РАЗКАЗ

Бр.26/май-юни 2006

            Къщата на Белови беше в центъра на града, на улица “Петър Берон”, до пазара, голяма, триетажна. Издигаше се като бяла кула над море от керемидени покриви. Йордан и Мария, дългогодишни учители, я бяха построили десетина години след войната.

            Йордан Белов произхождаше от известен род, взел дейно участие в Преображенското въстание. Завършил математика в София, върнал се в Златобряг, той цял живот преподаваше в гимназията. Повече от половината от по-младите хора в Златобряг бяха негови ученици. Висок, строен с гъста тъмна коса и черни мустаци Белов излъчваше непоклатимост и спокойствие. Не беше от приказливите и предпочиташе силата на мълчанието.         

Мария жена му, слабичка, дребничка с руси коси и сини като минзухар очи, незабележима до едрия си снажен съпруг, беше една от най-добрите учителки по география. Умееше така да преподава, че когато я слушаха, учениците забравяха къде са. Може би на нея се дължеше, че много от момчетата станаха морски капитани, моряци и непрестанно й пращаха картички от различни континенти и държави.

            Освен бялата и просторна къща, гордост на семейство Белови бяха и двамата им сина – Стоян и Панайот. Стоян, по-големият - инженер, а Панайот – адвокат. Докато родителите бяха живи, семейството живееше в мир, но след смъртта на Йордан и Мария, между братята избуя вражда, която започна бавно, тихо да тлее. Отначало никой не я забелязваше, но безшумно и постепенно тя ги охладняваше един към друг.

            Животът на Панайот тръгна, понесен от попътен вятър. След като завърши право, той отвори адвокатска кантора в центъра на Златобряг и бързо стана най-известният и най-търсен адвокат в града. Жена му, детска лекарка, също беше известна. Всички, които ги познаваха не можеха да се начудят на бързия и стремителен възход на Панайот. За кратко време той разшири адвокатската кантора, нае служители и започна да строи хотел край града. Жителите на Златобряг често виждаха тежкия му черен мерцедес безшумно да минава по улиците и си казваха, че Панайот е човек, успял благодарение на ума и необикновената си предприемчивост.

            Брат му Стоян – инженерът, работи в консервната фабрика, но като я ликвидираха, остана без работа и повече от десет години ту работеше, ту не работеше. Жена му Мила, беше учителка, а двете им дъщери Веска и Таня – гимназистки. Живееха в голямата бяла къща на родителите му, на третия етаж, а другите два - даваха под наем на млади семейства и на ученици от околните села. Парите от наемите си деляха с Панайот. С наема, който не беше кой знае колко голям, защото в по-малките градове хората не можеха да плащат големи наеми и с учителската заплата на жена си, Стоян и семейството му се опитваха да преживяват.

            И всичко щеше да продължи така, ако Панайот не реши на мястото на бащината къща да построи модерен хотел. Не беше ясно кога го озари тази идея, но той замисляше да вдигне най-големия и най-красив хотел в Златобряг. Заедно с жена си Христина бяха избрали и името на хотела “Златната фея”, защото и двамата тайно вярваха, че над тях бди една добра фея.

            Често Панайот сънуваше бъдещия си хотел, но на никого, дори и на жена си не споменаваше за тези свои сладки сънища. А те го правеха щастлив и ако се случеше няколко дни или седмици да не сънува хотела, го обземаше тъга и меланхолия. Вечер, преди да заспи, той се отпускаше в мекото легло, затваряше очи и започваше да си мисли за “Златната фея”. След минути сънят идваше и го погалваше като невидимо крило. Най-напред виждаше огряните от слънце улици на Златобряг, рееше се като чайка в небосклона, после бавно се спускаше надолу към улица “Петър Берон”, където беше бащиният му дом, но сега там се издигаше огромният хотел. Приличаше на параход. Наоколо нямаше друга по-висока сграда. Най-отгоре на фасадата блестеше името “Златната фея”. Виждаше се от всяко кътче на града. Светеше с ослепителна светлина. “Златната фея” – могъщество и красота, безброй стаи, ресторанти, кафенета, конферентни зали, басейн, фитнес-център, магазини и офиси. Такъв хотелски комплекс нямаше в Златобряг и в околностите, а градът беше на морския бряг и все повече и повече щеше да се разраства. Очакваше се да пристигат летовници и туристи от цял свят. Панайот си представяше хотела като мрежа, хвърлена в морето, натежала от златни рибки. Но когато сподели тази своя идея с брат си Стоян, разбра, че пътят към мечтата му няма да е нито  лесен, нито кратък.

            - Добре – каза Стоян, – искаш да строиш хотел, но докато го построиш жена ми, дъщерите ми и аз къде ще живеем?

            - За това не мисли – отговори самонадеяно Панайот – ще ви наема апартамент и аз ще плащам наема.

            - Много мило – усмихна се иронично Стоян, - но май забравяш, че Милка не е известна детска лекарка и аз не съм адвокат, а безработен. Издържаме се от нейната учителска заплата и от наемите, които получаваме. Ако разрушим къщата няма да получаваме наеми. Как ще живеем? Не съм съгласен! Имаш пари, купи друго място и там си строй каквото искаш.

            - Но това е най-доброто място, стратегическо, идеалният център, само на километър от плажа и е най-високата точка в града. Представи си каква панорама ще се разкрие от десетия етаж към цялото крайбрежие. Фантазия, за която много мечтаят!

            - Не, не съм съгласен! Тази къща са я строили мама и татко само с двете си ръце. Лишавали са се от всичко, за да я съградят за нас. Голяма е, стабилна е, а понякога, когато в стаите е много тихо, сякаш чувам шепота на мама и татко, долавям стъпките им...

            - Не говори глупости. Живеем в други времена. Не се поддавай на мистика и сантименталност. Помисли си само колко много пари ще печелим. И зиме, и лете хотелът ще бъде пълен с чужденци.

            - Ти  и сега имаш много пари.

            - Как много! Вярно живея добре, а ти какво? Ето вече десет години си безработен и нищо не правиш.

            - Знаеш, че не зависи от мен.

            - Напротив зависи само от теб. Работи, търси работа. Постигни нещо.

            - Да не мислиш, че по цял ден лежа у дома и не търся.

            - Мисля, че трябва да си по-упорит.

            - Ти ли ми казваш това?

            - Да аз. Мързелът на никого не помага.

            - Смяташ ме за мърлзелив?

            - Трябва да имаш цел и да я преследваш денонощно.

            - Твоите цели не са мои, разбери, но ако не го разбираш няма за какво да говорим! – заяви Стоян.

            След този разговор двамата братя се разделиха мълчаливо и намръщено без да си кажат дори довиждане. Панайот обаче не се отказа и започна напрегнато да мисли как да убеди брат си. Като адвокат добре знаеше, че без неговото съгласие нищо не може да направи. Премисляше различни варианти, но Стоян беше неприклонен, костелив орех, кажеше ли нещо, държеше на него като удавник. Живееха в епохата на парите и това, което не можеше да се реши с пари, Панайот решаваше с много пари. Стоян имаше нужда от пари, но нямаше да ги приеме под никаква форма, беше честолюбив. Подозираше, че Стоян му завижда. Да, Панайот успя, направи кариера и сега може би е най-богатият и най-влиятелният в Златобряг. Ако пожелае, утре би станал и кмет. Има толкова пари, че би купил всеки, но само брат си не можеше да купи. Чувстваше се безсилен и смешен, а не търпеше някой да му се надсмива. Знаеше, че Стоян се смее в очите му и му казва: “Всичко можеш, нали, но без моето съгласие няма да построиш хотела. Затова не ми се хвали.” Това хвърляше Панайот в ярост. Идваше му да влезе в ада, но да постигне целта си. До този миг не знаеше какво е поражение. Побеждаваше  и вървеше напред, опияняван от своята сила.

            След дълъг размисъл реши да използва Троянски кон. Стоян може да е неприклонен, но жена му Мила би склонила и по женски така да завърти всичко, че Стоян да омекне и да се съгласи. Панайот добре познаваше жените, пазителките на семейното огнище. Те мислят за бъдещето на децата си, да са осигурени и с покрив над главите.

            Един ден Панайот изчака Мила да излезе от училище и бавно тръгна след нея. На първата пресечка я настигна , поздрави я и заговори. Каза, че отдавна не я виждал, че често с Христина мислят за тях и винаги са готови да им помогнат. Та те са най-близките им, на други не могат да разчитат и трябва да си помагат. Панайот предложи на Мила да изпият по едно кафе. Априлският ден беше слънчев, от морето подухваше вятър и Мила прие поканата на девера си.

            Когато сервитьорката им донесе кафето, Панайот започна внимателно и отдалече. Каза й, че мисли най-вече за децата, за тяхното бъдеще. Те трябва да живеят спокойно, а не да се унижават и да слугуват на простаци. Мила веднага се досети накъде отива разговора и побърза да го прекъсне:

            - Имаш предвид един голям хотел, който да осигури не само тяхното бъдеще, а и на техните внуци, нали – каза тя, усмихвайки се.

            - Да – отговори Панайот с половин уста, защото иронията в думите й го парна.

            - Аз възпитавам моите деца – продължи Мила, - да разчитат само на себе си. Да се стремят сами да постигна нещо, а не да чакат на лесни и готови пари.

            Надсмя й се наум. Какво може да се очаква от една учителка, каза си той, свикнала е да говори само с клишета и колкото да й обяснява, никога нямаше да го разбере. Тактично не продължи да развива теорията си за хотела и побърза да си тръгне, оставяйки Мила с нейните учителски разбирания да постигнеш всичко сам и на никого да не разчиташ.

            Но и разговорът с Мила не го отказа, знаеше, че ще намери решение и упорито го търсеше. У дома започна да усеща, че търпениетето на Христина се изчерпва. От време на време тя му подхвърляше по някоя хаплива дума, уж така между другото, но като разтопено олово думата капваше в душата му и оставяше там белег, който не зарастваше.

            - Твърдиш – казваше Христина, - че и дявола би убедил във всичко, а само брат си не можеш да убедиш в нещо, което е полезно и от което ще има печалба и полза.

            И ако Панайот случайно споменаваше нещо за хотела, Христина веднага го поливаше със студена вода.

            - Вече не искам да слушам за хотела. Ти си един празнодумец, когато го построиш, тогава ми говори.

            Всичко това започна да го изнервя и той не можеше да издържа синия като стъкло поглед на Христина, изпълнен с упрек и насмешка. Изчезна и хубавият му сън. Незнайно как се беше превърнал в кошмар и започнеше ли да го сънува, Панайот скачаше от леглото, изпотен и разтреперан. Когато заспиваше най-напред виждаше величествената сграда с големите светещи букви “Златната фея”, но хотелът се превръщаше в параход, отплуваше в морето и преди да изчезне зад хоризонта се развихряше буря. Огромни вълни подхващаха “Златната фея” и тя започваше да подскача като орехова черупка, която всеки момент ще се разцепи и потъне. Зад плуващия хотел се влачеше златен синджир и за свой ужас Панайот се виждаше завързан за този тежък синджир. Студените вълни го блъскаха, заливаха, в устата си усещаше горчиво-солен вкус и всеки миг щеше да се нагълта с вода и водорасли. Събуждаше се като прободен в сърцето и дълго седеше в леглото, вперил неподвижен поглед в прозореца отсреща.

            Една нощ, в края на лятото, страшна паника обзе Златобряг. В небето се издигаха огромни пламъци като от зловеща клада. Огънят бушуваше на най-високото място в града, там където беше улица “Петър Берон” и скоро всички разбраха, че гори къщата на учителите Йордан и Мария Белови. Такъв страшен и огромен пожар никой не беше виждал. Огънят приличаше на освирепяло чудовище. Напразно около него се суетяха пожарникари и хора. Развихрилите се  ярки пламъци осветяваха града.

            Недалеч, в едно от жилищата на улица “Иван Вазов”, до прозореца стоеше Панайот Белов и отблясъците от пламъците се отразяваха в неподвижните му като тъмни стъкла очи. Беше доволен. Пожарът разчистваше пътя към хотела.

            Огънят утихна чак призори. От хубавата бяла къща на учителите Белови не остана нищо, само куп развалини, обгорели греди и непоносим мирис на дим и изгоряло.

София, 23. 02. 2006 г.

© Георги Михалков. Публикувано в  на: 24.05.2006.

Бр.26/май-юни 2006