ЕДИНСТВО НА ВРЕМЕНАТА

Бр.20/октомври-ноември 2005

1.Анри Корбен – мистикът  в интелектуални одежди

Анри Корбeн (1903-1978) е един от крупните ориенталисти на 20 век, философ и историк на религията. Християнинът Корбен е крайно загадъчна фигура. Бидейки академична фигура и учен, в периода от 1954-1974 оглавява катедрата по ислямска философия в Сорбоната, като наследява поста от Луй Масиньон – една от най-круните фигури в католическото ислямознание, спомогнал за доктриналното хармонизиране между християнството и исляма.

Корбен се ползва с неимоверен авторитет на Изток, той приема исляма и става също така член на суфитския орден на Рьоне Генон. В течение на много години задълбочена иследователска работа в Турция, Сирия, Ливан и Египет през 1946г. той поставя начало на катедра по иранология в френско-иранския институт в Техеран. Той се установява там и оглавява т.нар. иранска библиотека – важна колекция от издания на персийски и арабски текстове.

Дарбата на Корбен е съчетание от рядко срещана интелектуална задълбоченост и дълбок мистичен заряд, който обаче не му е позволявал да се впуска в спекулации и всичко това –  излято в един живот на академичен учен с непоклатимата за това обективност. Учен с неоспорим авторитет. Към творческото му кредо може да приложим думите на Ибн Сина, които казва, че “за истинския мистик са свойствени чистотата на помислите в отношението му с всепоглъщащата го съкровенност на тази тайна и пренебрежение към всичко, което не се явява истина.”

Корбен е автор на много монографии по сравнителна философия на ислямските концепции – “Храм и Съзерцание”, ”Концепция на творческото в учението на Ибн Араби”,”Иранският ислям: духовни и философски аспекти”,”История на ислямската философия” и др. Той първи е написал и публикувал коментари към цяла поредица от трудове на Авицена и Сухраварди.

Неговото научано наследство е постоянен обект на изучаване на Запад. Така парижката група наречена “Група за изучаване на духовната компаратиистика” под ръководството на Антоан Февр през 2000г. издава сборник статии озагавен “Анри Корбен и духовния компаративизъм”, където те обсъждат класически Корбеновски теми като  духовната алхимия, феноменология на духовното съзнание, цикъла на свещенното време, различни въпроси по сравнителен езотеризъм в различните религии.

2.Историческото и надисторичеко съществуване

Цивилизацията се развива едновременно в два взаимно приплъзващи се един спрямо друг пласта, осъществявайки съюза на две паралелни феноменологии – феноменологията на духа и феноменологията на екзистенцията, които намират своята среща в човека като пресечна точка и субективен релатив и съдник. Позицията на човека в света, зададена при неговото примордиално въвличане в него, го натоварва с ролята на предел между божественото и предметното, на граница между ейдоса и онтоса. Тази роля му отрежда както ключова онтологична роля на онтологичен двигател, така и го задължава да поеме отговорността за несетивния свят. Един хадис на  Мохамед посочва езотеричната роля на човека. В него Бог казва :”Аз сътворих света за теб, а теб Аз сътворих за Себе Си”. Така човек не е просто пионка, в ръцете на божественото провидение, а играе ролята на медиатор и същински наместник на божествените сили в материалната вселена.

Той е кръстопът и пресечна точка между вертикалното и хоризонтално време.

Корбен казава:

“... тук бихме могли да дадем името йероистория на представи, вложени в идеята за циклите на пророчеството ..., като история която не се състои в наблюдението, регистрирането или критиката на емпиричните факти, а е резултат от начин на въприятие, което надхвърля веществеността на тези последните – именно това възприятие на свръхсетивнотоо, чиито степени преди бяха ни указани в гносеологията. Има взаимовръзка между йерогносиса и йероисторията. Така възприетите факти, разбира се, имат реалността на събития, но не на събития имащи реалността на света и на физическите персонажи, тези, които като цяло изпълват нашите книги по история, защото с тях се “прави история”. Това са духовни факти в строгия смисъл на думата.  Те се осъществяват в метаисторията – като например денят на договора между Бога и човека, или поне ако не са видни, то прозират в хода на нещата на този свят, съставлявайки в него невидимата страна на събитието и самото невидимо събитие, което убягва на едно профанно емпирично възприятие, тъй като предлага едно теофанично възприятие”.

“...пророците могат да бъдат възприети като такива само в плана на една йероистория, на една сакрална история. Тоталният цикъл на тази йероистория има структура, която не е тази на някаква еволюция, а отвежда към началото. Следователно йероисторията разглежда поначало това, което съставлява спускането, за да опише изкачването  и затарянето на цикъла.... Това което се епифанизира (слиза) с сърцето на пророка е преди всичко истините и духовните реалности на писанията, преди видимата форма на текста, съставен от думи. Тези духовни реалности са “светлината на словото /нур ал-калям/”, които са съществували винаги и преди да бъдат ниспослани на пророците ”.

Духовната истина е била винаги иманентна и точно тя съставлява цикъла на пророчеството, която в личността на пророка е преди пророческата мисия, тъй като тя я предполага.

3.Пределът –“ барзах” и мундо имагиналис

Корбен се впуска изключително надълбоко да изучава отношенията между текущото и вечното, скритото и проявеното, иманентното и трансцендентното.

В Корана откриваме един ключов стих в които е заложена идеята за общуването между тези два пласта и идеятя за предела т.нар. барзах /barzakh/

Той се явява междиният свят между материалния свят и психиката или мястото, където “телата се спиритуализират, а духа се корпоризира”

Ибн Араби с своята творба “Футухат”, въвежда към темата за барзах едновременно в три отделни аспекта – лингвистичен, символичен и философски – основните значения на това понятие, или границата между  две реалности – от една страна двете противопоставени една на друга домейни на чистата физическа реалност и света на интелигибелното и поставената между тях мистична естахтолгична реалност на т.нар. мундо имагиналис или света на представите.

Барзах означава това което отделя две неща без да никога да бъде част нито от едното нито от другото, подобно на линията която отделя профила на сянката от светлината. Тази концепция е заложена в кораничния стих : “Пусна Той двете морета да се срещнат, но между тях има преграда, която не престъпват” К 55:19-20.

Тук ясно се посочва, че тези две реалности не се смесват, но въпреки това са в допир една с друга. И макар че интелектът не може да почувства границата, която разделя тези две реалности, той въпреки всичко установява, че те са отделени и именно тази граница, която му убягва, е този барзах. Тази граница е неосезаема тъй като ако беше осезаема за сетивата тя би била част от едната или от другата реалност. И тъй като тези две реалности не са тъждествени, те се нуждаят от граница, която не е тъждествена нито на едно от тях, но сама по себе си съдържа силата на всяка една от тях.

Интелектуалният опит и пророческото познание – науките в мюсюлманския свят са делени на интелектуални науки /ал-улум ал-алклия/ в противовес на предадените науки /ал-улум ал-наклия/, чиито източник е октровението. Разцветът на интелектуалните наукйи включва развитието на философията.

Разбира се, осъществяването на тази среща на световен план става с низпославането на послнията на пророците, на личен план като индивидуален духовен процес това се случва при срещата на практически мъртвия текст на свещенните писаниия в душата, където, отлюспвайки външната обвивка на думите, в нея се разкрива смисъла на посланието, насочен към конкретната душа.

Това е феноменът на свещената книга – като първата и последна задача е да се разбере истинският й смисъл. Но начинът на разбиране е обусловен от начина на устройство на възприемащия; и обратното – цялото вътрешно попведение на вярващия произтича от неговия начин на възприемане. Ситуацията на преживяване в същностно една херменевтична ситуация т.е. ситуация, в която за вярващия разцъфва истинският смисъл, който едновремено с това става онтологическо потвърждение на истинското му съществуване.

4.Ролята на пророка и цикъла на пророчеството

Проркът се явява личността /кутб/, която е духовен полюс за своята епоха, той е “човекът, който стои обърнат с лице към морето”. Всички духовни полюси от своя страна се оринетират към единствения полюс, този на Абсолютната Реалност.

Началната точка на цикъла на пророчеството върху земята е било съществуването на Адам. От наби на наби 124 000 на брой, от пратеник на пратеник 313 на брой и от велик пророк на велик пророк, цикълът напредва до Исус и впоследствие до Мохамед. Пророците са проявление на вечната пророческа реалност, на антропос целесте. Той се проявява в него чрез самото естество на пророчеството. Ето защо може да се каже – “аз съм първият от пророците по отношение на творението и последният измежду тях по отношение на мисията и на проявлението й.”

Всеки от пророците от Адам до Мохамед е  един частичен мазхар, т.е. една частична реалност на тази вечна пророческа реалност. По отношение на изконната реалност /хакика/,  която у всеки пророк е подкрепа за пророческата му квалификация, това е финия орган, породен от йерогамията /издиуадж/ на духа и душата и представялявяа мястото на “слизане” на посланието. Сърцето има едно лиц,е обърнато към духа, което е седалището на неговите видения или света на ирационалното и едно лице обърнато към душата, която е вместилище на познанието.

Така виждаме и разбираме, че линията на пророчеството е неразделна от линията на нейното тълкуване. Чрез екзегезата му се осъществява неговото символично “издигане” и завръщане към неговото произхождение.

5.Икуменизмът и единството на трите клона

Парадоксът на религиозното статукво на нашето време е липсата на взаимно зачитане между религиите. Това контрастира силно с непрекъснатостта на пророческата линия, донесла на човечетвото светлината на себепознанието. Взаимното зачитане и потвърждаване на пророците помежду им е основния ствол, около който би могъл да съществува един икуменизъм.

 "Всички пророци са разбирали мисията си един на друг. Исус е казал: "О, хора на Назарет, вие не познавате Мойсей добре, елате с мен и ще го опознаете по- добре." Мохамед е казал : "О, християни и еврей, вие не познавате Мойсей и Исус много добре. Елате с мен, ако искате да ги опознаете добре." Пророците са тези, които взаимно се  потвърждават. И техните думи са винаги думи на пояснение и допълване един на друг."

Историята на посланията е верига от факти, изграждаща своеобразна метаистория, отвъд историзма. Времената се менят, духовната пулсация на епохите са различни, а последното послание е актуализация на божествеността в настоящето битие. Бог е разбираем единствено чрез своите проявления. Най-яркото от тях е посланието на пророците.

 Капсулирането на религиите вътре в своите черупки е опит да се запази в застинал вид едно послание, чиято същност е жива. Диалогът между цивилизациите не е потребност, а естествен ход на влечениeто на частите от една и съща мозайка една към друга.

 Превръщането на църквата в институция е обърнало времето назад, като е разменило ценностите на духовността с тези на властта. Интересът към разгадаване на сложните разрези в общуването между духовните плоскости на епохите е изостанал дълбоко в дебрите на книжното царство на забравата.

 Ще цитираме фрагменти от статията "Анри Корбен и диалогът между цивилизациите", поместена във вестник "Култура", коите ще хвърлят светлина върху дългата история на усилията за търсене на общо допирни точки между трите авраамически религии и завидния успех, с който това е облечено.

 "Луи Масиньон - една от най-големите фигури в съвременното католическо ислямознание..."

 "Научната и обществена дейност на Масиньон води до преосмислянето на редица традиционни положения в отношенията между християнството и исляма. Неговата обширна преписка с католическите йерарси и личната му дружба с бъдещия папа Павел VI до голяма степен подготвят почвата за разискване на проблема за взаимоотношенията между Курията и мюсюлманите по време на Втория Ватикански вселенски събор (1962-1965). Тогава именно се коригира позицията на римокатолическата Църква към мюсюлманите, а отношението "християнство - ислям" навлиза в нов етап от своята история. Като българи-християни можем само да съжаляваме, че нашата Православна Църква и досега се самоизолира от този процес, като предпочита да се ситуира в предишния (по същество средновековен) етап от еволюцията на тези връзки. Официални "радетели на православието" продължават дори да не признават исляма като религия, за тях той е обикновена "християнска ерес". Докато на Запад, още в документите на II Ватикански събор, се обръща внимание върху общата авраамическа основа на двете религии, защото последователите им почитат Авраам (ар. Ибрахим) за свой прародител. Нещо повече - за мюсюлманите Ибрахим, бащата на Исмаил, е своеобразен "основоположник на монотеизма". Съборът обобщава по следния начин отношението на католиците към мюсюлманите: "Църквата гледа с уважение на мюсюлманите, които почитат единствения Бог, Жив и Съществуващ, Милосърден и Всемогъщ, Творец на небето и земята, който е говорил на хората" ("Nostra Aetate" - Декларация за отношенията на Църквата с нехристиянските религии, 28 октомври 1965)."

"Небивалият дотогава напредък в диалога християнство-ислям и поставянето на акцента върху взаимното зачитане и толерантността се дължат до голяма степен не само на Масиньон, но и на неговия продължител Корбен, който през 1954 го наследява като ръководител на секцията "Ислямознание и религии на Арабия" при Школата за висши изследвания на Сорбоната. До края на живота си Корбен работи върху търсенето на допирни точки между трите авраамически религии. След своето пенсиониране през 1974 той основава Международен център за сравнително духовно изследване при Университета "Св. Йоан" в Ерусалим, където ежегодно се провеждат научни сесии с участието на представители на юдейството, християнството и исляма."

 "Като истински продължител на делото на Масиньон, Анри Корбен пречупва цялата философия в исляма през призмата на проблема за търсенето на общите черти в духовната история на авраамическите религии. Той ги вижда най-ярко изразени в езотеричните традиции на юдейството, християнството и исляма. Изхождайки от общоизвестния факт, че в исляма няма Църква, нито Събори, нито духовенство, което да притежава "средствата на благодатта", Корбен откроява по свой начин едни от основните разлики между исляма и християнството. Според него християнската доктрина неизбежно стимулира растежа на историческото съзнание, защото то има за своя отправна точка въплъщението на Бога в личността на Христа и неговото "влизане в историята". От своя страна "религиозното съзнание на исляма е центрирано не върху един факт от историята, а върху един факт от метаисторията (т.е. то не е постисторично, а трансисторично). Този първоначален факт, предхождащ времето на нашата емпирична история, е Божественият въпрос, поставен към човешките духове, съществуващи преди земния свят: "Не съм ли Аз вашият Господ (Коран, 7:172)." Ако според други ислямоведи езотеричното в исляма е въплътено най-ярко в суфизма..."

 "Истинското уважение към Другия и реалното зачитане на неговите ценности не означават отказ от собствената идентичност, нито размиване на границите между отделните религии. Без да възприемаме "икуменизма" на Анри Корбен, ние можем да осмислим идеята за искреното признаване на "другата" идентичност, да й позволим да послужи като мост за взаимното обогатяване на обществата и културите. Ако се вслушаме в основните послания на Масиньон-Корбеновата интелектуална дейност, ще се убедим, че превърнатият напоследък в идеологема хънтингтъновски "сблъсък на цивилизациите" не е неизбежен. Напротив - той всъщност е невъзможен, защото разделителните линии между тези цивилизации не са толкова ярко очертани, колкото е общото между тях."   Симеон Евстатиев.

Сега, след кончината на папа Йоан-Павел Втори ми се ще да спомена едно интересно пророчество, което се отнася до папите. То е направено от св.Малахий през 1139г. Определението, което Малахий дава на следващия папа,  е “de Gloria olivae”.

През 1139 г. Малахий посещава Рим, за да се срещне с тогавашния Папа Инокентий Втори по църковни дела. По време на това посещение той получава странно видение за бъдещето на следващите понтифи, които ще управляват църквата. Той записва 112 кратки пророчески бележки, всяка от която се касае до определен папа. Манускрипта с тези предсказания той дава на Инокентий Втори, но остава заровен в Римските архиви, до преоткриването му през 1590 г. Тогава те биват публикувани, но въпреки това не престава и до ден днешен дискусията доколко това са автентични предсказания на св. Малахий. Този период на мълчание от 400г. според много от авторите писали за папите, както и мълчанието на св. Бернар, който е написал "Животът на св .Малахий" и където той не споменава за подобни предсказания, са силен аргумент протие тяхната автентичност. Официалната версия е че те са били в архивите в продължение на тези 400 години.

 Манускриптът съдържа 112 кратки предсказания, започващи от Целестин Втори, който е бил избран за папа през 1130 г. Всички папи са скрити зад мистични имена, чиито символизъм разкрива тяхната същност и ролята им за Църквата.

Интересно е какво св. Малахий пише за починалич вече папа. Той му дава определението "De labore Solis", което може да се преведе като "работата (задължението) на Слънцето". Има много символични планове при тълкуването на смисъла на това определение. Папа Йоан-Павел Втори е роден по време на слънчево затъмнение на 18 май 1920г. и е погребан на 8 април 2005 също в деня на слънчево затъмнение, което е било видимо в Централна Америка и северните части на Южна Америка. Това далеч не е случайно и потвърждава ролята на този папа и неговата мисия. Според древните по време на слънчево затъмнение, са се раждали велики личности (т.е.слънцето скривайки се от небето се е въплътявало на земята) или са умирали такива личности (т.е. слънцето се е връщало отново на небето).

Какво още може да се има предвид под това опредление "работата или задължението на Слънцето"? Символичната роля на Слънцето е да разпръсква тъмнината, давайки светлина. В духовен план той определено е изпълнил тази своя мисия с усилията си за сближаване на трите авраамически религии - християнството, исляма и юдаизма, чийто общ корен би могъл да ги обедини. Идеите на папата за този "икуменизъм" се възприемаха добре и той бе първият папа, които направи смели крачки в тази посока. Беше първият папа, молил се в джамия и синагога, първият, който е посрещал толкова много представители на други религии.

 Едновременно с това втората символична роля на Слънцето е да дава светлината си на всички, без оглед на тяхното състояние. Тук Малахий е бил изключително точен защото този папа беше най-много пътувалия папа, посетил почти всички страни и успял да реализира своята мисия и идея. Неговите посещения са били винаги символични, винаги с определена цел и тя винаги е била свързана с благоденствието и подобряването на положението на хората. Така както Слънцето осветява цялата Земя пътувайки над нея, така и Йоан Павел Втори е направил своите многобройни пътувания обхващайки огромна част от земното кълбо.

 И третата символична роля на Слънцето е тази на бащата. Безспорно е че и този пункт е изпълнен, тъй като това беше може би един от най-обичаните и популярни папи, успял да събере милиони само заради присъствието си. Той успя да отвори църквата и да обърне посланията й към младите и да ги направи съпричастни на благородните идеи за благоденствието на цивилизацията. Явно беше, че той игра ролята на един наистина загрижен баща както към Църквата като институция, така и към миряните по цял свят. Неговите послания не бяха насочени само към католическия свят, но изобщо към човечеството, неговите енциклики винаги носят печата на един общочовешки и много дълбок смисъл.

 За наследника на Йоан Павел Втори, св. Малахий дава определението "De Gloria Olivae" - или "славата на маслината". Това определение има също дълбоко символично значение. И макар че някои го свързват с цвета на кожата или с региона, откъдето ще бъде бъдещият папа, предположението ми е друго.

 Символът на маслиновия клон и на маслиното дърво е много стар. Освен това на латински oliva - означава не само плода, но и цялото маслиново дърво. Маслиновото дърво символизира трите авраамически религии и техния общ корен, а мисията на новия папа явно ще се състой в реализирането и продължаването на завещаните от починалия папа идеи за сближаване и взаимно опознаване на тези три клона на дървото.

© Д-р Николай Колев, цитирано от оригиналния текст на изложението, със съкращения. За контакт email: sufism@mail.bg. Публикувано в  на: 01.11.2005.

Бр.20/октомври-ноември 2005