1 НОЕМВРИ - ДЕН НА БУДИТЕЛИТЕ

Бр.20/октомври-ноември 2005

ЗА СПОМЕН

на първата служба на

Н. блаженство българский патриарх

Напразно се стараха и държаха

за твойто вечно унижение

онез, които хлябът ти ядяха

и гледаха на теб с презрение.

О, българский народ, честити дни

дочака ти при твоят цар държавен,

мужай са днес и весел посрещни

тоз ден, за тебе паметен и славен.

Ден той за теб е пълн с значение;

народний небосклон се прояснява;

зора за твойто възрождение

на изток ето веч се съзорява...

О, помня аз, когато бяхме ний

народ невежествен, без чувство мило.

Минувахме какви, ах, черни дни,

народний ни живот бе на мъртвило!

Народ ний, в сянка смертна що седи,

с теглата си в света бяхме познати

и нямаше при нашите беди

ни искрица от тез надежди злати.

Укор ний бяхме, хула и понос

на всичките съседни нам народи,

в очи ни казваха, с навирен нос:

- Род прост, не можеш се облагороди.

Но грейна мисъл от учение;

идея светна в нашът дух поробен,

и ето чудно променение -

ний оживяхме за живот народен.

Народност, о идея свята! Чух

аз твоят глас, окови що строшава,

и видях твоят животворний дух

как мъртвите от гроба възкръсява.

Не ти ли нас от смърт в живот възва?

Не ти ли нас, в гроб падшите, възстави?

Ей, ти ни от погибел отърва

и в подвиг свят за правдини настави...

О, вечно паметни бъдете вий,

денье на нашът подвиг свят, народен,

и ти, ден днешний, в който се яви

духовний наш живот пълно свободен.

ЖЕСТОКОСТТА МИ СЕ СЛОМИ

И рекъл бях: аз няма веч да плача

за тежките на тоз народ беди!

Ожесточен, пощада му не рачах:

"Да тегли, думах с яд, нал тъй мъжди!"

Народ такъв, за друго недостоен

освен за мъки, нужди и тегла,

неучен род, безсмислен раб, спящ воин,

що чака той за тези си дела?

За тоз живот, във прозебанье жалко

така мърцина влачен ден за ден,

теглото му бе изкупленье малко

и не намери отзив то у мен...

Но, майко, чух как Богу дух си дала,

преследвана, и то за моя грях,

размислих как невинно си страдала

за туй, нали, че твой син ази бях?...

И поменах горката си невеста,

що прави с мойте клети две деца,

без теб, без мен, неволница злочеста,

как тегли от безжалостни сърца!

И в твойта смърт и нейното страданье

познах теглото аз на тоз народ -

развредиха се мойте вехти рани

за неговът и наш злочест живот!

Жестокостта ми се сломи, аз клюмнах,

заплаках пак и зинах, та проклех -

проклех аз тази в мене страст безумна:

да бъда горд и жесток, както бех.

Проклех и вси достойни за проклетства,

и срам, и свяст притъпкали във прах,

виновници за всички тези бедства -

а заедно и себе си със тях...

И вслушах се... И близо, и далеко

все пак тоз глас: "А помощ иде ли?"

Въздъхнах аз и толкоз само рекох:

"О, спи ли Бог? О, Бог не види ли?"

ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА НА БЪЛГАРИНА

КЪМ РУСИЯ

Посвещава се на руския народ

Руский цар е на земята

най-велик, над всички пръв;

русите са наши братя,

наша плът и наша кръв.

Кат Русия няма втора

тъй могъща на света;

тя е нашата опора,

тя е нашта висота!

Руска сила, руска воля,

руска кръв и руский пот

ще избавят от неволя

наший падналий народ.

Бог поддържа крепка мишца

и ръка спасителна;

той е вложил ней в десница

сабя отмъстителна.

Нам Русия е надежда,

руский цар е наший спас -

никой друг не ни поглежда,

не помисля зарад нас.

Немци, френци, англичани

наши са враждебници,

дружни с нашите тирани,

наши са изедници.

Спекуланти са омразни -

интерес им покажи,

че да виж дела проказни

и чифутски в тях лъжи.

Род и вяра е идея

за Русия най-света;
нейний подвиг е за нея -

благородна й целта.

Със Русия днес съгласни

да застанем брат до брат

и да станем сопричастни

в този нейний подвиг свят.

Долу всички спекуланти,

да сломи се техний рог;
да смирят се интириганти,

да живее руский Бог!

ТО МИ Е ДРАГО, ТО МИ Е МИЛО

Що да тъжа и да жаля,

че на власт се не родих,

че не мога да се хваля

със имот отрупан, лих?

Кой каквото ще да става,

големец или богат,

нека се ядат за слава -

кой да стане пръв, познат.

Нек се мъчат да се пъчат

тез, що искат сè имот,

мен съдбата ми наръча

друго щастье, друг живот.

Род и чувства ме отделят

от такива суети.

С мили братя, с мила челяд,

с тях ми щастие цъфти.

И страданье, и теглило

с тях, за тях, добро и зло,

то ми драго, то ми мило -

веч било, каквот било.

ЕПИЛОГ

И сещам аз, и виждам аз,

в борба юнашка уморен,

за мен далезе светлий ден -

ей наближава сетний час.

За миналото спомен жив

във размислите ме теши -

мечтай за пролет цвят ревнив,

когато жега го суши.

Тежи ми свят, а на светът

и аз тежа, ненужен веч...

Изходен е уречен път,

изчерпана за дело реч.

И сещам аз, и виждам аз,

в борба юнашка уморен,

за мен залезе светлий ден -

ей наближава сетний час.

Публикувано в  на: 01.11.2005.

Бр.20/октомври-ноември 2005