РАЗКАЗ
|
|
РАЗКАЗ |
|
Стоян Вълев
ЧЕРНИЯТ ВЯТЪР
|
– Ама утрото тук е прекрасно! – възкликна Женя, взряна в ширналата се под нас гора. Не беше сякаш гора, а развълнувано море от искряща зеленина, която слънцето позлатяваше. Още снощи решихме да прекараме тук целия ден и сега не ни оставаше нищо друго освен да се наслаждаваме на красотата. Само човек, който не е обикалял из Родопите, може да напусне страната ни без сълза в окото. Бил ли си тук веднъж – сред тази умопомрачителна зелена шир – оставаш вечен пленник на страната, в чиито предели е тази най-чудна в света планина. Тъкмо закусихме на полянката и обсъждахме накъде да поемем. Искаше ни се да тръгнем едновременно и в четирите посоки, а това е невъзможно, поне засега, поне на нас, хората от началото на ХХІ век... Точно тогава Женя изпищя и посочи нещо. Погледнах натам, накъдето настоятелно сочеше ръката й. И го видях. Към нас идваше един старец с бяла коса и брада, опираше се на тоягата си и вървеше, сякаш взрян в нас. Имаше нещо необичайно в този старец... – Я се вземи в ръце... – опитах се да я успокоя въпреки гледката. – Някакъв местен човек ще да е, какво се плашиш? – Той... – бъбреше уплашена Женя, като триеше очи невярващо. –Ама той не стъпва по земята! Виж! Гледай! Не виждаш ли?! – в гласа й имаше молба, примесена с нарастващ ужас. Загледах се внимателно в идващия насреща ни старец и като че ли... Ами да, тя беше права! Старецът вървеше на половин метър над земята, той крачеше във въздуха! Станах от удивление и едновременно с това усетих как изтръпват краката ми. Не можех да мръдна от страх и изненада. Оставаше ми само да чакам. А старецът идваше, вървейки по въздуха. Колкото повече наближаваше толкова по-страшно беше да се наблюдава. Спря до нас, всъщност извиси се над нас. – Добър ден, добри хора! – изрече старецът благо усмихнат, с треперлив немощен глас. – Добър ден, добри старче! – изрекох аз и не смеех да помръдна, само облизах пресъхналите си устни. – Сподели трапезата ни, човече! – предложи Женя и посочи тревата до себе си. Старецът кацна меко на земята и бавно приседна. Докато Женя нареждаше хляба и салама пред стареца, аз внимателно го наблюдавах. – И какво? – попита ме изведнъж – ни в клин, ни в ръкав – странно усмихнат старецът. – Н-н-нищо... – отговорих му. – Уплаши се, че така се придвижвам, нали? – ласкаво се усмихна непознатият. – Така е – признах си. – Някога, деца мои, преди много време, повечето хора така са се придвижвали по тази планина. После загубили тази своя способност по ред причини. А може и да им е била отнета, знам ли... Но някой хора като мен още могат така... – обясняваше старецът, докато отчупваше мънички залъчета хляб и ги поднасяше към устата си. – Не съм гладен, деца мои, но длъжен бях да почета хляба – рече той и побутна храната към Женя. – Прибери я, дъще. Женя набързо прибра всичко. Ръцете й трепереха. Седяхме си тримата и мълчахме. Старецът се понадигна, стана и като се опря с две ръце на тоягата си, рече ни: – Дойдох да ви предупредя да се махнете оттук. Защото инак ще предизвикате гнева на черния вятър. – Черния, какво?! – попитах. – Черният вятър, синко. Той тъдява нощува и мрази хората да го безпокоят, преследва ги, ако пристъпят във владенията му. Затуй никой от местните не минава наблизо, ама вие не сте тукашни, нали така? – Да, дядо. От града сме – кимна Женя. – Съберете си нещата и се махнете – думите му прозвучаха като заповед. И без да добави нищо, надигна се отново във въздуха и се понесе надалеч от нас. След няколко минути фигурата на вървящия по въздуха старец изчезна, стопи се в далечината, тогава Женя възкликна: – Кажи сега, сън ли беше или реалност този човек? Мълчах. Нямаше какво да й кажа. Нищо не проумявах от случилото се. – Ще се махнем ли? – попита Женя, странно усмихната. – Най-добре е да се измитаме. Не ми харесва тук – огледах се тревожно и ми се стори, че дърветата някак заплашително и двусмислено поклащат клоните си, изпитах тягостното чувство, че нещо зловещо недалеч от нас се е спотаило и ни дебне. Самовнушения, разбира се, казах си, но тревогата не ме напускаше, а като че ли се увеличаваше. – Страхливец! – перна ме по рамото Женя и се излегна по гръб на тревата. – Аз оставам, а ти ходи, където си щеш! Познавах я добре, нямаше да мръдне оттук. Полегнах и аз до нея, сигурно съм задрямал, тъй като се стреснах, когато тя ме бутна в ребрата: – И какъв беше тоя старец според теб? – Знам ли... – измърморих аз. Току-що преживяната среща беше тъй невероятна, че даже не се опитвах да разбера какво точно се случи. Има такива мигове в живота, когато сякаш съзнанието блокира, не е в състояние да възприеме чутото или видяното. Даже се улових, че подличко, а може би здравословничко, се опитвам да забравя случката... Страхувахме се, но и двамата не искахме да си го признаем. Дори си мислех, че Женя вече съжалява за решението си да останем, но не желае да се издаде пред мен. Колкото повече време минаваше, толкова повече ми се струваше, че старецът може пък да е бил сън, мираж някакъв... Но въпреки това непрекъснато тайничко се оглеждах насам-натам. И по тази причина пръв го видях – черния вятър. Първо изглеждаше като малко черно кръгче. Наблюдавах го ужасен как се увеличава и стремително ни наближава. Едва успях да сграбча Женя и да я придърпам към себе си. – Какво има? – попита тя и в очите й прочетох неистов, животински бездънен страх. Преди да й посоча нарастващият черен кръг, тя го видя и изпищя. Сега си давам сметка, че целият ужас е траял не повече от една-две минути, но тогава ни се стори цяла вечност. Чухме яростно свистене, което нарастваше. И някакво бучене, сякаш се сриваха огромни скални маси. Земята под нас затрепери, от ужас ли? А чернотата наближаваше и се увеличаваше, поглъщаше всичко, до което се докоснеше. Тревата почерняваше, дърветата потъваха в непроницаем мрак. Нещо ставаше – неистово, пронизително, свирепо, безумно. В такива случаи човек действа инстинктивно – бутнах силно Женя и тя падна по очи на земята, а аз я покрих с тялото си. И усетих леден вятър да прелита над мене. Огледах се и видях, че нещо черно се вихри над нас, беше понесло над главите ни палатката и тя кръжеше, преобръщаше се, въжетата се мятаха, преплитаха се. Усетих, че вятърът отново налита към нас и прилепих лице към земята. Леден мраз се впи в гърба ми, боцкаха ме жестоко хиляди иглички. Забила лице в тревата, Женя ридаеше безшумно. За трети път чернотата налетя върху ни. И се стовари като чук отгоре ни. Имах чувството, че потъвам в ледено студена вода. Нещо притискаше лицето ми към земята, струваше ми се, че в следващия миг тъпанчетата на ушите ми ще се пръснат. Най-потискащ беше непрогледният мрак, който ни погълна – не виждах дори ръцете си, макар че триех очите си. И това виене на вятъра, което ту затихваше, ту се извисяваше до висоти, които караха не само земята под нас безпомощно да трепери, но и проникваше в телата ни, пронизваше всяка клетка. И в тази непрогледна чернота се почувствах слаб, немощен, стори ми че се задушавам, защото мракът като че ли се сгъстяваше и все по-трудно дишах... Навярно едновременно с Женя сме загубили съзнание. Когато се свестих, първо видях слънцето – то си грееше все така весело, сякаш нищо не се беше случвало. Отместих поглед към мястото, където би трябвало да е палатката ни – нямаше я. Спомних си, че за последен път я видях да лети във въздуха. Извърнах очи към Женя и се уплаших – тя сега лежеше по гръб със затворени очи. Грабнах главата й с две ръце и я надигнах. Тогава тя отвори очи, видя ме и бавно, с усилие промълви: – Къде сме? – Тук... – измънках и се опитах да доуточня. – Там... – На земята ли сме? – попита тя и стисна с две ръце моята ръка. – Спокойно. Ние сме тук, където си бяхме... – опитах се даже да се усмихна, но не се получи. Женя се огледа, заопипва с ръка тревата до себе си, въздъхна облекчено и призна: – Ти беше прав... Извинявай! Трябваше да се махнем от това проклето място. Наистина го направихме – след няколко минути бягахме от зловещата поляна. Когато стигнахме до сгушеното под върха планинско селце, спряхме и седнахме на един огромен дънер да починем. – Ето го! – изпищя Женя. Видях го – старецът се рееше високо в небето и сякаш ни махаше с ръка. Бързо станахме и тръгнахме по първата изпречила се пред очите ни тясна, крива уличка, а тя ни изведе направо на селското площадче. Озовахме се точно пред гостоприемно отворената врата на кръчмата и не влязохме, а влетяхме. – Дай нещо за пиене, приятелю! – подвикнах на кръчмаря и двамата с Женя се свлякохме на обикновените, дървени столове. Кръчмарят наля две чаши с бяло вино и ни ги подаде. Пресушихме ги и му ги върнахме, дадох му знак да повтори поръчката. Когато ръката ми стисна здраво втората чаша попитах кръчмаря: – Ти виждал ли си го? Кръчмарят приседна при нас и попита заинтригуван: – Кого, приятелю, кого да съм виждал? – Един старец, върви по въздуха... – започнах и спрях. Ще ме сметне за луд. – И лети по въздуха! – допълни като капак Женя. Нямаше как да я спра. Кръчмарят дяволито се ухили . – Дали пък не ви се е привидяло, а? Как да му обясня за летящия старец, за черния вятър?! Тогава чух възклицанието на Женя: – Ама той... това не сте ли вие?! Едва сега го видях и аз – старецът, който ходеше по въздуха, седеше през две маси и се усмихваше все така благо. – Припознали сте се – отговори той и размаха глинената си луличка. Гласът му си беше същия, не можеше да не е същият онзи старец.... – Да ви го представя, значи, – ухили се кръчмарят, – дядо Стоимен от наше село. Гледахме като хипнотизирани стареца, а той благо ни се усмихваше и мълчеше. И постепенно се успокоявахме. Имаше ли значение дали е той или не, важното беше, че го срещнахме – и него, и черния вятър. За да знаем, че светът съвсем не е това, което ни се струва.
|
|
|
|
|
©
Стоян Вълев. Публикувано в
|
|