ФИЛОСОФСКО ЧЕТИВО	Бр.13 /януари 2005

Владимир Соловьов

(1853-1900)

КРАТКА ПОВЕСТ ЗА АНТИХРИСТА

НАЧАЛО

Панмонголизъм! Име диво,

но моя слух ласкае то.

Като предвестие велико

на Орис Божия звучи...¹

ДАМАТА: Откъде е това мото?

Г-н Z.: Мисля, че авторът на повестта сам го е съчинил.

ДАМАТА: Е, четете.

Г-н Z. (чете):

    Двадесетият век след Рождество Христово беше епохата на последните войни, междуособици и преврати. Най-голямата външна война имаше за своя далечна причина възникналото още в края на ХІХ век в Япония умствено движение на панмонголизма. Подражателните японци, с учудваща бързина и успешност възприели веществените форми на европейската култура, усвоиха също и някои европейски идеи от по-низш порядък. Научили от вестниците и от учебниците по история за съществуването на Запад на панелинизъм, пангерманизъм, панславизъм, панислямизъм, те провъзгласиха великата идея на панмнголизма, т.е. събирането ведно, под свое върховенство, на всички народи от Източна Азия с цел решителна борба срещу чуждоземците, т.е. европейците.

    Като се възползваха от това, че Европа беше заета с последната решаваща битка с мюсюлманския свят в началото на ХХ век, те пристъпиха към осъществяването на великия план - първо със завземането на Корея, а след това и на Пекин, където с помощта на прогресивната китайска партия отстраниха старата манджурска династия и поставиха на нейно място японска. С това скоро се примириха и китайските консерватори. Те разбраха, че от двете злини е по-добре да се избере по-малката и че японците по неволя са техни братя. Държавната независимост на стария Китай и без това беше неспособна да се запази, и беше неизбежно да се подчинят или на европейците, или на японците.

    Но беше ясно, че японското владичество, премахнало външните форми на китайската държавност, които при това се бяха оказали напълно негодни, не засягаше вътрешните начала на националния живот, докато надмощието на европейските държави, поддържащи по политически съображения християнските мисионери, заплашваше най-глъбинните духовни устои на Китай. Предишната национална ненавист на китайците към японците беше възникнала тогава, когато нито едните, нито другите познаваха европейците, пред лицето на които тази вражда на две сродни нации се превръщаше в междоусобица и губеше смисъл. Европейците бяха напълно чужди, само врагове, и тяхното надмощие не можеше да погали племенното самолюбие, докато в ръцете на Япония китайците виждаха сладката примамка на панмонголизма, който заедно с това оправдаваше в техните очи и печалната неизбежност на външната европеизация.

    "Разберете, упорити братя, - твърдяха японците, че ние взимаме оръжието на западните кучета не от пристрастие към тях, а за да ги бием със същото това оръжие. Ако се обедините с нас и приемете нашето практическо ръководство, скоро ние не само ще прогоним белите дяволи от нашата Азия, но и ще завоюваме техните собствени страни и ще основем истинско Срединно Царство над цялата вселена. Вие сте прави в своята народна гордост и в своето презрение към европейците, но вие напразно подхранвате тези чувства само с мечти, а не с разумна дейност. В нея ние сме ви изпреварили и трябва да ви показваме пътищата на общата полза. Защото погледнете какво ви донесе вашата политика на самоувереност и и недоверие към нас - вашите естествени приятели и защитници: Русия и Англия, Германия и Франция едва не ви разделиха без остатък и всичките ваши тигрови инициативи демонстрираха само безсилно крайче на змийска опашка."

    Разсъдителните китайци намираха това за разумно и японската династия се закрепи здраво. Първа нейна грижа беще, разбира се, създаването на силна армия и флота. По-голямата част от японските военни сили бяха преместени в Китай, където съставиха ядрото на нова огромна армия. Японските офицери, говорещи китайски, действаха като инструктори много по-успешно от отстранените европийци, а сред безбройното население на Китай с Манджурия, Монголия и Тибет се намериха достатъчно способни войници.

    Още първият богдихан от японската династия можа да изпробва оръжието си в обновената империя, като прогони французите от Тонкин и Сиам, а англичаните от Бирма и включи в Срединната империя целия Индокитай. Приемникът му, по майка китаец, съединил в себе си китайската хитрост и жилавост с японската енергия, подвижност и предприемчивост, мобилизира в китайски туркестан четиримилионна армия и, докато Цун Лиямън конфиденциално съобщи на руския посланик, че тази армия е предназначена за завоюването на Индия, богдиханът нахлу в нашата Средна Азия и, разбунтувал там цялото население, бързо се придвижи през Урал и наводни с полковете си цяла Източна и Централна Русия, докато набързо мобилизираните руски войски прииждаха на части от Полша и Литва, Киев и Волин, Петербург и Финландия. При липса на предварителен план за войната и при огромното числено превъзходство на противника бойните качества на руските войски им позволяват само да загинат с чест. Бързината на нашествието не оставя време за необходимата концентрация и корпусите биват изтребвани един след друг в ожесточени и безнадежни боеве. И на монголците това им излиза скъпо, но те лесно попълват загубите си, завладяли всички азиатски железници, докато двестахилядната руска армия, отдавна събрана на границата с Манджурия, прави безуспешен опит да нахлуе в добре защитения Китай.

    Оставил част от силите си в Русия, за да пречат на сформирането на нови войски, а също за преследване на умножилите се партизански отряди, богдиханът с три армии преминава границите на Германия. Тук са успели да се подготвят и една от монголските армии е напълно разгромена. Но в същото време във Франция взема връх партията на закъснелия реванш и немците се озовават с един милион френски щикове в своя тил. Попаднала между чука и наковалнята, немската армия е принудена да приеме почетните условия за разоръжаване, предложени от богдихана. Ликуващите французи, побратимяващи се с жълтоликите, се пръсват по цяла Германия и скоро изгубват всяка представа за военна дисциплина. Богдиханът нарежда на войските си да изколят ненужните вече съюзници, което е изпълнено с китайска прецизност. В Париж избухва възстание на работниците sans patrie² и столицата на западната култура радостно отваря врати за властелина на Изтока.

    Удовлетворил любопитството си, богдиханът се отправя към приморския Булон, където под прикритие на флотата, пристигнала от Тихия Океан, се подготвят транспортни кораби, които да прехвърлят войскте му във Великобритания. Но на него му трябват пари, и англичаните се откупват с един милиард лири. След година всички европейски държави признават своята васална зависимост от богдихана и след като оставя в Европа достатъчно окупационни войски, той се връща на Изток и предприема морски походи към Америка и Австралия.

    Половин век продължава новото монголско иго над Европа. Във вътрешен аспект тази епоха се ознаменува с повсеместно смесване и дълбоко взаимопроникване на европейските и източните идеи, с повторение en grand на древния александрийски синкретизъм; а в практичните области на живота най-характерни стават три явления: широкият наплив на китайски и японски работници в Европа и като следствие на това силно изостряне на социално-икономическия въпрос; продължаваща от страна на управляващите класи редица от палиативни мерки за решаването на този въпрос и засилена международна дейност на тайните обществени организации, образуващи обширен общоевропейски заговор с цел прогонване на монголците и възстановяване на европейската независимост. Този колосален заговор, в който взимат участие и местните национални правителства, доколкото това е възможно при контрола на богдиханските наместници, е подготвен майсторски и успява по блестящ начин. В определения срок започва изколването на монголските войници и прогонването на азиатските работници. Навсякъде се разкриват тайни кадри на европейските войски и по предварително съставен най-подробен план се осъществява всеобща мобилизация. Новият богдихан, внук на великия завоевател, бърза от Китай към Русия, но тук неговите несметни пълчища са напълно разгромени от общоевропейската армия. Разпръснатите им остатъци се връщат във вътрешността на Азия и Европа става свободна.

    Ако половинвековното подчинение на азиатските варвари е било следствие от разединението на държавите, мислещи само за своите отделни национални интереси, то великото и славно освобождение е постигнато с международна организация на обединените сили на цялото европейско население. Естествено следствие на този очевиден факт се оказва това, че старият традиционен строй на отделните нации навсякъде изгубва значението си и почти навсякъде изчезват последните остатъци от старите монархични институции. Европа през двадесет и първия век представлява съюз от повече или по-малко демократични държави - европейски съединени щати.

    Успехите на външната култура, донякъде забавени от монголското нашествие и освободителната борба, отново тръгват с ускорен ход. А предметите на вътрешното съзнание - въпросите зза живота и смъртта, за окончателната съдба на света и човека, усложнени и объркани от множество нови физиологически и психологически изследвания и открития, остават както и по-рано нерешени. Изяснява се само един важен отрицателен резултат - решителното падение на теоретичния материализъм. Представата за Вселената като за система от танцуващи атоми и за живота като следствие от механично натрупване на най-малки изменения на веществото - такива представи вече не удовлетворяват нито един мислещ ум. Човечеството завинаги е надраснало тази степен на философско детинство. Но от друга страна става ясно, че то също така е надраснало и детинската способност за наивна, естествена вяра. Такива понятия като Бог, който е сътворил света от нищото и т.н., престават да бъдат изучавани и в началните училища. Изработено е някакво общо повишено ниво на представите за такива предмети, под което не може да пада никакъв догматизъм. И ако огромното мнозинство от мислещите хора остават напълно невярващи, то малцината вярващи по необходимост стават и мислещи, изпълнявайки предписанието на апостола: бъдете младенци по сърце, но не и по ум.

    Имаше по това време между малцината вярващи спиритуалисти един забележителен човек - мнозина го наричали свръхчовек, - който беше еднакво далеч както от умственото, така и от сърдечното детинство. Той беше още млад, но благодарение на голямата си гениалност към тридесет и три годишна възраст се прослави като велик мислител, писател и обществен деец. Осъзнавайки в самия себе си велика духовна сила, той беше винаги убеден спиритуалист и ясният му ум винаги му показваше истиността на онова, в коено трябва да се вярва: доброто, Бога, Месията.  В това той вярваше, но обичаше само самия себе си. Той вярваше в Бога, но в дълбините на душата си неволно и неусетно предпочиташе пред него себе си. Той вярваше в доброто, но всевиждащото око на Вечността знаеше, че този човек ще се преклони пред злата сила веднага след като тя го подкупи - не с измамата на низки чувства и страсти и дори не с високата примамка на властта, а чрез едничкото безмерно самолюбие.

    Впрочем това самолюбие не беше нито неусетен инстинкт, нито безумна претенция. Освен изключителната гениалност, красота и благородство най-високите прояви на въздържание, безкористие и дейна благотворителност изглеждаше да оправдават достатъчно огромното самолюбие на великия спиритуалист, аскет и филантроп. И можеше ли той да бъде обвиняван за това, че бидейки толкова обилно снабден с Божиите дарове, той съзря в тях знаци на особено благоволение към него свише и счете себе си за втори след Бога, за единствен по рода си син Божи. С една дума, той призна себе си за това, което в действителност беше Христос. Но това съзнание за своята висша стойност се определи у него не като нравствено задължение към Бога и света, а като негово право и преимущество пред останалите и преди всичко пред Христа.

    Първоначално той не изпитваше вражда и към Исус. Той признаваше Неговото месианско значение и стойност, но искрено виждаше в него само най-великия свой предшественик - нравственият подвиг на Христа и неговата абсолютна единственост бяха непонятни за този помрачен от самолюбие ум. Той разсъждаваше така: " Христос дойде преди мен: аз съм втори; но нали онова, което по време е послешно, то по същество е по-първо. Аз идвам последен, в края на историята именно защото съм съвършеният, окончателният спасител. Онзи Христос е мой предтеча. Неговото призвание е било да предвари и да подготви моето явяване." И в тази мисъл великият човек от двадесет и първия век ще прилага към себе си всичко, което е казано в Евангелието за второто пришествие, обяснявайки това пришествие не като завръщане на същия Христос, а като заместване на предварителния Христос с окончателния, т.е. със самия себе си.  

    На този етап у грядущия човек е все още твърде малко характерното и оригиналното. Та нали по подобен начин разглеждаше своето отношение към Христа например Мохамед, човек правдив, който не би могъл да бъде обвинен в никаква зла умисъл.

    Самолюбивото предпочитане на себе си пред Христа ще се оправдава у този човек още и с такова разсъждение: "Христос, проповядвайки и в живота си проявявайки нравственото добро, беше поправител на човечеството, а аз съм призван да бъда благодетел на това отчасти поправено, а отчасти непоправимо човечество. Аз ще дам на хората всичко, което им е нужно. Христос като моралист разделяше хората с доброто и злото, а аз ще ги съединя с блага, които са еднакво нужни и на добрите, и на злите. Аз ще бъда истински представител на онзи Бог, който извежда слънцето си да грее и над добрите, и над злите, който излива дъжд и над праведните, и над неправедните. Христос донесе меч, аз ще донеса мир. Той заплашваше земята със страшен последен съд. Но нали последен съдия ще бъда аз, и моят съд ще бъде съд не само на правдата, но и на милостта. Ще има и правда в моя съд, но не правда на въздаянието, а правда на разпределението. Аз ще отлича всички и на всекиго ще дам, каквото му е нужно".

    И ето че в това прекрасно разположение на духа очаква той някакъв ясен Божи призив за делото на новото спасение на човечеството, някакво явно и поразително свидетелство, че той е най-големият син, възлюбеният първенец Божи. Очаква и подхранва своята себичност със съзнанието за своите свръхчовешки добродетели и дарби - та нали това е, както споменахме, човек с безупречна нравственост и необикновена гениалност.

    Очаква горделивият праведник висшата санкция, за да започне своето спасяване на човечеството - и не може да я дочака. Вече е навършил трийсет години, минават още три години. И ето че в ума му проблясва и до мозъка на костите му го пронизва мисълта: "Ами ако?.. Ами ако не съм аз, а е оня... галилеецът?.. Да не би Той да не е мой предтеча, а истинският, първият и последният? Но нали тогава той трябва да е жив... Къде е тогава Той?.. Ами ако дойде при мен... сега, тук?.. Какво ще Му кажа? Та нали ще трябва да Му се поклоня като последния глупав християнин, като някакъв руски мужик безсмислено да засричам: Господи Сусе Христе, помилуй мене грешния, или като полска баба да се просна ничком? Аз, светлият гений, свръхчовекът. Не, никога!" И тук на мястото на предишното разумно студено уважение към Бога и Христа се заражда и расте в сърцето му отначало някакъв ужас, а след това изгаряща цялото му същество свиваща и душаща завист и яростна, завладяваща духа ненавист: "Аз, аз, а не той! Не е жив, не е и няма да бъде. Не е възкръснал, не е възкръснал, не е възкръснал! Изгнил е, изгнил е в гробницата, изгнил като последната..." И с пяна на уста, с трескави подскоци изскача той от къщата, от градината и в глухата черна нощ тича по скалистата пътека...

    Яростта утихна и се смени със сухо и тежко като тези скали, мрачно като тази нощ отчаяние. Той се спря при отвесната пропаст и чу някъде далече долу смътния щум на бягащо по камъните поточе. Нетърпима тъга стягаше сърцето му. Изведнъж нещо в него се размърда. "Да Го повикам - и да попитам какво да правя?" И сред тъмнината му се яви кротък и тъжен лик. "Той ме съжалява... Не, никога! Не е възкръснал, не е възкръснал!" И той скочи в пропастта. Но нещо  меко, като воден стълб, го удържа във въздуха, той почувства сътресение като от електричен удар и някяквя сила го отхвърли назад. За миг той изгуби съзнание и се свести стоящ на колене на няколко крачки от пропастта. Пред него се очертаваше някаква светеща с фосфорно мъгляво сияние фигура, еи от нея две очи с нетърпимо остър блясък пронизваха душата му... 

    Вижда той тези две пронизващи очи и чува то ли вътре в себе си, то ли отвън някакъв странен глас, кух, като сподавен и едновременно с това напълно отчетлив, метален и напълно бездушен, като от фонограф. И този глас му казва: "Сине мой възлюбен, в тебе е цялото ми благоволение. Защо не ме потърси? Защо почиташе оня, лошия, и неговия отец? Аз съм бог и отец твой. А онзи нищият, разпнатият, е и за мен, и за теб чужд. Аз нямам друг син освен теб. Ти си единствен, единороден, равен на мен. Аз те обичам и не изисквам нищо от теб. Ти и така си прекрасен, велик, могъщ. Върши своето дело в свое име, не в мое. В мен няма завист към теб. Аз те обичам. Не ми е нужно нищо от теб. Оня, Когото ти смяташе за бог, изискваше от Своя син послушание, и послушание безпределно - до кръстната смърт, - и Той не му помогна на кръста. Аз нищо не искам от теб, и аз ще ти помогна. Заради самия теб, заради твоето собствено достоинство и превъзходство и заради моята чиста и безкористна любов към теб - аз ще ти помогна. Приеми духа ми. Както по-рано моят дух те роди в красота, така днес той те ражда в сила".

    И при тези думи на незнайния устните на свръхчовека неволно се разтвориха, двете пронизващи очи плътно се доближиха до лицето му и той почувства как остра ледена струя влезе в него и изпълни цялото му същество. И заедно с това той почувства небивала сила, бодрост, лекота и възторг. В същия миг светещият лик и двете му очи изведнъж изчезнаха, нещо вдигна свръхчовека над земята и отведнъж то спусна в градината, пред вратата на къщата му.

    На следващия ден не само посетителите на свръхчовека, но дори и слугите му бяха поразени от неговия особен, някак вдъхновен вид. Но те биха били още по-поразени, ако можеха да видят с каква свръхестествена бързина и лекота пишеше той, затворил се в своя кабинет, своето знаменито съчинение, озагравено: "Откритият път към вселенския мир и благоденствие".

    Предишните книги и обществени действия на свръхчовека срещаха строги критици, макар това да бяха в по-голямата си част хора особено религиозни и поради това лишени от всякакъв авторитет - та нали за времената на антихриста говоря - така че малцина ги слушаха, когато те намираха във всичко, което пишеше и говореше "грядущият човек", признаци на напълно изключително, напрегнато самолюбие и самомнение при отсъствие на истинска простота, прямота и сърдечност.

    Но с новото си съчинение той ще привлече към себе си дори някои от придишните си критици и противници. Тази книга, написана след приключението при пропастта, ще покаже в него небивала преди сила на гения. Това ще бъде нещо всеобхватно и примиряващо всички противоречия. Тук ще се съединят благородната почтителност към древните предания и символи с широкия и смел радикализъм на общественополитическите искания и указания, неограничена свобода на мисълта с най-дълбоко разбиране на всичко мистично, безусловен индивидуализъм с гореща преданост на общото благо, най-възвишен идеализъм на ръководните начала с пълната определеност и жизненост на практическите решения. И всичко това ще бъде съединено и свързано с такава гениална дарба, че за всеки едностранен мислител или деятел ще е лесно да види и приеме цялото само от своята частна налична гледна точка, без да жертва нищо за самата истина, без да се извисява  за нея наистина над своето аз, без в нищо да поправя погрешността на възгледите и стремежите си, без да допълва с нищо тяхната недостатъчност.

    Тази удивителна книга веднага ще бъде преведена на езиците на всички образовани и някои необразовани нации. Хиляди вестници във всички части на света цяла година ще бъдат пълни с издателски реклами и възторзи на критиците. Евтини издания с портрети на автора ще се продават в милиони екземпляри и целият културен свят - а  в онова време това ще означава почти същото, каквото и цялото земно кълбо,- ще се преизпълни със славата на несравнимия, великия, единствения! Никой няма да възразява срещу тази книга, тя ще изглежда на всеки като откровение на цялостната истина. На всичко минало в нея ще бъде отдадена такава пълна справедливост, всичко настояще ще бъде оценено толкова безпристрастно и всестранно и по-доброто бъдеще ще е толкова приближено към настоящето, че всеки ще каже: "Ето го, същото, което ни е нужно; ето идеала, който не е утопия, ето замисъла, който не е химера". И чудният писател не само ще увлече всички, но ще бъде и на всички приятен, така че ще се изпълни словото Христово:

    "Аз дойдох в името на Отца, и не ме приемате, ще дойде друг в свое име, - него ще приемете". Та нали за да бъдеш приет, трябва да бъдеш приятен.

    Наистина, някои благочестиви хора, горещо възхваляващи тази книга, ще задават единствено въпроса защо в нея нито веднъж не се споменава за Христа, но други християни ще възразят: "И слава Богу! - твърде много в предишните векове всичко свещено беше изтъркано от всякакви непризвани ревнители, и сега дълбокорелигиозният писател трябва да бъде много внимателен. И ако съдържанието на книгата е проникнато от истинно-християнски дух на дейна любов и християнско благоволение, то какво още искате?" И всички ще се съгласят с това. 

    Скоро след появата на "Открития път", който направи своя автор най-популярния измежду всички, живяли някога на земята, в Берлин трябваше да се състои международно учредително събрание на съюза на европейските държави. Този съюз, установен след редица външни и вътрешни войни, свързани с освобождаването от монголското иго и значително променили картата на Европа, беше подложен на опасност от сблъсъците вече не между нации, а между политически и социални партии.  Главатарите на общата европейска политика, принадлежащи към могъщото братство на франкмасоните, чувстваха липсата на обща изпълнителна власт. Постигнатото с толкова труд европейско единство беше готово всяка минута отново да се разпадне. В съюзния съвет или всемирното управление (Comite permanent universel) нямаше единодушие, тъй като не всички места бяха заети от истински, посветени в начинанието масони. Независимите членове на съвета сключваха сепаративни договори помежду си и нещата клоняха към нова война.

    Тогава "посветените" решиха да учредят еднолична изпълнителна власт с достатъчни пълномощия. Главен кандидат беше негласният член на ордена - "грядущият човек". Той беше единственото лице с огромна световна слава. Бидейки по професия учен артилерист, а по състояние едър капиталист, той навсякъде имаше приятелски връзки с финансовите и военните кръгове. Против него в друго, по-малко просветено време, би било обстоятелството, че произходът му беше покрит с дълбокия мрак на неизвестността. Майка му, особа със снизходително поведение, беше позната много добре и на двете земни полукълба, но твърде много различни лица имаха еднакви основания да се смятат за негови бащи. Тези обстоятелства, разбира се, не можеха да имат никакво значение за един век, който беше толкова напредничав, че дори му се наложи да стане последен. Грядущият човек беше избран почти единодушно за пожизнен президент на европейските съединени щати; а когато се появи на трибуната в целия блясък на своята свръхчовешка красота и сила и с вдъхновено красноречие изложи своята универсална програма, увлеченото и очаровано събрание в порив на ентусиазъм без гласуване реши да му отдаде най-висшата почест, като го избере за римски император.

    Конгресът бе закрит сред всеобщо ликуване и великият избранник издаде манифест, който започваше така: "Народи на Земята! Моя мир ви давам!" и завършваше със следните думи: "Народи на Земята! Изпълниха се обетованията! Великият вселенски мир е осигурен. Всеки опит той да бъде нарушен веднага ще срещне непреодолимо противодействие. Защото отсега нататък на земята има една върховна власт, която е по-силна от всички останали власти и поотделно, и взети заедно. Тази превъзмогваща всичко власт, над която нищо не може да надделее,  принадлежи на мен, пълномощния избранник на Европа, императора на всичките и сили. Международното право вече притежава недостигащата му по-рано санкция. И отсега нататък никой няма да посмее да каже "война", когато аз казвам "мир". Народи на Земята, мир вам!"

    Този манифест произведе желаното въздействие. Навсякъде извън Европа, и особено в Америка, се образуваха силни империалистки партии, които накараха своите държави на различни нива да се присъединят съм съединените европийски щати под върховната власт на римския император. Оставаха още независими племена и държавици тук-таме в Азия и Африка. Императорът с неголяма, но отбрана армия от руски, немски, полски, унгарскии турски полкове прави военна разходка от Източна Азия до Мароко и без голямо кръвопролитие подчинява всички непокорни. Във всички страни в двете части на света той поставя свои наместници измежду европейски образованите и предани нему туземни велможи. Във всички езически страни поразеното и очаровано население го провъзгласява за свой върховен бог. За една година се основава всемирна монархия в точния смисъл на думата. Кълновете на войната са изтръгнати из корен. Всеобщата лига се събра за последен път и след като провъзгласи възторжен панегирик за великия миротворец, се закри поради ненужност.

    През новата година от своето царуване римският и всемирен император издава нов манифест: "Народи на земята! Аз ви обещах мир, и аз ви го дадох. Но мирът е добър само при благоденствие. За този, който в мирно време е заплашен от бедствията на нищетата, и мирът не носи радост. Елате сега при мен всички гладни и измръзнали, за да ви наситя и стопля". И след това той обявява проста и всеобхватна социална реформа, вече набелязана в неговото съчинение и още тогава пленила всички благородни и трезви умове. Сега благодарение на съсредоточаването в ръцете му на световните финанси и на колосалната поземлена собственост той можа да осъществи тази реформа според желанието на бедните и без чувствителен ущърб за богатите. Всеки започна да получава според способностите си и всяка способност - според труда и заслугите.

    Новият владетел на земята беше преди всичко състрадателен филантроп и не само филантроп, но и филозой. Самият той беше вегетарианец, той забрани вивисекцията и постави кланиците под строг надзор; дружествата за защите на животните бяха по всякакъв начин поощрявани от него. По-важно от тези подробности беше твърдото установяване в цялото човечество на най-основното равенство - равенството на всеобщата ситост. Това стана на втората година от неговото царуване. Социално-икономическият въпрос беше решен окончателно. Но ако ситостта е от първостепенен ентерес за гладните, на ситите им се иска нещо друго.

    Дори ситите животни обикновено искат не само да спят, но и да играят. Още повече човечеството, което винаги post panem³ е искало circenses⁴.

    Императорът-свръхчовек ще разбере какво е нужно на неговата тълпа. По нова време от Далечния Изток ще дойде при него в Рим велик чудотворец, обвит в гъст облак от странни легенди и диви приказки. Според слухове, разпространени сред необудистите, той ще бъде с божествен произход: от слънчевия бог Суря и от някаква речна нимфа.

    Този чудотворец на име Аполоний, човек несъмнено гениален, полуазиятец и полуевропеец, католически епископ in partibus infidelium⁵, по удивителен начин ще съедини в себе си владеенето на последните изводи и технически приложения на западната наука със знанието и умението да използва всичко онова, което е наистина значимо и солидно в традиционната мистика на Изтока. Резултатите от това съчетание ще бъдат поразителни. Аполоний ще стигне, между другото, до полунаучно-полумагичното изкуство да привлича и да насочва по своя воля атмосферното електричество и сред народа ще се говори, че умее да сваля огън от небето. Впрочем, поразявайки въображението на тълпата с разни нечувани чудесии, отначало той няма да злоупотребява с могъществото си за някакви специални цели.

    Та този човек ще дойде при великия император, ще му се поклони като на истински син Божи, ще обяви, че в тайните книги на Изтока е намерил преки предсказания за него, императора, като за последен спасител и съдник на Вселената и ще му предложи да му служи с изкуството си. Очарованият от него император ще го приеме като дар свише и като го украси с бляскави титли, вече няма да се разделя с него. И ето че народите на земята, облагодетелствани от своя владетел, освен всеобщ мир, освен всеобща ситост ще получат още и възможността постоянно да се наслаждават на най-разнообразни и неочаквани чудеса и знамения. Завършваше третата година от царуването на свръхчовека.

Бележки:

1. Мотото е част от стихотворение на самия Соловьов и тук е дадено в свободен превод от руски.

В оригинал началото на стихотворението гласи:

Панмонголизм! Хоть имя дико,

но мне ласкает слух оно.

Как бы предвестием великой

Судьбины Божией полно.

към текста

2. sans patrie - без отечество (фр.) (бел.прев.) към текста

3. post panem - след хляба (лат. ) (бел.прев.) към текста

4. circenses - зрелища (лат. ) (бел.прев.) към текста

5. in partibus infidelium - "в страна на неверници" (лат), употребява се за епископ в нехристиянска страна, прен. - епископ без епархия. (бел.прев.) към текста