ги изброяваме всичките от самота начало на историята. Затова можем да ограничим нашето изследване до цикъла, започал през 1712 година, когато всички европейски сили са воювали едновременно – Северната война, Турската война, войната за испанския трон. Около 1761, “Седемгодишната война”; през 1810 г. – войните на Наполеон І. Към 1861 г. вълната леко се отклони от обичайния си курс, но, като че ли за компенсация или може би поради действието на някакви необичайни сили, именно годините непосредствено преди и непосредствено след нея оставиха в историята спомена за най-яростните и кървави войни – Кримската война (през първия период) и гражданската война в Америка (през втория). Периодичността във войните между Русия и Турция изглежда изключително учудваща и представлява много характерна вълна. Първоначално интервалите между повтарящите се цикли са доста постоянни и съставляват 30 години – 1710, 1740, 1770 – след това тези интервали намаляват и ние имаме двайсетгодишен цикъл – 1790, 1810, 1829-1830; по-нататък тези интервали отново се разширяват – 1853, 1878. Но ако определим пълната продължинелност на фазата на нарастване на тази вълна, то в центъра на този период – от 1768 до 1812 – ще  получим три войни с продължителност по седем години всяка, а в началото и в края на периода – двегодишни войни.

В края на краищата, авторът стига до заключението, че в светлината на тези факти е напълно невъзможно да се отрича присъствието на периодичност в проявите на психическите и физическите сили у всички народи по света. Той доказва, че в историята на всички народи и империи на древния свят най-важни са били циклите с хилядагодишни и стогодишни периоди, а също с периоди с по-малка продължителност (50 и 10 години), тъй като никой от тях досега не е пропуснал да донесе някое повече ии по-малко забележително събитие в историята на народа, залят от тези исторически вълни.

Историята на Индия е най-мъглява и незадоволителна в сравнение с историята на всички останали страни. Но ако нейните исторически събития бяха последователно описани и историческите хроники – добре изследвани, то и тук би бил открит цикличния закон, убеждаващ всекиго, че той действа във всяка страна по отношение на явления като войни, периоди на глад, политически кризи и т.н.

Във Франция един парижки метеоролог се е потрудил да събере статистически данни за най-студените сезони и открил, че с най-студени зими се отличавали онези години, които завършвали с цифрата “9”. Неговите данни са следните: през 859 г. северната част на Адриатическо море замръзнала и била покрита с лед в продължение на три месеца. През 1179 г. земята се покрила с няколко фута сняг дори в зони с много умерен климат. През 1209 г. във Франция дълбокият сняг и силният студ причинили такъв недостиг на фураж, че повече от половината едър рогат добитък загинал. През 1249 г. Балтийско море около Русия, Швеция и Норвегия оставало замръзнало в продължение на много месеци и връзката била поддържана с помощта на шейни. През 1339 г. в Англия имало такава ужасна зима, че много хора загнали от студ и от глад. През 1409 г. река Дунав замръзнала по цялото си протежение от изворите до мястото на вливане в Черно море. През 1469 г. всички лози и овощни градини загинали от студ. През 1609 г. във Франция, Швейцария и северна Италия хората трябвало преди хранене да разтопяват хляба и другите провизии. През 1639 г. пристанището на Марсилия било покрито с лед на голямо разстояние навътре в морето. През 1659 г. замръзнали всички реки в Италия. През 1699 г. зимата във Франция  и Италия била най-студената от всички. Цените на храната се повишавали толкова много, че половината население загинало от глад. През 1709 г. зимата била не по-малко ужасна. Във Франция, Италия и Швейцария почвана замръзнала на дълбочина няколко фута, а морето както на север, така и на юг, било покрито с плътен слой лед с дебелина няколко фута, на много мили навътре в морето. Много диви зверове, които студът прогонил от горите, търсели убежище в селата и дори в градовете, и мъртви птици падали на земята със стотици. През 1729, 1749, 1769 г. (цикъл с 20-годишен период) всички реки и водоеми в цяла Франция били сковани от лед в продължение на много седмици и всички овощни дървета загинали. През 1789 г. сурова зима отново посетила Франция. В Париж например термометърът показвал 19 градуса под нулата. Но най-сурована зима се паднала на 1829 г. В продължение на 54 дни всички пътища във Франция били покрити със снежна покривка, дебела няколко фута и всички реки замръзнали. През тази година нищетата в тази страна достигнала връхната си точка. През 1839 г. във Франция отново имало изключително тежка зима. И през тази година (1879) зимата отново предяви своите статистически права и доказа, че цифрата 9 е наистина фатална. Ние бихме искали да призовем метеоролозите от други страни да последват този пример и да проведат аналогични изследвания, защото този въпрос е измежду най-интересните и поучителните.

Очевидно гореизложеното е достатъчно, за да се докаже, че нито идеите на Питагор за тайнственото влияние на числата, нито теориите на древните световни религии и философии са толкова плоски и безсмислени, както биха искали да ни убедят в това някои съвременни прогресисти.

Theosophist, July, 1880

© Бойко Златев, превод. Публикувано в  на: 04.04.2007.

Бр.28/януари-април 2007