БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

Бр.28/януари-март 2007

Най-напред – няколко думи за мотивацията ми да се заема именно с този проблем. Първоначално тя беше дълбоко лична – неколцина мои познати през последните няколко години се обърнаха към мен за разяснение какво представляват така наречените торзионни полета, които претендират, че са открили господата А.Акимов и Г.Шипов от Русия и дали тези хора се занимават с истинска наука. Това ме накара да започна да проучвам съществуващите материали по въпроса (първоначално в интернет). Оказа се, че случаят с торзионните полета сам по себе си представлява изключителен интерес, тъй като в него са събрани накуп редица признаци, характеризиращи псевдонауката, които в останалите класически псевдонаучни афери присъстват само частично. Когато говоря за торзионната афера като типична проява на псевдонауката, имам предвид именно този смисъл на думата “типично” – притежаващо голям брой типични белези, а не в смисъл на средностатистическо, тъй като и по брой на въвлечените в нея, и по пропиляните финансови средства, и като продължителност и мащаб, аферата с торзионните полета далеч надминава средното ниво.

Как би могло да се направи разлика между наука и псевдонаука? В докладите, които прозвучаха вчера, този въпрос беше разгледан доста подробно, затова ще се огранича да кажа само, че, що се отнася до естествените науки, теориите, за да са научни – трябва да са експериментално потвърдени, а научните хипотези – да не противоречат на експеримента. При съвременния напредък и бурно развитие на науката обаче за неспециалиста, който не познава в дълбочина съществуващите научни теории и експерименталните им потвърждения и не е в течение на съвременното развитие, такова разграничаване често се оказва затруднително.

Акад. Аркадий Мигдал в книгата си “Търсене на истината” [1] дава няколко признака за разпознаване на “открития”, породени от стремежа на отделни личности на всяка цена да извършат преврат в науката, който стремеж надминава техните реални възможности. Тези признаци са:

1.     Превратът не засяга някакъв единичен въпрос, а всички резултати на съвременна та наука.

2.     Авторът няма професионални знания в дадената област.

3.     Никога не се цитират съвременни научни изследвания, защото авторът не ги познава.

4.     Авторите заявават, че трудът им е плод на многогодишни усилия, обаче се вижда, че времето е загубено не за математически пресмятания, не за експерименти, не дори за анализ на известни вече научни факти, а единствено за самоуспокоение.

5.     Авторът не е правил никакви други, по-маловажни изследвания.

В повечето случаи проверката, дали са налице тези признаци, е нещо достатъчно просто, което всеки би могъл да извърши. Доста по сложна е обаче задачата да се идентифицира явление, в което са въвлечени повече хора, като например следното [2].

През 1903 г. проф. Блондло, завеждащ катедрата по физика на университета в Нанси, член на Френската академия на науките, съобщил, че е открил нови невидими лъчи, които нарекъл N-лъчи в чест на своя град. Тези лъчи притежавали редица забележителни свойства – излъчвали се от метали, минерали, растения, животни, хора и дори от трупове. Прониквали през непрозрачни за видимата светлина материали. Усилвали зрението, слуха и обонянието на човека, въздействали върху нервната система и лекували болести. Статии за всички изброени и за много други свойства на N-лъчите били публикувани в продължение на три години от редица автори, между които известни имена, най-вече в “Доклади на Френската академия на науките”. Към изучаването на N-лъчите били привлечени освен физици и физиолози, ботаници, биолози и геолози. С помощта на N-лъчите били обяснени телепатията и хипнозата. Най-забележителната им особеност обаче се състояла в това, че N-лъчите могли да бъдат наблюдавани само на френска територия, и то само в някои научни институти илаборатории, а в други – не. За да разберат какво става с френските им колеги, група учени изпращат в Нанси американския физик Робърт Ууд. Заключението му, потвърдено по-късно и от други автори е, че някои от френските учени са станали жертва на самовнушение, а други просто са използвали ситуацията, за да правят кариера. Самият Блондло, който искрено вярва, че е направил голямо откритие, заболява душевно.

В края на същия ХХ в. светът стана свидетел на претенции за друго впечатляващо откритие, извършено в СССР от “експериментатора” Акимов и “теоретика” Шипов. Според тях те са открили ново, наречено от тях “торзионно” или “микролептонно” фундаментално взаимодействие в природата, на основата на което могат да бъдат създавани торзионни оръжия, идеални системи за връзка, действащи мигновено на всякакви разстояния, неизчерпаеми източници на енергия... Изброени са общо около 40 области на приложение на новото откритие, обхващащи медицината, селското стопанство, жилищното строителство, транспорта, екологията и т.н.[3;4]. С тези обещания групата на Акимов през 1986 г. успява да получи финансиране от държавния бюджет – до 1991 г. са отделени стотици милиони рубли [5]. Въпреки секретността на програмата сведения за нея проникват в научната общност. Членът на АН на СССР Е.Б.Александров веднага разбира псевдонаучния характер на дейността на групата на Акимов и не се страхува да оповести заключенията си публично, въпреки че заниманията на Акимов по онова време са засекретени и широкото им разгласяване попада под удара на НК като издаване на държавна тайна [6]. Следва скандал, поставен е въпросът за търсене на отговорност от участниците в аферата. Разследването започва през 1991 г. и прекъсва след разпадането на СССР, когато редица ведомства и служби прекратяват своето съществуване [3; 5; 6].

В крайна сметка Акимов не е осъден само поради разпада на СССР. Политическата конюнктура се оказва максимално благоприятна за развиването на псевдонаучна афера – в началото се създава история под крилото на тайните служби, после с този “ореол” явлението навлиза в демократичното общество във време на информационен потоп, способстващ за безкритично възприемане на информацията.

И след кратко мълчание аферата с торзионните полета заживява нов живот. Тя се развива в няколко аспекта. Акимов става директор на едно малко предприятие, носещо гръмкото име “Международен институт по теоретична и приложна физика” [7]. Акимов и Шипов бяха избрани за членове на Руската академия за естествени науки, но не в отделението по физика, а в това по ноосферни знания – понятие, което саво по себе си не е ясно дефинирано.

В обществата, в които съществува официална идеология, авторите на псевдонаучни разработки често открито се подвизават под нейния щит. Псевдоучените често недвусмислено заявяват, че който е против тях, е против официалните идеолози и вождове в държавата, като нерядко се стига до репресивни мерки спрямо истинските учени и заклеймяването им като консерватори, ретрогради и лъжеучени. Случаят с гоненията срещу генетиката през 30-те години на ХХ в. в СССР е типичен в това отношение, но далеч не е единствен.

В условията на демократично общество липсва диктатът на официалната идеология и основополагащ принцип е свободата на словото. Именно този принцип взеха на въоръжение при своята реклама в медиите Акимов и сътрудници, както и симпатизиращите им журналисти, като го пречупиха през призмата на своето разбиране, че тонва е образно казано свободата да смяташ, че 2+2=5 и да го заявяваш открито. Конфликтът между наука и псевдонаука беше представен като обчаен за едно демократично общество сблъсък на две противоположни мнения. Особено показателен в това отношение е подходът на А. Валентинов, редактор във в. “Российская газета”², който продължително време упорито отказва да публикува статии и писма до редакцията от членове на Руската академия на науките, които са възмутени от публикуваните в този правителствен (!) вестник псевдонаучни материали, в това число за “торзионните полета” на Акимов и Шипов [7].

Освен това обаче Акимов и Шипов направиха всичко възможно да привържат теориите си към някй от популярните в посттоталитарна Русия мирогледи с цел да получат ако не пълно, то поне частично обществено прзнание. (Схемата, по която определена псевдонаучна разработка бива привързана към популярен  в известни среди мироглед, както и с какви цели се рави това, се описва в книгата на руския методолог на науката Сергей Кара-Мурза “Идеологията и нейната майка – науката” [8]). Първоначално, в началото на 90-те години на ХХ в., те намериха добър прием сред привържениците на философско-нравственото учение “Жива Етика” или Агни Йога, свързано с имената на Николай и Елена Рьорих. Тъй като повечето от тях са хуманитаристи или хора на изкуството, първоначално те възприеха с голямо доверие и ентусиазъм докладите на Акимов и Шипов и разпространяваха видеокасети с техни лекции. В своите изказвания там, които за жалост убягнаха от вниманието на научната общност, Акимов и Шипов говореха вече за необходимост от цялостна смяна на научната парадигма и упрекваха “официалната наука” в това, че нейната методологична база отстъпва на тази на средновековните алхимици. След 1997 г. Акимов и Шипов престанаха да получават покани за конференции, свързани с Рьорих³. Тогава Акимов започна да се появява на форуми по Сахаджа йога и за пореден път да натаманява своята теория – този път към небезизвестната и у нас индийска гуру Шри Матаджи Нирмала Деви⁴... 

Но освен почитатели измежду слушателите на лекции и читателите на вестници псевдонаучната идея на Акимов получи и множество активни последователи, чийто професионален спектър е изключително широк. Само една от библиографиите по торзионни полета (http://prometeus.nsc.ru/partner/zarubin/torfield.ssi), които могат да бъдат намерени в интернет, съдържа над 250 заглавия. Тя далеч не е пълна – тези статии са вероятно няколко пъти повече. Сред тях може да се намери всичко – от влияние на торзионните полета върху здравината на цимента до приложението им в медицината. Разбира се, Абсолютът, Бог, извънземните също не са оставени без внимание нито от Акимов, нито от неговите следовници. Но при крайно голямото си тематично и стилово разнообразие тези текстове имат и нещо общо помежду си – нито един от тях не е публикуван в рецензируемо научно списание, където е редно да се публикуват научни статии.

Ако СССР не беше се разпаднал и политическата обстановка беше останала стабилна, “торсионните” и “микролептонните” полета на Акимов и Шипов биха потънали в забрава подобно на N-лъчите и на множество други подобни псевдооткрития. А ако претенциите за ново откритие, без нито една публикация в сериозно научно списание, бяха се появили през последното десетилетие, в условията на информационен потоп най-вероятно никой не би им обърнал внимание. Затова можем да твърдим, че именно преходът от тоталитарно общество, в което разпространението на информация е ограничено, към демокрация, съчетана с огромни възможнасти за разпространение на информацията, способства за наблюдаваното дълголетие на торзионната афера. Изводът, който може да се направи от тази и аналогични на нея афери, е, че не трябва да смятаме, че една псевдонаучна афера ще изчезне от само себе си, след като изчезнат специфичните условия, които са способствали тя да възникне. Понякога това се случва, но далеч не винаги.

Прави впечатление, че докато сред активно работещите физици никой не приема сериозно Акимов и Шипов, то нефизиците са склонни да им вярват в толкова по-голяма степен, колкото по-далеч от физиката е тяхната собствена специалност.

В тази връзка е особено актуален въпросът за възможностите на неспециалистите да направят разлика между наука и псевдонаука. Разбира се, когато говорим за неспециалисти, става въпрос не за пълни дилетанти, а за хора, притежаващи знания в други области, тъй като за лица, които не притежават задълбочени знания в нито една област, такова разграничаване едва ли е достъпно. Този въпрос – за разграничаването на науката от псевдонауката от страна на неспециалисти, придобива допълнителна актуалност поради факта, че псевдоучените в своята дейност са склонни да избягват специалистите и съзнателно се насочват именно към неспециалисти – политици и чиновници, от които зависи взимането на важни решения, журналисти, с помощта на които може да се получи известност и да се формира обществено мнение, и т.н. Тук не прави изключение и торзионната афера, при която има индикации, че тази ориентация е напълно съзнателна. Пример за това е случилото се в Министерството на науката на Русия, когато Р.Ю.Максарьов (представител на Акимов и Шипов) донася в Министерството два медни паралелепипеда с твърдението, че единият от тях е бил подложен на облъчване с “торзионни генератори” и като следствие проводимостта му се е увеличила 80 пъти. Едно такова твърдение, ако беше истинно, би довело до истинска революция в науката и техниката. Експертът, който приема Максарьов, обаче се оказва хизик (к.ф.м.н. В. Г. Жотиков) и незабавно поканва физиците проф. А. С. Боровик-Романов и проф Н. И. Заварицки да извършат експертиза на предоставените образци, като проведат съответните измервания в присъствието на Р. Ю. Максарьов. Експертизата, протоколът от която е публикуван [4], недвусмислено доказва, че двата паралелепипеда имат една и съща (в рамките на експерименталната грешка) електропроводимост. Освен това се оказва, че Акимов и Максарьов не знаят как се измерват ниски електрични съпротивления и методът, който прилагат, не може да даде достоверни резултати.

Най-общо казано, пред неспециалиста, който иска да се ориентира самостоятелно, има два пътя. Единият е да приложи професионалните критерии на специалиста, което означава самият той да положи необходимите усилия, за да стане специалист. В наше време тези усилия са значителни и едва ли някой би ги положил само  за да провери научността на дадено съобщение.

Втората възможност се състои в прилагането на определен набор от формални критерии, които с висока достоверност могат да дадат отговор на поставения въпрос. Тези критерии се състоят в проверка за наличието в изследваното явление на определени признаци, които са характерни за псевдонауката. Този метод не е толкова сигурен като метода на професионалиста, също както уменията и навиците за ориентиране в непозната местност не могат да заместят познаването на местността или сигурната карта, но е несравнимо по-икономичен като приложени усилия.

Ето някои от тези признаци, които биха могли да послужат като допълнение към признаците, изброени от Мигдал, с ориентация специално към широкомащабните псевдонаучни афери. Всички те са налице в торзионната афера, но би трябвало да сме нащрек дори когато в анализираното явление присъстват поне един или два от тях.

1. Разпространението на “откритието” е тясно ограничено географски. N-лъчите се наблюдават само във Франция. Лисенко е признат само в СССР. Торзионните полета са популярни само в Русия, Украйна и България. Стремежът да бъдат получени знания за природните закони е повсеместен и когато той бива реализиран с едни и същи научни методи, резултатите му са идентични независимо от това в коя точка на земното кълбо се намират изследователите. Тъй като псевдонауката, независимо от причините за нейното появяване, е плод на откъсната от реалността фантазия, на която е придаден наукообразен вид, нейните форми могат да бъдат изключително разнообразни, но дори в условията на глобализация тяхното повсеместно налагане е на практика невъзможно.

2.  Авторите претендират, че са извършили откритие във фундаменталната наука, което е изпреварило всички аналогични изследвания с голям период от време (години или десетилетия). При динамиката на съвременната научна мисъл подобно изпреварване не може да се наблюдава. Поради това няма полза от засекретяването на фундаменталните научни изследвания.

3. Когато откритието предлага решение на изключително широк спектър от проблеми на човечеството и особено когато тези проблеми съответстват на конюнктурата към момента на обявяването на откритието, т.е. изключително добре се припокриват с потребностите на политиците и обществото именно към настоящия момент.

4. Претендентите за откриватели използват за аргументация и/или прикритие официалната идеология – комунистическа, нацистка и т.н. Наличието на този признак предполага официална идеология. Когато такава няма, псевдоучените се опитват да привържат възгледите си към повече или по-малко популярна в обществото идеология.

Третият и четвъртият признак имат любопитна суперпозиция – случва се “откритието” да облагодетелствува определена група хора, изповядваща определен мироглед и именно към нея се опитват да се привържат псевдоучените, като заявяват, че решават именно техните проблеми. Използва се естествената склонност на хората да приемат желаното за действително. Типичен пример са т.н. креационисти (често с естественонаучно или инженерно образование, но не специалисти биолози), чиито статии биват високо оценявани и публикувани предимно в религиозния печат.

5.  Претенции за доказване по научен път на съществуването на Бог или Абсолют. Основен принцип на науката е т.нар. бръснач на Окам – да не се предполага повече там, където е достатъчно по-малко. Израз на този принцип са прочутите думи на Нютон “хипотези не измислям”. От тази гледна точка хипотезата за Бог, притежаващ абсолютни свойства, не просто не е необходима за научното търсене, но е и най-ненужната възможна хипотеза. Оттук в никакъв случай не може да се направи изводът, че Бог не съществува, или напротив – че съществува. Просто въпросът за неговото съществуване, метафорично казано, се намира в сляпото петно на зрението на рационалната мисъл. Сред хората, които не са учени, желанието съществуването на Бог да бъде доказано научно всъщност често бива продиктувано от религиозно отношение към самата наука, от сциентизъм – от вярата, че ако не днес, то утре науката ще бъде всемогъща. Наистина, мнозина известни учени са смятали, че заниманието с наука укрепва тяхната вяра в Бога, но търсенето на научни доказателства за съществуването на Бог е профанация и на науката, и на религията.

6.  Спускането на завеса на секретност над изследванията. То не може да бъде самостоятелен признак, но ако са налице повечето от останалите изброени, се пораждат съмнения дали засекретяването не е извършено с цел избягване на открита експертиза, както и с цел да се оправдае пред обществеността липсата на резултати от изследванията.

7.  Когато авторът на “откритието” го кръщава сам на себе си, без да дочака някой друг да стори това, стремейки се по този начин да постави името си редом с тези на световноизвестните учени. Така например теоретикът на торзионните полета Генадий Шипов в своята книга “Теория на физическия вакуум” невъзмутимо въвежда първоначално “уравнения на Айнщайн-Шипов”, а след това и просто “уравнения на Шипов” [9].

8. Авторите или техните популяризатори парадират с членство в организации, именуващи себе си академии или научни дружества, в които критерият за членство е много нисък и често е просто финансов. Типични примери са Нюйоркската академия на науките, наброяваща 50000 членове, и Международната академия по информатизация⁵, наброяваща 15000 членове [10]. Последната дава дипломи по уфология, телепатия и телекинеза и, разбира се, по “Изследване на (...) торзионните и информационните полета във вакуумосферите и материосферите във Вселената” [11].

9.  Авторите интензивно търсят аудитория от неспециалисти, тъй като само те могат да бъдат лесно заблудени, че става въпрос за истинска наука.

10.  В изявите на откривателите се наблюдава явлението пустословие или преливане от пусто в празно. Освен редица автори от древността и Средновековието, отделили внимание на този проблем в своите съчинения, тук бихме могли да споменем акад. Китайгородски, дал превъзходно от научна гледна точка описание на това явление в своята книга “Реникса” [12].

Изброените дотук признаци в никакъв случай не могат да претендират за изчерпателност. Възможно е също така псевдонауката да бъде отхвърлена успешно и от хора, на които научният мироглед не е близък, просто въз основа на плодовете, които тя дава. Така например за вярващия християнин, мохамеданин или юдаист, запознат с догмите на своята религия, самата идея за “физика на Бога” (заглавие на един многотомен труд на български автор, също свързан с торзионните полета⁶) би била парадоксална и дори кощунствена.

Докато например за човек, който вярва в магии, характеристиките на торзионните полета във версията на Акимов не биха представлявали нищо повече от подмножество на възможностите на магията – мигновена връзка и пренасяне на информация на разстояние, енергия “от нищото” и т.н. Всъщност можем да кажем, че съществува тясна връзка между псевдонауката като явление, от една страна, и магическото мислене, от друга. Вярата, че едно твърдение, много пъти повторено, и превърнало се в убеждение на голям рой хора, с това автоматично придобива права на истинност, вярата, че имената са в състояние активно да определят свойствата на нещата, е напълно оправдана в контекста на магическото мислене. За магически мислещия е достатъчно да нарече една група от хора академия, за да се приобщи тази група към света на науката. Словосъчетания като “вечен двигател” и “енергия от вакуума” за него имат непреодолима привлекателност подобно на магическото летящо килимче от преказките на нашето детство. Но магията като такава не служи за откриване на закономерности в природата, а бива предлагана от “магьосниците” за изпълнение на човешки желания. Същото с пълна сила важи и за псевдонауката – нейната цел винаги се свежда до това да подмени действителното с желаното, без значение какви са мотивите за желанието. И това е може би главното и различие от науката, което поражда и всички останали.

ЛИТЕРАТУРА

1.     Мигдал, А. В търсене на истината. С., Наука и изкуство, 1990.

2.     Митрани, Л. Наука и ненаука. С., Наука и изкуство, 1989.

3.     Александров, Е. Б., В. Л. Гинзбург. О лженауке и ее пропагандистах. – Вестник РАН, 1999, т. 69, № .

4.     Бялко, А. В. Торсионные мифы. – Природа, 1998, №.

5.     Кругляков, Э. П. О тайных пружинах торсионной войны. – Наука в Сибири, 2000, № 7.

6.     Кругляков, Э. П. Потомков “детей лейтенанта Шмидта” нельзя оставлять без присмотра. – Наука в Сибири, 2000, № 3.

7.     Кругляков, Э. П. А верно ли “Российская газета понимает свободу печати?. – В: Сборник “Что же с нами происходит?” – Новосибирск, Изд. СО РАН, 19...

8.     Кара-Мурза, С. Г. Идеология и мать ее наука. М., Алгоритм, 2002.

9.     Рубаков, В. А. О книге Г. И. Шипова “Теория физического вакуума. Теория, эксперименты и технологии”. Успехи физических наук”, т. 170, 2000, № 3.

10.  Старцев, Б. Академики кислых щей: государство не в силах унять самозваные академии наук. – Наука в Сибири, 1999, № 18.

11.  Кругляков, Э. П. “Ученые” с большой дороги. – Наука в Сибири, 1999, № 34.

12.  Китайгородский А. И. Реникса. М., Молодая гвардия, 1973.

Първа публикация: Списание на БАН, 2005, №2.

БЕЛЕЖКИ

1. В “Списание на БАН” статията беше поместена под предпочетеното от редакцията заглавие “Аферата с торзионните полета като типична проява на лъженауката. Опит за анализ на явлението”. Авторът обаче предпочита термина псевдонаука, който носи по-малко негативна смислова натовареност, що се отнася до добросъвестността на авторите на псевдо/лъженаучните разработки. Причината за това е, че в една мащабна псевдонаучна афера, каквато е торзионната, биват въвлечени значителен брой хора с различна мотивация, които от етична гледна точка е неприемливо да бъдат поставени под един общ знаменател. <към текста>

2.  У нас популяризатор на торзионната афера и на други псевдонаучни разработки стана в. "Детонация". <към текста>

3.   Това твърдение е вярно само отчасти, тъй като през последващите години А. Акимов продължи изявите си на конференции свързани с Рьорих, но те бяха свързани не с торзионните полета, а с въпроси на педагогиката. <към текста>

4. Вж. напр. Акимов А.Е. Место Сахаджа Йоги в глобальных цивилизационных процессах, доклад на ХІ Всероссийской научно-практической конференции "Путь к здоровому обществу", Новосибирск, изд-во ЮКЭА, 2001 (конференцията е организирана от сектата “Сахаджа-йога”). <към текста>

5. Международната академия по информатизация (МАИ) е регистрирана през 1990 г. също като малко предприятие. Впоследствие обаче “предприятието” се разраства. Особено впечатляват с богатата си палитра от псевдонаучни конструкции съчиненията на президента на МАИ И.И.Юзвишин, подробности за които могат да бъдат намерени в книгата на акад. Е. П. Кругляков “Пладнешки учени” (ИК "БАН", 2003). <към текста>

6. Става дума за Б.Палюшев, също член на одиозната МАИ, която има свое отделение и в България. За повече информация за Б.Палюшев и неговите “открития” вж. Гурова Л., Потомците на Остап Бендер в науката – сп. Светът на физиката, №2, 2004. <към текста>

© Бойко Златев. Публикувано в  на: 04.04.2007. Първа публикация - Списание на БАН, №2, 2005.

Бр.28/януари-март 2007