1 НОЕМВРИ - ДЕН НА БУДИТЕЛИТЕ

Бр.20/октомври-ноември 2005

ПАИСИЙ

                        "О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш

             да се наречеш Болгарин!... Или не са имали

             Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино,

             не прелщайся, знай свой род и язик..."

                                     П а и с и й (1 7 6 2)

Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!

Тамо вдън горите атонски високи,

убежища скрити от лъжовний мир,

места за молитва, за отдих и мир,

де се чува само ревът беломорски

или вечний шъпот на шумите горски,

ил на звона тежкий набожният звън,

във скромна килийка, потънала в сън,

един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

Що драскаше той там, умислен, един?

Житие ли ново, нов ли дамаскин,

зафанат от дълго, прекъсван, оставян

и пред кандилото сред нощ пак залавян?

Поличби ли Божи записваше там?

Слова ли духовни измисляше сам

за във чест на някой дивен чудотворец,

египтянин, елин или светогорец?

Що се той мореше с тоя дълъг труд?

Или бе филòсоф? Или беше луд?

Или туй канон бе тежък и безумен,

наложен на него от строгий игумен?

Най-после отдъхна и рече: "Конец!

На житие ново аз турих венец."

И той фърли поглед любовен, приветен

към тоз труд довършен, подвиг мнголетен,

на волята рожба, на бденьето плод,

погълнал безшумно полвина живот -

житие велико! заради което

той забрави всичко, дори и небето!

Нивга майка нежна първенеца свой

тъй не е гледала, ни младий герой

първите си лаври, ни поетът мрачен

своят идеал нов, чуден, светлозрачен!

И кат някой древен библейски пророк

ил на Патмос дивий пустинника строг,

кога разкривал е въз гладката кожа

тайните на мрака и волята божа,

той фърли очи си, разтреперан, бляд,

към хаоса тъмний, към звездния свят,

към Бялото мòре, заспало дълбоко,

и вдигна тез листи, и викна високо:

"От днеска нататък българският род

история има и става народ!

Нека той познае от мойто писанье,

че голям е той бил и пак ще да стане,

че от славний Будин до светий Атон

бил е припознаван нашият закон.

Нека всякой брат наш да чете, да помни,

че гърци са люде хитри, вероломни,

че сме ги блъскали, и не един път -

и затуй не можат нази да търпят -

и че сме имали царства и столици,

и от нашта рода светци и патрици;

че и ний сме дали нещо на светът

и на вси словене книга да четат;

и кога му викат "Българину!" бесно,

той да се гордее с това име честно.

Нека наш брат знае, че Бог е велик

и че той разбира българский язик,

че е срам за всякой, който се отрича

от своя си рода и при гърци тича

и своето име и божия дар

зафърля безумно като един твар.

Горко вам, безумни, овци заблудени,

със гръцка отрова що сте напоени,

дето се срамите от вашия брат

и търсите пища в гръцкия разврат,

и ругайте грешно бащини си кости,

и нашите нрави, че те били прости!

Та не вашто племе срам нанася вам,

о безумни люде, а вий сте му срам!

Четете да знайте що в стари години

по тез земи славни вършили деди ни,

как със много кралства имали са бран

и от царе славни вземали са дан,

и била велика българска държава;

как свети Борис се покръсти в Преслава,

как е цар Асен тук храмове градил

и дарове пращал; кой бе Самуил,

който си продаде душата във ада,

покори Дурацо и вледе в Елада;

четете и знайте кой бе цар Шишман

и как нашто царство сториха го плян;

кой бе Иван Рилски, чийто свети мощи

с чудеса се славят и до днеска йоще;

Как се Крум преславний с Никифора би

и из черепа му руйно вино пи

и как Симеон цар угрите прогони

и от Византия приема поклони.

А той беше учен, философ велик

и не се срамеше от своят язик

и кога нямаше кого да надвива,

той пишеше книги, за да си почива.

Четете и знайте що съм аз писал,

от много сказанья и книги събрал,

четете, о братя, да ви се не смеят

и вам чужденците да се не гордеят...

На ви мойта книга - тя е вам завет.

Нека се преписва и множи безчет

и пръска по всички поля и долини,

де българин страда, въздиша и гине.

Тя е откровенье, божа благодат -

младий прави мъдър, а стария - млад,

който я прочита, няма да се кае,

който знае нея, много ще да знае."

Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,

със поглед умислен, в бъдещето впит,

който много бденья, утринни пропусна,

но пачето перо нивга не изпусна

и против канона и черковний звън -

работи без отдих, почива без сън.

Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин

тоз див Светогорец - за рая негоден,

и фърляше тайно през мрака тогаз

най-първата искра в народната свяст.

БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

Попейте ми, красни македонски деви,

попейте ми ваште невинни припеви,

втъкнете си китки, пратете ми клик

на вашия кръшен и звучен язик.

Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам

и към вас ще фъркам и ще да въздишам

ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин,

ведно с ека жалний, що праща Пирин;

летете, ехтете, песни македонски,

печални кат песни на бряг вавилонски,

сдружени с въздишки и с оковен звън,

дигайте, будете от гробния сън

тез спомени стари, тез преданья вети,

що кат сенки чудни пълнят вековете:

юнаци измрели без гроб, без венци,

за горска свобода паднали борци,

орляци левенти, дружини отбрани,

покрити със слава, със кърви и с рани,

наредени мълком, готови за бран

окол Крали Марка - вечен великан!

Дивний Крали Марко! Всеславянска славо,

на тъмни фантазий създанье мъгляво,

Ролан македонски, заветен и мил,

ти векове с твойто име си пълнил!

По кои полета, по коя пустиня -

ти не си размахвал сабя дамаскиня?

Де не се е мяркал твоят страшен стан?

Къде не си мятал златен боздуган?

Де не си се борил с Муса-Кеседжия?

Де не си препускал коня Шарколия?

В коя скала здрава, във кой камък як

диря не остави грамадний ти крак?

От Белград до Прилеп, де в глуха пещеря

турят ти въртопа тъмните поверья,

до Кукуш печални и до Хеликон

призракът се носи на черний ти кон

и се мярка твойта неизмерна сенка.

Коя ли бе тая баснословна ненка,

що откърми тоя дивен исполин -

с един крак на Емус, с другий на Пирин?!

Летете, о песни, спомени големи,

въздишки последни на бившето време!

Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар,

пейте ги при Струга, град хубав и стар,

дето се родиха двата Миладина,

на Македония двата верни сина.

Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони,

помежду вековни и потни стени,

гниеха два брата, в окови два роба,

кат два живи трупа, фърлени в два гроба.

Векове минаха!... От слънце заря,

нито от надежда до тях не огря!

Проклети бъдете, о тъмници влажни!

Колко вий стопихте сърца, сили снажни,

колко зли насилья, жъртви, младини

погълнаха ваште смрадни глъбини!

Димитри бе влязъл пръв у свойта бездна.

Константин по-после кат него изчезна.

Защото в един век, за правдата глух,

разбуждаха смело народния дух

и на братя родни чрез родното слово

те готвеха битви и бъдеще ново;

защото те първи усетиха срам -

туй велико чувство, и в глухия храм

сториха да екнат химни ясни Богу

на език, погребен от векове много;

защото казаха: "Народ сме велик

и Господ познава нашият език!"

И викнаха силно: "Мразиме хомота

позорен и мръсен на фанариота!"

Защото смеяха, без да ги е страх,

с силний да се борят и не бе ги грях

да пропаднат жъртви заради народа

с тия сладки думи: наука, свобода;

защото сбираха песни по цял край,

тъй както при Тунджа момите през май

триндафили сбират и в кошници гуждат,

затова по-рано от сън се събуждат;

защото увиха китка миризлива

от здравец и росен, и от клас на нива;

защото от всите гори и реки,

седенки и сватби, хора и тлъки

напевите сбраха, въздишките сляха,

на седата старост в паметта копаха;

защото струпаха в един общи тон

всичко, що бе отзив, припев, звук и стон,

и служиха в храма на мирните музи,

затова една нощ патрикът нахлузи

свойто черно расо и злобно каза:

"За тез два хайдука трябват железа."

И ето защо са днеска оковани,

и в тия тъмници живи закопани.

Дълго те търпяха. Тъмничният смрад

отравяше бавно живота им млад.

Внезапно известье за милост довтаса.

И Фенер, котило на ехидна раса,

гняздо на кощунство, на леност, на блуд;

Фенер, по срама си позорно прочут;

Фенер, откъдето през векове цели

разврат и мъртвило в света са се лели

и който забули всичкия възток

с една гъста мрежа и никой тълчок

на духа не даде, нито мисъл нова

на човека, паднал във дрямка сурова,

без вяра в борбата и без идеал;

Фенер при такваз вест потрепера цял

и уплашен рече: "Друг е божий съд!

Тия два убийца трябва да умрът!"

И кат се прекръсти, прати им отрова.

Нощта бе студена, мрачна и сурова.

На заранта рано тъмничния свод

огласиха думи: милост и живот!

А бедните братя в предсмъртни страданья

изпущаха свойте последни стенанья.

И вече обзети от гробния хлад,

те пращаха сбогом на божия свят

и шушняха тихо с гаснееща сила:

"Как много те любим, Българийо мила!"

РАКОВСКИ

Мечтател безумен, образ невъзможен,

на тъмна епоха син бодър, тревожен,

Раковски, ти дремеш под бурена гъст,

из който поглежда полусчупен кръст.

Спи, дреми, почивай, ти, който не спеше,

ти, кой беше вихър, котел, що кипеше

над някакъв злобен, стихиен огън.

Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?

Природата веща беше се сбъркала:

тя от теб да стори гений бе искала,

затова в глава ти, като в една пещ,

фърли толкоз пламък и възторг горещ,

но друг таен демон се намеси тамо:

ти стана създанье от крайности само,

елемент от страсти, от злъчка и мощ,

душа пълна с буря, с блясък и със нощ.

Твойта вражда беше вражда сатанинска,

твойта любов беше любов исполинска,

любов без съмненье, без свяст, без предел,

що кат кръст огромен ти беше понел.

Твоят символ беше: смърт или свобода,

сънят ти - Балкана, кумирът - народа,

народа с безчестье и с кърви облян.

Твоят живот целий беше един блян!

Ти гледаше, бледен, в бъдещето скрито.

Ти се вреше дръзко в миналото срито

и оттам влечеше кат победен знак

векове от слава, затулени в мрак,

за царе, юнаци вълшебни преданья,

обраснали с плесен старинни сказанья;

твоят орлов поглед виждаше навред

от българска слава останки безчет

и в тъмна ни древност, бездънна провала,

ти вкарваше смело вселената цяла.

Нищо невъзможно за теб не оста.

Ти даваше образ на всяка мечта.

На неми загадки, сфинкси безответни,

предлагаше твойте въпроси заветни;

исторьята, мракът, времето, редът

не значеха много в големий ти път;

ти иска да бутнеш, о дух безпокоен,

нещастен мечтател, апостол и воин,

в един час делото на пет векове.

Чухме ние твойте горди викове,

когато при Сава и при Дъмбовица

викна пръв: "Свобода! Сяйна е зорница!"

И ту с перо остро, ту с гореща реч

надеждите сейше на близ и далеч.

Един само буден сред толкова спящи,

ти един за всички, като демон бдящи,

работи, бори се, стреска, вълнува,

тук мъдрец замислен, там луда глава,

мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,

поет и разбойник под съща премяна,

мисъл и желязо, лира и тръба:

всичко ти бе вкупом за една борба.

Исторьята има да се позамисли

във кой лик безсмъртен тебе да причисли.

Ти умря. И пътят към гроба ти ням

обрасъл е вече със бурен голям,

и прахът ти гние без сълзи набожни...

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!

Публикувано в  на: 01.11.2005.

Бр.20/октомври-ноември 2005