ФИЛОСОФИЯ

Бр.20/октомври-ноември 2005

         Мислейки за чудото, ние естествено и неизбежно сме доведени до евангелското повествование за чудесата Христови, защото, както в истинното Христово човечество постигаме самите себе си, така и в чудесата Христови търсим да постигнем дадената ни власт над света. Ако най-голямото чудо на Христос е Той самият, Неговият образ, то и явяването Му като пророк е било преди всичко в духовна сила и власт, които са се откривали и в слово, и в дело. “защото ги поучаваше като един, който има власт” (Марко 1:22),”И учудваха се на учението Му, защото Неговото слово беше с власт“ (Лука 4:32). “И мнозина, като Го слушаха, се чудеха и думаха: Откъде има Тоя всичко това? и: Каква е дадената на този мъдрост, и какви са тези велики дела извършени от ръцете Му?” (Марко 6:2). Чудесата в Евангелията са нещо като подразбиращи се от само себе си  явления на тази сила. Характерно е, че Евангелията обикновено не използват думата чудо за деянията на Христос: τέρας се употребява само като изключение, при синоптиците най-употребяваната дума е δύναμις – сила, а при Йоан – σημειον – знамение. Освен това, в Евангелието на Йоан Господ просто говори за своите дела – έργα, които свидетелствуват за Него (Йоан 5:36, 10:25). А тези дела, “които никой друг не е сторил” (Йоан 15:24), са били проповед, изцелявания, благотворения. Преди да се обърнем към разглеждането на тези чудеса, ще поставим предварително един общ догматичен въпрос: какво са представлявали чудесата в Христовото служение? Били ли са те действие божествено или човешко, Бог или човекът е извършвал тези дела в Богочовека? Имаме ли ние тук творчески актове на Божието всемогъщество, което е сътворило света, или прояви на силите на съвършения Човек? Този въпрос именно в тази негова постановка е възниквал в догматическото учение и е бил решаван в смисъл, че Христос е правил чудеса с Божия сила, т.е. като Бог и, обратното, е изнемогвал с човешка изнемога като човек. Тук ние няма да се спираме в пълен обем на това христологическо мнение, което в скрита форма съдържа в себе си Несторианското разделяне на двете естества в Христа. Христос, имайки две естества, две воли и две “енергии”, въпреки това е имал единен човешки живот, и разделянето на животите, ако го имаше, би свидетелствало единствено за несторианска συνάφεια, а не за единството на Неговата ипостас. Затова следва да се отстрани представата, че Христос е вършил едни Свои дела или дори отделни моменти в тях като Бог, а други като човек – такава мозайка от две естества е недопустима. Бидейки Богочовек, в единството на Своята личност, Той е вършил и преживявал всичко и с божественото, и с човешкото естество, разбира се, според природата на всяко от тях. Затова да се отстранява всякакво участие на божественото естество в едни проявления на живота (в частност, дори в страданията), както и участието на човешкото естество в други проявления, означава несториански да се разделя Христос и дори вместо моралното единство на  συνάφεια да се установява някаква поредност на двете в едното, нещо като раздвоение на личността, което да не бъде. Напротив, необходимо е да се постулира непрекъснатостта на живота, волята и действието на двете естества в Христа, това е самоочевиден постулат на догматите на ІV и VІ Вселенски събори (за неразделното и неслитно съединение на двете природи, двете воли и двете енергии в Христа).  В приложение към чудесата Христови трябва да установим, че те са били извършвани от Богочовека в ипостасно единение на неговото Божие и човешко естество. Затова те, бидейки знамения на Бога, са били също и човешки, а поради това и космични, представлявайки откровение на човека в света, и именно тази човешка космичност на Христовите чудеса трябва да си изясним. Човечността на Христа (въпреки докетизма) е била истинска, макар и да е побирала в себе си телесно пълнотата на Божеството. Тя е принадлежала на света и е носила в себе си неговия живот. Чудесата Христови са били дела на Човека, който, имайки за Своя ипостас Логоса, е побирал в своя живот пълнотата на богозрението, богознанието, богожитието; съединената неразделно и неслитно с Божеството човешка природа на Христа е била обожена, така че Синът Човечески е бил и Син Божи,  (“Единороден Син, в когото е Моето благоволение”). Но във всичко това съвършеното човешко естество само се разкрива докрай, а в никакъв случай не се премахва или разтваря. Христос е Син Човечески и Неговите действия, в частност, чудесата, са човешки дела, но извършвани в пълно съгласие с волята Божия. По силата на догмата на VІ Вселенски събор за двете воли и двете енергии в Христа Христос е извършвал чудеса и като Бог, и като човек. Божествената страна на това осъществяване, разбира се, остава непостижима за тварното същество. Но може да поставим въпроса спада ли тя към дейността на Бога-Творец, извикващ от небитието напълно нова твар, или на Бога-Промислител, който промишлява за вече създадения и съществуващия свят, завършен и самозаконен в своето природно битие? Божественият Логос е Този, "имже вся быша и без него ничтоже бысть еже бысть", Творецът на света, който го е извикал от небитието и го държи в битие. От Логоса е сътворено и същото това човешко естество, което е било възприето от Христа като Негова човешка природа и самото това възприемане ("в последните дни") свидетелствува, че творението вече е завършено и в своя завършен вид е възприето от Логоса: καί ό Λόγος έγένέτο. Сътворяването на света, което в Бога протича във вечността Божия, за света се е есъществило в един изначален, предивременен акт, започващ със себе си времето и като че продължаващ в него, изпълващ със себе си цялото време. Оттук следва, че въплъщението на Логоса като събитие в света и в неговото времево битие не е сътворяване на света, то принадлежи не към областта на сътворението, а към Божието промишление за света, към съотношението на Твореца с тварта, към Неговото взаимодействие с нея. Разбира се, в промислителния план на Бога то заема централно място и по отношение на света то има значение като на ново сътворяване, по-точна на пре-творяване на света, на създаването му отново чрез явяването на съвършения Човек, който заедно с това е Богочовек, но дори това претворяване предполага вече завършено сътворение. Затова Логосът в Христа се открива не като Творец на света, положил основите му и поддържащ го със Своята мишца, но като Промислител, намиращ се в определено взаимоотношение с него (което, в частност, се изразява и в съединението на двете природи, божествената и човешката, неслитно и неразделно). Затова и характерът на божественото участие на Логоса в творенето на чудесата Христови трябва да бъде проумяван като промислително действие на Бога в света, обаче със запазване на неговата самобитност. Следователно, чудесата от страна на Бога не са ново творение, актове над света, а действия на Бог в пределите на този свят, които само насочват неговия живот. И чудесата не могат да бъдат разбирани като ново сътворяване на света, дори и в някаква най-малка част или акт, защото това би означавало вече сътворяване на нов свят чрез внасяне в неговата система на нови елементи и чрез разрушаване на неговата съществуваща преди това връзка. Сътворяването дори само на един нов атом в света го променя целия. А тъй като светът намира себе си в човека, който е “свят придобит”, то новото сътворяване или изменение на света внася промяна и в човека, самата човечност губи своята устойчива определеност, тя се променя с всяко чудо като с нов битиен тласък. Оттук би следвало, че с чудесата се променя и човешкото естество на Христос, възприето от Сина Човечески от ветхия Адам в цялата му пълнота и истинност (вж. генеалогията на Христа в Лука 3), което очевидно е недопустимо. По такъв начин онтологичната устойчивост пи здравина на света се оказва условие, а заедно с това и следствие от самото боговъплъщение. Затова и чудесата Христови и в своя божествен аспект не могат да бъдат разбирани като творчески актове на Бог над света или като ново сътворение, но се отнасят към промислителните действия на Бог в света, те са му иманентни, осъществяват се в границите на неговите възможности или на вложените в него сили. И именно промислителният характер на чудесата, който съответства на това, че на седмия ден Бог си починал от Своите дела, завършвайки и изчерпвайки творението, прави разбираемо съотношението на божественото и човешкото естество в Исус при извършването на чудесата. Ако христологически е невъзможно да се твърди, че Христос е извършвал чудесата само с божествената си сила като Бог, без участието на човешкото естество (което би било по-скоро евтихианство, тъй като би свидетелствувало за поглъщането на човешкото естество в Христа от Неговата божественост), то за това няма и никаква теологична необходимост. Ако започнем да разбираме чудесата като актове на ново сътворение, то те очевидно принадлежат само на Бога, те са дело на Неговото всемогъщество и човекът не може да има тук никакво участие. Човешката природа на Христа, самата тя бидейки творение на Логоса, би могла най-много да остане пасивна при извършването на чудо в този смисъл. Нейното присъствие не би имало никакво значение за това творческо действие на Логоса и дори саматя тя би трябвало онтологично да потреперва от тези творчески актове като от тласъци в нейното собствено битие. Но след като чудесата са промислителни действия на Бог в света и над света, към който принадлежи и собственото човешко естество на Христа, оттук се открива пълната възможност и дори необходимост от съучастие в тези чудеса и на човешкото естество като принадлежащо на този свят, защото това не са чудеса в смисъл на ново сътворение, а само явления на силите и знаменията в този свят. Това съотношение на божественото и човешкото естество в Христа в извършването на чудесата е същото, както и в целия живот на Богочовека: Божество, смирило се до въплъщаване и в този кенозис скрило Своето величие и всемогъщество като в потенциалност, но вдъхновяващо със Себе Си целия човешки живот на Богочовека. Човешкото естество, неумалено в своята самобитност и свобода, запазвайки целия чавешки живот (“воля и енергия”), непрекъснато се вдъхновява от божественото естество, обожва се в пълна мяра (“Защото в Него обитава телесно всичката пълнота на Божеството”, Кол 2:9), така че всеки човешки акт е и богочовешки, обожен акт и нищо не се извършва вън от това взаимообщуване (communicatio idiomatum). Затова чудесата се извършват от Сина Човечески и в Неговото човещко естество, следователно те са човечни, достъпни са за човека, съдържат се във възможностите на този свят, оглавяван от човека. Същото одначава, по-нататък, че чудесата са естествени, а не са противоестествени и не са свръхестествени. В тях се проявяват възможности, заложени в отношението на човека към света. Те представляват самосвидетелство за човечност, защото човекът е призван да “господства” в света, той е цар на творението, тварен бог. И тази власт на човека над света се свидетелствува в съвършения Човек с потресаваща сила, макар че – веднага трябва да добавим – чудотворенето въобще не представлява Негово изключително достояние, но изобщо е свойствено на духоносните мъже в Стария и Новия Завет. От това, че чудесата се извършват от Христа с участиего на неговата човешка природа, следва, че всички те са човечни, т.е. достъпни са за човека и са възможни за него. Чудесността им се състои само в особения, необичаен за дадените условия начин на извършване: например, лечението на болести е във властта на човека и чудотворните изцеления се различават не по цел и по същество, а само по необичайния начин за тяхното достигане. И това, че не всички дела, спадащи към чудесата, са достъпни сега за човека, още не свидетелства против възможността за това в бъдещето: “Делата, които Аз върша, ще вършите, и повече от това ще вършите” – ето това е общото съотношение, което е установено в думите на Самия Господ. Всички чудеса са принципно достъпни за човека и всички те са извършвани още от старозаветните пророци: Мойсей, Илия и Елисей (също и възкресяването). Всимки те са дадени от Христа във властта на апостолите при изпращането им за проповед: “Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте” (Матея 10:8, Марко 3:15, Лука 9:2), и учениците “изгонваха много бесове, и мнозина болни помазваха с масло и ги изцеляваха” (Марко 6:13). Разбира се, Господ не би дал тази заповед, съдържаща в себе си пълнотата на Неговото собствено чудотворство (а в тяхно лице и на цялата Църква, както това следва от думите на Господа след възкресението: Марко 16:17-18), ако тези дела не бяха човечни, достъпни за човека. Същите чудеса ние виждаме да извършват апостолите, след Възнесението (според книгата Деяния): и многобройни изцеления, и дори възкресявания. И същият дар на чудотворство се продължава в Царквата във всички времена. Всичко това потвърждава, че извършването на чудесата Христови не следва да бъде приписано единствено на неговата божествена природа, но принадлежи и на човешката, а следователно е и човешки реализирано, чрез разкриването и осъществяването на човешките възможности.

        Тази човечност на чудесата Христови намира още и косвени потвърждения в Евангелието. Господ свидетелства, че “тоя род излиза с молитва и пост”, и Самият Той се моли при извършването на чудесата. Това е засвидетелствано пряко само за отделни актове: преди ходенето по водата Той остава през нощта “да се помоли насаме” (Матея 14:23), при насищането на народа Той, “погледна към небето и благослови” хлябовете, т.е. помолил се (Матея 14:19, Марко 6:41, Лука 9:16). При Преображението, “като се молеше, видът на лицето Му се измени” (Лука 9:29). И накрая, при извършването на най-потресаващото чудо – възкресяването на Лазар – Господ се моли на Отца, както става ясно от следните Негови думи: “Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш” (Йоан 11:41-43). Дори това чудо, което богословите обикновено приписват само на божественото естество (“като човек Христос плачеше, като Бог възкресяваше”), е било извършено със силата на молитвата, разбира се, човешка, тъй като молитвата е свойствена на Богочовека в Неговото човешко естество. И тази сила на молитвата, като духовна причинност в света, по обобщаващ начин е изложена от Господа в думите на проповедта на Планината: “Искайте, и ще ви се даде...  всеки, който иска, получава... Отец ви, Който е на небесата, ще даде добри неща на тия, които искат от Него!” (Матея 7:7,8,11), и разбира се, в Господнята молитва, тази молитва на молитвите... Има и втора черта в Христовото чудотворство, която говори за неговата човечност, както от страна на субект, така и на обект: това е участието в чудото не само като творящ, но и като приемащ. В ограмната мнозинства от чудесата условие за тяхното извършване е вярата, заради която и според която се извършват чудесата: изцеляването на прокажения (Марко 1:40-41, Матея 8:2-3, Лука 5:12-13); възкресяването на дъщерята на Иаир (Марко 5:22,23,36, Лука 8:41,50, Матея 9:18), изцеляването на бесноватия (Марко 9:23-24, Матея 17:19-20), изцеляването на слепия Вартимей (Марко 10:52); изцеляването на слугата на стотника в Капернаум (Матея 8:8-10, Лука 7:6-9); изцеляването на кръвоточивата (Матея 9:20-22, Марко 5:27, Лука 8:43-48); изцеляването на двамата слепци (Матея 9:20-30), изцеляването на дъщерята на ханаанеянката (Матея 15:22-28, ср. Марко 7:25-29). Ако съпоставим съответните повествувания, ще се убедим, че във всички тези случаи специално се свидетелствува за вярата, като предизвикваща или съпровождаща чудото. Но още по-изразителни са слумаите от обратно естество, когато отсъствието на вяра е препятствие за извършването на чудо или поне за приемането му. Такива случаи са пряко засвидетелствувани в Евангелието: “И не можеше да извърши там никакво чудо, освен дето положи ръце на малцина болни и ги изцели. (ούκ έδύνατο έ κει ποιησαι ούδεμίαν δύναμιν); И чудеше се за тяхното неверие.” (Марко 6:5-6); И не извърши там много велики дела, поради неверието им” (Матея 13:58). Тези текстове, в които скептиците виждат  свидетелство за това, че чудесата са се извършвали със силата на собствената вяра (самовнушение) на изцеляваните, но не са могли да се осъществят при нейното отсъствие, всъщност са само потвърждение на тяхната съществена човечност. Чудесата не са насилие над света, а разкриване на неговите собствени сили и потенции, като при това разкриване участват и двете страни, не само извършващият, но и приемащият. Чудесата се извършват, така да се каже, не само ex opera operato, но и ex operе operantis.

        Забележително е, че дори в чудото на възкресяването на Лазар ние виждаме наличието на тази черта, именно участието на вярата, разбира се, не на самия умрял, а на неговите сестри (както и на бащата при възкресяването на дъщерята на Иаир). “Тогава Марта рече на Исуса: Господи, да беше Ти тука, не щеше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде.” (Йоан 11:21-22), и първата половина от тези думи буквално повтаря и Мария (11:32). Чрез вярата и те стават съучастнички във възкресяването, както и в други случаи, когато чудесата са се извършвали чрез вяра и не са могли да бъдат извършени без това условие. В известен смисъл можем да кажем, че чудесата са общо дело на човечеството, а не само на техния извършител.

        По-нататък трябва внимателно да се вгледаме в онези особени черти, които съпровождат извършването на отделните чудеса. Огромно количество чудеса се извършва само със слово, с непосредственото действие на повелението на Господа, с пряка духовна причинност. Същото се отнася и за много пророчески и апостолски чудеса в Стария и Новия Завет. Преди всичко и най-естествено от всичко така се извършват изцеленията на бесновати. Но както и да разбираме тази бесноватост, ще виждаме ли в нея бесовско обсебване или нервно-психична болест или и едното, и другото, словото представлява тук пряко и действено оръдие и за повеляване на бесовете, и за психическо внушение, което във вид на хипноза се прилага от медицината и в наше време. Словото, казано с власт, в този случай е естествен начин за въздействие както върху нечистите духове, които отдалеч чувстват приближаването на Светия Израилев (И, ето, извикаха, казвайки: Какво имаш с нас, Ти Божий Сине? Нима си дошъл тука преди време да ни мъчиш? (Матея 8:29)), така и върху душевната и нервна система на болните (чрез внушение и самовнушение). Но и вън от това, огромно количество евангелски чудеса се извършват чрез пряко повеление на Господа чрез слово – в едни случаи отговарящо на вярата и съединяващо се с нея, в други непосредствено повеляващо: тъщата Симонова (Лука 4:39), прокаженият (Лука 5:12-13), разслабеният (Лука 5:24-25), човека с изсъхналата ръка (6:8-10), изцеляването на слугата на Капернаумския стотник (7:1-8), възкресяването на сина на наинската вдовица (7:14-15), изцеляването на десетте прокажени (17:14), изцеляването на дъщерята на хананеянката (Матея 15:28), изцеляването на разслабения при къпалнята Бетезда (Йоан 5:8-9), изцеляването на сина на Капернаумския царедворец (Йоан 4:50-53). Тук спадат и чудесата, извършени посредством повеляващо слово, обърнато към природата: вятъра и морето (Марко 4:39-41, Лука 8:22-25, Матия 8:23-26), смоковницата (Марко 11:14,20), при чудотворния лов на риба (Лука 5:4-7). Аналогия има в Стария Завет: чудесата на Мойсией при изхода от Египет и по време на пътешествието в пустинята (Изход), чудесата на пророк Илия (3 Цар. 17,18; 4 Цар. 2) и Елисей (4 Цар. 4,5,6).

        Обаче има цяла поредица чудеса, в които Господ не се ограничава само със слово, но извършва определени действия, които се явяват като средство за извършване на чудото. Така, при възкресяването на дъщерята на Иаир, Той, “като хвана детето за ръка, каза му: Талита куми” (Марко 5:41), а при изцеляването на косноезичния Исус, “като го отведе от народа насаме, вложи пръстите Си в ушите му, и, като плюна, докосна се до езика му; и погледна към небето, въздъхна и му каза: Еффата, сиреч, Отвори се” (Марко 7:33-34). Изцелението на слепия се описва със следните черти: “И Той хвана слепеца за ръка, изведе го вън от селото, и, като плюна на очите му, положи на него ръце и го попита: Виждаш ли нещо? И той, като подигна очи, каза: Виждам човеците; защото виждам неща като дървета, които ходят. После пак положи ръце на очите му; и той втренчи очите си, оздравя, и виждаше всичко ясно.” (Марко 8:23-25). В други случаи чудесата са се извършвали с докосване: най-изразителният случай е изцеляването на кръвоточивата, която, докосвайки се, “казваше: Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея”, а “като усети в Себе Си, че излязла от Него сила, обърна се всред народа и каза: Кой се допря до дрехите Ми?” (Марко 5:28-30, Лука 8:44-46, Матея 9:20-21). Но и “целият народ се стараеше да се допре до Него, защото сила излизаше от Него и изцеляваше всичките” (Лука 6:19). “И когато залязваше слънцето, всички, които имаха болни от разни болести, доведоха ги при Него; а Той, като положи ръце на всеки от тях, изцели ги” (Лука 4:40). Също с докосване Той изцелява ухото на Малх (Лука 22:51). Изцеляването на слепородения, според Евангелието на Йоан, било извършено тъй: “Като рече това, плюна на земята, направи кал с плюнката и намаза с калта очите му; и рече му: Иди, умий се в къпалнята Силоам (което значи Пратен). И тъй, той отиде, уми се, и дойде прогледал” (Йоан 9:6-7). (Аналогични случаи на изцеляване чрез докосване вж. в Стария и Новия Завет, особено в Деян. 5:15-16; 9:11-12). Особеността на тези случаи е в това, че Господ тук не се ограничава със слово или повеление, но извършва идвестни действия, които са чудесно средство за изпълнението на Неговата воля. По аналогичен начин е осъществено и чудесното насищане на 5000 народ с пет хляба и 4000 народ със седем хляба: именно, Господ, “като взе седемте хляба и рибите, благодари и разчупи; и даде на учениците, а учениците на народа” (Матея 15:36, Марко 8:6-7, ср. Матея 14:19, Марко 6:41, Лука 9:16, Йоан 6:11). Господ извършва това чудо с молитва (“погледна небето”) и благословление.

Какво означава тази разлика в начина на извършване на различните чудеса? Трябва ли да виждаме тук само разбични проявления на Божието всемогъщество, което не се свързва с никакви външни начини за въздействие и, като да свидетелства за това безразличие, използва различни? Ние вече отхвърлихме разбирането за чудото като за ново творение и в тези текстове не се съдържат никакви основания за неговото потвърждаване. В действията на Господа при изцеляването на слепородения изобщо не трябва да виждаме ново сътворяване на окото от кал. Една такова разблиране на чудото по-скоро би унищожило неговото значение за човек, свеждайки го до игра на всемогъществото, своего рода dues ex machine. Такива са, между другото, чудесата, които се приписват на Христа м “Евангелията на детството”, справедливо отхвърлени от Църквата (например, оживяването на направените от Него глинени птици). Няма ли да е по-правилно да признаем, че Господ, извършвайки чудесата, в известни случаи е считал за недостатъчно или несъответстващо единствено словото, а е прилагал и някои външни действия, които са били средство за извършване на чудото. Тези средства са били чудотворни в този смисъл, че са оставали неразбираеми, но важно е това, че те са били включвани от Самия Господ в начина на извършване на чудото. В това ние виждаме потвърждение на общата мисъл, че чудесата Господни имат човешки, космически, природен характер, остават във взаимодействие със света, иманентни са му. Като чудеса те представляват проявления на духовната причинност, Божия Промисъл. Обаче, бидейки природни и естествено възможни, със своята природност те определят и начина за своето осъществяване. Затова се оказва, че съответният начин за извършване на чудото в едни случаи е словото, а в други докосването или полагането на ръце (т.е. вече и телесно въздействие), а в трети се прилага още и вещество от физическия свят: кал, слюнка, и най-накрая, в някои случаи съединеното действие на молитвата и личното участие при преломяването и раздаването на хлябовете. Принципно важни са не тези средства сами по себе си, защото всички те са еднакво послушни оръдия в ръцете на Господа, но фактът, че Господ сам ими е отделил място в Своите чудеса, показайки с това и техния природно-човешки характер.

следва продължение

© Бойко Златев, превод. Публикувано в  на: 01.11.2005.

Бр.20/октомври-ноември 2005